№ 5341
гр. София, 20.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Георги Стоев
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Иванка Иванова Въззивно гражданско дело №
20221100509908 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 5512 от 30.05.2022 г., постановено по гр. д. №
39055/2021 г. по описа на СРС, ГО, 49 състав, са отхвърлени предявените от
В. Н. С. срещу „Топлофикация София” ЕАД искове с правно основание чл.439
от ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че В. Н.
С. не дължи на „Топлофикация София” ЕАД сумата от 1 630, 43 лв. за
доставена топлинна енергия за периода от м.07.2012 г. до м.04.2014 г., ведно
със законната лихва за периода от 12.08.2015 г. до изплащане на вземането,
лихва в размер на 322, 02 лв. за периода от 31.08.2012 г. до 05.08.2015
г., както и 339, 05 лв. - разноски по делото, за които е издаден изпълнителен
лист по ч. гр. д. № 47934/2015 г., СРС, 90 състав, въз основа на който е
образувано изпълнително дело № 20168630400540 по описа на ЧСИ С.Х..
Ищцата е осъдена да заплати на ответника, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
сумата от 100 лева - разноски по делото.
Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба
от ищцата В. Н. С., с която го обжалва изцяло. Излага съображения, че
обжалваното решение е процесуално недопустимо, а в условията на
евентуалност - неправилно и необосновано, постановено в противоречие с
материалния и процесуалния закон. Поддържа, че обжалваното решение е
постановено по нередовна искова молба, която не е съобразена с
изискванията на чл.127, ал.1, т.4 и т.5 ГПК. Съдът се е произнесъл по доводи,
които не са въведени с исковата молба и писмения отговор на същата - дали с
доброволното плащане на задължения по изпълнителното дело ищцата е
направила извънсъдебно признание на вземанията си - в хипотезата на чл.
1
116, б. „а“ ЗЗД и дали при предявени обективно кумулативно съединени
отрицателни установителни искове по чл. 439, ал. 1 ГПК, датата на подаване
на исковата молба е правнорелевантен факт, който следва да бъде
съобразяван при извършване на преценка за теченето на давностния срок за
погасяване на правото на принудително изпълнение. Същевременно
решаващият съд не се е произнесъл по въведен в исковата молба и отговора
срещу нея въпрос дали правото на принудително изпълнение на вземания по
влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК,
се погасяват с изтичането на 3 или с изтичането на 5 годишна давност. Счита,
че в случая следва да се приложи 3 – годишния давностен период. Моли съда
да отмени обжалваното решение и да уважи предявения иск. Претендира
разноски за адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв.. за оказана от
процесуалния му представител безплатна парвана помощ.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е депозиран писмен отговор на
въззивната жалба от ответника „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД. С молба
от 04.10.2023 г. ответникът по жалбата оспорва същата. Моли съда да
потвърди обжалваното решение, като му присъди сторените по делото
разноски, включително юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение
за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и
обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 ГПК и чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира следното:
СРС е сезиран с иск с правна квалификация чл.124 ГПК във вр. с
чл.439 ГПК. Ищцата твърди, че срещу нея е образувано изп. дело №
20168630400540 по описа на ЧСИ С.Х., с рег. № 863 на КЧСИ по молба на
„Топлофикация София“ ЕАД, въз основа на издаден срещу нея изпълнителен
лист от 15.01.2016 г. по ч. гр. д. № 47934/2015 г. по описа на СРС, 90 състав,
на основание заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сума в размер на 1 630,
43 лв. – главница за начислена топлинна енергия за периода 07.2012 г. –
04.2014 г., ведно със законната лихва за периода от 12.08.2015 г. до
окончателното плащане на вземането, лихва за забава в размер на 322, 02 лв.
за периода 31.08.2012 г. – 05.08.2015 г., както и за сумата в размер на 339, 05
лв. – разноски по делото. По молба на ответника до ЧСИ С.Х. на 29.03.2016 г.
