Р Е Ш Е Н И Е
Номер 990 Година 13.08.2020
Град Стара
Загора
В
И М Е Т О Н А Н А Р О
Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД XII
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На
двадесет и четвърти юни Година 2020
в
публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
И. Р.
Секретар:
В.П.
Прокурор:
като
разгледа докладваното от съдията Р. гражданско дело номер 6622 по описа за 2019
година и за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът А. твърди в исковата си молба, че
на 21.07.2016 г. ответникът, в
качеството му на кредитополучател, сключил договор за потребителски паричен
кредит № ********* с П., при спазване на ЗПК и на основание договорните
разпоредби, които били неразделна част от договора. При условията му
кредитодателят се задължил да предостави на кредитополучателя потребителски
кредит за лични нужди в размер на 800 лева, като сумата била предоставена от
кредитен консултант в брой по местоживеенето на кредитополучателя, като
съгласно договора кредитополучателят потвърдил, че бил получил в пълен размер
кредита с факта на подписването му. Страните постигнали съгласие договорната
лихва за срока на договора да бъдела 157.80 лева, а общата стойност на
усвоената главница и договорната лихва била 957.80 лева, които се заплащали на
60 равни седмични погасителни вноски, всяка по 15.96 лева, като първата вноска
била платима на 30.07.2016 г., а последната на 16.09.2017 г. С договора
кредитополучателят изразил съгласие да плати такса за оценка на кредитно досие,
която била 40 лева и била платима при подписване на договора, но страните
постигнали съгласие да бъдела включена в седмичните погасителни вноски с цел
улеснение на кредитополучателя. Така същата такса била разделена на 60 равни
вноски, всяка по 0.67 лева, платими на падежите на погасителните вноски. В
случая таксата „кредит у дома“, която била дължима за предоставяне на кредита
по местоживеенето му, била 204.71 лева и била разделена на 60 равни вноски,
всяка по 3.41 лева, платими на падежите на погасителните вноски. Останалата
част от същата такса, която била 477.66 лева, била свързана с разходите на
кредитодателя за събиране на седмичните вноски в дома на кредитополучателя и
била дължима през срока на кредита, като също била включена в седмичните
вноски, всяка по 7.96 лева, платими на падежите на погасителните вноски.
Описаните такси „кредит у дома“ били посочени като обща сума в буква „д“ на
първата страница на договора, а именно: 682.37 лева. Така общата сума, която се
задължил да върне на кредитополучателя при сключване на договора, била 1680.17
лева и включвала главница 800 лева, договорна лихва 157.80 лева, такса за
оценка на досие 40 лева, такса услуга „кредит у дома“ 204.71 лева и 477.66
лева. Общата дължима сума била платима на 60 равни седмични погасителни вноски,
всяка по 28.01 лева. Крайният срок за издължаване на всички задължения по
кредита бил 16.09.2017 г. и не бил обявяван за предсрочно изискуем. Ищецът
начислил на ответника обезщетение за забава 119.44 лева върху дължимите суми в
размер на законната лихва от 14.01.2017 г. до входиране задължението в съда.
Сумата, която била погасена до момента, била 694.04 лева, с която били
погасенитакса услуга „кредит у дома“ 85.25 лева и 199 лева, такса за оценка на
досие 16.75 лева, договорна лихва 100.79 лева, главница 292.25 лева. На
01.07.2017 г. бил сключен договор за цесия между И. и Ф. /с предишно
наименование П./, с който вземането, произтичащо от договора за кредит, било
прехвърлено на И., ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности,
включително и всички лихви, такси, комисионни и други разноски, което от своя
страна го прехвърлило на ищеца с подписаното между тях на 01.03.2019 г.
