Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, ………………г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Г” състав в публично заседание на ………………………………………………………………………………………….година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Татяна
Димитрова
ЧЛЕНОВЕ: Соня Найденова
мл. с-я
Стойчо Попов
при секретаря Алина Тодорова,
разгледа докладваното от съдия Димитрова гр. д. № 16027/2019
г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по подадена въззивна жалба от въззивникът-ищец „М.“ АД, с ЕИК: ********,
представлявано от изп.директор срещу
Решение № 564668/18.12.2018 г., постановено по гр. д. № 18953/2015 г. по описа
на СРС, 45-ти състав в частта
досежно отхвърления иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за заплащане на
сумата от 12 000 /дванадесет хиляди/ лева, предявена като частична от общата
сума от 79 193 лева, представляваща договорна неустойка за ползване на имота
след прекратяване договора за наем от 06.12.2013 г. до 31.03.2015 г., предявен
срещу В.Ц.Н., както и в частта относно неприсъдената част от поисканите
разноски, а именно за сумата над 387,36 лв.
Жалбоподателят навежда
съображения за неправилност на постановеното първоинстанционно решение в
обжалваната част, поради противоречие с материалния закон. В тази връзка
твърди, че неправилно първоинстанционният съд е счел, че претенцията е
недоказана, тъй като не е било установено, че имотът не е бил върнат. Счита, че
това представлява отрицателен факт и
неправилно съдът е освободил ответната страна от доказване на положителния
факт, че е върнал имота. Излага съображения, че с така отхвърления иск с правно
основание чл. 92 ЗЗД съдът е ограничил свободата на договаряне, гарантирана с
чл. 9 ЗЗД. Излага подробни мотиви.
Въззиваемият не е депозирал отговор на въззивната
жалба.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата
държавна такса, поради което е допустима.
В
обжалваното си решение първоинстанционният съд е уважил исковата претенция с
правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД за сумата от 2500 лева /две хиляди и петстотин /
представляваща наемна цена за месец ноември 2013 г. по договор за наем от
26.06.2013 г., както и сумата от сумата от 403 лева, представляваща неплатен
наем за периода от 01.12.2013 г. до 05.12.2013 г. по договор за наем от
26.06.2013 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от
06.04.2015 г. до окончателното заплащане на сумите. Исковата претенция е отхвърлена
относно претенциите за заплащане на сумата от 750 /седемстотин и петдесет/
лева, представляваща неустойка за забавено плащане на наемна цена за месец
ноември 2013 г., дължима за периода от 06.11.2013 г. до 05.12.2013 г., както и
сумата от 129 /сто двадесет и девет лева/ лева, представляваща неустойка за
забавено плащане на наемна цена за периода от 01.12.2013 г. до 05.12.2013 г., и
дължима за периода от 06.12.2013 г. до 05.01.2014 г., сумата от 12 000
/дванадесет хиляди/ лева, предявена като частична от общата сума от 79 193
лева, представляваща договорна неустойка за ползване на имота след прекратяване
договора за наем от 06.12.2013 г. до 31.03.2015 г., както и 387,36 лв. разноски
по делото.
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е
валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните
съображения:
Поради
липсата на въззивна жалба от страна на ответната страна, решението е влязло в
сила с изключение на обжалваната му част от въззивника.
Неустоечната
клауза произтича от сключеният между дружествата договор за наем на 26.06.2013
г. Неправилно първоинстанционният съд е приел, че в случая ответникът се е
задължил по процесния договор за наем в качеството си на физическо лице, след
като към момента на сключването му дружеството, на което е представител не е
било учредено. В представения от
ответника екземпляр от договора за наем, където е дописано наименованието на
дружеството посочената в договора дата предшества учредяването на това
дружество. Първоинстанционният съд не е съобразил обаче императивната норма на
чл. 69, ал. 2 ТЗ. Съгласно ТР № 1/2013 г. въззивният съд следва да следи
служебно за наличието и приложението на императивна правна норма. Нормата на
чл. 69, ал. 2 ТЗ създава задължение, а именно, че правните
последици от действията на учредителите, извършени до вписването от името на
дружеството, преминават по право върху него, след възникването му. Дружеството е възникнало, видно от
представеното актуално състояние на дружеството-наемател /стр. 22/.
Безсъмнено законът
допуска от името на дружеството да се извършват правни действия и преди
вписването му, но под условието, че то ще бъде образувано и надлежно вписано в
регистъра. В тези случаи съгласно чл. 69, ал. 2 ТЗ правата и задълженията, поети по такива условни
сделки от името и за сметка на учредяваното дружество, възникват направо за
него ех lege в момента на сбъдване на условието, съставляващо възникването му.
Цитираната разпоредба на чл. 69, ал. 2 ТЗ не сочи изрично какви и кои сделки могат да се
сключват от името на бъдещото дружество, но в доктрината е възприето становището,
че това са само онези едностранни и двустранни сделки, като заем, наем, откриване
на банкова сметка, ***.,
които са пряко и непосредствено свързани с предстоящата търговска дейност на
образуващото се дружество, но не и многостранни сделки, вкл. и т.нар.
организационни договорни съглашения с предмет - уреждане на отношенията между
съдружници и ООД. Следователно исковите претенции,
претендирани от въззиваемия са неоснователни, тъй като правата и задълженията,
поети от името на дружеството преди възникването му, по силата на закона възникват за дружеството в момента на
възникването му. Поради липсата на
въззивна жалба от ответната страна, първоинстанционното решение е влязло в сила
с изключение на обжалваната му от въззивника част. С оглед приложимата норма на
чл. 69, ал. 2 ТЗ поетото неустоечно задължение, произтичащо от договорно
задължение, поето от името на дружеството, което към този момент не е било възникнало, преминава ex lege върху него, а не остава
за сметка на физическото лице, действало като представител на дружеството.
Отделно от геореизложеното, настоящият съдебен
състав се солидализира с изводите, до
които е достигнала проверяваната инстанция относно нищожността на така уговорената
договорна неустойка за ползване на имота след прекратяване договора за наем от
06.12.2013 г. до 31.03.2015 г. в размер на 12 0000 лева, предявена като
частична от общата сума от 79 193 лева, тъй като е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Мотивите на първоинстанционният съд в тази
насока са правилни и настоящата съдебна инстанция не намира за нужно да ги преповтаря.
Макар и с различни мотиви, настоящата инстанция
достига до същия резултат до какъвто е достигнал и първоинстанционният съд.
Съобразно изхода на спора въззивникът няма право на разноски пред
настоящата инстанция, а доводите за присъждане на такива за сумата над 387,36 лв. /разноски
в първоинстанционното производство/ са неоснователни съобразно изхода на спора
пред настоящата съдебна инстанция.
От гореизложеното следва, че въззивната жалба е
неоснователна, първоинстанционното решение в обжалваната си част следва да бъде
потвърдено като правилно.
Така мотивиран Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
564668/18.12.2018 г., постановено по гр. д. № 18953/2015 г. по описа на СРС,
45-ти състав в обжалваната му част.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването
му на страните пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: