Р Е Ш Е Н И Е №30
гр.Силистра, 18.05.2021 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Административният съд гр.Силистра, в публично заседание на двадесет и
първи април през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита
Славова
ЧЛЕНОВЕ: Валери Раданов
Елена
Чернева
при секретаря Антония Стоянова, с участието на
Окръжния прокурор при ОП гр.Силистра Т.Ж., като разгледа докладваното от съдия
М.Славова КАНД №13 по описа на съда за 2021 година, за да се
произнесе взе предвид следното:
С Решение
№260328/06.11.2020г.,постановено по АНД №209/20г.,Силистренският районен съд е
потвърдил Наказателно постановление №СС-22-ДНСК-16/10.03. 20г.,издадено от
Заместник-началник на Дирекцията за национален строителен контрол (ДНСК), с което на
„ЛЪКИ СИС“ЕООД гр.Силистра, на основание чл.237 ал.1 т.4 от Закона за
устройство на територията (ЗУТ), е наложено административно наказание по вид
„имуществена санкция”, в размер на 1000 лева, за нарушение на чл.178 ал. 1, във
връзка с чл.177 ал.2 от ЗУТ.
Производството е образувано по касационна жалба на “ЛЪКИ
СИС“ЕООД, представлявано от управителя С.С., подадена
чрез представител по пълномощие адв.Кр.М. ***,с искане да бъде отменено обжалваното решение на
РС-Силистра и постановено ново, отменящо първоначално оспореното наказателно
постановление. Оплакванията в жалбата са групирани в три направления: Първият
довод за отмяна на съдебния акт е свързан с твърдение, че съдията, който е
разгледал и решил делото по същество, не
е бил част от съдийския състав на СРС, а вече е бил командирован в РС
гр.Исперих, което според касатора влече като
последица извод за не-законен състав и за невалидност на съдебния акт. Квалифицирал
е горното си твърдение като съществено процесуално нарушение по чл.348 ал.3 т.3 НПК, поради което счита, че след отмяна на оспорения акт, производството следва
да бъде върнато на друг състав на СРС за ново разглеждане. След представена
официална справка от РС гр.Силистра (л.26) относно началната дата на командироване на съдия С.Й.(разгледала и решила АНД №209/20г.) - 15.10.2020г. и прекъсване на команди-ровката на 06.11.2020г., касаторът
не поддържа горното искане, поради което и съдът не дължи произнасяне по него.
Останалите оплаквания са развити в две
направления: значителна част от аргументите са свързани с твърдение, че
недопустимо е било проведено самото административнонаказателно
производство, затова защото действията по неговото стартиране (установяване на нарушението) са били извършени извън сроковете по чл.34 ЗАНН. В
тази връзка е обсъдена и изменената разпоредба на чл.239 ал.2 ЗУТ,откъдето се
извеждат също доводи за нарушаване на сроковете, както по специалния закон,
така и по ЗАНН,което водело до недопустимост на релевираното
производство и до отмяна на съдебния акт,потвърдил крайния невалиден
резултат.Едно от съображенията в жалбата е свързано с довод за неправилно
приложение на материалния закон, тъй като се счита, че случаят бил маловажен, с
оглед депозираното удостоверение за търпимост на строежа;нотариалния акт за
собственост и други,представени пред въззивната
инстанция доказателства и, след като същата не е преценила удостоверените с тях
факти, като достатъчни за извод за по-ниска степен на обществена опасност на
деянието,неправилно била приложила материалния закон.По пунктове 5 и 6 от жалбата
са изложени оплаквания за необоснованост на съдебния акт,в който не бил преценен
правилно,според касатора факта,че невъведеният в
експлоатация строеж представлявал част от друг такъв,със съответната категория
и идентификатор в стоковото тържище, а наказателно постановление за невъвеждане
в експлоатация на част от строеж, нямало издадено.Аргументите сочат на
твърдение за неправилна преценка на фактите от районния съд,т.е. за
необоснованост, която е извън регламентираните с чл.348 НПК касационни
основания и не подлежи на обсъждане от настоящия състав. С оглед на всичко това
се моли за отмяна на съдебното решение и съответно,за отмяна на наказателното
постановление. Претендират се разноски съгласно представен списък по чл.80 ГПК (л.36).
Ответникът по касация - Дирекция за национален строителен контрол
гр.Со-фия, чрез упълномощен представител юрисконсулт Д.К. (л.160 АНД/СРС), в съдебно
заседание и в писмен отговор на касационната жалба,поддържа неоснователност на
същата.Излага подробни аргументи в подкрепа на решаващите изводи на СРС и
настоява за потвърждаването им с отхвърляне на касационното оспорване.Претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Окръжна
прокуратура гр.Силистра счита,
че обжалваното решение на Силистренския районен съд е законосъобразно. Дава
заключение за оставянето му в сила и за отхвърляне на касационната жалба.
Производството
е по реда на Глава ХІІ /чл.208 и сл./ АПК,вр.с чл.63
ал.1 ЗАНН. Силистренският
административен съд,след обсъждане на доводите в жалбата, доказателствата по
делото и становищата на страните,прие следното:Касационните основания, които са заявени и поддържани пред
настоящата инстанция се свеждат до твърдения за
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила и нe-правилно приложение на материалния закон /чл.348 ал.1 т.1,т.2 НПК,вр.с
чл.63 ал.1 ЗАНН/.Главният довод е свързан с оплакване,че преценката на съда за
спазване на нормативните срокове от чл.34 ЗАНН (както краткият тримесечен, така и едногодишният), които съгласно ТП №1/27.02.15г. по т.д.№1/2014г. на
ВКС, ОСНК и Втора колегия на ВАС, са материалноправни,т.е.
давностни и в наказателното производство се прилагат
служебно, била неправилна.Същият въпрос е поставен в ракурса и на специалния
чл.239 ал.2 ЗУТ (доп.ДВ,бр.60/07.07.2020г.), който бил
неправилно тълкуван от съда, довело до нарушение на закона, оставящо да
съществува в правния мир недопустим юрисдикционен
акт. Поддържа се и оплакване,че с оглед представените доказателства за
търпимост на строежа; затова, че самият той бил част от друг по-голям строеж, а
нарушение на чл.178 ал.1 ЗУТ за част от строеж (сграда),не било установявано,респ.
санкционирано с НП,еднозначно мотивирали извод за маловажност на случая по
смисъла на чл.28 ЗАНН, което като не било преценено правилно от съда,било
довело до нарушение на материалния закон,защото индивидуализирането на наказанието
е винаги въпрос за неговото приложение.Относно твърденията за необоснованост на
оспорения съдебен акт (касаторът настоява от
вярно установените факти пред въззивния съд да бъдат
изведени други правни изводи),не подлежи на
обсъждане от касационния състав,с оглед изричната регламентация от чл.348 ал.1 НПК. Проверката на обжалвания съдебен акт следва да се извърши на терена на
касационните оплаквания и в параметрите от чл.218 ал.2 АПК.
Силистренският районен съд е извършил вярно,въз основа
на събраните доказателства, фактическите установявания по делото като е
приел,че при извършена проверка от служители на РДНСК гр.Силистра на
11.10.2019г. на сгради, намиращи се на територията на Стоково тържище,с
административен адрес: гр.Силистра,ул.“Харалампи Джамджиев“
№1, Индустриална зона „Запад“, е било констатирано, че касаторът,
като собственик на сграда с идентификатор №66425.514.502.4 - едноетажна масивна
промишлена сграда със застроена площ от 715 кв.м., е извършил промяна на
предназначението ѝ, преустройвайки част от нея за автомивка на
самообслужване за външни клиенти. Установил, че в сградата е била изпълнена
нова настилка от шлайфбетон с наклон за отводняване
към монтирани отводнителни решетки в средата на всяка клетка, образувана след
преграждане с винилови платна и обособяване по този
начин на 6 такива за автомивката.Югоизточната фасада на сградата е била
отворена частично, чрез избиване на отвори в тухлена ограждаща стена по фасада
югоизток и оформяне на подходи към клетките за автомивка.Квалифицирал е горните
факти като „строеж“ по смисъла на §5 т.38 ДР ЗУТ, изрично включващ в кръга от
дефиниращите дейности и преустройствата (със или без промяна на предназначението).Обсъдил е дефиницията и от §5 т.41 ДР ЗУТ на „промяна
на предназначението на обект или част от него“, вследствие на което е формирал
извод за безспорно установен „строеж“ от трета категория (арг.чл.137 ал.1 т.3 б.“в“ ЗУТ), който се ползва без да е въведен в експлоатация от
компетентния за това орган, съгласно чл.178 ал.1 във вр.
с чл.177 ал.2 ЗУТ. А щом всичко това е така, според съда, то следва че
безспорно е установено релевираното в процеса
административно нарушение, към датата на проверката 11.10.2019г., за което е
ангажирана обективната отговорност на дружеството касатор
при условията на чл. 237 ал.1 т.4 ЗУТ,като наложената санкция е в нормативния
минимум,при съобразяване с критериите от чл.27 ЗАНН.Изложил е мотиви защо не
приема,че случаят е маловажен в контекста на чл.28 ЗАНН, които се споделят от
настоящата инстанция.
Относно централното касационно оплакване за
недопустимост на административнонаказателното
производство поради изтичане на законоустановените
срокове от чл.34 ЗАНН, районният съд е изложил правилни мотиви, обсъждайки и
специалния чл.239 ал.2 ЗУТ. Последните следва да бъдат допълнени още и с това,
че процесното нарушение е от вида продължени такива, които се извършват чрез
бездействие във всеки един момент след започване на ползването на строежа без
издадено разрешение за това и продължават до преустановяването им от нарушителя
или от външно за него лице, по правило контролен орган. Следователно, както към
момента на започване на ползването,отнесено от АНО след 25.02.2014г. (съгласно Договор за доставка,монтаж
и пускане в експлоатация на технологично оборудване за автомивка), съответно и към 11.10.2019г.- датата на проверката,
така и във всеки друг момент от релевирания период, в
пълнота е осъществяван състава на нарушението на чл.178 ал.1 във връзка с
чл.177 ал.2 ЗУТ, защото по едни и същи, забранен от закона, начин е ползван
строежа без съответното разрешение за ползване, издадено от органите на ДНСК.
Датите на съставяне на АУАН и на процесното пред СРС наказателно постановление,
отнесени към момента на установяване на нарушението, са очевидно съобразени със
сроковете от чл.34 ЗАНН, респ. чл.239 ал.2 ЗУТ, което ирелевира
изцяло оплакването в горния смисъл.Неотносими към
настоящия спор са представените решения на административни съдилища от
страната, с които е прието,че специалният срок от чл.239 ал.2 ЗУТ е неприложим
при нарушения на чл.237 ал.1 т.1 ЗУТ,регламентиращ санкциониране- то на
извършване на незаконен строеж,за каквото касаторът
не е наказан с въпросно-то НП.Нарушението на чл.148 и следващите от ЗУТ може да
бъде индивидуализирано в някакви времеви предели,защото завършването на незаконното
строителство е установимо, вкл. посредством
декларации на участници в строителството или други лица, което може да постави
началото на сроковете съгласно регулацията „от
извършване на нарушението“.Същото е довършено към някакъв определяем в
темпорално отношение момент, докато трайно проявяваното бездействие в процесния
по делото случай,е довършвано във всеки един момент до неговото
преустановяване,чрез въвежда-нето на въпросния строеж в експлоатация по
нормативно установения ред. Правилно съдът е обърнал внимание на законовото
условие, че след завършването на строежа, възложителят (касаторът,
като негов собственик по аргумент от чл.161 ЗУТ), подава заявление пред компетентния орган, в случая
ДНСК, за въвеждането на обекта в експлоатация, което сочи, че единствено в
неговата правна сфера се намират лостовете и деловата инициатива за
преустановяване на нарушението. Никой друг не може да инициира производство по
чл.177 ал.1 ЗУТ, което допълнително е мотивирало и извода за липса на основания
за преценка на случая като маловажен.
Съдът,тълкувайки забранителния
характер на приложената разпоредба на чл.178 ал.1 ЗУТ е формирал верния извод,
за несъмнено доказано административно нарушение, изрило се в ползване на
строеж, без същият да е въведен в експлоатация, представляващ „Промяна на
предназначението на съществуваща едноетажна промишлена сграда,а именно склад в
обществена сграда - автомивка на самообслужване за външни клиенти“,което е
променило и статута на сградата,попадаща в режима на Стоковото тържище.Горният
извод не може да бъде променен от представеното и упорито навеждано от касатора като правопроменящо
обстоятелство - Удостоверение за търпи-мост №11/03.06.2020г. Същото е издадено
на основание §127 ал.1 от Преходните и заключителни разпоредби към ЗИД ЗУТ,обн.ДВ,бр.82/12г. и с него е прието,че „самостоятелният
обект - автомивка в промишлена сграда с идентификатор 66425.514.502.4 по КККР
на гр.Силистра“ е построен преди 2001г., за което липсват категорични данни по
преписката, но което е направило приложим процесният параграф.По силата на
нормативната регламентация удостоверения от въпросния вид нито са в състояние
да узаконят определен строеж, нито да го въведат в експлоатация съгласно
законовите изисквания.Те могат да послужат на възложителя им при извършване на
сделки пред нотариус,но не могат да ирелевират
безспорния по делото факт за ползването на строежа без за това да е издадено
разрешение от ДНСК. Нещо повече, самото Удостоверение е издадено след
извършената проверка от РДНСК-Силистра, вкл. след издаване на процесното пред
СРС наказателно постановление, което е индиция за
създаването му за целите на водените производства от касатора
с органите на ДНСК. Но дори и да не е така,то не е ясно защо същият,след като е
предприел действията по §127 ал.1 ПЗР ЗИДЗУТ, не е направил същото, разбира се
в нормативните срокове, за узаконяване на процесния строеж, съгласно
регулацията от ал.2 на същия §127, щом може да установи, че последният е
извършен преди 31.03.2001г.Текстът представлява една допълнителна законова
възможност за правните субекти да узаконят свои строежи в периода след
26.11.12г.,независимо от крайно ограничителния режим, въведен със ЗУТ, чиито
базов принцип в инвестиционните процеси е обективиран
в чл.148 ал. ЗУТ, че строежи могат да бъдат извършвани само ако са разрешени
съгласно този закон.
В този контекст като неоснователно следва да бъде
отклонено възражението на касационния жалбоподател,че установеният невъведен в
експлоатация строеж, всъщност бил част от друг, по-голям строеж, а установяване
и съответно санкциониране на деяние свързано с част от строеж нямало в административнонаказателното производство,което следвало да
доведе до пълната му отмяна,вкл. на завършващия го юрисдикционен
акт.В горното становище недопустимо се смесват понятия като „сграда“, „обект“ и
„строеж“,което не е годно да обоснове тезата на касатора,защото
по хипотеза стоеж е и „реална част“ от обект, съгласно §5 т.39,което нормативно
разрешение е възпроизведено и в други дефиниции на ЗУТ,така например в §5 т.41
ДР ЗУТ,изрично коментиран в решението на СРС.Последният правилно е диференцирал
строеж от обект, като е изначално ясно,че в един обект,респ. сграда може да
бъдат извършени няколко различни строежи, съгласно определението от §5 т.38 ДР
ЗУТ.
В обобщение
настоящият състав,извършвайки касационния контрол изключително на базата на
установените факти от районния съд, предвид и изричната забрана от чл.220 АПК,намира за съответни на закона решаващите му изводи за установеност на
нарушението на чл.178 ал.1 във връзка с чл.177 ал.2 ЗУТ. Това е така и защото
не може да бъде даден нов правен живот на нещо, което вече се ползва в нарушение
на чл.178 ал.1 ЗУТ, посредством Удостоверение за търпимост, което по хипотеза,
няма и такава нормативна роля.Настоящият състав приема,че с наложеното
наказание в нормативния минимум,ще бъдат постигнати целите от чл.12 ЗАНН както
и,че не са налице предпоставките от чл.28 ЗАНН, във връзка с чл.93 т.9 НК, за
преценка на случая като „маловажен“,предвид още и на обстоятелството на упорито
продължаваното без- действие свързано с подаване на заявлението от чл.177 ал.1 ЗУТ от касатора. Последното, според СРС продължава
неизменно след 25.02.2014г. до настоящия момент,а според Удостоверението за
търпимост (представено от касатора) - отпреди
31.03.01г., който момент е с правно значение за издаването му изобщо, съгласно
§127 ал.1 ПЗР ЗИД ЗУТ, обн.ДВ,бр.82/2012г. Следователно,
решението е правилно,включително по отношение на изложените съображения,че
деянието не разкрива белезите на „маловажен случай“ по смисъла на чл.28 ЗАНН.При този изход на касационния процес основателно се явява искането на
ответния по касация орган за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което
в хипотезата на чл.27е от Наредбата за заплащането на правната помощ, следва да
бъде определено в размер на 80.00 лева.
С оглед на
гореизложеното, настоящият състав на Административен съд гр.Силистра намира, че
въззивното решение е постановено при липса на касационни
основания за неговата отмяна,воден от което и на основание чл.221 ал.2 пр.1 АПК, във вр. с чл.63 ал.1 от ЗАНН,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ
В СИЛА Решение №260328/06.11.2020г., постановено по АНД №209/ 2020г. по описа на Районен
съд гр.Силистра.
ОСЪЖДА „ЛЪКИ СИС“ЕООД, с ЕИК:********* и
адрес на управление: гр.Силистра, ул.“Харалампи Джамджиев“
№1, представлявано от С.И.С., с ЕГН:**********, да заплати на Дирекция за национален строителен контрол, с административен
адрес: гр.София, бул.“Христо Ботев“ №47, сумата
от 80.00 (Осемдесет) лева -
разноски по делото.
Решението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.