приложение 1 към допълнителното им споразумение от 01.11.2017 г. към рамковият
им договор за цесия от 16.11.2010 г. Договорът за кредит съдържал изрична
клауза, която уреждала правото на кредитора да прехвърли вземането си в полза
на трети лица. Ответникът бил уведомен за цесиите от Ф. и И. с уведомителни
писма с изх. № ЛД-П-ИАМ-ФН/*********/07.03.2019 г. и изх. № УПЦ-П-ИАМ-ФН/*********/07.03.2019
г., които му били изпратени и получени лично от ответника на 15.03.2019 г. За
ищеца възникнал правен интерес от подаване на заявление за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК, което съдът уважил по образуваното ч.гр.д. № 5001/2019
г. на Районен съд Стара Загора, но срещу издадената заповед било подадено
възражение, което обусловило правния интерес на ищеца от исковете. Искането е
да се признае за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата
от 507.75 лева за главница от невърнат кредит по договора за кредит, с 57.01
лева договорна лихва от 14.01.2017 г. до 16.09.2017 г., с 23.25 лева такса за
оценка на досие от 21.01.2017 г. до 16.09.2017 г., със 119.46 лева такса услуга
„кредит у дома“ за предоставяне на кредита в брой по местоживеене от 14.01.2017
г. до 16.09.2017 г., с 278.66 лева такса услуга „кредит у дома“ за събиране на
погасителните вноски по местоживеене от 21.01.2017 г. до 16.09.2017 г., със
119.44 лева обезщетение за забава от 14.01.2017 г. до подаване на заявлението в
съда, и законна лихва върху главницата от подаването му в съда до изплащането
й, за които парични задължения е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
по ч.гр.д № 5001 описа за 2019 г. на Старозагорския районен съд. Претендира разноски.
Ответникът И.Д.П., редовно призован, не
е подал писмен отговор, не се явява, не изпраща представител и не взема
становище по предявените искове.
Съдът, след като прецени събраните по
делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането, възраженията и
доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване на исковете
факти, от значение за спорното право, намери за установено следното:
За процесните вземания ищецът е подал на
30.09.2019 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
срещу ответника. За разглеждането му е образувано приложеното ч.гр.д. № 5001/2019
г. на СтРС, по което на 03.10.2019 г. е издадена исканата заповед, срещу която
на 30.10.2019 г. ответникът е подал възражение в срок, поради което на 10.12.2019
г., в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищецът е предявил по делото процесните искове
по чл. 422, ал. 1 ГПК, които поради това се смятат предявени на 30.09.2019 г.,
когато е подал в съда заявлението си за издаване на заповедта срещу ответника
(чл. 422, ал. 1 ГПК).
По делото ищецът е представил договор за
потребителски кредит от 21.07.2016 г., сключен между ответника, като
кредитополучател и П., като кредитор (л. 10-14). Последният несъмнено
представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК. В
него обаче не са посочени съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по
определения в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин (л. 10-14). А това означава, че този договор е недействителен,
защото при сключването му не са спазени горепосочените изисквания на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК (чл.
22 ЗПК).
Въпреки това по същия договор, видно от чл.
27 от него и т. Б-1 от заключението на назначената по делото
съдебно-икономическа експертиза, което съдът възприема, поради неоспорването му
от страните и липсата на противоречие с останалите доказателства, П. е
предоставило на ответника в брой на датата на сключването му на 21.07.2016 г., обещания
на стр. 1, б. „а“ от него кредит от 800 лева, който според уговорките в същата
страница от този договор, ответникът е трябвало да върне заедно с 40 лева такса
за оценка на досие, със 157.80 лева договорна лихва и с 682.37 лева такса за
услуга „кредит у дома“, или общо 1680.17 лева, на 60 разсрочени седмични
вноски, всяка по 28.01 лева и една последна в размер на 27.58 лева, първата от
които дължима на 30.06.2016 г., а последната на 16.09.2017 г., съгласно представения
погасителен план, неразделна част от договора (л. 14).
Понеже този договор е недействителен с
оглед изложеното, ответникът дължи по него връщане само на чистата стойност на
кредита, която е получил и не е върнал, но не дължи и лихви, такси, неустойки и
други разходи по същия договор (чл.
23 ЗПК).
От т. IV-5 и 14 на ЗСИЕ се установява още, че по
този договор ответникът е платил до 08.05.2018 г. общо 16 погасителни вноски на
обща стойност 694.04 лева, от които 8 погасителни вноски на стойност 459.04
лева е платил на П./сега Ф. и 8 погасителни вноски на стойност 235 лева е
платил на И., след което е преустановил плащанията си по същия договор и не е
извършвал други такива до приключване на съдебното дирене по делото (л. 85-86). При това положение, следва да се
приеме, че към датата на приключване на съдебното дирене, ответникът дължи по този
недействителен договор, съгласно чл. 23 ЗПК, само непогасената му с тези частични плащания част от 105.96 лева от чистата
стойност на получения по него кредит от 800 лева (чл. 23 ЗПК).
На 01.07.2017 г., между П. и И. е сключен
представения по делото договор за цесия и заместване в дълг (л. 23-26). С него П. е цедирало на И. общо 1221.13
лева вземания от ответника по процесния договор за кредит, видно от
представеното от ищеца потвърждение за тази цесия (л. 40). На 01.11.2017 г. между И. и ищеца е
сключено представеното по делото допълнително споразумение към рамковият им
договор за цесия от 16.11.2010 г. (л. 28-39). С него И. цедирало на ищеца общо
1077.13 лева вземания от ответника по процесния договор за кредит, видно от
представеното приложение към това допълнително споразумение и т. IV-12
от ЗСИЕ (л. 43 и 85-86).
За втората цесия от 01.11.2017 г. ответникът
е уведомен от ищеца, в качеството му на пълномощник на цедента по нея И., на
15.03.2019 г., видно от представеното с исковата молба уведомление и обратна
разписка за получаването му (л.
46-47). Вярно е, че това
уведомление не изхожда от цедента по същата, а от ищеца, като негов
пълномощник, упълномощен с представеното по делото пълномощно (л. 41). Но също
така е вярно, че ВКС приема, че такова упълномощаване не противоречи на целта
на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД и е редовно (Р 137-2015-III г.о.).
А доколкото по делото няма други данни
ответникът да е бил уведомен и за първата цесия от 01.07.2017 г. (защото в обратната разписка е вписано,
че му е връчено само уведомлението с изх. № УПЦ-П-ИАМ-ФН/********* за втората
цесия от 01.11.2017 г. – л. 46-47) преди
подаване на заявлението по приложеното заповедно производство и образуване на
настоящото дело с оглед фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК, следва да се приеме, че
същият е уведомен за нея в хода на настоящото дело на 09.01.2020 г., когато е
получил с преписа от исковата молба с приложенията със съобщението за отговор и
изпратеното му от ищеца, като преупълномощен от пълномощника И. на цедента П., уведомлението
за тази цесия (л. 27, 41, 45 и 50). Така приема и ВКС в задължителната си
практика, че доколкото законът не поставя специални изисквания за начина, по
който следва да бъде извършено уведомлението за цесията, то получаването му в
рамките на съдебното производство по предявен иск за прехвърленото вземане, не
може да бъде игнорирано (Р 123-2009-II т.о.).
При тези установени по делото
обстоятелства, съдът намери, че предявените от ищеца искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуване в негова полза на процесните вземания по договора за кредит,
са недоказани още в своето основание. Поради това, като неоснователни, следва
да се отхвърлят изцяло, без преди това да бъдат обсъждани и по отношение на техния
размер, защото това се явява безпредметно. Не само защото по делото се установи
с оглед изложеното, че сключеният между П. и ответника процесен договор за потребителски
кредит, е недействителен съгласно чл. 22 ЗПК, защото в него не са посочени
взетите предвид допускания посочени в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а в този случай
ответникът не дължи по него лихви, неустойки, такси и други разходи, а само невърната
в случая към датата на приключване на съдебното дирене част от 105.96 лева от получения
по него кредит (чл.
23 ЗПК). Но не на това
основание по чл. 23 ЗПК (като
подлежаща на връщане, поради получаването й без основание по този недействителен/нищожен
договор за кредит)
в случая се иска от ищеца признаване и на
нейното възникване и съществуване с исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, а на
основание неизпълнение от ответника на договора за кредит, който обаче е
недействителен/нищожен с оглед изложеното, а предявените от ищеца искове по чл.
422, ал. 1 ГПК не могат да се уважат на това друго, незаявено от него основание
по чл. 23 ЗПК, защото това противоречи на диспозитивното начало в процеса (чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК). Но и защото, дори и да бе поискано на
това основание от ищеца признаване на съществуване на негово вземане само за
невърната част от главницата, в случая не можеше да бъде уважен и този му главен
иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуване в негова полза на вземане и за тази невърната
част от главницата, защото са нищожни и цесиите, с които, първоначално П. е
цедирало на И., а след това последното на ищеца, вземанията си по този кредит.
Според нормата на чл. 99, ал. 1 ЗЗД,
кредиторът може да прехвърли своето вземане само
ако законът, договорът или естеството на същото позволяват това, а в случая
специалният чл. 26, ал. 1 ЗПК не е позволявал нито на П. да цедира на И., нито
на последното да цедира след това на ищеца с допълнителното споразумение към
рамковият им договор за цесия, и единствено дължимата се от ответника част от 105.96
лева от главницата по недействителния с оглед изложеното процесен договор за кредит.
Последният е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК. А
според специалния чл. 26, ал. 1 ЗПК, кредиторът може да прехвърли вземането си
по него на трето лице само ако договорът за потребителски кредит предвижда
такава възможност, а случаят не е такъв. Не само защото с оглед посочената му
недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, недействителна/нищожна се явява и клаузата
на чл. 22 от същия договор, даваща право на П. да прехвърля, изцяло или
частично, правата си по този договор за кредит, без съгласието на ответника,
като впоследствие само го информира (чл. 22 ЗПК). Но и защото, дори и този договор да не
бе недействителен (което
обаче съдът не приема с оглед изложеното), според нормата на чл. 24 ЗПК, към него
се прилагат (съответно - доколкото са съвместими с естеството му – б.р.) и нормите на чл. 143-148 ЗЗП, а според
чл. 143, т. 15 ЗЗП (в
приложимата му с оглед датата на сключването на договора редакция, преди изм.
ДВ, бр. 100/2019 г.),
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е и уговорката, която
дава възможност на търговеца/доставчика, без съгласието на потребителя, да
прехвърли правата и задълженията си по
договора, когато това може да
доведе до намаляване гаранциите за потребителя. Понеже съответното
приложение на тази норма определя като неравноправна всяка клауза, която предвижда възможност за кредитора да цедира без съгласието на потребителя и само вземанията
си по договора за кредит (а
не и задълженията си по него),
а е известно, че цесията променя само кредитора (Р 114-2019-II т.о., поради което длъжник на
задълженията по същия договор си остава цедента, както и заместването в дълг по
чл. 102 ЗЗД променя само длъжника по договора, но не и предмета/правата и
задълженията на страните по него), то е очевидно, че „гаранциите за потребителя“, до
намаляване на които може да доведе според същата норма клауза за цесия в
потребителския договор за кредит, без съгласието на потребителя, не са тези на
стоките или услугите по смисъла на раздел II, Глава V ЗЗП, защото кредитът не е стока, нито
услуга в тесния смисъл на думата, нито имат нещо общо с обективната страна на
същия договор, предмет на създаденото с него правоотношение. Тъкмо напротив.
Гаранциите посочени в чл. 143, т. 15 ЗЗП касаят при съответното му приложение в
случая само субективната му страна - кредитора/търговеца, с който потребителят
е избрал да сключи този договор. Защото именно заместването му без негово
съгласие с друг кредитор при цесията, може да доведе до намаляване на гаранциите за потребителя, защото не
той, а кредиторът му е икономически по-силната страна в правоотношението, която
може да прилага и нелоялни търговски практики, а целта на ЗЗП и ЗПК е да
защитават по-слабата страна в същото и от такива практики, а тази страна
несъмнено е потребителят -длъжник (чл. 1 ЗЗП и чл. 2 ЗПК). Поради това законът
не само дава право на последния да избере кой да му бъде кредитор, още преди
сключването на договора за кредит (защото последният по дефиниция изисква и
неговото съгласие, за да се създаде тази правна връзка между тях - чл.
8, ал. 1 ЗЗД). Но определя като неравноправна и всяка клауза в такъв договор,
която предвижда възможност, без негово съгласие, да бъде заменен с друг този
избран вече от него кредитор (чл. 143, т. 15 ЗЗП и чл. 26, ал. 1 ЗПК). Поради
това не може да се приеме, че длъжникът не може да избира кой да му бъде
кредитор по договора за потребителски кредит, и то при положение, че не само
нормите на цялата Глава II от
специалния ЗПК предвиждат именно с тази цел, правила за предоставяне на същия
на преддоговорна информация, именно за да избере с кой точно кредитор след това
да сключи такъв договор (чл. 5, ал. 1 ЗПК). Но и императивната норма на чл. 26,
ал. 1 ЗПК не позволява на избраният вече кредитор да се замества с/цедира на
друг вземанията си по същия договор, ако последният не предвижда такава
възможност/клауза/, която пък нормата на чл. 143, т. 15 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК обявява за неравноправна, ако позволява това да става без съгласието на
длъжника. Поради това, независимо че общата норма на чл. 99 ЗЗД не изисква
такова съгласие за цесията, специалните норми на чл. 143, т. 15 ЗЗП и чл. 26,
ал. 1 ЗПК го изискват при договорите за кредит.
