РЕШЕНИЕ
№ 18
гр. Благоевград, 12.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести октомври през
две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:П. Узунов
Членове:Катя Сукалинска
Ангелина Бисеркова
при участието на секретаря Катерина Пелтекова
като разгледа докладваното от Ангелина Бисеркова Въззивно гражданско
дело № 20221200500467 по описа за 2022 година
И за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от адв.П. Й., БАК, действащ като
пълномощник на Е. Г. К., А. Г. М., В. Н. В., Н. Н. В., В. Г. П., всички от гр.Петрич против
Решение № 900096/28.03.2022 година по гр.д. № 394/2021 година по описа на Районен съд-
гр.С., с което е отхвърлен предявения от жалбоподателите иск с правно основание чл.124,
ал.1 от ГПК по отношение на недвижим имот, находящ се в гр.С..
Жалбоподателите релевират подробни доводи за незаконосъобразност, неправилност
и необоснованост на атакуваното решение. Считат, че същото е постановено при
съществено нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Правят искане за
отмяна на решението и постановяване на друго, с което предявения иск бъде уважен.
Претендират съдебни разноски за две инстанции. Не правят доказателствени искания.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор от насрещната страна, действаща
чрез пълномощник. Въззиваемият навежда подробни съображения, с които обосновава
искане за потвърждаване на обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Не
прави доказателствени искания.
Във въззивното производство страните не се явяват, изпращат процесуални
представители, които поддържат заявената позиция по спора. Пълномощникът на
въззивниците представя писмени бележки. Прави възражение за прекомерност на
претендираното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение. Пълномощникът на
въззиваемата пледира за потвърждаване на атакуваното решение, претендира съдебни
разноски съгласно списък по чл.80 от ГПК.
Пред настоящата инстанция нови доказателства не са събрани.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
1
Производството пред Районен съд-С. е образувано по предявен от Е. Г. К., ЕГН
**********, с адрес гр.С., ул.“*** № 2, А. Г. М., ЕГН **********, с адрес гр.С., ул.***, Г. Г.
В.а и В. Г. П., ЕГН **********, с адрес гр.С., ул.“*** № 7 отрицателен установителен
вещноправен иска срещу Е. Д. К., ЕГН **********, с адрес гр.София, ***. Твърди се в
молбата, че ищцата Е. К. е собственик на приземен етаж от жилищна сграда, построена в
парцел V, кв.16 по плана на гр.С., състояща се от приземен, първи и тавански етаж, ведно с
1/5 идеална част от дворното място. Твърди се, че ищците А. Г. М., Г. Г. В.а и В. Г. П. са
собственици при равни квоти на първия етаж от жилищната сграда и на по 1/5 идеална част
от дворното място. Твърди се, че с влязло в сила решение по гр.д. № 188/1992г. по описа на
РС-С. е извършена делба на жилищната сграда и дворното място, по силата на която
таванският етаж в сградата е поставен в дял на И.Г.А., ведно с 1/5 идеална част от дворното
място, приземният етаж ведно с 1/5 идеална част от дворното място е предоставен на ищцата
Е. К., а на останалите три ищци в общ дял е поставен първия етаж от жилищната сграда,
ведно с 1/5 идеална част от дворното място. Ищците твърдят, че след влизане в сила на
делбеното решение, започнали да ползват приземния и първия етаж от жилищната сграда.
Твърдят, че И.А. рядко посещавал имота. Сочат, че през 2019г. узнали, че И.А. се е снабдил
с нотариален акт за собственост по давностно владение върху цялото дворно място и
жилищната сграда, построена в него. Оспорват нотариалния акт като неверен, както и че
И.А. е владял имота. Сочат, че И.А. е продал имота на ответника Е. Д. К. като оспорват
правото на собственост на последната върху 4/5 идеални части от дворното място и
жилищната сграда, построена в него. В молбата се навежда възражение, че таванският етаж
в жилищната сграда не е самостоятелен обект на правото на собственост. С изложеното
обосновават правния си интерес от предявяване на иск да се признае за установено по
отношение на ответницата, че не е собственик на следния недвижим имот: 4/5 идеални части
от поземлен имот с идентификатор 65334.300.383 по КК и КР на гр.С., с площ от 351 кв.м.,
както и на сграда с идентификатор 65334.300.383.1, разположена в същия поземлен имот, с
предназначение на сградата жилищна, еднофамилна, на два етажа със застроена площ от 95
кв.м.
В законоустановения срок ответникът депозира писмен отговор, с който оспорва
предявения иск като неоснователен. Оспорва твърдението на ищците за упражнявано от
последните владение на процесния имот. Релевира възражение за придобИ.е на имота по
давност от приобритателя - И.А.. Твърди, че И.А. и неговият брат Л. П. са владяли имота от
построяването на сградата, като през 1995г. И.А. заживял постоянно в имота. Твърди, че
след влизане в сила на съдебно решение за делба / 29.12.2003г./ И.А. продължил да живее в
имота до смъртта си на 17.07.2020г. Твърди, че от влизане в сила на съдебното решение е
започнала да тече нова давност, която е изтекла на 29.12.2013г., поради което на 19.07.2019г.
И.А. валидно се е снабдил с констативен нотариален акт, а по-късно е продал имота на
ответницата. Сочи, че владее имота към момента на депозиране на исковата молба в съда.
В хода на съдебното дирене пред районната инстанция на мястото на починалата
ищца Г. В.а са конституирани наследниците й по закон В. Н. В., ЕГН ********** и Н. Н. В.,
ЕГН **********, двамата с адрес гр.С., ул.“***.
В първоинстанционното производство са събрани писмени и гласни доказателства, от
които се установява следната фактическа обстановка:
По делото не се спори, а събраните писмени доказателства /решение № 298, влязло в
сила на 22.11.1993г. и решение № 415/26.09.1997г., влязло в сила на 29.12.2003г.,
постановени по гр.д. № 188/1992г. по описа на РС-С./, установяват по несъмнен начин факта
на допускане до делба на съсобствения, придобит по наследство от Л.Г.П., починал на
09.02.1991г., на В. Г. П., А. Г. М., Г. Г. В.а, Е. Г. К. и И.Г.А., недвижим имот, представляващ
парцел V, кв.16 по плана по регулационния план на гр.С., целият с площ от 350 кв.м., ведно
с построената в него жилищна сграда, състояща се от приземен, първи жилищен и тавански
етажи, при квоти по 1/5 идеална част за всеки съделител. С влязлото в сила съдебно решение
по извършване на делбата в изключителен дял на съделителя Е. К. е възложен приземния
етаж от гореописаната жилищна сграда, в изключителен дял на съделителя И.А. е възложен
таванския етаж, а в общ дял на съделителките В. Г. П., А. Г. М. и Г. Г. В.а е възложен първи
етаж от жилищната сграда и гаража. Парцелът, в който е построена жилищната сграда е
възложен в общ дял на всички съделители.
Не се спори по делото, че парцел пети и жилищната сграда в него, предмет на
съдебната делба, са идентични с поземлен имот с идентификатор 65334.300.383 и
еднофамилна жилищна сграда с идентификатор 65334.300.383.1 по КККР на гр.С..
2
Съгласно нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка № 131, том
първи, рег. № 725, дело № 126/15.04.2019г. по описа на нотариус № 197 на НК, И.Г.А. е
признат за собственик по давност на поземлен имот с идентификатор 65334.300.383 по
КККР на гр.С., с площ от 351 кв.м., с трайно предназначение на територията – урбанизирана
и начин на трайно ползване – ниско застрояване до 10 м. при граници на имота: имоти с
идентификатори 65334.300.381, 65334.300.382 и 65334.300.3614, ведно с построената в
имота сграда с идентификатор 65334.300.383.1 с предназначение на сградата – жилищна
сграда, със застроена площ от 95 кв.м., брой етажи-два и с административен адрес на обекта
гр.С., ул.***
Установи се от нотариален акт № 62, том втори, рег. № 1471, дело № 250/2019г. по
описа на нотариус № 197 на НК, че на 19.07.2019г. И.Г.А. е продал на Е. Д. К. гореописания
недвижим имот.
Видно от извлечение от акт за смърт № 223/18.07.2020г., издаден от община С.,
И.Г.А., с постоянен адрес гр.София, е починал на 17.07.2020 г. в гр.С..
По делото са разпитани свидетелите С.Д., Г.М. /син на ищцата М./, Б.С., К.П., Ц.А. П.
и Д.Я., от чийто показания безпротИ.речИ. се установи, че процесната жилищна сграда
представлява приземен етаж с две обитаеми стаи с баня и тоалетна, първи етаж и тавански
етаж като първия и таванския етаж са необитаеми, без дограма, без ток и вода в тях. В
показанията на П. и Я. /непосредствени съседи на процесния имот/ се сочи, че процесната
жилищна сграда е построена от братята Л. и И.А., като след смъртта на първия през 1991г., в
имота живеел само И.А. и съпругата му, целогодишно, ползвайки две стаи от процесния
приземен етаж и обработвайки дворното място като зеленчукова градина, в която засаждали
домати и чушки. Св.П. сочи: „…И.А. е собственик на къщата. Той си живееше там със
съпругата си. Целогодишно живееше там. Започна да се строи къщата от Л. и И.. След
смъртта на Л. къщата се стопанисваше от И. и съпругата му…“ Св. Я. казва:…През 90-те
години до 2000 г. той живееше в къщата със съпругата си. После сам живя до последния си
дъх в къщата…В С. заживя преди да се пенсионира /по болест/, …живя последните двадесет
години там…“ Св.П. казва: „…От 1995-96г. познавам дядо И. и съпругата му С.…Те си
гледаха къщата докато бяха живи. Друг не е живял в тази къща. Целогодишно живееха в
къщата…“ Показанията на останалите свидетели не опровергават горното освен в частта
относно обстоятелството постоянно или спорадично е обитавал И.А. имота. Конкретно
свидетелите М. и С. сочат, че И.А. е посещавал процесния недвижим имот от време на
време, само през лятото, а през останалото време живеел в гр.София. Настоящият въззивен
съдебен състав кредитира с доверие показанията на първата група свидетели /П. и Я./, тъй
като обстоятелството, че И.А. е упражнявал трайно фактическа власт върху процесния имот
се потвърждава и от неоспорените от страните и необорени от останалите доказателства по
делото справки от „***“ АД и „***“ ЕООД, съгласно които за имота има открити партиди за
ток и вода, от и преди 2005г., само на името на И.Г.А..
Събраните по делото гласни доказателства непротИ.речИ. установяват и
обстоятелството, че приживе И.А. не допускал в имота останалите съсобственици /ищците/,
като претендирал, че е изключителен собственик на същия. Свидетелят М. казва: „…вуйчо
ми А. казваше, че „ако трябва ще запаля тази къща, друг няма да живее“ в нея.“, в
показанията на св.Я. се сочи: „..И. е споделял с мен за къщата…че е избрал на кой ще остави
наследството…на неговата племенница каза, че е решил да я остави…“. Съдът дава вяра на
цитираните доказателствени средства, тъй като данните в тях не се опровергават от
останалите доказателства по делото /гласни и писмени/.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд намира от правна
страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирани
страни и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта –в обжалваната му част, като по останалите въпроси съдът е
ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, при постановяването му
не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
3
Настоящият въззивен съдебен състав намира обжалваното решение за правилно, като
фактическите и правни констатации на въззивният съд съвпадат с направените от районния
съд, поради което и на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите, изложени в
атакуваното решение.
Относно релевираните във въззивната жалба възражения и доводи:
При предявен отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК за собственост
ищецът следва да установи със сила на пресъдено нещо, че ответникът не е собственик на
спорната вещ.
Основният спорен по делото въпрос, пренесен и пред настоящата инстанция е дали
ответникът/въззиваемата страна е придобила право на собственост върху процесния
недвижим имот на основание договор за покупко-продажба, сключен на 19.07.2019г. с
продавача И.А., за който твърди, че е придобил имота по давност.
Настоящият съдебен състав счита за неоснователно релевираното от
жалбоподателите възражение за необоснованост на извода на районната инстанция, че
праводателят на ответника е придобил имота по давност. Съображения:
Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост върху недвижим имот се придобива
по давност с непрекъснато владение в продължение на 10 години, което следва да бъде явно,
необезпокоявано и непрекъснато, като фактическата власт върху имота се упражнява с
намерението той да се свои.
Фактическият състав на владението съгласно чл. 68, ал. 1 ЗС включва както
обективния елемент на упражнявана фактическа власт, така и субективния елемент вещта да
се държи като своя. За да е налице обаче фактът на владение е необходимо в обективната
действителност да са се породили и неговите допълнителни елементи, а именно: 1. да е
постоянно – т.е. фактическата власт върху вещта и държането й като своя да нямат случаен
характер, а да са израз на воля, трайно да се държи вещта по начин препятстващ
евентуалното владение на други лица; 2. да е непрекъснато – в смисъл да не е било
прекъсвано за период по-дълъг от шест месеца – чл. 81 ЗС; 3. да е несъмнено – да няма
съмнение, че владелецът държи вещта, като и за това, че я държи за себе си; 4. да е спокойно
– такова е, когато не е установено с насилие; 5. да е явно – владението е явно, когато
фактическата власт се упражнява така, че всеки заинтересован да може да научи за това, да
не е установено по скрит начин, тайно от предишния владелец. При държането фактическата
власт се упражнява за друг. Държателят няма намерение да свои вещта.
Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012
г. на ОСГК на ВКС, презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в
отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически
факт, различен от наследяването. Ако сънаследник упражнява фактическа власт върху
съсобствен имот, съсобствеността върху който произтича от наследяване, сънаследникът
владее своята идеална част на имота, а по отношение на идеалните части на останалите
сънаследници упражнява фактическа власт в качеството на държател, независимо дали
последните знаят за настъпилото правоприемство и придобитите от тях права. Съдебната
практика по чл. 290 ГПК е константна, че за да промени държането във владение,
държателят трябва да демонстрира промяна в намерението за своене на имота, която да е
открито демонстрирана спрямо собственика, за да се обезпечи възможността последният да
предприеме действия за защита на правото си. Това е така, тъй като при наследяване
владението върху вещта, което е имал наследодателя се придобива по право от всички
негови наследници, а не само от този, който е останал и ползва наследствения имот. Като
съсобственик, той има право да ползва сам цялата вещ – чл. 31, ал. 1 ЗС, доколкото това не
пречи на останалите съсобственици също да ползват имота съобразно правата си. Затова,
само въз основа на факта, че съсобственият имот продължително време се е ползвал от един
от сънаследниците, не може да се съди за това дали той е преобърнал държането на чуждите
идеални части във владение за себе си или упражнява предоставеното му от закона право да
се служи с цялата вещ.
Според приетото в Тълкувателно решение № 1/2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ВКС, в
отношенията между сънаследници презумпцията на чл. 69 ЗС не се прилага. Когато
съсобственик, установил фактическа власт на основание, сочещо съвладение, както е при
наследяването, се позовава на придобивна давност за чуждите идеални части, той трябва да
докаже, че е извършил такива действия, които явно и недвусмислено обективират спрямо
останалите съсобственици намерението му да владее техните идеални части за себе си с
намерение да ги свои, като тези действия следва да са доведени до знанието на останалите
4
съсобственици. За да породи придобИ.е по давност на чуждите идеални части, промяната на
намерението като волеви акт предполага външна изява, доведена до знанието на останалите
съсобственици чрез извършването на такива действия, които създават сигурност, че
съвладелецът е установил изключителна фактическа власт върху вещта, отричайки правата
им. В този смисъл завладяването на частите на останалите сънаследници и промяната на
намерението за своене следва да се манифестира явно пред тях, да се осъществи чрез
действия отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно
невъзможно. Това е т.нар преобръщане на владението /interversio possessionis/, при което
съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец. Тези обстоятелства
следва да бъдат доказани във всеки отделен случай и конкретно. В посочената хипотеза в
тежест на сънаследника, упражняващ фактическа власт върху съсобствен – сънаследствен
имот е да докаже, че е упражнявал тази фактическа власт върху имота явно,
необезпокоявано, непрекъснато повече от десет години и че е довел до знанието на
останалите сънаследници намерението си да свои целия имот. Снабдяването и вписването
на нотариален акт, издаден по реда на чл. 587 ГПК в полза на един от съсобствениците за
целия съсобствен имот, не е действие на довеждане до знанието на останалите
съсобственици на имота на намерението на владелеца-съсобственик да свои целия имот. В
този смисъл са решение № 95 от 04.12.2020 г. по гр. д. № 4004/2019 г. на II г. о., решение №
7 от 10.09.2018 г. по гр. д. № 1903/2017 г. на ВКС, II г. о., решение № 705/29.10.2010 г. по
гр. д. № 1744/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 161/19.07.2013 г. по гр. д. № 1163/2013 г. на
ВКС, II г. о. и решение № 192/16.02.2017 г. по гр. д. № 763/2016 г. на ВКС, I г. о., които се
възприемат от настоящия съдебен състав.
Имайки предвид изложеното съдът счита, че събраните по делото писмени и гласни
доказателства не оборват правния извод на нотариуса по издадения констативен нотариален
акт за собственост по обстоятелствена проверка № 131, том първи, рег. № 725, дело №
126/15.04.2019г. по описа на нотариус № 197 на НК, с който И.Г.А. е признат за собственик
на процесния недвижим имот по давностно владение.
Съвкупният анализ на събраните по делото доказателства установи по несъмнен
начин, че процесната жилищна сграда е построена от И.А. и неговия брат Л.Г.П.
/наследодател на първия и на въззивниците/, а след смъртта на П. през 1991г., в имота е
живял само И.А. и съпругата му, обитавайки единствените пригодни за живеене помещения
в сградата - две стаи от приземния етаж, и обработвайки дворното място като зеленчукова
градина. По делото се установи, че въззивниците не са обитавали процесния имот – преди
или след смъртта на Л. П., не са посещавали имота и не са се грижили за него. Следва извод,
че в периода от 29.12.2003г. /влизане в сила на решението по извършване на делба на
процесния имот/ до 29.12.2013г. И.А. /праводател на въззиваемата/ единствен е упражнявал
постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно фактическа власт върху процесния
имот.
Възражението на въззивниците, че упражняваното от И.А. владение върху имота е
било прекъснато за повече от шест месеца е неоснователно. Действително показанията на
свидетеля Я. съдържат данни, че преди 3 или 5 години, когато заболял И.А., се е прибрал в
София за около половин година, но видно е от същите, че споменът на свидетеля не е ясен и
категоричен, същевременно по делото липсват други доказателства, подкрепящи и
изясняваща в пълнота данните за времето и продължителността му, през което И.А., преди
смъртта си, е бил на лечение в София.
Според настоящият съдебен състав доказателствената съвкупност по делото
установява по несъмнен начин и намерението на И.А. да свои имота в релевирания от
ответника/въззиваем десетгодишен период. Изводът следва от всички събрани по делото
гласни доказателства, които по непротИ.речив начин сочат, че в периода след 29.12.2003 г.
И.А. е манифестирал, че държи имота като свой, считал се е за единствен негов собственик.
Свидетелят М. сочи, че вуйчо му И.А. не ги допускал в имота, „инател се“, че имотът е негов
и когато говорели за строителство за изграждане на сграда с апартаменти за всички, той им
казал, че „ако трябва ще запаля къщата, друг няма да живее“, че имотът е негов…“.
Свидетелят Я. разказва за разговор с И.А., в който първият заявявал желание да купи
процесния имот, а вторият /А.ов/ отказал /на предложението/, като заявил, че е избрал да
даде имота на племенницата си. По делото не са събрани доказателства, опровергаващи
действията на И.А. в цитираните показанията, поради което съдът изцяло ги кредитира с
доверие. Тези действия според настоящия съдебен състав категорично сочат на своене на
имота от И.А., тъй като демонстрират явна промяна на намерението на последния по
отношение на държаните /след 29.12.2003г./ идеални части на останалите
5
съделители/наследници на Л. П. -въззивниците и отричане правото им на собственост върху
същия имот.