е образувано посоченото изпълнително дело. Поддържа, че същото е
предкратено на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК на 29.03.2018 г. по силата на
закона. Всички действия на съдебния изпълнител, предприети по
изпълнителното дело след тази дата, са без правно значение, тъй като е
изтекла погасителната давност по отношение на правото на принудително
изпълнение. Излага съображения, че приложимият спрямо процесните
вземания давностен срок е 3 години, тъй като изпълнителния лист е издаден
въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение, която не се ползвала със
сила на пресъдено нещо. Заповедта за изпълнение е влязла в сила най - късно
на 27.10.2015 г. и до 27.10.2018 г., взискателят не е поискал, а ЧСИ не е
предприел валидни изпълнителни действия, изграждащи съответен
изпълнителен способ по принудително изпълнение на вземането. Счита, че от
27.10.2015 г. до месец юни 2021 г. теченето на погасителната давност не може
да се счита, че е било прекъсвано или спирано с упражняване на правото на
принудително изпълнение на паричното вземане спрямо ищеца или с
предприемането на каквито и да било валидни изпълнителни действия от
2
ЧСИ. Моли съда да постанови решение, с което да се признае за установено
по отношение на ответника, че не му дължи паричните суми, посочени в
изпълнителния лист. Претендира сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът
оспорва предявеният иск. Излага съображения, че давностният срок за
вземания по влязла в сила заповед за изпълнение е 5 години. С депозиране на
молбата за образуване на 29.03.2016 г. давността е прекъсната, доколкото
същата съдържала искане за извършване на изпълнителни действия. Твърди,
че след образуването на изпълнителното дело са предприети редица
изпълнителни действия, прекъсващи давността, както и е налице възлагане по
чл. 18 ЗЧСИ. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли
предявения иск. Претендира сторените по делото разноски.
Видно от представения по делото изпълнителен лист от 15.01.2016
г., издаден от СРС, 90 състав, въз основа на подлежаща на изпълнение
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 27.10.2015 г. по гр. д. № 47934/2015
г. на СРС, 90 състав, В. Н. Г. е осъдена да заплати на кредитора
„Топлофикация София” ЕАД сумата от 1 630, 43 лв. – главница за доставена
от дружеството ТЕ за периода от м.07.2012 г. – 04.2014 г., ведно със
законната лихва за периода от 12.08.2015 г. до окончателното плащане на
вземането, лихва за забава в размер на 322, 02 лв. за периода 31.08.2012 г. –
05.08.2015 г., както и за сумата в размер на 339, 05 лв. – разноски по делото.
По молба вх. № 32591 от 29.03.2016 г., подадена от кредитора
„Топлофикация София” ЕАД до ЧСИ С.Х., с рег. № 863 на КЧСИ, с район на
действие СГС, на 29.03.2016 г. е образувано изпълнително дело №
20168630400540 срещу В. Н. С., като на основание чл.18, ал.1 ЗЧСИ
взискателят е възложил на ЧСИ да проучи изцяло имущественото състояние
на длъжника, да прави справки, да набавя документи, книжа и др., както и да
определи начина на изпълнението.
Със запорни съобщения от 08.04.2016 г. съдебният изпълнител е
наложил запор върху вземанията на длъжника В. Н. С. за суми по банкови
сметки открити в „Първа Инвестиционна банка“ АД, „УниКредит Булбанк“
АД, „Банка ДСК“ ЕАД, „Търговска банка Д“ АД, „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“
АД.
На 16.05.2016 г. на длъжника В. Н. С. е връчена покана за
изпълнение.
На 17.05.2016 г., по изпълнителното дело е депозирана молба от
длъжника В. С., с която е отправила искане за спиране на принудителното
изпълнение спрямо нея, като е приложила вносна бележка за 80 лв. Заявила е,
че от месец юни 2016 г. ще внася по 20 лв. до 15-то число на месеца.
На 20.10.2016 г., 22.11.2016 г. и 13.02.2017 г. ищцата е внесла суми
по 20 лв., а на 05.09.2018 г. - сумата от 40 лв.
С молба от 16.03.2018 г. „Топлофикация София” ЕАД е поискала от
съдебния изпълнител да наложезапори на банкови сметки, запор на трудово
възнаграждение или пенсия, да бъде насрочен опис на движими вещи и
наложени възбрани по изпълнително дело на недвижими имоти.
Със запорни съобщения от 13.07.2018 г. ЧСИ С.Х. е наложила запор
върху всички суми по микросметката на длъжника В. С. в ИЗИПЕЙ АД, както
и върху пенсията на същата.
