№ 197
гр. Варна, 21.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА в публично заседание на двадесет и седми
април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Мария К. Терзийска
при участието на секретаря Мая Т. Иванова
като разгледа докладваното от Мария К. Терзийска Търговско дело №
20213100900827 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искове с правно основание чл. 430, ал.1
и ал. 2 от ТЗ, вр. с чл. 422, ал.1 от ГПК, предявени от „Лено“ АД, гр. София
против И.П., действащ и като ЕТ „П. Груп – И.П.“ за установяване на вземане
по издадена Заповед за изпълнение на парично задължение в производството
по ч.гр.д.№ 4378/2021 г. на ВРС, произтичащо от договор за Б. кредит №
********* г., за сумите: главница в размер на 15 300 евро, ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл.
417 от ГПК – 25.03.2021 г. до окончателно погасяване на вземането; 6 074.32
евро, представляваща падежирала договорна лихва за периода от 17.08.2019
г. до 06.02.2021 г.; 7 311.87 евро, представляваща неустойка за забава за
периода от 17.09.2019 г. до 12.03.2020 г.; 8 923 евро, представляваща
неустойка за забава за периода от 14.07.2020 г. до 15.02.2021 г.; 120.00 лева –
разноски за връчване на покани за предсрочна изискуемост; 55.04 лева –
разноски за заплатена застрахователна премия; 3 773.00 евро, представляваща
такса за предсрочно погасяване на кредита.
В исковата молба ищецът „Лено“ АД твърди, че между него, в
качеството му на заемодател, и ЕТ „П. Груп – И.П.“, в качеството му
заемополучател, е сключен договор за заем Бизнес кредит № ********* г.,
съгласно който се е задължил да предостави на кредитополучателя сумата от
15 300 евро на етапи, съобразно уговореното между страните, като
кредитополучателят се е задължил да върне заетата сума заедно с
натрупаната възнаградителна лихва, предвидена в договора. Ищецът твърди,
че общо отпуснатата сума е в размер на 29 924.19 лева, равняваща се на 15
300 евро, като заявява, че съгласно договора страните изрично са се
съгласили всички суми, платени в лева, да се изчисляват по фиксирания курс
на еврото към лева – 1.95583. Настоява, че е изпълнил изцяло задълженията
си съобразно уговореното, а според погасителния план към договора,
1
кредитополучателят дължи заплащане на месечни анюитетни вноски в размер
на 369.86 евро, като твърди, че към момента няма извършени погашения от
страна на ответната страна. Излага, че поради изпадането на длъжника в
забава, е предприел действия по обявяване на кредита за предсрочно
изискуем, като твърди, че поканите за предсрочната изискуемост са връчени
лично на ответника, чрез ЧСИ С.Я. на 06.02.2021 г. За удовлетворяване на
вземането си е образувал ч.гр.д. № 4378/2021 г. по описа на РС – Варна, по
което съдът е издал заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен
лист за сумите, предмет на настоящото дело. Твърди, че срещу издадената
заповед по чл. 417 от ГПК длъжникът е подал възражение, поради което
обосновава и правния си интерес от водене на настоящия установителен иск.
В уточняваща молба ищецът конкретизира претенцията си за лихви и
неустойки по основание и размер. Заявява, че към 17.08.2019 г. усвоената и
непогасена главница е била в размер на 15 300 евро, а към 06.02.2021 г. -
датата на обявяване на предсрочната изискуемост по кредита, размерът на
непогасената главница бил същият. Отправя уточнения за начина на
изчисляване на лихвите, договорното основание и техния размер.
Правна квалификация на правата: чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ, вр.
чл. 422, ал.1 от ГПК.
Ответникът е процесуално пасивен в срока за отговор.
В открито съдебно заседание ответникът, чрез процесуален
представител отправя възражение за нищожност на клаузите от договора,
касаещи уговорената договорна лихва и клаузата за мораторна неустойка,
като противоречащи на добрите нрави. В последното проведено открито
съдебно заседание представители на страните не се явяват. В писмени молби
всяка от страните, поддържа собствените си аргументи по същество на спора.
В дадения от съда срок за писмена защита на ответника, такава не е
постъпила.
След съвкупен анализ на доводите на страните, очертаващи
предметните предели на производството и доказателствения материал по
делото, съдът по вътрешно убеждение приема за установено следното:
1. По фактите.
В производството по ч.гр.д. № 4378/2021 г. ВРС е удовлетворил
заявление на „Лено“ АД и е издал заповед № 988/13.04.2021 г. за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 3 от ГПК в полза
на кредитора, с която длъжниците И.П. лично и действащ като ЕТ „П. Груп –
И.П.“ са осъдени солидарно да заплатят на заявителя суми, по договор за Б.
кредит № ********* г., както следва: главница в размер на 15 300 евро, ведно
със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението
по чл. 417 от ГПК – 25.03.2021 г. до окончателно погасяване на вземането; 6
074.32 евро, представляваща падежирала договорна лихва за периода от
17.08.2019 г. до 06.02.2021 г.; 7 311.87 евро, представляваща неустойка за
забава за периода от 17.09.2019 г. до 12.03.2020 г.; 8 923 евро,
представляваща неустойка за забава за периода от 14.07.2020 г. до 15.02.2021
г.; 120.00 лева – разноски за връчване на покани за предсрочна изискуемост;
55.04 лева – разноски за заплатена застрахователна премия; 3 773.00 евро,
представляваща такса за предсрочно погасяване на кредита.
В срока по чл. 414 от ГПК длъжникът е подал бланкетно възражение
2
срещу заповедта за изпълнение, поради което и „Лено“ АД е упражнил в срок
правото си на иск за установяване съществуване на вземането.
С определение № 224/09.02.2022 г. настоящият състав е прекратил
производството по предявения иск с правно основание чл. 422 от ГПК от
„Лено“ АД, в частта относно искането за приемане на „солидарна“
отговорност между физическото лице И.П. и ЕТ „П. Груп – И.П.“ поради
недопустимост на заявения петитум, като е обезсилил издадената заповед за
изпълнение и издаденият въз основа на нея изпълнителен лист в частта, в
която е разпоредено солидарно осъждане на един и същ правен субект.
От представените по делото писмени доказателства се установява, че
между „Лено“ АД, в качеството му на кредитор и И.П., действащ като ЕТ „П.
Груп – И.П.“, в качеството му на кредитополучател, е сключен договор за
бизнес кредит № ********* г., по силата на който кредиторът се е задължил
да предостави сума в общ размер на 15 300 евро на четири етапа, посочени
подробно в договора за кредит, с цел финансово подпомагане на
кредитополучателя. Уговорената сума по първи етап се удържа от кредитора
за погасяване на такса за юридическо и административно обслужване,
включително за заплащане на такса за експертна оценка по кредита. Според
уговореното сумите по втори и трети етап се отнасят от кредитора за
погасяване на задължения на кредитополучателя към НАП. Съгласно чл. 2.1.
б. (b), т. (iv) от Договора, условие за отпускане на сумата по четвърти етап е
погасяване на задълженията от кредитополучателя по предходните етапи,
както и учредяване в полза на заемодателя на първа по ред договорна
ипотека. Кредитополучателят се е задължил да върне предоставената сума за
срок от 120 месеца, с размер на месечна анюитетна вноска 369.86 евро,
съгласно погасителен план Приложение № 1, неразделна част от договора.
Видно от представения по делото нот. акт № 45, т. III, рег. № 6651, дело №
398/2019 г. по описа на нотариус П.С., с район на действие Районен съд – гр.
Варна, И.П. в лично качество, е учредил договорна ипотека върху собствен
недвижим имот, в полза на кредитора с цел обезпечаване на задълженията по
Договора за Б. кредит. От представените доказателства по ч.гр.д. № 4378/2021
по описа на ВРС, служебно приложено по настоящото дело, се установява, че
кредитът е обявен за предсрочно изискуем на осн. чл. 5.2., б. (а) от Договора,
като поканите за обявяване на предсрочна изискуемост са връчени лично на
И.П. на 06.02.2021 г., чрез ЧСИ С.Я., рег. № 719.
Видно от заключението по назначената ССЕ, което е неоспорено от
страните и съдът кредитира като обективно и компетентно дадено,
кредиторът „Лено“ АД е изпълнил задължението си за предоставяне на
заетите средства, съобразно етапите и за целите, посочени подробно в клауза
2.1. от Договора. По отношение на първия етап по отпускане на средствата,
договорен в чл. 2.1., б. (b), т. (i) oт Договора вещото лице установява, че на
16.08.2019 г., датата на подписване на процесния договор, кредиторът е
удържал такса за юридическо и административно обслужване в размер на
1 698.52 лева, равняващи се на 868.44 евро, както и сума в размер на 138.00
лева, представляваща такса за експертна оценка, равняваща се на 70.56 евро.
След направените удръжки на 19.08.2019 г. „Лено“ АД е превело по
разплащателна сметка на И.П. сума в размер на 1 000 лева, равняваща се на
511.29 евро. Според вещото лице отпуснатите средства по първи етап
съответстват на уговореното по договор. По отношение на втори и трети етап
по чл. 2.1., б. (b), т. (ii) и т. (iii) oт Договора, експертът установява, че сумите
3
са изцяло усвоени, в размера и за целите, съобразно Договора, като на
20.08.2019 г. „Лено“ АД е извършило плащания към НАП за погасяване
задължения на И.П., в уговорения между страните размер. Установява се, че
на 21.08.2019 г. по разплащателна сметка на И.П. кредиторът е превел сума в
размер на 13 529.87 евро, съобразно уговореното по етап четири от Договора
по чл. 2.1., б. (b), т. (iv). Според вещото лице общо усвоеният кредит възлиза
на 15 300 евро.
Експертизата установява, че от страна на кредитополучателя не са
извършвани плащания за погасяване на задълженията по кредита.
2. По правото.
За уважаване на заявената претенция, в тежест на ищеца е да установи
при условията на пълно и главно доказване, че страните са валидно обвързани
от договора за кредит, както и изпълнение на поетите от него задължения, в
съответствие с постигнатите уговорки, респективно следва да е налице
неизпълнение на поетите задължение от страна на кредитополучателя.
По отношение на претендираната сума за главница в размер на 15 300
евро, съдът намира, че същата е дължима, доколкото от представените по
делото доказателства, както и от заключението по назначената ССЕ се
установява, че кредиторът е отпуснал сумата в пълен размер, в съответствие с
етапите и за целите, определени в чл. 2.1. от Договора за кредит, а от своя
страна кредитополучателят не доказа погасяване на поетите задължения било
чрез плащане или друг правопогасяващ способ.
Oтносно заявената претенция за заплащане на договорна лихва върху
главницата за периода от 17.08.2019 г. до 06.02.2021 г., съдът намира
следното: съгласно чл. 2.3., б. (а) от Договора кредитополучателят дължи на
кредитора фиксирана лихва в размер на 27 % на година върху усвоената и
непогасена част от главницата по кредита. Според заключението на вещото
лице по назначената ССЕ (л. 90 по делото), размерът на дължимата лихва за
периода от 17.08.2019 г. до 06.02.2021 г. – датата на настъпване на предсрочна
изискуемост на кредита, се равнява на 5 985.97 евро. Видно от Приложение №
1, неразделна част от заключението по ССЕ (л. 93 по делото), вещото лице
установява разлика от 88.35 евро претендирана в повече от ищеца
възнаградителна лихва от реално дължимата по договор. Настоящият състав
намира, че доколкото се установява дължимост на главното задължение, то
основателна се явява и претенцията за заплащане на договорна лихва, но до
размера, установен като дължим съобразно заключението на вещото лице, а
именно 5 985.97 евро. Относно заявеното след срока за отговор на исковата
молба възражение за нищожност на клаузата за договорна лихва, съдът
намира същото за неоснователно. Настоящият състав счита, че лихва в размер
на 27 % на година, уговорена между търговци, не противоречи на добрите
нрави и не се явява нищожна, доколкото същата е уговорена в рамките на
договорната свобода на страните. Следва да бъде отбелязано, че договореният
процент се явява по-нисък от трикратния размер на законната лихва, а дори
при потребителски кредити законът допуска възнаградителната лихва да
надхвърля до пет път размера на законната лихва.
Що се отнася до възраженията на ответника, отправени в първото по
делото съдебно заседание, основани на императивните разпоредби на ЗЗП,
гарантиращи потребителската защита, съдът намира, че не следва да ги
разглежда. По-специално ЕТ, чрез процесуалния си представител счита, че
4
възнаградителната лихва в договора е уговорена във вреда на потребителя и е
неравноправна по смисъла на ЗЗП. Отделно твърди, че шрифтът и големината
не отговарят на императивното изискване на чл. 10 ал.1 от ЗПК.
Следва да се посочи, че страните не спорят договорът, наименован
„бизнес кредит“ да е за бизнес цели на едноличния търговец, отпуснат за
дейността на търговското предприятие на ЕТ, поради което и
кредитополучателят не може да се приеме, че отговаря на характеристиките
на потребител по смисъла на §13 т.1 от ДР на ЗЗП. Обратно, съдът поддържа
позицията, че заемополучателят е търговец по смисъла на т.2 на цитираната
разпоредба на ЗЗП. Това води и до неприложимост на закона за
потребителския кредит, в частност чл. 10 ал.1 от него относно формата и
шрифта, както и не създава за съда служебно задължение по чл. 7 ал.3 от
ГПК. Не на последно място, за пълнота следва да се посочи, че по конкретния
казус не са въведени каквито и да е твърдения от ответника /предвид
позицията му, че трябва да се съобразява потребителска защита/, че
договорът е сключен при заобикаляне на закона, нито събраните
доказателства установяват нищожност на договора, пряко произтичаща от
последния, така щото за съда да възникне задължението по чл. 235 ал.2 от
ГПК. Респективно и предвид Решение № 1 от 27.04.2022 г. по ТД 1/2020 г. на
ОСГТК на ВКС, съдът в конкретния случай не следва да се произнася
служебно.
По претенцията за неустойка за забава по чл. 2.3., б. (c) от Договора,
съдът намира следното:
Съгласно задължителното за съдилищата тълкуване, дадено в ТР № 1 от
27.04.2022 г. по ТД. № 1/2020 г. на ВКС, ОСГТК, съдът е длъжен да следи
служебно за нищожност на клаузи в договор, когато нищожността произтича
пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В цитираното
тълкувателно решение изрично е посочено, че в случаите на накърняване на
добрите нрави, основание за нищожност на сделката по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, не
винаги може да се установи соченото основание от поведението на страните
по сделката. Когато обаче се касае за уговорена неустойка, съдът е длъжен да
съобрази дали същата излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, съобразно критериите, посочени в ТР
№ 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, т.3, в който случай е длъжен да прогласи
нищожността.
В процесния договор страните са уговорили клаузата за неустойка, като
мораторна в чл. 2.3., б. (c) от Договора, според който същата е в размер на
0,27 % върху непогасената част от кредита за всеки ден, считано от датата на
падежа на дължимото плащане до момента на окончателното погасяване на
всички просрочени дължими суми.
Според цитираните ТР, нищожна поради накърняване на добрите
нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност на клауза за
неустойка следва винаги да се прави към момента на сключване на договора,
като не е нищожна неустойка, която е уговорена без краен предел или без
фиксиран срок, до който тя може да се начислява, доколкото преценката за
накърняване на добрите нрави поради свръхпрекомерност не може да се
направи към момента на сключване на договора. При извършване на преценка
за нищожност на клауза за неустойка, съдът следва да се ръководи от
примерно изброени в горецитираното решение критерии, като: 1. естеството
5
на задълженията както и техният размер; 2. дали изпълнението на
задължението е обезпечено с други правни способи; 3. вид на уговорената
неустойка; 4. вид на неизпълнение на задължението; 4. съотношението между
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на
задължението вреди.
В настоящия случай се претендира мораторна неустойка, която според
заявеното в исковата молба възлиза общо за двата отделни периода /като е
изключен този на извънредното положение по ЗМДВИП/ в размер на
16 234.87 евро. Посоченият размер на дължимата неустойка, търсена за
период от около 13 месеца надхвърля размера на главницата по кредита, за
чието обезпечение служи. Трайно установена е практиката на съдилищата,
според която очакваните от неизпълнение на парично задължение вреди за
кредитора се съизмеряват със законната лихва, определена по чл. 86, ал. 2 от
ЗЗД. Към момента на сключване на процесния договор 16.08.2019 г. в сила е
било ПМС № 426 от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва
по просрочени парични задължения в размер на основния лихвен процент на
Българската народна банка плюс 10 процентни пункта. Съобразно уговорения
лихвен процент на неустойката за забава от 0,27 % на ден по чл. 2.3., б. (c) от
Договора месечната база възлиза на 8,21 %, а за година неустойката се
равнява на 98,55 %, което надвишава близо десет пъти размера на законната
лихва, служеща за критерий при определяне размера на очакваните вреди за
кредитора. При така определения размер на неустойката главният дълг
нараства повече от два пъти за период от една година. Посоченото
съотношение между размера на очакваните вреди и уговорената неустойка не
може да определи неусточената клауза дефинитивно като нищожна, но води
до извод за значително надхвърляне на нейната обезщетителната функция до
степен, съизмерима с неоснователно обогатяване за кредитора, а наличието на
учредена в полза на кредитора договорна ипотека, навежда до извод за
превишаване на обезпечителната й функция. Начинът на уговаряне на
неустоечната клауза води до значително нарастване на дълга, което не може
да се приеме като стимулиращо кредитополучателя да изпълни, респективно
да се приеме, че същата е уговорена в рамките на присъщата й санкционна
функция. С оглед изложеното, настоящият състав намира клаузата по чл. чл.
2.3., б. (c) от Договора за нищожна, а претенция на ищеца в тази й част
следва да бъде отхвърлена като неоснователна.
По иска за сумата от 120 лева, сторени разноски за връчване на покани
за предсрочна изискуемост, съдът намира същият за основателен, доколкото
обявяването на предсрочна изискуемост на кредита по чл. 5.2., б.(а) е право на
кредитора в случай на виновно неизпълнение от страна на
кредитополучателя. В заповедното производство по ч.гр.д. № 4378/2021 г. по
описа на ВРС, приобщено по настоящото дело, ищецът е представил фактура,
с издател ЧСИ С.Я. (л. 46), от която е видно както основанието за издаването
й, а именно връчване на покани за предсрочна изискуемост, така и дължимата
сума в размер на 120.00 лева.
Относно претенцията в размер на 55.04 лева – разноски за заплатена
застрахователна премия, настоящият състав намира следното:
Съгласно чл. 4.1., б. (h) от Договора кредитополучателят се задължава
за своя сметка да сключи в полза на кредитора застраховка на имуществото,
предмет на обезпечението, която да поддържа за срока на целия договор.
Видно от представените в заповедното производство доказателства, а именно
6
застрахователна полица (л. 25), както и платежни нареждания (л. 26 и л. 31),
се установява, че кредиторът е заплатил сумата от 55.04 лева -
застрахователна премия по сключената имуществена застраховка, от името и
за сметка на кредитополучателя, предвид което претенцията следва да бъде
уважена.
Следва да бъде отхвърлена претенцията за заплащане на сумата от
3773.00 евро, представляваща такса за предсрочно погасяване на кредита,
която се претендира на осн. чл. 5.2 б. (а) вр. чл. 2.4. б. (е) (ii) като уговорката
по чл. 5.2. б. (а) в тази част съдът счита, че е в противоречие с добрите нрави.
Таксата, регламентирана в чл. 2.4, б. (е) (ii) от договора, е обвързана с
изрично изнесеното съдържание пред същата, регламентиращо правото на
кредитополучателя да погаси предсрочно заема. Тази разпоредба по
дефиниция предполага добросъвестно поведение на страната, получила
паричните средства по изпълнение на основното договорно задължение –
връщане на предоставената парична сума и цели да компенсира кредитора за
невъзможността да се ползва за целия период или за част от него от
възнаградителната лихва. Тук, след като отсъства изобщо изпълнение,
правопораждащият състав по чл. 2.4. б. (е) не е изпълнен. Търсенето на тази
сума в хипотезата на неизпълнение на договора конвертира таксата в
компенсаторна неустойка за кредитора, която при наличие на клаузи,
обезпечаващи кредитора при неизпълнение, излиза извън присъщите й
обезпечителни, обезщетителни и санкционни функции.
По разноските:
Разноски при този изход от спора се следват и за двете страни, но от
ответника не е отправено искане за присъждане на такива. База за
изчисляване дължимите разноски в полза на ищеца е уваженият материален
интерес, който възлиза на 41 806.78 лева.
При горното, разноските за заповедното производство в полза на
заявителя съдът определя на 861.90 лева, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК.
В исковото производство, от общо извършени разходи за държавна
такса и експертизи в размер на 2470.31 лева съдът присъжда съразмерно с
уважената част от иска 1273.25 лева. С оглед фактическата и правна сложност
на производството, съдът определя размер на юрисконсултското
възнаграждение от 300 лева, на осн.чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25 от
Наредбата за заплащане на правната помощ.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че И.П.,
ЕГН **********, действащ като ЕТ „П. Груп – И.П.“, ЕИК *********, гр.
Варна дължи на „Лено“ АД, ЕИК *********, гр. София суми по Договор за Б.
кредит № ********* г., както следва: 1. главница в размер на 15 300
/петнадесет хиляди и триста/ евро, ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК –
25.03.2021 г. до окончателно погасяване на вземането ; 2. сумата от 5 985.97
/пет хиляди деветстотин осемдесет и пет и 0.97/ евро, представляваща
падежирала договорна лихва за периода от 17.08.2019 г. до 06.02.2021 г.; 3.
сумата от 120.00 /сто и двадесет/ лева – разноски за връчване на покани за
7
предсрочна изискуемост; 4. сумата от 55.04 /петдесет и пет и 0.04/ лева –
разноски за заплатена застрахователна премия, за които суми е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение № 988/13.04.2021 г. в
производството по ч.гр.д.№ 4378/2021 г. на ВРС.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Лено“ АД, ЕИК *********, гр. София
против И.П., ЕГН **********, действащ като ЕТ „П. Груп – И.П.“, ЕИК
*********, гр. Варна иск за установяване дължимост на суми по Договор за Б.
кредит № ********* г., както следва: 1. сумата от 7 311.87 /седем хиляди
триста и единадесет и 0.87/ евро, представляваща неустойка за забава за
периода от 17.09.2019 г. до 12.03.2020 г. по чл. 2.3., б. (c) от Договор за Б.
кредит № ********* г., 2. сумата от 8 923 /осем хиляди деветстотин
двадесет и три/ евро, представляваща неустойка за забава за периода от
14.07.2020 г. до 15.02.2021 г. от същия Договор; 3. сумата от 3 773 /три
хиляди седемстотин седемдесет и три/ евро, представляваща такса за
предсрочно погасяване на кредита, на осн. чл. 5.2. б. (а) вр. чл. 2.4, б. (е), т.
(ii).; 4. Сумата от 88.35 /осемдесет и осем и 0.35/ евро , съставляваща разлика
между дължимата договорна лихва в размер на 5985.97 евро за периода
17.08.2019 г. – 06.02.2021 г. и претендираната от 6 074.32 евро, като
неоснователен.
ОСЪЖДА И.П., действащ като ЕТ „П. Груп – И.П.“, ЕИК *********,
гр. Варна ДА ЗАПЛАТИ на „Лено“ АД, ЕИК *********, гр. София сумата от
861.90 /осемстотин шестдесет и един и 0.90/ лева, сторени разноски в
заповедното производство по ч.гр.д. № 4378/2021 г. по описа на ВРС, както и
сумата от 1 573.25 /хиляда петстотин седемдесет и три и 0.25/ лева ,
разноски в настоящото производство за държавна такса, експертиза и
юрисконсултско възнаграждение, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Решението може да се обжалва пред Апелативен съд Варна в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Окръжен съд – Варна: _______________________
8