В подкрепа на горния извод следва да се посочи, че по делото липсват доказателства
за поведение на И.А., след влизане в сила на решението по извършване на делбата
/29.12.2003г./, с което същият да признава правото на собственост на въззивниците върху
имота. Липсват и доказателства за поведение на въззивниците, изразяващо
протИ.поставянето им на владението, осъществявано от И.А. по отношение на имота в
периода след 29.12.2003г. до датата на депозиране на исковата молба в съда.
Изложеното дава основание на настоящия въззивен съдебен състав да приеме, че
единственият възможен извод въз основа на събраните по делото доказателства е, че И.А. е
станал владелец на частите от процесния имот, придобити от въззивниците по наследство от
Л. П., респективно че процесният имот е изгубил статута на съсобствен по наследство
между въззивниците и И.А., както правилно и в съответствие със закона е приел и
районният съд. Ето защо предявеният отрицателен установителен иск за собственост иск се
явява недоказан и неоснователен и като такъв правилно е отхвърлен от първоинстанционния
съд.
Релевираното във въззивната жалба възражение, че праводателят И.А. не е придобил
по давност целия процесен имот, тъй като е обитавал само две стаи от приземния етаж,
съдът намира за неоснователно доколкото безспорно е в процеса, че И.А. е единственият от
сънаследниците/съделителите, упражнявал постоянно, явно, спокойно, несъмнено
фактическа власт върху целия имот и е своил същия през релевирания период.
Относно възражението на въззивниците, че И.А. не е могъл да придобие на
основание давностно владение правото на собственост върху първия и таванския етаж от
процесната жилищна сграда, тъй като същите като необитаеми и незавършени не са годен
обект на собственост, съдът прави извод за неоснователност. В тази връзка на първо място
съобрази, че първият етаж и таванският етаж, независимо от степента си на завършеност,
като годен обект на собственост са били допуснати до делба, а впоследствие възложени с
влязло в сила съдебно решение /по гд. № 188/1992г. по описа на РС-С./ в изключителна
собственост на съделителя Е. К. /първия етаж/, а таванския етаж на съделителя И.А.. На
следващо място съобрази разпоредбата на чл.181 от ЗУТ, съгласно който след завършване
на сградата в груб строеж, построената сграда или самостоятелни части от нея могат да
бъдат предмет на прехвърлителна сделка.
Поради съвпадане на крайните изводи на настоящата въззивна инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение, като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено изцяло, а подадената срещу него въззивна жалба следва да се остави без
уважение като неоснователна.
С оглед изхода на спора, право на разноски има въззиваемата страна, предвид което
жалбоподателите следва да бъдат осъдени да заплатят на въззиваемата сторените от
последната страна разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 000 лева. С оглед
фактическата и правна сложност на делото, като съобрази и предвиденото в Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, настоящият съдебен състав намира
за неоснователно възражението на жалбоподателите за прекомерност на претендираното по
делото от въззиваемата адвокатско възнаграждение.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 900096/28.03.2022 година, постановено по гр.д. №
394/2021 година по описа на Районен съд-гр.С..
ОСЪЖДА Е. Г. К., ЕГН **********, с адрес гр.С., ул.“*** № 2, А. Г. М., ЕГН
**********, с адрес гр.С., ул.***, В. Г. П., ЕГН **********, с адрес гр.С., ул.“*** № 7, В. Н.
В., ЕГН ********** и Н. Н. В., ЕГН **********, двамата с адрес гр.С., ул.“***, наследници
на починалата в хода на процеса ищцаГ. Г. В.а, да заплатят на Е. Д. К., ЕГН **********,
гр.София, *** сумата от 2 000 /две хиляди/ лева разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС, при условията на чл.280,
ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
6
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7