Определение по дело №3230/2020 на Окръжен съд - Пловдив

                                                   

                                             О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 260250

 

 01.02.2021г,гр.Пловдив

 

ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, въззивно гражданско отделение, девети граждански състав, в закрито заседание на първи февруари две хиляди и двадесет и първа година, в състав:

 

                                    Председател: Виолета Шипоклиева

                                                Членове: Фаня Рабчева

                                                                        Костадин Иванов

Като разгледа докладваното от с.  Рабчева в.ч.гр.д.№ 3230/ 2020г. по описа на ПОС, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

                        Производство по чл.278, ал.1 във вр.с чл.413 ГПК.

                        Постъпила е частна жалба от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД – гр.София против Разпореждане от 30.10.2020г по ч.гр.д.№ 12687/ 2020г. по описа на Пловдивски районен съд в частта, в която е отхвърлено претендирано обезщетение за забава в размер на 263,68 лева. По изложени съображения се иска отмяна на обжалваното разпореждане и уважаване на искането за издаване на ЗИ и по отношение на тази част от зеявлението по чл.417 ГПК.

                 Пловдивски окръжен съд като взе предвид представените доказателства, намери следното:

                         Частната жалба изхожда от надлежна страна и е в законния по чл.278, ал.1 ГПК, явява се процесуално допустима.

                         С обжалваното разпореждане заповедният съд е отхвърлил заявлението на жлбоподателя по чл.417, т.2 ГПК за издаване на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение  по чл.417 ГПК и изпълнителен лист за обезщетение за забава в размер на 263,68 лева върху просрочена главница за периода 15.02.2019г. – 17.09.2020г. и за разноските над уважените размери до претендираните.  Мотив за това заповедният съд е изложил, че наред със законната лихва върху просрочените задължения кредиторът начислява обезщетение в размер на договорения лихвен процент от 29,76, вкл. за периода на обявеното в страната извънредно положение, като така реално прилаганият от страната лихвен процент за обезщетение за забава се равнява на 39,76%.  

                        С депозираната жалба жалбоподателят се основава на клаузите по процесния договор , уреждащи прилагането на обезщетение за забава по чл.9.4 и чл.15.1, вкл. за това, че при просрочие на дължимите от него плащания, длъжникът дължи на кредитора и законната лихва върху цялата просрочена сума за целия период на просрочието от датата на падежа до датата на ефективното изплащане на сумата/ чл.15.1/. В тази насока се разяснява, че наред с задължението за връщане на цялата заета сума по договора за кредит с краен падеж / 15.03.2020г./ , при уговорени междинни падежи на анюитетни / равни/ вноски в погасителен план, който включва в себе си в различно съотношение два компонента – главница и договорна лихва, която е изчислена към датата на междинния падеж върху оставащата непогасена главница; допълнителните дни на забавяне на плащането на вноската водят до – начисляване на договорна лихва върху непогасената главница за допълнителния срок на забавянето, чийто размер не е бил изчислен с погасителната вноска по погасителния план  и начисляване на законна лихва за забавяне на плащането върху размера на погасителната вноска. Разяснява се икономическата природа на възнаградителната лихва като цена за използване от длъжника на финансови ресурс за срока от сключване на договора 12.09.2018г. до датата на изискуемост – 15.03.2020г., като за срока на извънредното положение  / 13.03.2020г. – 15.05.2020г./ на потребителя длъжник е начислявано договореното между страните възнаграждение – договорна лихва върху просрочената главница в размер на 29.76%, като негативните последици от забавеното плащане изразяващи се в обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва /10%/ не били начислявани и не са претендирани от длъжника.  В тази насока се представя в приложение Решение № 1001/ 05.07.1999г. на ВКС по гр.д.№ 357/99г., с докладчик Тодор Стоилов. С цитираното решение се засяга въпросът относно наличието или липса на анатоцизъм с оглед забраната по чл.10, ал.3 ЗЗД, който всъщност се повдига от жалбоподателя с депозираната частна жалба.

                        Следователно  не се оспорва от жалбоподателя, че в погасителната анюитетна вноска по погаситгелния план като компоненти участват и част от размера на главницата, така и договорната лихва във формата му на договорно възнаграждение, а видно от представетото Извлечение от счетоводни книги по чл.417, т.2 ГПК за периода 15.02.2019г. – 15.03.2020г. се претендира договорна/възнаградителна лихва в размер на 124,66лв, както и за периода от 15.02.2019г – 17.09.2020г. се претендира и обезщетение за забава  в размер на 263, 68 лв, то не се оспора от жалбоподателя, че законната лихва се начислява и върху частта от претендираната  погасителна / анюитетна/ вноска, включваща договоренната / възнаградителна/  лихва. В тази насока настоящият въззивен съд споделя становището, че е налице анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 ЗЗД, доколкото макар и договорената възнаградителна лихва да съставлява  цената на ползване на финансовия ресурс, като същата се начислява и за периода на забавата, то същото като номинално е прибавено към главницата, по основанието си продължава да е вземане за лихви, доколкото по своя произход не е идентично с първоначално договореното основание, на което вземането за главница е възникнало. Съответно вземането за лихви като е включено в главницата, макар и променено в главница, върху която се начисляват лихви, е налице анатоцизъм, което от своя страна води до нищожност на основание чл.26, ал.1, пр.I във вр. с чл.10, ал.3 ЗЗД. А анатоцизмът е допустим само в изрично предвидените в закона случаи или подзаконов акт на БНБ, а уговарянето на лихва върху лихва е допустимо само между търговците съгласно чл.294, ал.2 ТЗ. / В този смисъл Решение № 66/ 29.07.2019г. по т.д.№ 1504/ 2018г. на ВКС – II ТО. За пълнота следва да се отбележи, че в приложеното от жалбоподателя  Решение № 1001/ 05.07.1999г. на ВКС по гр.д.№ 357/99г., се засяга правоотношение именно между търговци, поради което се явява не пряко относимо към настоящия случай.

                        По така изложените съображения, частната жалба се намери за неоснователна, а обжалваното разпореждане ще се потвърди като правилно.

                        Водим от горното, въззивният съд

 

 

                                                О  П   Р   Е   Д   Е   Л   И  :

 

                        ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане от 30.10.2020г по ч.гр.д.№ 12687/ 2020г. по описа на Пловдивски районен съд -ХIV гр., в частта, в която е отхвърлено претендирано от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД – гр.София издаване на ЗНИ по чл.417, т.2 ГПК против М.А.А. от гр.Пловдив обезщетение за забава върху просрочена главница за периода 15.02.2019г – 17.09.2020г.  в размер на 263,68 лева.

                        Определението не подлежи на обжалване.

 

 

            Председател:                                              Членове: