№ 14383
гр. София, 12.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА
ТОШЕВА
при участието на секретаря НАДЕЖДА АЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА ТОШЕВА
Гражданско дело № 20221110125769 по описа за 2022 година
Производството е образувано, след като с Решение № 260955/16.03.2022 г.,
постановено по в. гр. д. № 9483/2020 г. по описа на СГС, ГО, ІІІ-В въззивен състав, е
прогласено за нищожно Решение от 02.05.2019 г., постановено по гр. д. № 56080/2018 г. по
описа на СРС, І ГО, 124 състав, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на
СРС.
След влизане в законна сила на Определение от 07.01.2019 г., постановено по гр. д.
№ 56080/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 124 състав, с което исковата молба по част от
предявените искове е върната и производството е прекратено в съответните части, предмет
на делото са предявени от „фирма“ ЕАД срещу А. В. Н. по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415,
ал. 1, т. 1 ГПК искове за признаване за установено по отношение на ищеца, че ответникът
има задължения към него за топлоснабден имот, находящ се в адрес, ап. 13, с абон. № ****,
за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр.
д. № 8198/2018 г. по описа на СРС, 124 състав, а именно: 460 лв. – остатък от незаплатена
цена на доставена топлинна енергия за периода от м. 05.2014 г. до м. 04.2017 г., ведно със
законната лихва от 05.02.2018 г. до окончателното плащане; 150 лв. – остатък от
мораторната лихва, изтекла в периода от 16.09.2015 г. до 27.06.2016 г.
Ищецът твърди, че е налице облигационно отношение, възникнало с ответника в
качеството му на собственик на процесния имот въз основа на договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са
го обвързали, без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че е доставил за
периода на ответника топлинна енергия, но той не е престирал насрещно – не е заплатил
дължимата цена, като е изпаднал в забава, поради което претендира от него и мораторна
1
лихва. Излага, че дяловото разпределение на топлинна енергия е извършвано от „фирма“
ЕАД. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Извън срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден от ответника А. В. Н. отговор на
исковата молба. Оспорва наличието на договорно отношение с ищеца, по което да има
качеството на потребител на топлинна енергия. Оспорва реалната доставка на топлинна
енергия през исковия период, нейното количество и стойност. Релевира възражение за
нищожност на клаузите на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от Общите условия от 2014 г., както и оспорва
да е бил уведомяван за задължения за процесния имот, поради което оспорва да е изпаднал в
забава и намира за неоснователен иска за мораторна лихва. Релевира възражение за изтекла
погасителна давност за част от вземанията. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира
разноски.
Третото лице – помагач на страната на ищеца „фирма“ ЕАД изразява становище, че
дяловото разпределение е извършвано законосъобразно.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира от фактическа и правна
страна следното:
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК искове за установяване
дължимост на оспорените части от вземания, за които е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по ч. гр. д. № 8198/2018 г. по описа на СРС, 124 състав. Исковете са
допустими като предявени в законоустановения срок, в предметните и субективни предели
на заявлението и издадената заповед по чл. 410 ГПК, при наличие на подадено в срок
възражение срещу заповедта и съобразно вида и размера на оспорените с него вземания.
Основателността на исковата претенция с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл.
153, ал. 1 ЗЕ се обуславя от наличието на следните предпоставки: съществуването на
договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия и реално доставена
такава през процесния период, размерът на която да възлиза на претендираната сума.
Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК установяването на горните обстоятелства е в
тежест на ищеца. Неподаването в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК на отговор на исковата молба
не освобождава ищеца от необходимостта да докаже тези обстоятелства при условията на
пълно и главно доказване.
По правило източник на договорно правоотношение е договорът. Този начин на
облигационно обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия
предвид разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ. Същевременно законът предвижда хипотеза
на договорно обвързване и без наличието на изричен писмен договор, а именно – когато се
касае за топлоснабдена сграда – етажна собственост, всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са клиенти на
топлинна енергия, т.е. те са страни по договорното правоотношение с доставчика /чл. 153,
ал. 1 ЗЕ/. В коментираната хипотеза законът приравнява придобиването на право на
собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот със сключването на
2
договор с топлопреносното предприятие.
В случая от писменото доказателство на л. 19-20 от гр. д. № 56080/2018 г. по описа на
СРС, І ГО, 124 състав, се установява, че през 1994 г. ответникът е придобил собствеността
върху процесния имот. Той не твърди и не доказва впоследствие да се е разпоредил от нея, а
дори с възражението срещу заповедта изрично признава част от задълженията за имота за
заявения период, поради което оспорването на качеството му на клиент на топлинна енергия
съдът намира за бланкетно. Ето защо съдът приема, че между страните е възникнало и
съществувало през процесния период облигационно отношение по договор за продажба на
топлинна енергия, който съобразно чл. 150 ЗЕ се регулира от общите условия на ищцовото
дружество. Договорът касае доставка на топлинна енергия до следния обект: апартамент №
13, находящ се в адрес, с абон. № ****. Следователно именно ответникът е
материалноправно легитимиран да отговаря по предявените искове за задължения за този
имот.
За установяване факта на предоставяне на топлинна енергия в обем, съответстващ на
претендираната цена, включително за доказване на правилното отчитане, разпределение и
остойностяване на доставената топлинна енергия на ответника през процесния период, са
представени писмени доказателства от дружеството, извършвало дяловото разпределение на
топлинна енергия, сред които са и изравнителните сметки, както и е прието заключение на
съдебно-техническата експертиза.
Заключението на вещото лице Т. съдът кредитира като обективно и компетентно
изготвено с изключение на тази част, в която е посочено, че дяловото разпределение на
топлинна енергия през процесния период е извършвано от „фирма ****“ ООД, доколкото по
делото е конституирано като трето лице – помагач на ищеца „фирма“ ЕАД и именно то е
представило документите за извършеното дялово разпределение на топлинна енергия през
разглеждания период, като изравнителните сметки са подавани от него в информационната
система на „фирма“ ЕАД според заключението на съдебно-счетоводната експертиза. От
заключението на съдебно-техническата експертиза се изяснява, че за периода редовно са
отчислявани за сметка на ищеца технологичните разходи на абонатната станция, като по
този начин е формирана топлинната енергия за разпределение в сградата – етажна
собственост. Вещото лице Т. посочва, че топломерът в абонатната станция през исковия
период е бил изправен, тъй като е преминавал проверки, които макар и понякога да са
извършвани след изтичане на законовия срок, винаги са приключвали със заключение за
съответствие. Изяснява се от неговото заключение, че остойностяването на потребената
топлинна енергия е извършвано на база прогнозни стойности с годишно изравняване от
фирма за дялово разпределение. Установява се, че през процесния период в сградата не е
ползвана топлинна енергия за отопление, а само такава за битово горещо водоснабдяване,
както и че абонатът не е осигурил достъп за отчет на водомера, поради което топлинната
енергия за битово горещо водоснабдяване е начислена служебно на брой лица с разходна
норма от 140л/денонощие за всеки потребител, като според данните на фирмата за дялово
разпределение в имота е имало 1 бр. потребител. Вещото лице Т. посочва, че дяловото
3
разпределение е извършвано в съответствие с нормативните разпоредби. Неговите изводи
намират опора в представените от „фирма“ ЕАД писмени доказателства, които са били
съобразени от него.
След като по делото е установено наличието на валидно договорно правоотношение
между страните за доставка на топлинна енергия през исковия период, както и
действителното доставяне на такава, то искът за нейната цена се явява доказан по
основание. Обстоятелството какво количество топлинна енергия е доставено в имота на
ответника е от значение единствено за доказването на размера на иска, като евентуалната
недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му предвид разпоредбата
на чл. 162 ГПК.
Ответникът дължи цената на реално потребената топлинна енергия в неговия имот
през исковия период, поради което при определянето й следва да се вземат предвид не
стойностите на прогнозния дял /по фактури/, а тези, които се формират в резултат от
изравняване. Ето защо за определяне размера на дължимата цена съдът кредитира напълно
заключението на съдебно-техническата експертиза, в което е отчетено именно реално
доставеното количество топлинна енергия през периода. Вещото лице Т. посочва, че
дължимата цена за него възлиза на 1 592.95 лв., което се потвърждава и от представените от
„фирма“ ЕАД изравнителни сметки. По този въпрос съдът не кредитира заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, тъй като посочените в него стойности очевидно се
базират основно на счетоводните записвания при ищеца, като не държат сметка за
съставените от фирмата за дялово разпределение изравнителни сметки.
Отчитайки обстоятелството, че в настоящото производство се претендира остатъкът от
стойността на доставената топлинна енергия след признаване от ответника във
възражението по заповедното производство на дължимост на сумата от 1 130.78 лв., съдът
намира, че дължимият остатък възлиза на 462.17 лв.
Релевираното от ответника възражение за погасяване по давност на вземането не
следва да бъде разглеждано, тъй като е преклудирано. В тази връзка съдът съобрази, че в
срока по чл. 131, ал. 1 ГПК – до 19.11.2018 г. включително, не е депозиран отговор на
исковата молба, а такъв е подаден значително след неговото изтичане – на 26.11.2018 г.,
като липсват данни той да е подаден по реда на чл. 62, ал. 2 ГПК.
Ответникът не твърди и не доказва плащане на остатъка от цената на доставената
топлинна енергия, поради което и доколкото се претендира остатък в по-малък размер от
действително дължимия, главният иск е изцяло основателен. Върху сумата от 460 лв. се
дължи и законната лихва, считано от 05.02.2018 г. до окончателното плащане.
Основателността на иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторна лихва
предпоставя наличие на главен дълг и забава в плащането му. В случая е установено
наличието на главен дълг за цената на доставената в имота на ответника топлинна енергия
през периода м. 05.2014 г. – м. 04.2017 г. По отношение на забавата в плащането му съдът
намира следното:
4
Исковият период включва отчетни периоди, за които на съда е служебно известно, че
са приложими общите условия на ищцовото дружество в различни редакции – Общите
условия за продажба на топлинна енергия от „фирма“ ЕАД на потребители за битови нужди
в гр. София, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, са приложими за
периода м. 05.2014 г. – м. 04.2015 г., а Общите условия за продажба на топлинна енергия за
битови нужди от „фирма“ ЕАД на клиенти в град София, одобрени с Решение № ОУ-
1/27.06.2016 г. на КЕВР, са приложими за периода м. 05.2015 г. – м. 04.2017 г., тъй като към
датата на издаване на общата фактура за отоплителен сезон м. 05.2015 г. – м. 04.2016 г. са
действали тези общи условия.
В чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от Общите условия от 2014 г. е предвиден 30-дневен срок за
заплащане на месечните дължими суми за топлинна енергия и на стойността на фактурата за
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки, като срокът тече от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача, а съгласно чл. 33, ал. 4 продавачът начислява обезщетение за
забава в размер на законната лихва само за задълженията по общата фактура, ако не са
заплатени в срока. Публикуването на фактурите за месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 и на общата фактурата по чл. 32, ал. 2 представлява по своето
естество уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си за
изпълнение. Съдът намира за неоснователно релевираното от ответника възражение за
нищожност на посочените клаузи. От друга страна по делото не са представени
доказателства за въпросното публикуване, респ. не е доказано изпадането на ответника в
забава по отношение на стойността на доставената топлинна енергия за периода от м.
05.2014 г. до м. 04.2015 г.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия от 2016 г., които са служебно известни на
съда, клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-
дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В чл. 33, ал. 2 е предвидено, че
клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период в 45-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят. Чл. 32, ал. 3 гласи, че след отчитане на средствата
за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца продавачът
издава за отчетния период кредитни известия за стойността на фактурите по ал. 1 и фактура
за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал. 4 продавачът начислява обезщетение за забава в
размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в
срока по ал. 2. Следователно по тези Общи условия обезщетение за забава се дължи само за
изравнителните сметки, ако не бъдат заплатени в 45-дневен срок. Следователно началото на
забавата върху стойността на доставената топлинна енергия през периода м. 05.2015 г. – м.
04.2017 г. е 15.09.2016 г. – за изравнителната сметка за периода м. 05.2015 г. – м. 04.2016 г.,
и 15.09.2017 г. – за изравнителната сметка за периода м. 05.2016 г. – м. 04.2017 г., тъй като
изравнителните сметки са съответно от м. 07.2016 г. и м. 07.2017 г., което е видно от
5
представените от ищеца съобщения към фактури. Този период обаче се явява последващ
спрямо очертания като процесен период по акцесорния иск след частичното връщане на
исковата молба, респ. този период не е предмет на делото.
Следователно предявеният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е изцяло
неоснователен, тъй като не се доказва ответникът да е изпаднал в забава по отношение на
главницата за първия отчетен период, включен в исковия период, а по отношение на другите
два отчетни периода се доказа негова забава, но за различен от процесния период по този
иск.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК на ищеца следва да се
присъдят разноски съразмерно на уважената част от разгледаните искове. Отчитайки
особеностите на процесуалното развитие на делото, съдът намира, че на ищеца се дължат
следните разноски: 1. разноски за исковото производство пред СРС /включващи относимите
към разгледаните искове разноски за настоящото дело и разноски по гр. д. № 56080/2018 г.
по описа на СРС, І ГО, 124 състав/ в общ размер на 265.32 лв., както следва: 15.57 лв. –
държавна такса, 225 лв. – депозит за съдебно-техническа експертиза, 24.75 лв. –
юрисконсултско възнаграждение; 2. разноски за заповедното производство в общ размер на
21.56 лв., както следва: 9.18 лв. – държавна такса, и 12.38 лв. – юрисконсултско
възнаграждение; 3. разноски за въззивното производство в общ размер на 112.50 лв., както
следва: 37.50 лв. – държавна такса, 75 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв вр. чл. 78, ал. 3 ГПК на процесуалния
представител на ответника в исковото производство – адв. Билева, се дължи адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ в размер на 48.06 лв., определено
съразмерно на отхвърлената част от разгледаните искове. Съдът съобрази, че макар
производството по първоначално предявената искова молба да е частично прекратено,
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ от адв. Билева
съразмерно на прекратената част от исковете следва да се претендира по прекратеното
производство, т.е. по гр. д. № 56080/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 124 състав, а не по
настоящото дело.
Не се дължи на адв. Илчев адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска
помощ на ответника по настоящото дело, защото по исковете за главница в размер на 460
лв. и мораторна лихва в размер на 150 лв. то се явява продължение на гр. д. № 56080/2018 г.
по описа на СРС, І ГО, 124 състав, а по аргумент от чл. 78, ал. 1 ГПК страната има право на
възнаграждение за един адвокат. Противното би било в разрез със забраната за злоупотреба
с право, защото би довело до отделно присъждане на адвокатско възнаграждение /на
страната, когато го е заплатила, или пряко на адвоката в случаите на оказана безплатна
адвокатска помощ/ всеки път, когато поради особеното процесуално развитие на делото то
бъде образувано под нов номер.
На процесуалния представител на ответника в заповедното производство – адв.
6
Тодоров, не се дължи адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ,
изразила се в подаване на възражение по чл. 414 ГПК. За да достигне до този извод, съдът
отчете, че в случая поради подаденото възражение от длъжника срещу част от вземанията
по заповедта са предявени искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, като така образуваното
исково производство представлява продължение на заповедното производство.
Следователно по заповедното производство – в частта относно оспорените вземания, не е
налице акт по смисъла на чл. 81 ГПК, приключващ делото, и не е налице основание за
присъждане на разноски на длъжника по него. Липсва основание длъжникът да бъде
възмездяван двукратно за едно и също нещо само поради това, че по своя преценка е
упълномощил различни адвокати в заповедното и в исковото производство, като според
съда възмездяването за дублираща се адвокатска защита – по подаване на възражение по чл.
414 ГПК и по защитата срещу исковете по чл. 422 ГПК, представлява злоупотреба с право
/чл. 3 ГПК/. В тази връзка съдът съобрази, че възражението няма самостоятелен характер и е
само формална предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и
двустранно, а не израз на материалноправната защита на длъжника. След като в такива
случаи длъжникът няма право на разноски за адвокатско възнаграждение, то такова право не
следва да се признава и на неговия процесуален представител, който е приел на свой риск да
му окаже безплатна адвокатска помощ.
На основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв вр. чл. 78, ал. 3 ГПК на адв. Любомиров се
дължи адвокатско възнаграждение в размер на 90 лв. за въззивното производство, в което
предходното решение на СРС е прогласено за нищожно.
На основание чл. 77 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на СРС сумата
от 100 лв. – възнаграждение за съдебно-счетоводна експертиза, за което е останал задължен
и което е платено от бюджета на съда.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК,
че А. В. Н., ЕГН **********, с адрес: адрес, ап. 13, дължи на „фирма“ ЕАД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление: адрес, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ
сумата от 460 лв. – остатък от незаплатена цена на доставена топлинна енергия за периода
от м. 05.2014 г. до м. 04.2017 г., ведно със законната лихва от 05.02.2018 г. до окончателното
плащане, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК по ч. гр. д. № 8198/2018 г. по описа на СРС, 124 състав, като ОТХВЪРЛЯ иска с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 150 лв. – остатък от мораторната лихва,
изтекла в периода от 16.09.2015 г. до 27.06.2016 г.
ОСЪЖДА А. В. Н., ЕГН **********, с адрес: адрес, ап. 13, да заплати на „фирма“
ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: адрес, на основание чл. 78, ал. 1 и ал.
8 ГПК следните суми: сумата от 265.32 лв. – разноски за исковото производство пред СРС;
7
сумата от 21.56 лв. – разноски за заповедното производство по ч. гр. д. № 8198/2018 г. по
описа на СРС, 124 състав; сумата от 112.50 лв. – разноски за производството по в. гр. д. №
9483/2020 г. по описа на СГС.
ОСЪЖДА „фирма“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: адрес, да
заплати на адв. К.И.Б., ЕГН **********, с адрес: адрес /офис-партер/, на основание чл. 38,
ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв вр. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 48.06 лв. – възнаграждение за оказана
безплатна адвокатска помощ по исковото производство пред СРС.
ОСЪЖДА „фирма“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: адрес, да
заплати на адв. М.Л.Л., ЕГН **********, с адрес: адрес /офис-партер/, на основание чл. 38,
ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв вр. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 90 лв. – възнаграждение за оказана
безплатна адвокатска помощ в производството по в. гр. д. № 9483/2020 г. по описа на СГС.
ОСЪЖДА А. В. Н., ЕГН **********, с адрес: адрес, ап. 13, да заплати по сметка на
Софийски районен съд сумата от 100 лв. – разноски по делото.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
ищеца „фирма“ ЕАД.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8