Не би могло да бъде и иначе. Не само
защото нормите на чл. 143-148 ЗЗП (към което приложение препраща чл. 24 ЗПК) въвеждат само разпоредбите на Директива
93/13/ЕИО (§13а,
т. 9 от ДР на ЗЗП),
а в тях не се третират въобще въпросите за гаранциите на стоките или услугите,
които са предмет на съвсем друга
Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно някои аспекти
на продажбата на потребителски стоки и свързаните с тях гаранции, разпоредбите
на която са въведени в друг раздел II на Глава V
от ЗЗП (§13а, т. 9 от ДР на ЗЗП), но не към тяхното приложение препраща специалната
норма на чл. 24 ЗПК, а само към приложение на чл. 143-148 ЗЗП, а не и на
останалите разпоредби на ЗЗП (чл.
24 ЗПК). Но и защото, чл.
24 ЗПК препраща към съответно (доколкото е съвместимо с естеството му) приложение на чл.чл. 143-148 ЗЗП при
договорите за потребителски кредит (в този смисъл и Р 144-2017-II т.о.). А след като е така и кредитът не е
стока, нито услуга в тесния смисъл на думата, не би могло да се приеме, че
„гаранциите за потребителя“, до намаляване на които може да доведе според
съответното приложение на чл. 143, т. 15 ЗЗП прехвърлянето без негово съгласие само
на вземанията (но
не и на задълженията)
по такъв договор, очевидно
не са „гаранциите на стоките“ по смисъла на ЗЗП. Аргумент в тази насока е и
практиката на ВКС, според която, неравноправна клауза в потребителски договор е всяка уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, независимо дали има за
предмет или постига някой от изброените след това в чл. 143, т. 1-18 ЗЗП конкретни резултати (Р 237-2017-I т.о.). В този смисъл, неравноправна следва да
бъде според съответното приложение на чл. 143, т. 15 ЗЗП всяка клауза в
договора за потребителски кредит, която предвижда възможност за кредитора да
прехвърли правата си (а
не и задълженията си)
по него на трето лице, без съгласието на потребителя, независимо дали това може
да доведе до намаляване на гаранциите за потребителя.
Именно такава в случая е клаузата на чл.
22 от договора за кредит, според която П. има право да прехвърля, изцяло или
частично, правата си по този договор за кредит, без съгласието на ответника,
като впоследствие само го информира. Тя е неравноправна, както според общата
предпоставка на чл. 143 ЗЗП, така и по смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП (в
посочената му редакция), защото дава възможност на кредитора да прехвърли по
всяко време, без съгласието на ответника, правата си по договора за кредит, на
всяко трето лице, което избере, независимо дали то е финансова/кредитна
институция/заложна къща/лихвар или друго лице. А това несъмнено може да доведе
до намаляване на гаранциите за длъжника-ответник (дори и да се приеме, че това условие на
чл. 143, т. 15 ЗЗП се прилага и при прехвърлянето само на правата/вземанията,
но не и на задълженията, при потребителските договори за кредит), защото за него съвсем не е без
значение дали негов кредитор е избраната в случая от него финансова институция
или друг правен субект, който според същата клауза е възможно и да не бъде
такава институция и да прилага нелоялни търговски практики. А в същото време в
договора не е предвидена равноправна възможност/клауза, която да предвижда
възможност за длъжника-ответник да се замества в дълга си по същия договор с
всяко трето лице, което избере, без да иска съгласието на кредитора за това (което иначе чл. 102 ЗЗД изисква в
договор за такова заместване, именно защото и за кредитора не е все едно кой му
е длъжник – избраното от него или друго лице, което е възможно и да е неплатежоспособно). Нещо повече. Предвидено е изрично в
чл. 17 от договора за кредит, че ответникът няма право да прехвърля на трети
лица задълженията си по същия договор, без предварителното писмено одобрение на
П. (л. 12). А това несъмнено е значително
неравновесие между правата и задълженията на страните по този договор и
обуславя, и по аргумент от чл. 26, ал. 1 ЗПК, извод за неравноправност на
клаузата на чл. 22 от същия договор, както според общата предпоставка на чл.
143 ЗЗД, така и по смисъла/съответното приложение на чл. 143, т. 15 ЗЗП (ред. преди изм. ДВ, бр. 100/2019 г.).
По делото няма данни тази неравноправна
клауза да е уговорена индивидуално, респективно
- да не е била изготвена предварително от П., и поради това ответникът да е
имал възможност да влияе върху съдържанието й (чл. 146, ал. 2 ЗЗП). Нещо повече. Видно е, че самият
договор за кредит представлява предварително подготвена от П. бланка, в която
са попълнени след това с химикал само празните полета (л. 10-14). А неравноправната клауза на чл. 22 е
част от тази бланка, което обуславя само извода, че същата не е била уговорена
индивидуално (л.
12). Нормата на чл.
146, ал. 4 ЗЗП обаче е императивна. Поради това доказването и в случая на
обстоятелството, че тази клауза е била индивидуално уговорена, е в тежест на
ищеца (Р 51-2016-II т.о. и Р 77-2015-III г.о.). Последният обаче не представи и
по делото няма доказателства същата клауза да е била уговорена индивидуално.
А това обстоятелство не може да се
предполага, нито приеме за доказано само от наличието й в договора за кредит, а
следваше ищецът да го докаже по делото пълно и главно, тоест несъмнено (чл. 146,
ал. 2 и 4 ЗЗП). А след като е така и той, чиято е тук според чл. 146, ал. 4 ЗЗП
доказателствената тежест, не само не доказа пълно и главно, тоест несъмнено по
делото, да е била уговорена индивидуално тази клауза на чл. 22 от договора за кредит,
даваща възможност първо на П. да цедира на И., а след това последното на ищеца,
без съгласието на ответника, вземанията си по договора за кредит, то съгласно
чл. 146, ал. 2 и 4 ЗЗП, съдът намери за несъмнено установено по делото, че
същата клауза не е била уговорена индивидуално (чл. 146, ал. 2 и 4 ЗЗП). Поради
това е нищожна и на това основание, защото е неравноправна, както според общата
предпоставка на чл. 142 ЗПП, така и по смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП, а не е
била уговорена индивидуално (чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК). Поради
това и на това основание (а
не само поради недействителност/нищожност на договора на основание чл. 22 ЗПК) не съществува в правния мир от датата на
сключване на този кредит на 21.07.2016 г. А в него няма друга подобна,
действителна клауза, която да предвижда възможност първоначално за П. да
прехвърли на И., а след това последното да прехвърли на ищеца вземанията си по договора
за кредит срещу ответника.
Според чл. 26, ал. 1 ЗПК обаче,
кредиторът може да прехвърли вземанията си срещу потребителя на друго лице само
при условие, че договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност. А
след като е така и в случая процесният договор за кредит не предвижда такава
възможност, поради недействителността му на основание чл. 22 ЗПК и нищожността
на клаузата на чл. 22 от него на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а друга такава възможност
не уговорена в него, то П., а след това и И., не са имали и законовата
възможност да прехвърлят дори и единствено дължимата се от ответника в случая горепосочена
част от процесната главница по този договор, защото недействителният съгласно чл.
22 ЗПК договор за кредит, по който поради това е възникнало и съществува според
чл. 23 ЗПК само това главно вземане/неплатената част от 105.96 лева от него, не
предвижда такава възможност (чл. 26, ал. 1 ЗПК, във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД).
Поради това и договорите за цесия, с които първоначално П. е цедирало на И., а
то след това на ищеца, процесните вземания, се явяват нищожни в тази им част, с
която са им цедирани по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и ал. 4 ЗЗД – защото
противоречат в същата им част на забраната на чл. 26, ал. 1 ЗПК, която не
допуска цедирането по смисъла на чл. 99, ал. 1 ЗЗД. А след като и последният
горепосочен договор за цесия в частта му, с която тези вземания са цедирани на
ищеца, е нищожен, и той не е произвел въобще присъщите му правни последици. Поради
това не е прехвърлил на ищеца дори и дължимата се от ответника с оглед
изложеното, като платена без основание, невърната част от 105.96 лева от главницата
по процесния недействителен договор за кредит. Поради това ищецът не е и неин
титуляр/кредитор на това основание – придобИ.ето й с тази цесия, на което се
позовава в исковата си молба. Ето защо съдът намери, че процесните вземания несъществуват
в неговия патримониум и не той е активно материално - правно легитимиран да
иска плащането им от ответника. Поради това ищецът не може да се признае въз
основа на същата цесия и за техен носител/титуляр/кредитор. А след като е така,
той не е и активно материалноправно легитимиран да претендира с исковете си по
чл. 422, ал. 1 ГПК съществуването им в негова полза спрямо ответника. Ето защо съдът
намери тези искове за недоказани още в своето основание. Поради това, като неоснователни,
следва да ги отхвърли изцяло, ведно с акцесорното искане на ищеца за присъждане
и на сторените по делото и в заповедното производство разноски, без преди това
да ги обсъжда и по отношение на техния размер, защото това се явява
безпредметно.
