Р Е Ш Е Н И Е
Номер 27.11.2019
г. Град С.З.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
На 29.10. 2019
г.
В публичното заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДИМИТЪР ХРИСТОВ
ЧЛЕНОВЕ: АННА ТРИФОНОВА
РУМЯНА ТАНЕВА
Секретар: ДАНИЕЛА КАЛЧЕВА
като разгледа докладваното от съдията ТРИФОНОВА
в.т.д. № 1309 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Обжалвано е решение № 261 от
19.04.2019г., постановено по гр.д. № 2265/2018г. по описа на Районен съд – К.,
с което са отхвърлени предявените от „Ф.“ ЕАД против Н.Р.Г. искове с правно
основание чл.422, вр. с чл.415 от ГПК вр. с чл.79, ал.1 вр. с чл.240 и чл.86 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане за сумите: 1788.91 лв. главница,
535.91 лв. договорна /възнаградителна/ лихва от 05.02.2014г. до 05.11.2014г.,
543.30 лв. лихва за забава от 06.02.2014г. до 13.04.2018г., по договор за
потребителски паричен кредит PLUS-10164464/08.05.2013 год., сключен между „П.“
ЕАД и Н.Р.Г., и законната лихва върху главницата от 25.04.2018 г. до изплащане
на вземането, за което е издадена заповед №566/27.04.2018 г. за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№1009/2018 г. по описа на PC –К.
като неоснователни и недоказани.
Във въззивната жалба „Ф.“ ЕАД
излага доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение,
като противоречащо на материалния и процесуалния закон. Направено е искане
същото да бъде отменено изцяло, като съдът постанови друго решение, с което да
уважи предявения иск. Претендират се разноските пред двете инстанции. Направено
е искане съдът да се произнесе относно отговорността за разноски в заповедното
производство.
В законоустановения срок е
постъпил отговор на въззивната жалба от адв. Д. – особен представител на
въззиваемия Н.Р.Г., с който взема становище по направените в жалбата
оплаквания. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено, като правилно
и законосъобразно. Моли да й бъде присъдено възнаграждение за особен
представител пред въззивната инстанция.
Окръжен съд – гр. С.З., в настоящият състав, след като обсъди данните по
първоинстанционното и въззивното производства, намира за установено следното:
Пред първоинстанционния съд са предявени искове за установяване
съществуването на вземане с правно
основание чл.422, вр. с чл.415 от ГПК вр. с чл.79, ал.1 вр. с чл.240 и чл.86 от ЗЗД.
Ищецът твърди, че „Ф.“ ЕАД има вземане към Н.Р.Г., с ЕГН-********** за сумата
от 2868.12 лева, от които:1788.91 лева – главница, ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до
окончателното изплащане на задължението; 535.91 лв. – договорна
/възнаградителна/ лихва за периода 05.02.2014г. – 05.11.2014г., 543.30 лв. –
договорно обезщетение за забава за периода 06.02.2014г. – 13.04.2018г.
Претендираното вземане произтича от следните обстоятелства: На 08.05.2013г.
между „П.“ ЕАД, с ЕИК:*** и Н.Р.Г., с ЕГН-********** е бил сключен договор за
потребителски паричен кредит с номер PLUS-10164464, въз основа на който между
тях възниквала облигационно-правна връзка. По силата на договора кредиторът
предоставил сумата от 2702.50 лева по посочена от кредитополучателя банкова
сметка, ***, ведно с уговорената възнаградителна лихва ( добавка, съставляваща
печалбата на кредитора) на 18 месечни погасителни вноски. Кредитополучателят
удостоверил непосредствено преди полагането на подписа си върху договора, че е
получил заемната сума,с което кредиторът изпълнил договорните си задължения.
Ответникът не изпълнил своите задължения по договора като преустановил
плащанията. Падежът на първата неплатена вноска настъпил на 05.02.2014г. и
считано от следващия ден длъжникът изпаднал в забава. Предвид това и съгласно
договора длъжникът дължи договорно обезщетение за забава (лихва за забава),
чийто размер се изчислява спрямо действащата законна лихва. Крайният срок за
изпълнение на договора настъпил на 05.11.2014г., с което целият неизплатен
остатък от главното задължение - главницата, ставал изискуем, заедно с със
законната лихва за забава (съгласно чл.86 от ЗЗД) от подаване на заявлението до
изплащане на задължението. Дължала се и неизплатената част от договорната /
възнаградителна/ лихва, считано от падежа на първата неплатена вноска до края
на договора. Дължимо било и уговореното обезщетение за забава (лихва за забава)
от момента на изпадането в забава. На 10.01.2017г. „П.“ ЕАД и „Ф.“ ЕАД, с ЕИК:***
сключили договор за прехвърляне на вземания с Приложение 1 към него, по силата
на който и на основание чл.99, ал.2 от ЗЗД титуляр на вземанията по договора за
паричен заем, вкл. вземанията станал „Ф.“ ЕАД. Съгласно задължението си по
чл.99, ал.3 от ЗЗД, цедентът упълномощил цесионера да уведоми длъжника за
прехвърлянето на вземанията. В полза на „Ф.“ ЕАД имало издадено пълномощно от „П.“
ЕАД, по силата на което новият кредитор бил изрично упълномощен да уведомява
длъжниците, чиито вземания са прехвърлени. В изпълнение на задължението си за
уведомяване било изпратено писмено уведомление до Н.Р.Г., с ЕГН-**********, но
пратката се върнала в цялост като непотърсена от адресата. Поради неизпълнение
от страна на кредитополучателя на договорните задължения подали заявление по
чл. 410 от ГПК, въз основа на което било образуваното ч.гр.д.№1009/2018г.по
описа на РС-К. и издадена заповед за изпълнение, препис от която била връчена
на длъжника и същият подал в срок възражение. Това обусловило интереса и
легитимацията на „Ф.“ ЕАД да предяви иска за установяване на вземанията си.
Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на Н.Р.Г., с ЕГН-********** ***,
че съществува вземане на „Ф.“ ЕАД, с ЕИК:***, обективирано в заповед за изпълнение,
издадена по ч.гр.д.№1009/2018г. по описа на РС-К., за сумите: 1788.91 лв. главница, 535.91 лв. договорна/възнаградителна
лихва от 05.02.2014г. до 05.11.2014г.,
543.30 лв. лихва за забава от 06.02.2014г. до 13.04.2018г. и законната лихва от датата на
подаване на заявлението до окончателното изплащане. Претендира съдебни
разноски.
В срока по чл.131 от ГПК,
назначеният на ответника особен представител адвокат М.Д. счита, че исковете са
процесуално допустими, но частично неоснователни. Между ответника и „Б.“ ЕАД
бил сключен Договор за потребителски паричен кредит PLUS-10164464 на 08.05.2013
год., по силата на който Н.Г. получил сумата от 2702.50 лв., от която: 2500 лв.
за потребителски цели и 202.50 лв. за покупка на застраховка „Защита на
плащанията“. В договора имало наличен погасителен план, че задължението
следвало да бъде изплатено на 18 вноски, всяка от които е с посочена стойност и
дата на падеж. Не оспорва обстоятелството, че „Ф.“ ЕАД е встъпило в правата на
кредитор, доколкото били спазени нормативните изисквания за това. С изрично
пълномощно ищецът - цесионер бил упълномощен от цедента и предишен кредитор „Б.“
ЕАД от негово име писмено да уведоми длъжника за извършената продажба и
прехвърляне на вземанията по договора за паричен кредит. Ищецът твърдял, че
направил опит да уведоми ответника с писмено уведомление за прехвърленото
вземане и че пратката била върната в цялост като непотърсена от адреса, но не
представил доказателства за това. Уведомяването на длъжника за промяната в
кредиторите настъпило на 07.01.2019 г., когато на особен представител са
връчени съдебните книжа. Не оспорва размера на главницата - 1788.99 лв., но
оспорва като неоснователни претендираната договорна възнаградителна лихва и
лихва за забава. Твърди, че по отношение на исковете за установяване задължения
за договорна лихва и обезщетение за забава намира приложение три годишната
погасителна давност по чл.111, б.“б“ и б.“в“ от ЗЗД, която започвала да тече от
деня, в който вземането е станало изискуемо- чл.114 от ЗЗД. Договорна лихва се
претендирала от деня на преустановяване на плащанията-05.02.2014 г. до
05.11.2014 г.- крайния срок на договора, а обезщетението за забава от следващия
ден след забавата - 06.02.2014г. до 13.04.2018 г. Предвид това, че заявлението
по чл.410 от ГПК е депозирано в съда на 25.04.2018 г. и с оглед правилото на
чл. 111, ал. 1, б. „б“ и „в“ от ЗЗД, обезщетението за забава и договорните
лихви се дължали само за времето от три години назад, т.е. от 25.04.2015 г. до
25.04.2018 г. Счита, че претенцията за заплащане на сумата от 535.91 лв.,
представляваща договорна лихва за периода 05.02.2014 г. до 05.11.2014 г. е
погасена по давност, а обезщетение за забава можело да се претендира само за
периода 25.04.2015 г. до 25.04.2018 г. Моли съда да отхвърли искането за
присъждане на разноски в заповедното производство.
Видно от представения договор за потребителски паричен кредит
PLUS-10164464/08.05.2013 год., „П.“ ЕАД е предоставил на Н.Р.Г. в качеството на
кредитополучател, потребителски кредит в размер на 2500 лв. и 202.50 лв. за
покупка на застраховка „Защита на плащанията“ или общ размер на кредита 2702.50
лв., като съобразно условията по договора за кредит с подписването му
кредитополучателят е удостоверил, че е получил посочената в група „Параметри и
условия“ заемна сума. Ответникът се е задължил да върне получения заем, при
фиксиран лихвен процент за целия срок на договора- 60.86%, и ГПР- 91.33%, в
срок до 05.11.2014 г., на 18 равни месечни погасителни вноски в размер на
232.49 лв. всяка, платими на пето число всеки месец съгласно отразения в договора погасителен план, като е договорен общ размер
на плащанията 4184.82 лв. / договорна
лихва 1482.32 лв./
От представените по делото договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 10.01.2017 г., Приложение №1 към
договора за цесия от 10.01.2017 г. и
потвърждение за извършена цесия по чл.99, ал.3 от ЗЗД се установява, че „П.“
ЕАД в качеството си на продавач /цедент/ продал на „Ф.“ ЕАД като купувач
/цесионер/ портфолио от потребителски кредити, сключени с физически лица, ведно
с привилегиите, обезпеченията и другите принадлежности, които включват, но не
се ограничават до: дължима главница, лихва, просрочени лихви, неустойки, такси
и всички разноски, които са дължими от длъжниците, като под №4514 от приложение
№1 е вписан Н.Р.Г. със задължения по договор PLUS-10164464/08.05.2013 год.
Видно от представеното по делото заверено
копие на пълномощно „П.“ ЕАД
упълномощило „Ф.“ ЕАД да уведоми длъжниците за извършеното прехвърляне на
задълженията. По делото е представено уведомление,
изпратено от „Ф.“ ЕАД до Н.Р.Г., с което цесионерът известява адресата, че
задължението по процесния договор за потребителски паричен кредит е прехвърлено
от кредитора „П.“ ЕАД на „Ф.“ ЕАД, поради което, считано от датата на
получаване на уведомлението, същите са изпълними към цесионера „Ф.“ ЕАД. По
делото няма данни уведомлението да е връчено на Н.Р.Г..
От приложеното ч.гр.д.№1009/2018 г. по описа на Районен съд К. се
установява, че по подадено от ищеца заявление е издадена заповед
№566/27.04.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК срещу
длъжника Н.Р.Г., с ЕГН-**********,
за сумите: 1 788.91 лв. главница,
535.91 лв. договорна лихва от 05.02.2014 г. до 05.11.2014., 543.30 лв. лихва за забава от
06.02.2014 г. до 13.04.2018 г. по
договор за потребителски паричен кредит PLUS-10164464/08.05.2013 год. и
законната лихва върху главницата от 25.04.2018 г. до изплащане на вземането,
както и 107.36 лв. разноски по делото. Заповедта за изпълнение е връчена на
длъжника при условията на чл.47, ал.5 от ГПК и в срока по чл.415, ал.4 вр. с
ал.1, т.2 от ГПК кредиторът е предявил иска за установяване съществуването на
вземанията по издадената заповедта за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК срещу длъжника в едномесечния срок.
По делото е назначена
съдебно-счетоводна експертиза с депозирано заключение, неоспорено от страните,
което съдът възприема. Съгласно заключението по процесния договор за кредит в
размер на 2702.50 лв. са направени 8 бр. плащания в общ размер 1920 лв. Първото плащане е на
10.06.2013 г. - 233 лв. и последното плащане на 15.01.2014 г.-242 лв. Размерът на дължимото е както следва: 1788.91
лв. главница, 535.91 лв. договорна лихва, 757.11 лв. лихва за забава върху
главницата от 06.02.2014 г. до 13.04.2018
г.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави
следните правни изводи:
Съгласно
разпоредбата на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, задължение на цедента е да
съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне за вземането, което уведомяване
има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото
задължение. Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение
между длъжника и стария кредитор /цедента/, законодателят е въвел изискването
именно старият кредитор да съобщи за прехвърляне на вземането. Съдебната
практика е последователна в разбирането, че е допустимо предишният кредитор да
упълномощи новия кредитор за уведомяване на длъжника за извършеното прехвърляне
на вземането, както и че уведомление, приложено към исковата молба и достигнало
до длъжника с връчване на същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията
съгласно чл. 99, ал. 3, предл. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на
вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Това обстоятелство следва да бъде съобразено
като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска на
основание чл. 235, ал. 3 ГПК. В този смисъл са Решение № 78
от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о.; Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т.
о. и др.
В случая цедентът е упълномощил новия кредитор /цесионер/ да уведомява от
негово име на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД всички длъжници за сключената цесия. По делото няма данни
уведомлението да е връчено на Н.Р.Г. преди подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Въззивният съд не
приема, че длъжникът е уведомен за извършената цесия на вземанията, чрез
връчване на препис от исковата молба с приложенията на назначения особен
представител на ответника.
Процесуалното
представителство може да произтича от закона /в случаите на изрично уредено
законно представителство/ или от договор, а представителството чрез особен
представител, макар и регламентирано от специална правна норма /чл. 47, ал. 6
от ГПК/, не е законово, тъй като произтича от акт на съда, при
осъществяване на определените за това предпоставки – в т. см. т. 6 от ТР № 6/06.11.2013
г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК/. Назначеният от съда особен
представител не упражнява свои процесуални права, а тези на страната, която
представлява / в т. см. т. 7 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на
ВКС, ОСГТК/, от което следва, че особеният представител не е нито законов, нито
договорен представител и не може да приема адресирани до представляваното лице
/в случая ответника/ материално-правни изявления на трети лица, каквото
безспорно е уведомяването на длъжника от стария кредитор по чл. 99, ал. 3
от ЗЗД чрез упълномощения цесионер за сключения договор от за
прехвърляне на вземания, а и след като особеният представител не е осъществил
контакти с ответника, то последният като длъжник не може да се счита за
уведомен за цесията чрез особения представител.
Поради
това въззивният съд намира, че извършеното прехвърляне на вземания няма
действие по отношение на Н.Р.Г., тъй като за
извършеното прехвърляне не му е съобщено по предвидения от закона ред, т. е. не
е спазено изискването на чл. 99, ал. 3
и ал. 4 от ЗЗД
– цесията не е породила действие в отношенията между новия кредитор и длъжника.
Ето защо „Ф.“ ЕАД няма качеството на кредитор
на ответника Н.Р.Г..
Предвид
гореизложеното въззивният съд намира, че обжалваното решение е правилно и
следва да бъде потвърдено.
Водим от горните мотиви, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 261 от 19.04.2019г., постановено по
гр.д. № 2265/2018г. по описа на Районен съд – К..
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.