Р
Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 19.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, II-B въззивен
състав, в публично съдебно заседание на девети юни две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА
мл. съдия МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Кристина Първанова, като разгледа докладваното от
младши съдия Малоселска в.гр.дело
№ 7992 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С
Решение № 79256/29.03.2019 г., постановено по гр. д.
№ 66041 по описа за 2017 г. на СРС, Гражданско отделение, 42 състав,
са отхвърлени като неоснователни предявените от ищеца „Т.С.“
ЕАД по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че М.С.А. дължи
на ищеца сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 38544/2017 г. на СРС, 42 с-в, а именно: главница в размер на 1554,72
лева за периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г., както и отразената такава в обща
фактура от 31.07.2014 г.; мораторна лихва в размер на 816 лева за периода
15.09.2014 г. – 31.05.2017 г.
Решението е постановено при участието на трето лице
помагач „Т.С.“ ЕООД на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Срещу
решението, с което предявените искове са отхърлени, е постъпила въззивна жалба
от ищеца в производството „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че решението е недопустимо
и неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон. Неправилно
според въззивника първият съд приел, че ответникът не следва да отговаря по
предявените искове. С отговора на исковата молба ответницата не оспорила
качеството си на потребител на топлинна енергия, а възразила по допустимостта
на предявените искове с оглед извършените частични погасявания чрез плащане и
релевирала възражение за изтекла погасителна давност за вземането по общата
фактура, издадена на 31.07.2014 г. Съдът приел за спорен факт по делото, който
не бил оспорен изрично от ответницата, с оглед което се поддържа, че решението
било недопустимо. Като наемател в процесния имот именно ответницата ползвала
доставената топлинна енергия, с оглед което и имала качеството потребител по
смисъла на ЗЕ. Заявеното искане е решението да бъде обезсилено, а делото
върнато за ново разглеждане на друг състав на първоинстанционния съд. В
условията на евентуалност от въззивния съд се иска да отмени постановеното
решение и да уважи изцяло предявените искове.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, с която
ответникът в производството я оспорва. Поддържа, че ищецът е следвало при
условията на пълно и главно доказване да установи основателността на
претенцията си, в това число и възникването на облигационно правоотношение по
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди. В случай че съдът
приеме, че между страните е съществувала облигационна връзка през процесния
период, то се поддържа заявеното с отговора възражение за погасяване по давност
на част от претенцията за главница за топлинна енергия. Заявеното искане е за
потвърждаване на обжалваното решение и за присъждане на разноски за въззивното
производство.
Третото
лице помагач на страната на ищеца не заявява становище по жалбата.
Софийски градски
съд, II-B въззивен състав, като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт, както и възраженията, съдържащи се в
подадения отговор, приема следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. При извършване на служебна проверка съдът констатира,
че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Не
се установява основателност на оплакванията за недопустимост на постановеното
от първия съд решение. Същият се е произнесъл в рамките на предмета на спора, очертан
с исковата молба, уточнена с молба от 09.10.2017 г., в която е пояснено, че
след подаване на заявлението по чл. 410 ГПК от страна на ответницата е
заплатена част от претендираната главница в размер на 3228,58 лева, с оглед
което се претендира сума в размер на 1554,72 лева – остатък от главница за
процесния период, както и сумата от 816 лева – мораторна лихва. Оплакванията,
съдържащи се в подадената от ищеца въззивна жалба, са такива по правилността на
обжалваното решение, доколкото се навеждат доводи, че неправилно съдът е приел
за спорен факт, който в производството не бил оспорен от ответника.
Следователно въззивният съд следва да прецени основателността на наведените
оплаквания и да даде отговор на поставените за разрешаване по същество въпроси
и да извърши съпоставка на своите изводи по основателността на претенциите с
тези, до които е достигнал решаващият състав на първоинстанционния съд.
Предявени
са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Посочването на различна от възприетата от настоящия състав правна квалификация
на съдебно предявените от ищеца субективни права, не прави решението недопустимо,
доколкото съдът не е разгледал различни от предявените с исковата молба
фактически основания на исковете.
При
извършване на собствена преценка на събрания в хода на съдебното дирене пред
първата инстанция доказателствен материал, настоящата съдебна инстанция намира
следното:
По
подадено от ищеца заявление по чл. 410 ГПК е образувано ч.г.р.д. 38544/2017 г., с което заявителят е поискал
да се издаде заповед срещу длъжника М.С.А. за посочените в заявлението суми за
главница за топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г., както и тази
по изравнителна сметка за периода 01.05.2013 г. – 30.04.2014, издадена на
31.07.2014 г. в общ размер на 4783,30 лева, както и сумата от 816 лева – лихва
за забава за периода 15.09.2014 г. – 31.05.2017 г.
Съдът
е издал заповед за изпълнение от 21.06.2017 г. съобразно заявлението, като е
включил в същата и сторените в заповедното производство разноски – 111,99 лева.
В
срока по чл. 414 ГПК от страна на длъжника е подадено възражение, с което
заповедта за изпълнение е оспорена частично. Позовавайки се на справка,
издадена от заявителя, длъжникът е уведомила, че е заплатила сумите по обща
фактура № **********, издадена през м.07.2015 г. и по обща фактура №
**********, издадена през м.07.2016 г., с което счита, че е погасила
задълженията си за периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г., а останалите
претендирани от заявителя суми, за които е издадена заповедта за изпълнение,
счита за недължими. Към възражението са представени справка за неплатените суми
за периода м.02.2013 г. – м.03.2017 г., издадена от „Т.С.“ ЕАД, както и две
платежни нареждания от 17.07.2017 г., с които са заплатени сумите по посочените
във възражението общи фактури за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г..
С
разпореждане от 04.08.2017 г. съдът, като е констатирал, че с подаденото
възражение длъжникът оспорва да дължи изпълнение по издадената заповед, тъй
като е заплатила претендираната сума, за което представя платежно нареждане от
17.07.2017 г., е указал на заявителя, че може да предяви иск за установяване на
вземането си, ако счита, че има интерес от това.
Както
се посочи и по-горе с исковата молба, уточнена с молба от 09.10.2017 г. ищецът,
позовавайки се на извършените след подаване на заявлението плащания от длъжника,
е предявил искове за остатъка от главницата за топлинна енергия в размер на 1554,72
лева, както и сумата от 816 лева – мораторна лихва за периода 15.09.2014 г. –
31.05.2017 г.
С
отговора на исковата молба ответницата е заявила, че дължи заплащане само на
признатите с възражението суми, а разликата между признатите и предявените суми
счита за недължима, тъй като тази топлоенергия не е реално потребена, а от
друга страна сумата по издадената на 31.07.2014 г. обща фактура е недължима,
доколкото се отнася за период, който е погасен по давност. Изрично е заявено,
че не се оспорва размера на начислената топлинна енергия за периода, нито
счетоводното отразяване на същата. Към отговора са представени платежните
нареждания, представени и с възражението по чл. 414 ГПК.
С
доклада по делото съдът не е обявил на страните по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3
или т. 4 ГПК факти и обстоятелства, които намира за безспорни или ненуждаещи се
от доказване по делото.
В
първото по делото съдебно заседание, в което докладът по делото е обявен за
окончателен, ответницата чрез процесуалния ѝ представител е заявила, че
претендираните суми, които не са заплатени, са недължими, като погасени по
давност.
С
тълкувателно решение № 2/2017 г. ОСГК на ВКС се възприе разрешението, че освен
посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ правни субекти (собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот), и трети лица,
ползващи имота по силата на договорно правоотношение, могат да бъдат носители
на задължението за заплащане на доставената топлинна енергия за битови нужди
към топлопреносното предприятие, когато между тези трети лица и топлопреносното
предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди
за същия имот, през времетраенето на който ползвателят е клиент на топлинна
енергия за битови нужди и дължи цената й на топлопреносното предприятие.
Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е
регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение,
произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно
и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е
форма за действителност, а форма за доказване.
Представените
от ищеца в производството писмени доказателства /договор за наем по ЗОС от
28.07.2003 г., сключен между Столична община и ответницата, настанителна
заповед и писмо от кмета на район „Слатина“ до ищеца относно ползвателя на процесния
недвижим имот/ не установяват пълно и главно от страна на ответницата да е
изявена воля за встъпване в облигационно правоотношение с ищеца. С оглед последното
и като е приложил последиците от неизпълнената доказателствена тежест, съдът е
приел, че исковете са неоснователни, тъй като не е доказано през процесния
период да е действал договор между страните, по силата на който ответницата да
е задължена за цената на топлинната енергия в имота.
Като
взе предвид наведените с въззивната жалба оплаквания, въззивният съд намира за
необходимо да посочи, че с Решение № 1037 от 30.12.2009 г. на ВКС по гр. д. №
3399/2008 г., I г. о., ГК, както и с Решение № 113 от 13.07.2015 г. на ВКС по
т.д. № 929/2014 г., I т.о. е дадено разрешението, че признанието е доказателствено
средство, което не освобождава противната страна от тежестта за доказване,
освен ако съдът обяви признатия факт за ненуждаещ се от доказване с доклада по
делото. В конкретния случай от страна на ищеца не е възразено срещу приетия от
първоинстанционния съд доклад, с който съдът не е обявил за безспорно наличието
на облигационно правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди между страните.
За
допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на
делото въззивният съд не следи служебно /чл. 269, изр. 2 ГПК/. В конкретния
случай от страна на въззивника липсват оплаквания, че първият съд е следвало да
отдели този факт за безспорен и ненуждаещ се от доказване по делото, с оглед
което и не е било налице основание това да бъде сторено във въззивното
производство.
Предвид
изложеното по-горе и съобразявайки задължителната за прилагане от настоящата
инстанция съдебна практика, следва да се приеме, че исковете правилно са
отхвърлени от районния съд, а подадената въззивна жалба е неоснователна.
Единствено
за пълнота на изложението следва да се посочи, че при конкретното процесуално
развитие на производството, дори наличието на договор между страните, действащ
през процесния период, да е било обявено за ненуждаещо се от доказване по
делото, то ответницата е погасила чрез плащане задълженията си за топлинна
енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г. Предявеният по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК главен иск за цена на топлинната енергия е за дължимата за
периода 01.05.2013 г. – 30.04.2014 г. цена на топлинната енергия, потребена в
имота, който период се обхваща от издадената заповед за изпълнение, противно на
възраженията на ответника в производството, тъй като е посочена общата фактура,
издадена от ищеца на 31.07.2014 г. Заявлението за издаване на заповед за
изпълнение е подадено на 14.06.2017 г., с оглед което и по отношение на
дължимите суми за главница за периода 01.05.2013 г. – 30.04.2014 г., предмет на
спора, е изтекла кратката тригодишна погасителна давност. Следователно и
предвид релевираното своевременно в производството възражение за изтекла
давност, то искът за главница би бил неоснователен и в тази хипотеза, а по
аргумент от чл. 119 ЗЗД погасени по давност са и лихвите върху главното вземане.
Що
се отнася до претенцията за мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главното
вземане за топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г. в размер
на 3228,58 лева /погасено чрез плащане в хода на заповедното производство/, за
която сума заявителят не е предявил иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, предвид уточненията
в постъпилата по делото на 09.10.2017 г. молба, следва да се посочи, че същият
и при достигане до извод за наличие на облигационно правоотношение би бил
неоснователен. Аргументи за този си извод въззивният съд черпи с оглед начина
на изпадане в забава, предвиден в чл. 33, ал. 2 от Общите условия за продажба
на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София” EАД на клиенти в
град София /в сила от 12.03.2014г./ и непредставянето на доказателства по делото
за публикуването на общите фактури за двата отчетни периода 01.05.2014 г. –
30.04.2016 г/, необхванати от погасителна давност, на интернет страницата на
дружеството.
Изводите
за неоснователност на предявените от ищеца искове на двете съдебни инстанции
съвпадат, следователно обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По
разноските в производството:
При
този изход от спора - неоснователност на сезиращата настоящата инстанция
въззивна жалба, разноски за настоящото производство се следват само на
въззиваемата. До приключване на устните състезания пред въззивния съд обаче не
е представен договор за правна защита и съдействие, от който да се установява
договарянето и начина на заплащане на адвокатско възнаграждение, с оглед което
разноски с въззивното решение не следва да бъдат присъждани.
Така
мотивиран, Софийски градски съд, II-B въззивен състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 79256/29.03.2019 г., постановено по
гр. д. № 66041 по описа за 2017 г. на СРС, Гражданско отделение, 42 състав.
Решението
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.