Този извод не търпи промяна от т. IV-5 и
6 от ЗСИЕ, от които е видно, че след първата цесия, ответникът е платил на цесионера
по нея И., сумата от общо 235 лева за погасяване на задълженията по процесния
договор за кредит. От една страна защото, тези плащания не представляват по
същество извънсъдебно признание на процесните искове, защото последното никога
не се съчетава с оспорването им, какъвто е случая, при който ответникът е подал
в срок възражение по чл. 414 ГПК срещу издадената в полза на ищеца в
заповедното производство заповед по чл. 410 ГПК за тяхното изпълнение, в което
е посочил и че не дължи изпълнение на същите. Поради това съдът намери, че
извършените от същия горепосочени плащания след първата цесия на цесионера по
нея, за погасяване на задълженията по договора за кредит, не представлява признание
на исковете му за съществуване в негова полза на тези вземания по договора за
кредит, а само на факта, че има неизпълнени по този договор задължения. От
друга страна защото, както признанието на факти, така и признанието на иска, не
обвързва съда, понеже чрез него не само може да бъде проведен симулиран процес,
но и то да се отнася до права, отречени от нашия правен ред или произтичащи от
нищожна правна сделка, какъвто е случая. При него по делото се установи, че са
нищожни цесиите в частта им, в която са прехвърлени първоначално на И., а то
след това на ищеца, процесните вземания, на които последният е основал
предявените по делото искове за съществуването им в негова полза. А за
валидността на придобивното основание съдът е длъжен да следи служебно. Поради
това спрямо съда признанието на иска, подобно на това на факти, е само
доказателствено средство (обяснение на ответника), от което поради това съдът
не е обвързан, а преценява по свое вътрешно убеждение (Р 549-88-I г.о.).
При този изход на делото, само ответникът
има право на сторените от него разноски по делото и в заповедното производство (чл. 78, ал. 3 ГПК и т. 12 ТР
4-2014-ОСГТК).
По делото обаче няма данни същият да е сторил такива в тези производства, нито
е налице негово искане за присъждането им, поради което такива не му се
присъждат и с оглед диспозитивното начало в процеса (чл. 6, ал. 2 ГПК).
Воден от горните мотиви,
Старозагорският районен съд
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените
от А., с ЕИК -, със седалище и адрес на управление -, искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, за признаване за установено по отношение на И.Д.П., с ЕГН **********, с
адрес ***, че му дължи сумата от 507.75 лева за главница от невърнат кредит по
договор за потребителски кредит № *********/21.07.2016 г., с 57.01 лева
договорна лихва от 14.01.2017 г. до 16.09.2017 г., с 23.25 лева такса за оценка
на досие от 21.01.2017 г. до 16.09.2017 г., със 119.46 лева такса услуга
„кредит у дома“ за предоставяне на кредита в брой по местоживеене от 14.01.2017
г. до 16.09.2017 г., с 278.66 лева такса услуга „кредит у дома“ за събиране на
погасителните вноски по местоживеене от 21.01.2017 г. до 16.09.2017 г., със
119.44 лева обезщетение за забава от 14.01.2017 г. до 30.09.2019 г., и законна
лихва върху главницата от 30.09.2019 г. до изплащането й, за които парични
задължения е издадена заповед № 2684/03.10.2019 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 5001 описа за 2019 г. на Старозагорския
районен съд, както и искането на А. за присъждане на сторените по настоящото дело
и по ч.гр.д. № 5001 описа за 2019 г. на Старозагорския районен съд.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред
Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните по
делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: