РЕШЕНИЕ
№ 834
гр. Пловдив, 25.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Руска Ат. Андреева
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Руска Ат. Андреева Въззивно гражданско дело
№ 20245300501326 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 119 от 04.04.2024 г., постановено по гр. д. № 20/2024 г. по
описа на Районен съд – гр. Карлово, I гр. състав, е отхвърлен като
неоснователен предявеният от С. В. Ш. иск с правно основание чл. 344, ал. 1,
т. 1 от КТ против Община Карлово за признаване на уволнението й поради
липса на качества за ефективно изпълнение на работата за незаконно, както и
е разпределена отговорността за разноски по делото.
Решението се обжалва с въззивна жалба от С. Ш. като неправилно. С
решението е прекратено поради отказ от иска производството по делото в
частта по предявения иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 за
възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „****.
Тази част, имаща характер на определение, не е предмет на въззивно
обжалване.
Жалбата е подадена е подадена в срок от легитимирана страна с правен
1
интерес от обжалването и против обжалваем съдебен акт. На осн. чл. 83, ал. 1,
т. 1 от ГПК жалбоподателката е освободена от държавна такса. Предвид
изложеното, жалбата е редовна и допустима.
Жалбоподателката С. Ш. сочи, че районният съд неправилно приел, че
при уволнението било спазено изискването на чл. 333, ал. 1, т. 4 от КТ.
Заповедта за уволнение била издадена по време на ползване на платен
годишен отпуск от служителката, като за дата на прекратяването, към която
трябвало да се преценява и закрилата по чл. 333 от КТ, следвало да се счете
посочената в заповедта – 09.11.2023 г., а не по-късна дата. Неправилно
първата инстанция приела, че ответникът-работодател Община Карлово
доказал пълно и главно наличието на предпоставките по чл. 328, ал. 1, т. 5 от
КТ. Твърденията в заповедта за уволнение за липса у служителката на
качества за изпълнение на работата останали недоказани. При преценка на
показанията на св. П. Н. не била съобразена разпоредбата на чл. 172 от ГПК, а
освен това те били вътрешно противоречиви, свидетелката на посочила
конкретни случаи, при които ищцата Ш. проявила некомпетентност.
Районният съд следвало да кредитира показанията на св. Ш., който макар и
заинтересован, имал лични впечатления относно работата на дъщеря си и
съобщил, че тя никога не е имала проблеми на работното място.
Моли съда да отмени първоинстанционния съдебен акт и да постанови
нов такъв, с който да признае уволнението за незаконно и да го отмени.
Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от Община Карлово, в който жалбата се оспорва. Иска се от
съда да потвърди обжалвания съдебен акт. Претендират се разноски.
Като взе предвид събраните по делото доказателства и становищата
на страните, настоящият съдебен състав намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Районният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1
от С. Ш. против Община Карлово за признаване на уволнението на ищцата
със заповед от 07.11.2023 г. за незаконно и неговата отмяна.
В исковата молба са изложени твърдения, че ищцата работила при
ответното дружество по трудов договор от 31.10.2016 г. на длъжност „**** в
дейност „***“, като постъпила на работа на *** г. Трудовото й
2
правоотношение било прекратено със заповед от 07.11.2023 г., считано от
09.11.2023 г., връчена й при отказ на 13.11.2023 г., на основание чл. 330, ал.1,
т. 5 от КТ – липса на качества за ефективно изпълнение на работата: липса на
самостоятелност при изпълнение на поставени задачи, липса на
комуникативност, липса на инициативност, липса на мотивация, умения за
работа в екип, колегиалност, умение за разпределение и управление на
работното време, липса на способност за създаване на добър микроклимат –
които липси били наблюдавани трайно и водели до неспособност да
изпълнява резултатно възложената й трудова функция. Твърди се, че
описаното основание за уволнение било твърде общо. Ищцата притежавала
образователна степен, която дори надвишавала изискванията на работодателя.
Имала значителен трудов опит – почти 20 г., който протичал безпроблемно.
Така безпроблемно протичала трудовата й дейност при ответника Община
Карлово в продължение на почти 8 г. – без забележки или наказания.
Заповедта за уволнение била издадена, докато ищцата ползвала платен
отпуск, а в документа работодателят посочил, че няма да спази срока на
предизвестието, поради което и датата, от която се считало процесното
трудово правоотношение (ТПО) за прекратено била в рамките на периода на
отпуск. Не било поискано и дадено разрешение от Инспекцията по труда за
уволнението при тези условия. Изложеното съставлявало нарушение на
закрилата при уволнение, уредена в чл. 333, ал. 1, т. 4 от КТ.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът Община Карлово е оспорил
основателността на исковете. Посочил е, че мотивирането на заповедта не е
общо, а напротив – съобразено е с постановките на ТР № 4/2021 г. на ОСГК
на ВКС и актуалната практика на върховната съдебна инстанция по
приложението му. Дейността на ищцата Ш. била наблюдавана за
продължителен период от време преди уволнението, за което нейният пряк
ръководител съставил и докладвал при работодателя съответно становище, от
което била видна трайната липса на желание и резултатност при изпълнение
на задачи, както и неприемливото и дори агресивно поведение на
служителката към колеги. Сведения за поведението на ищцата в тази насока
постъпили и от работещи в други отдели на Община Карлово. Счита се, че
заповедта е законосъобразно съставена. Ирелевантно било, че ищцата имала
по-висока образователно-квалификационна степен от изискваната за
длъжността й, същото се отнасяло и до трудовия й опит. Закрилата от
3
уволнение не била нарушена, доколкото съгласно чл. 333, ал. 7 от КТ тя се
отнасяла към момента на връчване на заповедта, който и по твърдения на
ищцата бил извън ползване на разрешения й отпуск.
Първоинстанционният съд е отхвърлил иска с правно основание чл. 344,
ал. 1, т. 1 от КТ като неоснователен и недоказан, понеже е приел, че
извършеното уволнение е законосъобразно – заповедта била надлежно
мотивирана, а произвела действие от момента на връчването й на
служителката – 13.11.2023 г., към който момент тя вече не била под закрилата
по чл. 333 от КТ по арг. от ал. 7 на същата разпоредба, поради което и не
следвало да се иска разрешение от Инспекцията по труда.
При извършената служебна проверка съгласно чл. 269 от ГПК, съдът
констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Следва да се
премине към проверка на неговата правилност.
По делото не се спори, че между ищцата С. Ш. (**** и ответника
Община Карлово (***) е съществувало правоотношение по трудов договор №
К-1926 от 31.10.2016 г. с едномесечен срок на предизвестието за
прекратяване, по силата на който тя заемала длъжност „****“ в дейност
„***“. Безспорно е, че за периода 01.11.2023 г. – 12.11.2023 г. на ищцата е бил
разрешен платен годишен отпуск, който тя ефективно е ползвала от първия
ден. Не е спорно и че на 07.11.2023 г. работодателят-ответник е издал заповед
за уволнението й на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ, в която било
посочено, че трудовото правоотношение между страните се прекратява
считано от 09.11.2023 г. Изложените обстоятелства документално се
подкрепят и от писмени доказателства – трудов договор, заповед за
прекратяване на ТПО, покана, протокол за констатиране на отсъствие от
работа, заповед за дисциплинарно уволнение, вписвания в трудова книжка.
Твърденията на страните съвпадат досежно факта, че за прекратяването на
ТПО в случая не е искано разрешение от Инспекция по труда.
Спорът по делото се концентрира върху въпросите, дали са били налице
предпоставките за упражняване на потестативното право на работодателя по
чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ, както и дали заповедта, в която е обективирана
волята му за прекратяване на ТПО, e мотивирана в степен, че да позволи на
служителката да организира защитата си, респ. дали уволнението е извършено
в нарушение на предварителната закрила чл. 333, ал. 1, т. 4 от КТ.
4
От представената по делото длъжностна характеристика се установява,
че преките задължения на техническия сътрудник са свързани с осигуряване
на съдействие в работата на отдела, към който е зачислен – в областите на
документооборота, организацията на събития, материалното осигуряване,
участието в механизъм за обхват на децата и учениците от предучилищното и
училищното образование и отчетността. В графа „Необходими
компетентности“ са посочени качествата и уменията, които служителят
следва да притежава, а именно – способност да планира, организира и
контролира собствената си работа, комуникативност, умения за работа в екип.
Работодателят е представил документи в подкрепа на твърденията си за
фактите, пораждащи правото му да прекрати едностранно с предизвестие
трудовото правоотношение на г-жа Ш.: становище от П. Н. – *** на отдела, в
който е работила ищцата, и уведомление от П. Б. и П. С. – *** в друг отдел.
При преценка на съдържанието на документите съдът намира, че същите
представляват по същество писмени свидетелски показания – съставляват
изложение в свободен текст на лични впечатления на съставителите им
досежно работата на служителката. Свидетелските показания в писмен вид не
съставляват годно доказателство по ГПК, поради което и съдът не основава
изводите си на фактите върху обсъжданите документи.
На ищцата Ш. е разпитан пред първата инстанция един свидетел – В. Ш.,
неин баща и бивш служител на Община Карлово. Свидетелят изнася данни,
че докато работел за Общината, не е чувал да има оплаквания за дъщеря му
или тя да е в конфликт с колеги, включително и от ръководството, с което
ежедневно контактувал. В останалата си част показанията не съдържат преки
лични впечатления на свидетеля за релевантните факти. Като съобрази
евентуалната заинтересованост на свидетеля, близък роднина на довелата го
страна, съдът кредитира показанията му за фактите, които пряко е възприел,
доколкото те са в унисон с останалите доказателства по делото.
На ответната страна също е разпитан един свидетел – П. Н., неин
служител, бивш пряк ръководител на ищцата. Свидетелката съобщава, че
ищцата не се вписвала в колектива и отказвала да върши работата си, по-
конкретно: отказала да участва в обходи по адреси по механизма за връщане
на деца в училищата, особено след пандемията поради стрес. Срещу ищцата
не били подавани писмени оплаквания. Наложило се ищцата да бъде
5
преместена в друго помещение за работа, но не поради оплаквания от колеги
срещу нея, а поради нейни оплаквания против колега. Като взе предвид факта,
че г-жа Н. все още работи за Община Карлово, но показанията й са вътрешно
непротиворечиви, както и съдържат преките й лични впечатления като
ръководител на г-жа Ш., съдът ги кредитира като истинни. От тях обаче не се
установяват факти, пораждащи правото на работодателя по чл. 328, ал. 1, т. 5
от КТ в конкретния случай: общото впечатление, че ищцата не се вписвала в
колектива („Опитвали сме се да я вкараме в колектива, но не ни се
получаваше. (…) Просто не успяхме да я вплетем в работата на отдела. (…)
Всеки път, в който сме се опитвали да я вкараме в някаква дейност, не ни се
получаваше.“), както и отказите на ищцата да изпълнява възложени задачи
(„Когато сме я повиквали да свърши някаква работа, тя отказваше… За
нещо конкретно, което е отказвала да върши, беше това, което написах в
становище до кмета на общината. Нашият отдел има един механизъм по
обхват, с който прибирахме деца, които трябва да ходят на училище, но не
са постъпили. Отказа да участва в този екип по обхват…“), не съставляват
факти, обуславящи преценка за обективна липса на качества за ефективно
изпълнение на работата. Фактическото основание по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ е
обективно безвиновно трайно състояние на липса на качества, навици и
умения на служителя, което води до невъзможност да изпълнява възложената
работа. Не е липса на качества неконкретизираното посочване, че служителят
не участва в колектива. Не е липса на качества и соченият отказ за
изпълнение на работата, съставляващ виновно нарушение на трудовите
задължения – дисциплинарно нарушение. Фактическите състави на чл. 330,
ал. 2, т. 6 от КТ и чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ са различни и смесването им
опорочава уволнението. В този смисъл е и константната практика на ВКС,
напр. решение № 107 от 12.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4351/2022 г., III г. о.,
ГК, докладчик съдията А** Ц****, и решение № 58 от 3.06.2022 г. на ВКС по
гр. д. № 2784/2021 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Д** С****, в което
изрично е прието: „Хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ не е наказание за
работника/служителя за допуснати от него някога пропуски, за лошо или
некачествено изпълнение на трудовите задължения някога във времето, а
освобождаване от работник, който няма нужните за работата и изисквани
от работодателя качества.“ Оплакванията на жалбоподателката в тази
насока се намират за основателни.
6
При предявен иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ
работодателят носи тежестта да установи законосъобразността на
уволнението. Работникът има възможност да проведе насрещно доказване
като установи по делото факти, които оборват извода за законосъобразност на
уволнението.
В настоящия случай, съобразявайки гореизложените констатации за
фактите, Пловдивският окръжен съд намира, че работодателят Община
Карлово не е установил при условията на пълно и главно доказване
законосъобразността на уволнението на С. Ш..
На първо място, въззивният съд намира, че при процесното уволнение е
нарушена предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 4 от КТ. Това е така,
доколкото правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение
на служителя, уредено в чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ, е потестативно – то се
упражнява с отправянето на волеизявлението за прекратяване на това
основание. Също във властта на работодателя, упражняващ правото си по
цитираната разпоредба, е да направи изявление, че няма да спази срока на
предизвестието, в който случай възниква облигационна претенция на
служителя за обезщетение за неспазено предизвестие (чл. 220 от КТ).
Разбирането, изразено в практиката на ВКС, досежно момента на
прекратяване на трудовия договор при неспазване на срока на
предизвестието, е, че страната, направила едностранното изявление за
прекратяване, разполага с правото и едностранно да определи кой е
моментът, от който ще се счита ТПО за прекратено – в този смисъл напр.
определение № 476 от 11.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4745/2018 г., III г. о.,
ГК, докладчик председателят М. П.; решение № 72 от 5.02.2010 г. на ВКС по
гр. д. № 2356/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Б. Б.; решение № 275 от
7.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2221/2013 г., III г. о., ГК, докладчик
председателят К. Ю.. Това разбиране се споделя напълно и от настоящия
съдебен състав.
Нормата на чл. 335, ал. 2 от КТ урежда момента, от който настъпват
последиците от вече упражненото от работодателя право да прекрати
трудовото правоотношение с предизвестие, включително и при неспазване на
срока му – така изрично решение № 239 от 23.03.2010 г. на ВКС по гр. д.
5111/2008 г., I г. о., ГК, докладчик председателят Ж. Д..
7
В настоящия случай волеизявлението на работодателя, както за
прекратяване на ТПО, така и за неспазване на срока на предизвестие, е
обективирано в писмен документ – „Заповед“ – за дати съответно 07.11.2023
г. и 09.11.2023 г., т.е. към момент, в който ищцата е ползвала разрешения й
отпуск (от 01.11.2023 г. до 12.11.2023 г. включително). Фактът, че самият
работодател е избрал да не връчи издадената заповед с изявена воля за
точната дата на прекратяване на ТПО, по време на отпуска, а да изчака
завръщането на служителката на работното й място, не може да се тълкува в
полза на тезата му, че закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 от КТ не е приложима
във времево отношение. Така и не може да се тълкува в полза на тази теза
посочването върху документа след издаването му от лице, което не е
оправомощено да представлява работодателя, че заповедта щяла да влезе в
сила на 13.11.2023 г. – момент, в който ищцата Ш. вече не се ползва от
предварителната закрила по цитираната разпоредба. Целта на закона е да се
осигури на работниците и служителите спокойно ползване на разрешения им
отпуск.
Работодателска практика, при която се извършва нужното за
уволнението (издаване на писмен акт, обективиращ волята на работодателя, в
т.ч. и за момента на прекратяване на ТПО, предназначен да достигне до
служителя), докато служителят е в отпуск, но се изчаква завръщането му, за
да му се връчи вече предназначен да произведе действие от предходен
момент (в който служителят е бил в отпуск) акт, се намира от въззивния съд
за заобикаляща предвидената в чл. 333, ал. 1, т. 4 от КТ закрила. В решение №
275 от 7.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2221/2013 г., III г. о., ГК, докладчик
председателят К**Ю***, е изрично прието, че датата, от която започва да
тече срокът за предявяване на иска за признаване на уволнението за
незаконно, е тази, посочена в акта, с който е изразена волята за неспазване на
предизвестието. След като служителят е длъжен да търпи неблагоприятни
последици – изтичане на преклузивен срок за защита на правата му пред съд,
считано от дата, която работодателят едностранно има право да посочи, като
го компенсира единствено чрез заплащане на парично обезщетение, то
разумът на закона предполага, че връчването на „заповедта“ по смисъла на чл.
333, ал. 7 от ГПК се извършва в момент, предхождащ или съвпадащ с
момента на прекратяването. По този начин се обезпечава правото на
служителя на защита и се обезпечава правото му на информираност за
8
решенията на работодателя, които засягат пряко правата му. Настоящият
случай не е такъв – връчването на заповедта е сторено по едностранна
преценка на работодателя в един следващ спрямо определената дата на
прекратяване на правоотношението времеви момент. Тълкуването на чл. 333,
ал. 7 от КТ в полза на работодателя в случая се намира от въззивния съд за
превратно, доколкото целта на нормата е различна, както и се посочи по-горе.
Доколкото е безспорно установено, че в случая не е получено
необходимото предварително разрешение от Инспекция по труда за
уволнението на конкретната служителка на конкретното основание, то
цитираната разпоредба е нарушена и само на това основание уволнението
следва да се признае за незаконно и да се отмени. Оплакванията на
въззивницата в тази насока се намират за основателни.
За пълнота следва да се посочи, че макар процесната заповед да е
издадена от компетентно лице и в надлежна писмена форма, тя не отговаря на
законовото изискване да бъде достатъчно мотивирана чрез посочване на
конкретни качества, които служителката не притежава и липсата на които да е
в причинна връзка с невъзможността за изпълнение на конкретни трудови
задължения (решение № 425 от 18.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1966/2010 г.,
IV г. о., ГК, докладчик съдията С. Б.). Нещо повече – с оглед възприетите
фактически констатации, недоказани останаха всички общо посочени
фактически основания, обусловили преценката на работодателя Община
Карлово, че е налице причина за уволнение на служителката Ш. по чл. 328,
ал. 1, т. 5 от КТ.
Предявеният иск с правно основание чл. чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е
основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен. Постановеното в
обратен смисъл решение на районния съд е неправилно и следва да бъде
отменено, а вместо него – да се постанови ново такова, с което да се признае
за незаконно и отмени процесното уволнение.
По разноските:
С оглед изхода от делото и на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв на
процесуалния представител на С. Ш., адв. А. С., следва да бъде определено
възнаграждение за оказано безплатно адвокатско съдействие за първата и
въззивната инстанция. При определянето на размера на възнаграждението
9
съдът обаче не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1 от 2004 г.
на Висшия адвокатски съвет, а е свободен да определи справедлив размер на
адвокатското възнаграждение в зависимост от правната и фактическата
сложност на делото (аргумент от решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело
C‑438/22). В случая фактическата и правна сложност на делото са
сравнително нвисоки – събрани са предимно писмени доказателства,
проведени са само две открити заседания на първа инстанция, а не въззв –
едно, както и съществува трайна съдебна практика, в която са разгледани
спорните правни въпроси. Предвид изложеното, и като отчете и обема на
свършената работа и проявената от процесуалния представител активност в
защита на интересите на доверителката му, съдът счита, че адвокатско
възнаграждение в размер на 900 лева за първата съдебна инстанция и 600 лева
за втората съдебна инстанция е съответно на посочените критерии. На
адвоката се определя и следва да се плати от загубилата делото страна,
следователно, възнаграждение в общ размер 1500 лева за
първоинстанционното и въззивното производство.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 119 от 04.04.2024 г., постановено по гр. д. №
20/2024 г. по описа на Районен съд – гр. Карлово, I гр. състав, в частта, с
която е отхвърлен искът на С. В. Ш., ЕГН: **********, с адрес: с. Д., общ.
К***, против Община Карлово, БУЛСТАТ: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. К** ул. „**, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за
признаване за незаконно на уволнението на ищцата на основание чл. 328, ал.
1, т. 5 – поради липса на качества за ефективно изпълнение на работата,
извършено със заповед № ***, и за неговата отмяна, както и в частта за
разноските, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО И ОТМЕНЯ на основание чл. 344, ал.
1, т. 1 от КТ уволнението на ищцата С. В. Ш., ЕГН: **********, извършено от
ответника Община Карлово, БУЛСТАТ: *********, на основание чл. 328, ал.
1, т. 5 – поради липса на качества за ефективно изпълнение на работата, със
заповед № К-2607/07.11.2023 г.
10
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв Община Карлово,
БУЛСТАТ: *********, със седалище и адрес на управление: гр. К., ул. „***,
да заплати на адв. А. В. С., вписан в АК – гр. Пловдив с личен № ***, с адрес
на кантората: гр. П., ул. „***“ № *, офис 2, сумата от 1500 лв. /хиляда и
петстотин лева/, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в
производството пред първата и въззивната инстанция.
В останалата част, имаща характер на определение, решението не е
обжалвано и е влязло в законна сила.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му
на страните пред Върховния касационен съд при наличие на предпоставките
на чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11