На 24.02.2020 г. „Топлофикация София“ ЕАД е подала молба до
3
съдебния изпълнител за извършване на справка в РБСС за банковите сметки и
сейфове на длъжника, като в случай, че се открият такива да му бъде наложен
запор; да бъде извършена справка в НОИ за действащите трудови договори на
длъжника, с оглед налагане на запор върху същите; в случай, че не се открият
банкови сметки и трудови договори, изпълнението да се насочи към опис и
оценка на собствените на длъжника движими вещи, с цел изнасянето им на
публична продан.
С постановление от 28.07.2021 г. изпълнителното производство е
спряно.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда
от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по
същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършена служебна проверка въззивният съд установи, че
обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо.
Неоснователни са доводите на жалбоподателката, че обжалваното
решение е недопустимо. Съдът се е произнесъл по редовна искова молба –
ищцата ясно е очертала спорния предмет и искането си към съда. Същата се е
позовала на настъпили след постановяване на заповедта за изпълнение факти
– изтекъл давностен срок. С оглед на това, като е разгледал предявения иск по
същество, решаващият съд е постановил допустим съдебен акт. Ето защо
следва да се разгледат доводите на страните относно неговата правилност.
В предмета на делото се включва отрицателен установителен иск за
установяване в отношенията между страните, че ищецът не дължи на
ответника исковата сума.
Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по
исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз
основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на
длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за
изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от
несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм.). По тези
съображения, разпоредбата на чл.439, ал.2 ГПК следва да се прилага и за
факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато
заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се
провежда (определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на
ВКС, ТК, I ТО).
Като средство за защита на длъжника по висящ изпълнителен
процес чрез предявяване на иска по чл.439 ГПК се дава право на същия да
установи, че изпълняемото право е отпаднало, поради факти и обстоятелства,
настъпили след съдебното му установяване, които обаче имат правно
значение за неговото съществуване. Ето защо не всички правоизключващи и
правопогасяващи факти имат отношение към спорния предмет, а само тези,
които са настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение
4
(определение № 214 от 15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г., на ВКС, ГК,
ІV ГО).
В случая ищецът се позовава на факти и обстоятелства, настъпили
след постановяване на влязлата в сила заповед за изпълнение.
По релевираните доводи относно срока на погасителна давност за
оспореното вземане:
Нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД регламентира, че ако вземането е
установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5
години. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като
изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение
по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в
общия исков процес. По силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е
подадено в срок, какъвто е разглежданият случай, заповедта за изпълнение
влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че
съществуването на вземането в този случай е установено със сила на
пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако
длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл.414, ал.2
ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава
ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената
възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с правно
основание чл.424 ГПК - при новооткрити обстоятелства и нови писмени
доказателства. В този смисъл е трайната и непротиворечива задължителна
съдебна практика (определение № 480 от 19.07.2013 г. ч.гр.д. № 2566/2013 г.
на ВКС, ГК, IV ГО, постановено по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК; определение
№ 60818 от 15.12.2021 г. по гр. д. № 2482/2021 г. на ВКС, ГК, ІV ГО;
определение № 214 от 15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. на ВКС, ГК, ІV
ГО; определение № 628 от 11.11.2019 г. по т. д. № 1075/2019 г. на ВКС, ТК, ІІ
ТО; определение № 30 от 29.01.2021 г. по гр. д. № 3035/2020 г. на ВКС, ГК,
ІІІ ГО; определение № 60618 от 12.08.2021 г. по гр. д. № 1549/2021 г. на ВКС,
ГК, ІV ГО, постановени по реда на чл.288 ГПК; решение № 3 от 04.02.2022 г.
по гр. д. № 1722/2021 г. на ВКС, ГК, ІV ГО и др.). Извън иска по чл.424 ГПК
длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да
оспорва самото вземане. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да
оспори вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за
изпълнение на основание чл.423 ГПК. Този режим се различава от
регламентирания в ГПК (отм.) във връзка с издаването на изпълнителен лист
въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше
възможност за предявяване искове – чл.252 ГПК (отм.), чл.254 ГПК (отм.),
чл.255 ГПК (отм.), които не се преклудират със специални срокове. В
действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение
против заповедта се получава крайният ефект именно на окончателно
разрешен правен спор относно съществуването на вземането.
Съгласно т.14 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, новият ГПК урежда заповедното производство като част от
изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за
изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за
съществуване на вземането, но съгласно чл.422, ал.1 ГПК предявяването на
този иск има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл.415, ал.1 ГПК.
Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл.415,
5
ал.1 ГПК (понастоящем чл.415 ал.4 ГПК), давността не се счита прекъсната
със заявлението.
По изложените съображения съдът счита, че нормата на чл.117, ал.2
ЗЗД следва да намери приложение по отношение на вземания, за които е
налице постановена влязла в сила заповед за изпълнение, поради неподаване
на възражение от страна на длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Ето защо
доводите на жалбоподателката относно приложимия за процесните вземания
давностен срок се явяват неоснователни.
В случая вземането е установено с влязлата в сила на 15.01.2016 г.
заповед за изпълнение, когато е издаден изпълнителен лист. От този момент
започва да тече давността по чл.117, ал.2 ЗЗД. Изпълнителното производство
е образувано на 29.03.2019 г., т. е. преди изтичане на 5 – годишния давностен
срок.
Съгласно чл.116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с
предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането.
Съгласно задължителните разяснения по т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по
тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, прекъсва давността предприемането на
кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ,
независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е
предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от
взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ - насочването на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането
на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка
на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и
т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети
задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за
доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на
длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др.,
назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др. Същинско действие за принудително изпълнение обаче
може да предприеме само съдебният изпълнител (или друг орган на
принудително изпълнение - публичен изпълнител, синидик, съд по
несъстоятелността) и то прекъсва давността, но давността е свързана с
поведението на кредитора - тя не се влияе от поведението на други лица.
Затова ако искането от кредитора е направено своевременно, но
изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган, по причина,
която не зависи от волята на кредитора, давността се счита прекъсната със
самото искане, дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена
надлежно по указание на органа на изпълнителното производство. Давността
не се прекъсва веднъж с искането и още веднъж с предприемането на
действието. Прекъсването е едно - с предприемането на действието, но се
счита да е настъпило с обратна сила, ако след поискването давността е
изтекла. След това тя се прекъсва последователно във времето, когато
осъществяването на способа става чрез отделни процесуални действия: запор
или възбрана, опис, оценка, насрочване на проданта, разгласяване, приемане
на наддавателни предложения, провеждане на наддаване и т.н. до влизането в
сила на постановлението за възлагане.
6
От материалите, съдържащи се в изпълнителното дело, обсъдени по
– горе, се установи, че взискателят е отправял искания до съдебния
изпълнител за предприемане на конкретни изпълнителни действия, като тези
искания са отправяни през срок, който е по – кратък от 2 години. С оглед на
това не са налице предпоставките на чл.433, ал.1, т.8 ГПК за прекратяване на
изпълнителното производство по силата на закона.
От последното валидно предприето действие от взискателя, което
води до прекъсване на давността – депозиране на молбата от 24.02.2020 г., до
датата на провеждане на устните състезания в настоящото производство не е
изтекъл установеният в нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД давностен срок. Отделно
от това от момента на постановяване на спирането на изпълнителното
производство – 28.07.2021 г. за взискателя не е налице обективна възможност
да поиска предприемане на валидни изпълнителни действия, поради което за
периода, през който е спрямо изпълнителното производство, давност не тече.
По изложените съображения съдът намира, че процесните вземания
не са погасени по давност, поради което предявеният отрицателен
установителен иск се неоснователен.
Неоснователни са оплакванията на жалбоподателката, че съдът е
разгледал доводи, които не са въведени от страните. Съдът е обсъдил всички
действия, които са довели до прекъсване на давността. Ето защо изложените
оплаквания на жалбоподателката в тази насока се явяват неоснователни.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат,
обжалваното решение следва да се потвърди.
По разноските по производството:
Предвид обстоятелството, че ответникът по жалбата не е депозирал
писмен отговор на въззивната жалба, както и не е представляван в
проведеното открито съдебно заседание в настоящото производство, следва
да се приеме, че същият не е защитаван от юрисконсулт. Ето защо не са
налице предпоставките на чл.78, ал. 8 вр. 3 ГПК и на страната не следва да се
присъжда юрисконсултско възнаграждение за осъществяване на процесуално
представителство в настоящата инстанция.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 5512 от 30.05.2022 г. постановено по
гр. д. № 39055/2021 г. по описа на СРС, ГО, 49 състав.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание
чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7