Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София,
29.07.2022 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на осемнадесети февруари през
две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
мл. съдия Лора Димова
при участието на секретаря Вероника Димитрова,
като разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 15555 по описа за 2019
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 31.07.2019 г., постановено по гр.д.№ 985/ 2017 г. на Софийски
районен съд, ГО, 155 състав, са отхвърлени предявените от М.Д.П. /ЕГН **********/
срещу „Г.-П.“ ЕАД- гр. София /ЕИК ******/ искови претенции за присъждане на
следните суми: 1. сумата 1 000 лв.- предоставен заем през м. януари 2014 г., 2.
сумата 700 лв.- предоставен заем през м. февруари 2014 г., 3. сумата 1 300 лв.-
предоставен заем през м. март 2014 г., 4. сумата 500 лв.- предоставен заем през
м. май 2014 г., 5. сумата 700 лв.- предоставен заем през м. юни 2014 г., 6.
сумата 550 лв.- предоставен заем през м. юли 2014 г., 7. сумата 84 лв.-
предоставен заем през м. октомври 2014 г., и 8. сумата 1 655 лв.- предоставен
заем през м. ноември 2014 г., ведно със законната лихва върху главниците,
считано от предявяване на исковата претенция- 9.01.2017 г., до окончателното им
изплащане.
Постъпила
е въззивна жалба от М.Д.П. /ищца по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост
на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да
бъде постановено решение за присъждане на горепосочените суми, ведно със
законната лихва и разноските по делото.
Въззиваемата
страна „А.“ ЕАД- ***- право-приемник на „Г.“ ЕАД /ответник по делото/, оспорва жалбата и моли постановеното от СРС
решение да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното
производство.
Предявени са искове с
правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира
от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е
подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо.
Настоящата въззивна инстанция намира
постановеното от СРС решение и за правилно, като споделя изложените в мотивите
му съображения, обосноваващи окончателен извод за отхвърляне на предявените от М.П.
осъдителни искове по чл.240, ал.1 ЗЗД като неоснователни и недоказани- чл.272 ГПК.
Фактическият
състав на договора за заем, регламентиран в разпоредбата на чл.240, ал.1 ЗЗД,
се състои от няколко елемента, които следва да бъдат доказани в производството
по иска за връщане на предоставената в заем сума: 1/ съгласие на страните за
предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със
задължение на заемателя да я върне при настъпване на падежа; 2/ реално предаване
на тази сума от заемодателя на заемателя. Посочените елементи от фактическия
състав на договора за заем, както и настъпването на падежа за връщане на заема,
следва да бъдат установени при условията на пълно и главно доказване, като
доказателствената тежест се носи от ищеца- заемодател, тъй като той извлича
изгода от сключения договор за заем с ответника- заемател и търси изпълнение на
договорно задължение на заемателя. Ответникът провежда насрещно доказване на
своите правоизключващи или правопогасяващи възражения, от които цели да извлече
благоприятни правни последици.
Заемът за
потребление, респ. паричният заем, е от категорията на реалните договори и се
смята сключен от момента на предаване на заемната сума. Законът не изисква
определена форма за сключването на договора, като писмената форма е форма за
доказване, а не форма за валидност. Договорът е едностранен и при него
съществува едно задължение, което е на заемателя, а именно: по дефиниция- да
върне вещ от рода и качеството на заетата и в количество, еднакво със заетото,
на заемодателя, а в конкретния случай- да върне получените в заем суми.
В
настоящия случай според фактическите твърдения на ищцата през периода от м. юни
2011 г. до м. ноември 2014 г. същата осъществявала дейност като ликвидатор на „К.“
ЕООД- в ликвидация /в последствие преобразувано чрез вливането му в „Г.“ ЕАД
през м.11.2014 г./ по силата на сключени на 30.06.2011 г., 21.08.2013 г. и
20.08. 2014 г. с министъра на регионалното развитие и благоустройството, с
министъра на регионалното развитие и с министъра на регионалното развитие и
инвестиционното проектиране три договора. Поради липсата на средства за
покриване на неотложни нужди за плащане на консумативи в сградата на „К.“ ЕООД,
чийто ликвидатор била, през 2014 г. ищцата захранила с лични средства касата на
дружеството със следните суми: 1 000 лв.- през м. януари 2014 г., 700 лв.- през
м. февруари 2014 г., 1 300 лв.- през м. март 2014 г., 500 лв.- през м. май
2014 г., 700 лв.- през м. юни 2014 г., 550 лв.- през м. юли 2014 г., 84 лв.-
през м. октомври 2014 г., и 1 655 лв.- през м. ноември 2014 г., или общо 6
489 лв. Посочените суми представлявали заемни средства, получени от касиера на
дружеството и отразени в касовата книга и в счетоводни документи, които въпреки
отправената до ответника на 28.06.2016 г. покана, не й били върнати.
Ответникът
не оспорва, че ищцата е била ликвидатор на „К.“ ЕООД, преобразувано чрез вливане в „Г.“ ЕАД,
Реш. по гр.д.№ 15555/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV-
Б с-в
но оспорва наличието на заемни правоотношения
между страните, както и получаване на исковите суми от дружеството.
По
делото не е спорно, а се установява и от представените писмени доказателства- Договор
№ РД-02-161 от 30.06.2011 г., Договор № РД-02-16л-1 от 21.08.2013 г. с Допълнително
споразумение към него от 27.12.2013 г. и Договор № РД-03-28 от 20.08.2014 г.,
че ищцата М.П. е била ликвидатор на „К.“ ЕООД-
в ликвидация, през периода от м. юни 2011 г. до м. ноември 2014 г., а също и че
през м.11.2014 г. „К.“ ЕООД- в ликвидация, е преобразувано чрез вливането му в
„Г.“ ЕАД- универсален правоприемник на влялото се дружество /Протокол №
ДР-01-414 от 3.11.2014 г. на Зам. Министър- председател по икономическата
политика на МРРИМИП/.
С
протокол от 24.09.2014 г. на Зам. Министър- председател по икономическата
политика на МРРИМИП ищцата е избрана за член на Съвета на директорите на „Г.“
ЕАД, а на заседание на Съвета на директорите на „Г.“ ЕАД, проведено на
26.09.2014 г., е избрана за изпълнителен директор на дружеството.
Представени
са като доказателства по делото 8 бр. приходни касови ордери /ПКО/, според
които ищцата М.П. е внесла „лични средства“ за захранване на каса, както следва:
1 000 лв.- през „м. януари“, 700 лв.- през „м. февруари“, 1 300 лв.- през „м.
март“, 500 лв.- през „м. май“, 700 лв.- през „м. юни“, 550 лв.- през „м. юли“,
84 лв.- през „м. октомври“, и 1 655 лв.- през м. „ноември 2014 г.“. През
м.06.2016 г. ищцата е отправила покана до „Г.“ ЕАД, връчена на 24.06.2016 г.,
за възстановяване на процесните заемни средства.
Съгласно
заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-
счетоводна експертиза, в касовите книги на „К.“ ЕООД за периода от 1.01.2014 г.
до 30.11.2014 г. са отразени приходи в размер на 13 497 лв. общо, от които:
постъпления от наеми- в размер на 7 008 лв., и постъпления „от лични средства“
на ищцата по 8 бр. приходни касови ордери- в размер на 6 489 лв. Постъпилите
през периода от 1.01.2014 г. до 30.11.2014 г. средства от наеми, от лични
средства на ищцата и началната наличност в касата към 1.01.2014 г.-
1 204.89 лв., са послужили за погасяване разходи на дружеството. Посочено
е от експерта в о.с.з. при изслушване на заключението, че всички приходни
касови ордери са налице и сумите по тях са предоставени, както и че
осчетоводяванията по касова книга се извършват на последно число на месеца.
Плащания в полза на ищцата в размер на сумата 6 489 лв. общо не са установени
от вещото лице.
Съвкупният
анализ на събраните в процеса доказателства- писмени и гласни доказателства и
заключение на съдебно- счетоводна експертиза, не може да обоснове извод на
въззивния съд за наличието на обвързващи ищцата М.П. и „К.“ ООД- в ликвидация
/с право-приемници „Г.“ ЕАД и „А.“ ЕАД/, облигационни правоотношения по договори
за заем, по които първата е имала качеството заемодател, а вторият- заемател.
Твърденията на ищцата за наличието на заемни договори между страните и за
предаване на процесните суми на ответното дружество са недоказани по делото.
Доказателства,
подкрепящи твърдяното от ищцата основание за внасяне на процесните суми в
касата на дружеството- „заем“, не са представени по делото. Посоченото в
представените по делото 8 бр. проходни касови ордери основание за внасяне на
сумите: „захранване каса“ и „лични средства“, не е равнозначно на „заем“. ПКО,
освен това, не съдържат съществени реквизити, като наименование на дружеството
/“организацията“/, в чиято каса са внесени сумите, както и коректна дата на
съставянето на тези счетоводни документи. Непосочването на дружеството, в чиято
каса са внесени сумите, не позволява противопоставянето на тези частни
свидетелстващи документи на ответника, тъй като не може да се приеме по
несъмнен начин, че същият /респ. праводателят му/ е техен издател и съответно,
че тъй като съдържат неизгодни за издателя си факти, същите притежават
материална доказателствена сила и са годни да обосноват претенциите на ищцата. Непосочването
на дружеството и името на лицето, което в качеството на касиер е документирало
посочените в ПКО стопански операции /подписът във всички ПКО е анонимен/, не
позволява извод за противопоставимост на тези документи на ответника. Същевременно
датите, посочени в тях, съдържат данни за деня и месеца, но не и годината на
издаването им, с изключение на последния ПКО- за сумата 1 655 лв., в който
са посочени месец и година на съставянето му- „ноември 2014 г.“. Не се твърди и
да са издадени на ищцата приходни квитанции към ПКО, нито са представени такива
доказателства по делото. В нито един от представените документи не е посочено
основание „заем“, нито такова може да бъде изведено при съвкупна преценка на
доказателствата.
Предвид
реалния характер на договора за заем за потребление по чл.240, ал.1 ЗЗД,
издадената от заемателя разписка или квитанция към приходен ордер, в която е
удостоверил получаване на определена сума, служи като доказателство за
сключването на договора за заем и за изпълнение на задължението на заемодателя
да предостави на заемателя определена парична сума. Обективираното в
квитанциите към приходни касови ордери /каквито в настоящия случай не са
представени/ изявление, че при подписването им лицето, което ги е издало
/заемател/, е получило посочените в тях суми като заем, може да се приеме като
достатъчно доказателство, че ищецът е провел пълно главно доказване на факта на
реалното им предаване по договор за заем /Решение № 142 от 07.10.2016 г. по
т.д.№ 1601/ 2015 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО/.
Не
обосновават приемането на извод в горния смисъл и приетото по делото експертно
заключение на съдебно- счетоводната експертиза, имащо производен характер,
както и гласните доказателства /св. показания на св. М. В., обслужвал
счетоводно „К.“ ЕООД и „Г.“ ЕАД през процесния период/, вкл. преценени съвкупно
с останалите събрани в процеса доказателства. Освен, че установява записванията
в счетоводните книги, които възпроизвеждат посоченото в първичните счетоводни
документи, каквито са ПКО, експертното заключение не съдържа констатации счетоводните
книги на „К.“ ЕООД- в ликвидация, да са редовно водени, поради което и същите
не могат да служат като доказателство на ищцата- арг.чл.182 ГПК. Посочените
гласни доказателства
Реш.
по гр.д.№ 15555/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
както самостоятелно, така и преценени
съвкупно с останалите доказателства, не съдържат данни, респ. не установяват релевантни
факти и обстоятелства, годни да обосноват различен от приетия по- горе извод по
съществото на претенциите.
Доказателствената
тежест за установяване сключването на процесните заемни договори, правилно
разпределена от първо-инстанционния съд, принадлежи на ищцата /чл.154, ал.1 ГПК/, от която не е проведено дължимото в процеса пълно главно доказване на
производящите спорното материално право /права/ факти и обстоятелства.
Действително въз основа на представените по делото 8 бр. приходни касови ордери
и констатациите в експертното заключение може да се приеме извод за внасяне на
горе-посочените суми- в общ размер на 6 489 лв., от ищцата- ликвидатор на
„К.“ ЕООД, в касата на дружеството, но не и за съществуването на заемни
правоотношения между страните, по които ответникът- като правоприемник на
посоченото дружество, дължи връщането на заемни суми.
При
тези съображения исковете по чл.240, ал.1 ЗЗД като неоснователни и недоказани
правилно са отхвърлени с обжалваното решение.
Поради
съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора и
неоснователност на релевираните във въззивната жалба на ищцата доводи
обжалваното отхвърлително решение, което е правилно, следва изцяло да бъде
потвърдено.
При този изход на спора на основание чл.273
вр. чл.78, ал.3 ГПК право на разноски за въззивното производство има въззиваемата
страна, но доказателства за плащане на договореното адвокатско възнаграждение
от 900 лв., платимо по банкова сметка ***- дневен срок от издаване и представяне
на фактура /според съдържанието на приложения небланков договор за правна
защита и съдействие от 11.11.2019 г./, не са представени, поради което и такива
разноски с настоящото въззивно решение не следва да бъдат присъдени.
Водим от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение от 31.07.2019 г., постановено по гр. дело № 985/
2017 г. на Софийски районен съд, ГО, 155 състав, с което са отхвърлени
предявените от М.Д.П. /ЕГН **********/ срещу „Г.“ ЕАД- *** /ЕИК ******/- с
правоприемник „А.“ ЕАД- *** /ЕИК *******/, искове с правно основание чл.240,
ал.1 ЗЗД за присъждане на следните суми: 1/ 1000 лв.- предоставен заем през м.
януари 2014 г., 2/ 700 лв.- предоставен заем през м. февруари 2014 г., 3/ 1 300
лв.- предоставен заем през м. март 2014 г., 4/ 500 лв.- предоставен заем през
м. май 2014 г., 5/ 700 лв.- предоставен заем през м. юни 2014 г., 6/ 550 лв.-
предоставен заем през м. юли 2014 г., 7/ 84 лв.- предоставен заем през м.
октомври 2014 г., и 8/ 1 655 лв.- предоставен заем през м. ноември 2014 г. /или
сума в общ размер на 6 489 лв./, ведно със законната лихва върху
главниците, считано от подаване на исковата молба- 9.01.2017 г., до
окончателното им изплащане.
Решението не подлежи на касационно обжалване-
съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.