Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.Левски, 26.02.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд – Левски, III състав, в публично съдебно заседание на втори
февруари през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДЕСИСЛАВА НИКОЛАЕВА
при участието на секретаря Велина Цонева, като разгледа докладваното от съдия Николаева гр.д.№302 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са кумулативно
обективно съединени искове с правно основание чл.422 ГПК, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.342, ал.2 от ТЗ, чл.92, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 10.01.2018г. между „*******“*****, в
качеството на лизингодател и А.Н.Я., в качеството на лизингополучател, бил
сключен Договор за финансов лизинг със задължително придобиване на
собствеността №***** Твърди, че след заплащане от страна на лизингополучателя
на първоначалните разходи, в изпълнение на задълженията си лизингодателят
придобил собствеността върху посочения от лизингополучателя лек автомобил марка
„*****” модел „****“, с номер на рама: *****, рег.№***** и предоставил
ползването му на лизингополучателя, за което бил съставен приемо-предавателен
протокол от 12.01.2018г. Твърди се, че размерът на финансирането бил 3430,00
лв. Лизингополучателят поел задължение за заплащане на месечни вноски, както и
да използва вещта по предназначение с грижата на добър стопанин. Договорен бил
срок от 24 месеца, изтичащ на 05.01.2020г., съгласно погасителен план –
неразделна част от договора за лизинг, както и фиксиран лихвен процент в размер
на 39,60 %, размер на месечни анюитетни вноски – 209,13 лева. Твърди се, че
лизингополучателят извършвал нередовни плащания, а впоследствие преустановил
плащанията по договора, като последното плащане постъпило на 01.02.2019г. и
послужило за частично погасяване на вноска №13 по погасителен план с падеж
05.02.2019г. Същевременно лизингополучателят продължил да ползва лизинговия
актив до 15.04.2019г., на която дата му било предявено изявление от
лизингополучателя за разваляне на договора поради неизпълнение и автомобилът
бил иззет. Наведени са доводи, че на основание чл.345 ТЗ, вр. чл.8.1. от
приложимите към договора общи условия за периода, през който лизинговият актив
бил ползван от лизингополучателя, последният дължал заплащане на договорените
месечни вноски по погасителен план, от тринадесета вноска с падеж 05.02.2019г.
до петнадесета вноска с падеж 05.04.2019г. включително и шестнадесета вноска
частично – за период от 06.04.2019г. до 15.04.2019г. в общ размер на 599,01
лв., в това число главница в размер на 460,57 лв. и възнаградителна лихва в
размер на 138,44 лв. Посочено е, че на основание чл.15.1 от приложимите към
Договора ОУ, лизингополучателят дължал на лизингодателя неустойка за забава в
размер на 4,10 лева към дата 15.04.2019г., както следва: за забава в плащането
на вноска №13 с падеж 05.02.2019г. в размер на 2,07 лв., за забава в плащането
на вноска с №15 с падеж 05.04.2019г. в размер на 0,41 лв. На основание чл.15.5
от приложимите към договора общи условия лизингополучателят дължал на
лизингодателя неустойка за прекратяване на договора по вина на
лизингополучателя в трикратен размер на договорената месечна вноска или общо
627,39 лв.
Иска се от съда да признае
за установено, че ответникът дължи на ищеца по процесния договор за финансов
лизинг следните суми: 460,57 лв. – главница, 138,44 лв. възнаградителна лихва,
4,10 – неустойка за забавени плащания и 627,39 лв. – неустойка за прекратяване
на договора, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване
на заявление за издаване на заповед за изпълнение, както и в полза на ищеца да
бъдат присъдени направените разноски в заповедното и исковото производство.
Препис от исковата молба е
връчен на ответника чрез назначения му особен представител – адв. М.С. - ПлАК,
който в законоустановения срок по чл.131 ГПК е депозирал писмен отговор. Оспорена е активната легитимация на ищеца. Наведен е
довод, че исковата молба е частично основателна – до размера на неплатените
вноски към 15.04.2019г. – датата, до която лизингополучателят бил ползвал
вещта, като останалите претендирани вземания не били дължими от ответника.
Изложени са съображения, че длъжникът бил потребител по смисъла на пар.13, т.1
от ДР на Закона за защита на потребителите и съдът бил длъжен преди да издаде
заповед за изпълнение служебно да извърши проверка по чл.411, ал.2, т.2 и т.3
от ГПК за съответствието на клаузите в договора със закона и добрите нрави,
както и относно наличието на неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП. Твърди, че
претендираните вземания се основавали на неравноправни клаузи, тъй като
позволявали на кредитополучателя да получи престация в значителен размер за
сравнително дълъг период от време, без да предоставя услуга, при което се
създавали условия за неоснователно обогатяване, както и било налице
противоречие с добрите нрави на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. Налице била
уговорка, която позволявала на една от страните да търси почти 40% лихва и
неустойка, която на практика била в по-висок размер от основното вземане – в
противоречие с добрите нрави.
Съдът,
като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира
за установено следното:
Установява се от приложеното ч.гр.д. №58/2020г. по
описа на Районен съд - Левски, че въз основа на заявление по чл.410 от ГПК, е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение №23 от 05.02.2020г., с която е разпоредено длъжникът А.Н.Я. да заплати на
ищеца в настоящото производство „*****“ *** сумата от 1230,50 лв. по договор за
финансов лизинг, включваща 460.57 лева падежирали и непогасени лизингови вноски
по главница по Договор за финансов лизинг със задължително придобиване на
собствеността върху лизинговия актив №*****, дължими за периода от 05.02.2019г.
до 15.04.2019г.; 138.44 лв. падежирали и непогасени лизингови вноски за
възнаградителна лихва по Договор за финансов лизинг със задължително
придобиване на собствеността върху лизинговия актив №*****, дължими за периода
от 05.03.2019г. до 15.04.2019г.; 4.10 лв. неустойка за забава на плащане на
лизингови вноски, дължими за период от 05.02.2019г. до 15.04.2019г.; 627.39 лв.
неустойка за прекратяване на Договор по вина на лизингополучателя, начислена
еднократно към датата на прекратяване на договора. Заповедта за изпълнение е
връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5 от ГПК. В указания му
едномесечен срок заявителят е предявил установителен иск за съществуване на
вземането.
Установява се от Договор за финансов лизинг №***** със
задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив от
10.01.2018г. и Общи условия към него, че между страните е възникнало
облигационно правоотношение, по силата на което ищецът „*****“ ***, в
качеството си на лизингодател се е задължил да придобие и предостави за
ползване на ответника А.Н.Я., в качеството му на лизингополучател, лизинговия
актив - лек автомобил марка „*****”
модел „***“, с номер на рама: *****, рег.№***, срещу лизингова цена в размер на
3430,00 лева, платима на 24 месечни лизингови вноски, размерът на които е
определен в Погасителен план – Приложение №1, неразделна част от договора. Уговорен
е фиксиран за целия срок на договора лихвен процент в размер на 39,60%, както и
общ разход по кредита в размер на 1622,69 лв., от които 50,00 лв., такса
ангажимент и 1572,69 лв. – лихва върху главницата. Общата сума, дължима от
лизингополучателя е установена в размер на 5052,69 лв. Уговорен е годишен
процент на разходите – 49,27 %.
Установено е с договора и общите условия към него, че
след отправено писмено искане от страна на лизингополучателя същият има правото
да придобие собствеността върху лизинговата вещ ако всички дължими суми по
договора са изплатени и не е налице друго неизпълнение на задълженията му по
договора.
Към договора са представени подписани от страните
Стандартен европейски формуляр съдържащ преддоговорна информация, както и
Погасителен план, видно от който задължението е разсрочено на 24 лизингови
вноски, всяка от които включваща главница и договорна лихва общо в размер на
209,13 лв., като падежът на последната вноска е 05.01.2020г.
Установява се, че в чл.15.1 от приложимите към
Договора ОУ, е предвидено, че при забава на плащане на парично задължение от
страна на лизингополучателя, същият дължи неустойка в размер на законната лихва
върху неплатената в срок сума, а съгласно чл.15.4 прекратяване на договора по вина на
лизингополучателя
същият дължи неустойка на лизингодателя в
размер на 3 лизингови вноски.
Установява се от Приемо-предавателен протокол от
12.01.2018г., че лизинговият актив е бил предаден от лизингодателя на
лизингополучателя.
Установява се от заключението на вещото лице по
изготвената съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира изцяло като
компетентно, обосновано и пълно, че по договора за лизинг са платени 13
погасителни вноски, както и такса ангажимент в размер на 50 лв., като
последното плащане е било направено на 01.02.2019г. Общо е заплатена сума в
размер на 2748,86 лв., като плащанията са извършвани на дати различни от падежните,
за което от внесените суми са платени и неустойки/лихви за забава. Размерът на
неплатената част от главницата по договора е 460,57 лв., а на неплатената част
от договорената възнаградителна лихва – 138,44 лв. Размерът на начислената
неустойка за забава до 15.04.2019г. е в размер на 4,10 лв. Размерът на
начислената неустойка за прекратяване на договора за финансов лизинг по вина на
лизингополучателя е в размер на 627,39 лв.
С оглед на
така установеното по делото от фактическа страна, съдът намира от правна страна
следното:
Предявените установителни искове по чл.422 от ГПК са
процесуално допустими. Налице е хипотезата на чл.415, ал.1, т.2 ГПК предвид
връчване на издадената по ч.гр.д. №58/2020г. заповед за изпълнение по реда на
чл.47, ал.5 от ГПК, с оглед на което за ищеца е налице правен интерес от
предявяване на установителен иск. Исковата молба е подадена в срока по чл.422
от ГПК.
Разгледани по същество, исковете са основателни,
поради следните съображения:
Основателността на предявените искови претенции е
обусловена от кумулативното наличие на следните материално-правни предпоставки:
наличието на валидно облигационно правоотношение между страните по договор за
лизинг и валидна неустоечна клауза; изпълнение на задълженията на
ищеца-лизингодател по договора; настъпване на изискуемостта на претендираните
вземания; прекратяване на договора за лизинг по вина на лизингополучателя.
В процесния случай от доказателствата по делото
безспорно се установява, че страните са обвързани от валидно облигационно правоотношение
по договор за лизинг, както и че ищецът – лизингодател е изпълнил задължението
си да предаде на ответника – лизингополучател, уговорената с договора лизингова
вещ. С оглед на това за лизингополучателя е възникнало корелативното задължение
да заплати лизинговото възнаграждение съгласно чл.342 ТЗ – уговорената с
договора стойност на лизинга в размер на 3430,00 лв., чрез заплащане на
уговорените между страните месечни лизингови вноски, съобразно погасителния
план, включващи главница и възнаградителна лихва за кредитора.
Съдът намира, че клаузите в индивидуалния договор, с
които е уговорена възнаградителна лихва в размер на 39,60 % на годишна база,
като част от годишния процент на разходите в размер на 49,27 %, са валидни,
като не противоречат на закона и добрите нрави. Размерът на уговорената годишна
лихва и този на годишния процент на разходите не противоречат на императивната
разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, съгласно която годишният процент на разходите
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения, която към датата на сключване на договора - 10.01.2018г. е в размер
на 50% - 5 х 10,00%(основният лихвен
процент на БНБ 0,00% + 10 пункта). Размерът на фиксираната годишна
възнаградителна лихва – 39,60 %, представляваща нормалния и справедлив размер на
възнаграждението на кредитора за това, че е предоставил свои парични средства
за ползване от потребителя, не е в противоречие с добрите нрави, съобразно
изведените в практиката критерии за еквивалентност на престациите, при отчитане
стойността на лизинга, срока, обезпеченост.
С исковата молба са претендирани неплатени лизингови
вноски до 15.04.2019г., когато се твърди, че договорът бил развален едностранно
от лизингодателя по вина на лизингополучателя и лизинговата вещ била върната на
лизингодателя. С настъпването на уговорения между страните падеж по всяка
вноска и с оглед на правилото, че срокът кани, изискуемостта на претендираните
вземания за главница и договорна лихва за исковия период е настъпила и за ищеца
се е породило притезанието да претендира от лизингополучателя заплащане на
съответните вноски.
Съгласно заключението на вещото лице по изготвената
съдебно-счетоводна експертиза размерът на неплатената част от главницата по
договора е 460,57 лв., а на неплатената част от договорената възнаградителна
лихва – 138,44 лв. Установено е, че плащанията по погасените вноски са
извършвани със забава, на дати различни от падежните, поради което на основание
чл.15.1. от Общите условия към договора, ответникът дължи неустойка за забава в
размер на законната лихва върху неплатената на падежа част от погасителните
вноски до 15.04.2019г., която съгласно заключението на вещото лице е в размер
на 4,10 лв.
Съдът намира за основателна и претенцията за неустойка
в размер на 627,39 лв., като приема, че е налице валидно уговорена неустоечна
клауза.
Установява се, че с чл.15.4 от Общите условия е
уговорена компенсаторна неустойка при прекратяване на договора по вина на
лизингополучателя
в размер на 3 лизингови вноски. Съгласно
ТР №7/13.11.2014 г. по тълк. д. №7/2013 г. на ВКС, ОСГТК, при договор за
продължително или периодично изпълнение, подлежащ на разваляне за в бъдеще, кредиторът може да
претендира, както неустойка за забава - за онази част от сделката, чието
действие се запазва, така и компенсаторна неустойка за обезщетяване на вреди
поради настъпилото за в бъдеще разваляне, но за другата част от сделката.
Установената с Общите условия неустойка при разваляне
на договора по вина на лизингополучателя в размер на три месечни погасителни
вноски се основава на валидна неустоечна клауза, която не противоречи на закона
и добрите нрави, както и не е налице неравноправна клауза по смисъла на ЗЗП. Съгласно
разпоредбата на чл.143, ал.2,
т.5 ЗЗП
неравноправна е клаузата, която задължава потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Процесната
неустоечна клауза не е неравноправна по смисъла на посочената разпоредба, тъй
като отговаря на изискването за добросъвестност и не води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Като
клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия
на волята в частното право - чл. 9 ЗЗД. С нея страните
уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната
страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се
доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Като форма на
договорна отговорност неустойката има обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функция, която в процесния случай не е надхвърлена с уговорения размер. С оглед
конкретните параметри на договора за лизинг, включително неговия срок и стойността
на лизинговото възнаграждение, предвидената неустойка в размер на три лизингови
вноски, при дължими за целия срок на договора 24 такива, не накърнява критерия
за добросъвестност между страните.
Материално-правна предпоставка за
възникване на задължението за така уговорената между страните компенсаторна
неустойка е разваляне на договора за лизинг по вина на лизингополучателя.
Установява се, че в разпоредбата на чл.13.6 от Общите условия към договора е
уговорено, че при забава по отношение паричните задължения на лизингополучателя,
лизингодателят има право да развали договора едностранно, без предизвестие, с
изпращането на писмено уведомление. Посочената разпоредба представлява
комисорна клауза, при която договорът се счита за развален при наличие на факта
на неизпълнение с едностранно волеизявление на кредитора без да е необходимо да
се дава разумен срок за изпълнение съгласно чл.87, ал.1 ЗЗД. Съдебната практика
е константна, че такава клауза е действителна на основание чл.8 и чл.9 ЗЗД /в този смисъл Решение № 1181 от 12.10.1999 г. на ВКС по гр. д. № 511/99 г., Решение №
131 от 13.11.2009 г. на ВКС по т. д. № 661/2008 г., II т. о., ТК/.
В процесния случай от
заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза безспорно се
установява забава по отношение задълженията на лизингополучателя – ответник за
заплащане на дължимите лизингови вноски, като последното плащане е направено на
01.02.2019г., а предходните такива не са били осъществявани на установените
падежи. При наличието на посочената комисорна клауза установеното неизпълнение
води до прекратяване на договора, за което лизингополучателят следва да бъде
уведомен с писмено известие. По делото не са ангажирани доказателства от ищеца
за установяване на наведените в исковата молба твърдения, че на 15.04.2019г. на
лизингополучателя е било предявено изявление за разваляне на договора поради
неизпълнение и автомобилът бил иззет. Следва да се има предвид обаче, че при
претендирано обезщетение като последица от извънсъдебно разваляне на договор,
исковата молба сама по себе си представлява покана за реално изпълнение,
респективно уведомление за разваляне на договора при наличие на комисорна
клауза. В този смисъл е константната съдебна практика, обективирана в Решение № 37/22.03.2011 г. по гр. д. №
920/2009 г., ГК, ІV ГО, ВКС, Решение № 203 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. №
116/2011 г., II т. о., ТК, Решение № 178 от 12.11.2010 г. на ВКС по т. д. №
60/2010 г., II т. о., ТК, Решение № 706 от 30.12.2010 г. на ВКС по гр. д. №
1769/2009 г., III г. о., ГК, Решение № 2 от 9.07.2012 г. на ВКС по т. д. №
154/2011 г., II т. о., ТК, Решение № 186 от 15.07.2014 г. на ВКС по гр. д. №
6836/2013 г., III г. о., ГК, Решение № 233 от 21.12.2013 г. на ВКС по т. д. №
514/2012 г., I т. о., ТК и др., съгласно които правото за извънсъдебно едностранно разваляне на
договора може да се реализира и с
исковата молба, с която се претендират последиците от развалянето, ако са налице предпоставките
по чл.87 ЗЗД,
като изявлението за разваляне на договора достига до другата страна с
връчване препис от исковата молба.
С оглед на изложеното, съдът приема, че в процесния
случай договорът за лизинг е бил развален едностранно от страна на ищцовото
дружество, като при липсата на други доказателства приема, че волеизявлението
до лизингополучателя е достигнало до него с връчване на препис от исковата
молба по реда на чл.47, ал.1 ГПК и на назначения му особен представител, както
и предвид наличието на предпоставките по чл.87 от ЗЗД - установеното
неизпълнение на задълженията на лизингополучателя по договора, представляващи
основание за развалянето му съобразно комисорната клауза.
На основание изложеното за ответника е възникнало
задължението за заплащане на предвидената в чл.15.5 от ОУ компенсаторна
неустойка, като претендираната с исковата молба такава е в уговорения размер от
три погасителни вноски – 627,39 лева. От заключението на вещото лице се
установява, че така претендираната от ищеца неустойка не е заплатена от
длъжника.
С оглед на изложените доводи исковите претенции се
явяват изцяло основателни и като такива следва да бъдат уважени, като бъде
признато за установено, че ответникът дължи на ищеца посочените в исковата
молба вземания, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д.№58/2020г. по описа на Районен съд – Левски.
С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 от ГПК
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените от него
разноски в исковото производство в общ размер на 866 лв., от които държавна
такса в размер на 150 лв., депозит за особен представител в размер на 316 лв.,
депозит за вещо лице в размер на 300 лв., юрисконсултско възнаграждение в
размер на 100,00 лв. - на основание чл.78, ал.8, вр. чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на
правната помощ, както направените по ч.гр.д.№58/2020г. по описа на Районен съд
– Левски разноски в общ размер на 75 лв., от които 25 лв. за държавна такса и
50 лв. – юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8, вр. чл.26 от
Наредбата за заплащане на правната помощ.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422 ГПК, във вр. с чл.79,
ал.1 ЗЗД във вр. с чл.342, ал.2 от ТЗ, чл.92, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД в отношенията между страните, че А.Н.Я., ЕГН **********,***, дължи на „*****” ***, с ЕИК/код по БУЛСТАТ: *****,
със седалище и адрес на управление: ******************, и адрес за кореспонденция:
**********************, представлявано от И.Х.Г., следните суми: 460,57 лв. – главница; 138,44 лв. възнаградителна лихва; 4,10 – неустойка за забавени плащания; 627,39 лв. – неустойка за прекратяване на
договора, или сумата в общ размер на 1230.50 лева по Договор за финансов лизинг №*** със задължително
придобиване на собствеността върху лизинговия актив от 10.01.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 04.02.2020г.
до окончателното изплащане на задължението, за което вземане е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. №58/2020г. по описа на РС –
Левски.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК А.Н.Я., ЕГН **********,***, да
заплати на „*****” ***, с ЕИК/код по БУЛСТАТ: *****, със седалище и адрес на управление: *************,
и адрес за кореспонденция: ************, представлявано от И.Х.Г., направените в исковото производство разноски в общ
размер на 866 лв., както и направените по ч.гр.д. №58/2020г. по описа
на РС – Левски
разноски в общ размер на 75 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: