РЕШЕНИЕ
гр. София, 24.06.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, втори въззивен състав, в
публично заседание, проведено на двадесет и четвърти април две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА СЛАВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО ГЕОГИЕВ
ВАНЯ
И.
при секретаря Теодора Вутева,
като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. № 136 по описа за 2019 година, за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение № 195 от 17.12.2018 г.,
постановено по гр.д. № 139/2018 г. на Районен съд – гр. Сливница, са отхвърлени
предявените от В.В.С. срещу „Б.П.” ЕООД искове с
правно основание чл. 327, ал.1, т. 2 вр. чл. 270,
ал.1 КТ, чл. 225, ал. 1 КТ, чл. 220, ал. 1 КТ и по чл. 224, ал. 1 КТ; признато
е за незаконно и отменено по иска с правно основание чл. 344, ал.1, т. 1 КТ
прекратяването на трудовото правоотношение на В.В.С.,
извършено със заповед № 002/25.01.2018 г. на управителя на „Б.П.” ЕООД на
основание чл. 328, ал.1, т. 11 КТ; отхвърлен е предявения от В.В.С. срещу „Б.П.” ЕООД иск с правно основание чл. 270, ал.
1 КТ – са осъждане на ответника да й заплати трудови възнаграждения за периода
08.09.2015 г. – 1.12.2017 г., в общ размер 6863,64 лева, ведно със сумата
722,29 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане от момента на настъпване
на тяхната изискуемост до окончателното им изплащане, както и иска с правно
основание чл. 225, ал. 1, вр. чл. 344, ал.1, т. 3 КТ
– за осъждане на ответника да й заплати обезщетение за оставането й без работа
след прекратяване на трудовото правоотношение в общ размер 1635 лева за периода
25.01.2018 г. – 25.07.2018 г.; „Б.П.” ЕООД е осъдено да заплати по иска с
правно основание чл. 221, ал. 1 КТ на В. Влентинова С.
обезщетение в размер на 817,50 лева за неспазен 3-месечен срок на предизвестието
за прекратяване на трудовия договор, и по иска с правно основание чл. 224, ал.
1 КТ обезщетение в размер на 645,30 лева за неползван платен годишен отпуск.
Ответникът е осъден да заплати по сметка
на РС-Сливница сумата 150 лева държавна такса, а ищцата е осъдена да заплати на
ответника сумата 63,35 лева за разноски по делото.
Решението е обжалвано от ищцата в
частите му, с които са отхвърлени предявените искове по чл. 270, ал. 1 от КТ и
по чл. 225, ал. 1 от КТ. По отношение на първия иск в жалбата се излага
възражение срещу допускането от съда на гласни доказателства за установяване на
изплащането на трудовото възнаграждение на ищцата., като в тази връзка се сочи,
че дори да е имало изгубване на ведомости, то не е било при изключена вина на
работодателя, както и че разпитаните свидетели не установяват по безспорен
начин изплащането на трудовото възнаграждение за целия претендиран
период. По отношение на иска по чл. 225, ал. 1 от КТ в жалбата се излага
възражение срещу извода на районния съд за недоказване от ищцата да е останала
без работа лед уволнението в шестмесечния период.
В останалите му части решението е
влязло в сила като необжалвано, а именно в частите, с които: е отхвърлен
предявения иск по чл. 221, ал. 1, вр. чл. 327, ал.1,
т. 2 от КТ; е признато за незаконно и отменено уволнението на ищцата, извършено
със заповед 002/25.01.2018 г. на
управителя на ответното дружество; ответникът е осъден да заплати на ищцата
обезщетение по чл. 221, ал. 1 от КТ в размер на 817,50 лева; ответникът е
осъден да заплати на ищцата обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ в размер на
645,30 лева.
Ответникът по жалба не е
представил писмен отговор и не е заявил становище по жалбата пред въззивния съд.
За да се произнесе, въззивният
съд взе предвид следното:
В исковата молба ищцата В.В.С. твърди, че е работела пир ответника „Б.П.” ЕООД на
длъжността „продавач-консултант” по срочен трудов договор, сключен на
08.09.2015 г., трансформирал се в безсрочен на основание чл. 69, ал. 1 от КТ.
Твърди, че започването на работа не е получавала трудово възнаграждение, поради
което е упражнила правото си да прекрати трудовото правоотношение едностранно
на основание чл. 327, ал.1, т. 2 от КТ, като отправила до работодателя писмено
заявление за това. Впоследствие получила отправено й от работодателя
едномесечно предизвестие за прекратяване на трудовия й договор по чл. 326 от КТ, а на 02.02.2018 г. получила по пощата заповед № 002/25.01.2018 г., с която
трудовото й правоотношение било прекратено едностранно от работодателя на
основание чл. 328, ал.1, т. 11 от КТ. Ищцата твърди, че посочената заповед е нищожна
като лишена от предмет, тъй като трудовото й правоотношение вече е било
прекратено на друго основание – чл. 327, ал.1, т. 2 от КТ. Алтернативно твърди,
че заповедта е незаконосъобразна, тъй като е немотивирана. Въз основа на тези
твърдения до съда са отправени следните искания: за осъждане на ответника да
заплати на ищцата дължимите й трудови възнаграждения в периода от 08.09.2015 г.
до 1812.2017 г. в размер на по 250 лева месечно, в общ размер 6863,64 лева,
ведно с обезщетение за забава от момента на настъпване на изискуемостта до
предявяване на иска в размер на 722,29 лева /съгласно допуснатото увеличение на
размера на иска/; за заплащане на обезщетение по чл. 221, ал.1, от КТ в размер
на 817,50 лева /съгласно допуснатото увеличение на размера на този иск/; за
заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на
645,30 лева /съгласно допуснатото увеличение на този иск/. В условията на евентуалност,
ако съдът приеме, че трудовото правоотношение не е било прекратено на основание
чл. 327, ал.1, т. 2 от КТ, са отправени следните искания: за осъждане на
ответника да заплати на ищцата неизплатените трудови възнаграждения в периода
от 08.09.2015 г. до 18.12.2017 г. в размер на по 250 лева месечно, в общ размер
6863,64 лева, ведно с обезщетение за забава от момента на настъпване на
изискуемостта до предявяване на иска в размер на 722,29 лева; за заплащане на
обезщетение по ч. 225, ал.1 от КТ за периода от 25.01.2018 г. до 25.07.2018 г.
в размер на 1635 лева /съгласно допуснатото увеличение на размер на този иск/;
за заплащане на обезщетение по чл. 220, ал.1 от КТ в размер на 272,50 лева
/съгласно допуснатото увеличение на размера на този иск/; за заплащане на
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 от КТ в
размер на 645,30 лева.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е
представил писмен отговор, с който оспорва изцяло исковете. Оспорва твърдението
на ищцата за неизплатени трудови възнаграждения. Твърди, че трудовите
възнаграждения са заплащани на ищцата всеки месец лично срещу подпис по
разплащателна ведомост, както и че ежемесечно едната или другата продавачка
носели документи в офиса на счетоводната фирма /”А.” ЕООД/, с която имал
договор за счетоводни услуги. Твърди, че ищата
излязла в болнични от 05.10.2017 г. до 07.11.2017 г., след което няколко дни
отказвала да идва на работа, а впоследствие била пусната в неплатен отпуск.
Ответникът твърди, че в началото на 2018 г. от счетоводната фирма го уведомили,
че разплащателните ведомости не били върнати при тях. Ответникът установил, че
ищцата има регистрирана на свое име друга фирма „К. С.” и е открила собствен
магазин. Същевременно променил длъжностната характеристика за позицията „пордавач-консултант” и изпратил на ищцата предизвестие и
заповед № 002/25.01.2018 г. за прекратяване на трудовото й правоотношение.
Твърди, че не е получавал посоченото в исковата молба заявление за едностранно
прекратяване на трудовия договор с ищцата
Софийски окръжен съд, след като
прецени събраните по делото доказателства, и съобрази предмета на въззивното обжалване, намира за установено следното от фактическа страна:
Не е спорно по делото, а се
установява от представения трудов договор от 08.09.2015 г., че ищцата е
работела при ответника на длъжността „продавач-консултант”, на 4 часов работен
ден, при основно месечно трудово възнаграждение 250 лева. Няма спор също, че
така сключеният между страните трудов договор за опредеен
срок /до 04.09.2016 г./ е бил продължен и се е трансформирал в такъв за
неопределено време при условията на чл. 69, ал. 1 от КТ.
Със заповед № 002/25.01.2018 г.
на управителя на ответното дружество, връчена а ищцата на 02.02.2018 г.,
трудовото правоотношение между страните е било прекратено на основание чл. 28,
ал.1, т. 11 от КТ.
Според приетото в първоинстанционното производство основно заключение на
съдебно-счетоводна експертиза, извършено след справка в счетоводството на
ответника, за периода 2015 г,. 2016 г. и
2017 г. в оборотни ведомости и в годишните баланси на ответника е отразявано
изплащане на работните заплати въз основа на разплащателните ведомости. В
обстоятелствената част на заключението е посочено, че счетоводството при
ответника е водено редовно. При извършената проверка вещото лице е установило,
че начисленията на работните заплати са правени чрез дебитиране
на сметка 604 – Разходи за заплати, срещу кредитиране на сметка 421, като
извършването на тази счетоводна операция означава, че трудовите възнаграждения
на персонала са начислени. Сметка 421 се дебитира при
авансово и окончателно изплащане на възнаграждения и обезщетения на персонала
срещу кредитиране на сметки от група 50 – Парични средства, като в случая тази
операция е отнесена към сметка 501 – Каса – за възнагражденията от м. 09.2015
г. до м.08.2017 вкл., което според експерта означава, че същите са изплатени.
Осчетоводяването на тази операция се прави на база представена подписана от
работниците разплащателна ведомост. Всички възнаграждения на ищцата за периода
от 08.09.2015 г до 18.12.2017 г /които са в общ брутен размер 6646,47 лева/ са
начислени, като изплатени са възнагражденията до м. 08.2017 г., а неизплатени са възнагражденията от м. 09.2017
г. до края на периода /18.12.2017 г./ в общ брутен размер 346,82 лева. Брутното
трудово възнаграждение за последния пълен отработен месец от ищцата /м.09.2017
г./ възлиза на 272,50 лева, като за период от 6 месеца общият му размер възлиза
на 1635 лева. Според допълнителното заключение на СТЕ, общият размер на лихви
за забава върху дължимото брутно трудово възнаграждение за горепосочения период
възлиза на сумата 915,18 лева.
Представен е трудов договор №
006-18, сключен на 17.01.2018 г. между ЕТ „Д. – В.А.” и ищцата В.В.С., с който последната е назначена на дъжността
„продавач-консултант” при основно месечно възнаграждение от 285 лева, при
непълно работно време от 4 часа.
От
направената в съдебно заседание в първоинстанционното
производство на на 12.11.2018 г. констатация на представеното копие от стр. 14-15 на трудова
книжка на ищцата, се установява, че след прекратяване на трудовото
правоотношение с ответника на 25.01.2018 г. няма вписани други трудови
договори.
Според
показанията на св. А. М. /колежка на ищцата в ответното дружество/, тя и ищцата
получавали трудовото си възнаграждение на ръка два пъти месечно – на аванс и
заплата, за което се подписвали на ведомостите, които свидетелката носела два
пъти месечно при счетоводителката и връщала обратно. Ведомостите се съхранявали
в един шкаф в бюрото. През м. януари 2017 г. свидетелката установила, че
папката с ведомостите липсвала.
Съгласно
показанията на св. Р. Г. /извършвала счетоводното обслужване на ответното
дружество/, ведомостите за заплати се изготвяли на базата представена от
работодателя справка за присъствие на работа и се представя на фирмата за
подпис на служителите, връща се за осчетоводяване след което отново се връща на
фирмата. В края на 2017 г. за последно
били донесени ведомостите на дружеството, като свидетелката ги оформила и
върнала. От този момент свидетелката обработвала ведомости за заплати, но
върнати с подпис нямало.
Според
показанията на св. Й. Ц., двамата й сина през м. септември 2015 г. отворили
магазин за животни, в който ищцата била назначена на работа на 4 часа при
възнаграждение от 250 лева, която работела в магазина до началото на м.
октомври 2017 г. Свидетелката е виждала папка, която стояла в шкафа, и при
получаване на възнаграждението съответният служител се подписвал. Свидетелката
твърди, че е присъствала около 20 пъти
на заплащането на трудовото възнаграждение на ищцата и полагането на подпис за
това от нея. След напускането на ищцата свидетелката разбрала, че папката
липсва. Според свидетелката, трудовото правоотношение с ищцата било прекратено
през м. октомври 2017 г., впоследствие ищцата излязла в болнични, след което не
се явила на работа и синът на свидетелката П.й пуснал неплатен отпуск.
Съгласно
показанията на св. Х. В. /в съпружеско съжителство с управителя на ответното
дружество/, ищцата работела в зоомагазина, създаден в общ бизнес между П.и брат
му. Свидетелката присъствала често на получаването от ищцата на трудовото й
възнаграждение, за което тя се подписвала на ведомостта. През октомври 2017 г.
ищцата излязла в болничен, след изтичането на който била в неплатен отпуск
Софийски окръжен съд, при така
установеното от фактическа страна и съобразно предмета на въззивното
обжалване, намира от правна страна
следното:
Предмет на настоящата въззивна проверка е решението на първоинстанционния
съд в частта му, с която са отхвърлени предявените искове за заплащане на
трудово възнаграждение, дължимо за периода от 08.09.2015 г. до 18.12.2017 г., в
общ размер 6863,64 лева, и за заплащане на сумата 722,29 лева, представляваща
обезщетение за забава върху горната сума, считано от настъпване на
изискуемостта на всяко месечно трудово възнаграждение до предявяване на иска,
както и в частта, с която е отхвърлен иска за заплащане на сумата 1635 лева, представляваща
обезщетение за оставането на ищцата без работа поради незаконното уволнение в
периода от 25.01.2018 г. до 25.07.2018 г.
По исковете за заплащане на
трудово възнаграждение и обезщетение за забава - с правна квалификация чл.128, т. 2, вр. чл. 270 , вр. чл. 245 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Съгласно чл.128, т.1 и т.2 КТ работодателят
е длъжен в установените срокове да начислява
във ведомости за заплати трудовите
възнаграждения на работниците и служителите за положения от
тях труд, както и да им
плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. Разпоредбата на
чл.270, ал.3 КТ установява
императивно начина на изплащане на
трудовото възнаграждение: то следва да
се извършва лично по ведомост
или срещу разписка, а по писмено искане на работника или
служителя- на негови близки, или да се
превежда на влог в посочена от него банка.
Във всички изброени случаи плащането се документира по надлежния ред.
В случая е безспорно установено
е, че между страните е съществувало трудово правоотношение, по което ищцата е бил изправна страна и е престирала труд. При така установеното, тежестта да докаже, че
е изпълнил задължението си не само
да начисли дължимите възнаграждения, но и да ги
изплати, е върху ответника-работодател. Съгласно
чл.164, ал.1, т.4 ГПК е изключена
допустимостта на свидетелските показания като средство за
доказване погасяването на установени с писмен акт парични
задължения, каквито безспорно са и задълженията на работодателя за изплащане на уговорени
възнаграждения на работници и служители по трудов договор,
особено като се имат предвид
въведените императивни правила в закона по отношение на
формата на сключване и задължителната последваща регистрация на трудовите договори
/чл.62, ал.1 и 3 КТ/. При това положение, доказването на плащане на
трудовото възнаграждение е допустимо със свидетелски
показания само в хипотезата на чл.164, ал.2,
вр. с ал.1, т.4 ГПК /при
изрично съгласие на страните/, както
и в хипотезата на чл.165, ал.1 ГПК /ако
в хода на процеса бъде доказано,
че съответният документ е загубен или унищожен не
по вина на
страната/. В конкретния
случай нито една от двете
хипотези не е налице.
Както бе посочено, съгласно
чл.165, ал.1 ГПК, в случаите,
в които законът изисква писмен документ, свидетелски показания се допускат,
ако бъде доказано, че документът
е загубен или унищожен не по
вина на страната.
Документът
е изгубен, когато страната не знае
в чие държане е, а унищожен, когато материалният му носител е разрушен или материализираното в него изявление е непоправимо заличено. Невъзможността да се представи
документът не трябва да е настъпила
поради умишлено действие на страната.
В случая не
е доказано твърдението на работодателя, обуславящо допустимостта на свдителски показания за доказване на изплащането на
трудовите възнаграждения на ищцата, че ведомостите за загубени. За така твърдяното обстоятелство са ангажирани
гласни доказателства – показанията на св. А. М., според които
в началото на 2017 г. свидеителката е констатирала,
че разплащателните ведомости не са се намирали на обичайното им място – в шкаф
в магазина, в който тя и ищцата са работели като продавачки. Тези показания
сами по себе си не могат да обусловят извод, че разплащателните ведомости са
изгубени не по вина на работодателя. На първо място, с оглед соченото от
свидетелката време, в което тя е установила липсата на ведомостите – началото
на 2017 г., т.е. около година преди преустановяване на престирането
на труд от ищцата, преценено в съвкупност с твърдението на ответника, че е
изплащал редовно срещу подпис по разплащателни ведомости заплатата на ищцата до
края на исковия период, то неясно е по какъв начин /при липсата на
разплащателни ведомости/ е заплащано трудовото възнаграждение на ищцата след
твърдяното констатиране на липсата им до прекратяването на трудовото й
правоотношение в началото на 2018 г. От друга страна, показанията на тази
свидетелка противоречат на показанията на св. Р. Г. /извършвала счетоводното обслужване на
ответното дружество/, която твърди, че ведомостите за заплати били донесени при
нея за последно в края на 2017 г. Освен това, в случай, че един документ е загубен или унищожен
не по вина
на страната, свидетелски показания се събират за
установяване на съдържанието на документа. В конкретния
случай това означава със свидетели
да се установи,
точното или най- общото съдържание
на изгубените разплащателни ведомости. Ангажираните гласни доказателства не установяват нито точното, нито най-общото съдържание на тези ведомости. Други
доказателства за изгубването на разплащателните ведомости не са налице по
делото.
С оглед на горното, въззивният
съд намира, че не са били налице условията на чл.165, ал.1 ГПК за допускане на свидетелски
показания за установяване на правопогасяващото
на ответника възражение, че е изплатил на ищцата дължимите трудови
възнаграждения за периода, в който последната е престирала
труд.
По делото не са налице други
доказателства /извън недопустимите такива свидетелски показания/, които да
установяват факта на плащането на трудовите възнаграждения на ищцата. Извод за
реално заплащане на дължимите трудови възнаграждения на ищцата от работодателя
не може да се направи от заключението на съдебно-счетоводната експертиза /по
задача № 5/ за извършено отразяване в оборотните ведомости и в годишните
баланси на ответното дружество за 2015 г.1 2016 г. и 2017 г. на изплащането на работните заплати. Видно от
констативната част на заключението, този експертен извод е направен въз основа
на справка в счетоводството на ответника и установените от вещото лице
осчетоводявания на начислените суми за работни заплати. По делото обаче, както
бе посочено, не са представени първични счетоводни документи /ордери, банкови извлечения или ведомости за заплати/,
установяващи заплащане на претендираните суми за дължими трудови
възнаграждения на ищцата. Не са налице и доказателства за плащането от работодателя на осигуровки /данък, респективно подаването на справка
или декларация от работодателя, че трудово възнаграждение
е платено/, каквито биха могли да се преценяват като косвени
доказателства за реалното изплащане на трудовите възнаграждения. Самото
осчетоводяване на начислените трудови възнаграждения не може самостоятелно да
бъде доказателство, удостоверяващо получаването от работника на полагащото му
се трудово възнаграждение.
Поради гореизложеното въззивният съд приема, че работодателят
не е доказал заплащането на трудово възнаграждение на ищцата за исковия период, а именно от 08.09.2015 г до 18.12.2017 г. Трудово
възнаграждение се дължи за реално престиран труд. В
случая от съвкупната преценка на твърденията на страните и събраните
доказателства, следва да се приеме, че ищцата реално е полагала труд при
ответника до края на м. септември 2017 г. След тази дата ищцата е била в отпуск
по болест, а в последствие в неплатен отпуск /видно от неопроверганите от други
доказателства показания на св. Й. Ц./, поради което за времето от м. октомври
2017 г. до края на исковия период на 18.12.2017 г. на същата е се дължи
заплащане на трудово възнаграждение. С оглед на това, за периода от 08.09.2015
г. до края на м. 09.2017 г. ответникът дължи да заплати на ищцата уговореното
трудово възнаграждение в размер на брутното трудово възнаграждение, което
съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза за този период възлиза
на сумата 6572,15 лева, за която сума искът по чл. 128, т. 2 от КТ е
основателен. За разликата над тази сума до пълния предявен размер от 6863,64
лева, отнасяща се за периода от . октомври 2017 г. до 18.12.2017 г., искът за
заплащане на трудово възнаграждение е неоснователен.
С оглед
установеното в чл. 270, ал.
1 о КТ ежемесечно изплащане
на трудовото възнаграждение, ответникът е следвало да плати
на ищцата дължимите
й трудови възнаграждения най късно до края
на месеца, за който са
дължими, поради което същият е изпаднал в забава на първия ден
от месеца, следващ този, за
който са били дължими, от
когато до предявяване на иска на 23.02.2018 г. същият мораторни лихви. Видно от допълнителното заключение на
съдебно-счетоводната експертиза, общият размер на дължимите мораторни
лихви върху неизплатените брутни трудови възнаграждения за посочения период,
възлизат на сумата 912,90 лева, като с оглед диспозитвното
начало в процеса, искът по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД следва да бъде уважен в
предявения му размер от 722,29 лева.
По иска за заплащане на обезщетение за времето, през
което ищцата е останала без работа поради незаконното уволнение в периода от
25.01.2018 г. до 25.07.2018 г. – с правна квалификация чл. 344, ал.11 т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ.
Този иск е обусловен от уважаването на иска по чл.
344, ал.1, т. 1 от КТ признаването на уволнението за незаконно и неговата
отмята.
Съгласно разпоредбата на чл. 225, ал. 1 от КТ, при
незаконно уволнение работникът или служителят има право на обезщетение от
работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, през
което е останал без работа поради това уволнение, но не за повече от 6 месеца. Предпоставките
за това обезщетение са: признаване на уволнението за незаконно; наличието на
вреда за работника, съизмеряваща се в пропуснатото
брутно трудово възнаграждение за времето след уволнението поради това, че е
останал без работа /незает по трудово правоотношение/; причинна връзка между
незаконното уволнение и оставането без работа. В случая е установено, че в
исковия период от 6 месеца /след датата на признатото за незаконно уволнение,
извършено на 25.01.2018 г./ ищцата не е започнала работа по друго трудово
правоотношение. С оглед на това за нея е налице вреда, изразяваща се в
пропуснатите ползи от реализиране на трудов доход от процесното
трудово правоотношение, чието едностранно прекратяване от работодателя е
признато за незаконно, както и причинна връзка между незаконното уволнение и
вредата. Обстоятелството, че ищцата в процесния
период е била в друго трудово правоотношение, възникнало преди прекратяването
на процесното уволнение, а именно въз основа на
трудов договор, сключен на 17.01.2018 г. с ЕТ „Д. – В.А.”, не дерогира причинната връзка между процесното
уволнение и оставането й без работа по това трудово правоотношение, респ.
лишаването й от трудови доходи под формата на пропуснати ползи от незаконно
прекратеното трудово правоотношение. Следователно, същата има право да
претендира пропуснати ползи от трудовото възнаграждение, от което е лишена в
резултат на процесното незаконно уволнение. Размерът
на това обезщетение за период от 6
месеца, считано от датата на незаконното уволнение /25.01.2018 г./ възлиза на
сумата 1635 лева, видно от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, за
който размер искът по чл. 225, ал. 1 от КТ е основателен.
Поради частичното несъвпадане на изводите
на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния
съд, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен
иска за заплащана на дължимото на ищцата трудово възнаграждение за периода от
08.09.2015 г. до края на м. 09.2017 г. в размер на 6572,15 лева, както и иска
за обезщетение за забава на плащането на таи сума от настъпване на
изискуемостта на всяко месечно задължение за заплащане на трудово
възнаграждение до предявяване на иска в размер на 722,29 лева, и вместо нето
постановено друго с което тези искове бъдат уважени, а в частта, с която искът
за заплащане на трудово възнаграждение е отхвърлен за разликата над уважения от
въззивния съд размер от 6572,15 лева до пълния
предявен размер от 6863,64 лева за периода от м. октомври 2017 г. до 18.12.2017
г., решението следва да бъде потвърдено. Обжалваното решение следва да бъде
отменено и в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 344, ал.1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ за заплащане на обезщетение от
1635 лева за оставането на ищцата без работа поради незаконното уволнение,
извършено със заповед № 002/25.01.2018 г. на управителя на ответното дружество,
за период от 6 месеца, считано от 25.01.2018 г., и вместо него постановено
друго, с което така предявения иск се уважи изцяло.
При този изход на делото пред настоящата
инстанция ответникът следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК да
заплати в полза на РС- гр. Сливница
разноските за държавна такса съобразно уважената част от исковете в
размер на 357,16 лева, както и в полза на Софийски окръжен съд сумата 178,58
лева. Жалбоподателката не е направила искане за
присъждане на разноски.
По изложените съображения
Софийски окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 195/17.12.2018 г.,
постановено по гр.д. № 139/2018 г. на Районен съд – гр. Сливница, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен
предявения от В.В.С. срещу „Б.П.” ЕООД иск за
заплащане на сумата 6572,15 лева, представляваща общ размер на дължимите на В.В.С. трудови възнаграждения в периода от 08.09.2015 г. до
края на м. 09.2017 г., както и сумата 722,29 лева, представляваща обезщетение
за забава на плащането на горната сума от настъпване на изискуемостта на всяко
месечно задължение за заплащане на трудово възнаграждение до предявяване на
иска на 23.02.2018 г., както и В ЧАСТТА,
с която е отхвърлен предявения от В.В.С. срещу „Б.П.”
ЕООД иск за заплащане на сумата 1635 лева, представляваща обезщетение за оставането
на ищцата без работа поради незаконното уволнение, извършено със заповед №
002/25.01.2018 г. на управителя на ответното дружество, за период от 6 месеца,
считано от 25.01.2018 г., И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Б.П.” ЕООД, с ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление ***, да заплати на В.В.С.,
ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 128, т. 2 от КТ, сумата 6572,15 лева, представляваща общ размер
на дължимите на В.В.С. трудови възнаграждения в
периода от 08.09.2015 г. до края на м. 09.2017 г.; сумата 722,29
лева, представляваща обезщетение за забава на плащането на горната сума от
настъпване на изискуемостта на всяко месечно задължение за заплащане на трудово
възнаграждение до предявяване на иска на 23.02.2018 г.; както и на основание
чл. 344, ал.1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ сумата 1635 лева, представляваща обезщетение
за оставането на ищцата без работа поради незаконното уволнение, извършено със
заповед № 002/25.01.2018 г. на управителя на ответното дружество, за период от
6 месеца, считано от 25.01.2018 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 195/17.12.2018 г.,
постановено по гр.д. № 139/2018 г. на Районен съд – гр. Сливница, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен
предявения от В.В.С. срещу „Б.П.” ЕООД иск за
заплащане на сумата 291,49 лева, представляваща разликата над уважения от въззивния съд размер на иска по чл. 128, т. 2 от КТ от
6572,15 лева до пълния предявен размер от 6863,64 лева за периода от м.
октомври 2017 г. до 18.12.2017 г.
В останалите му части, с които е
отхвърлен предявения иск по чл. 221, ал. 1, вр. чл.
327, ал.1, т. 2 от КТ; признато е за незаконно и отменено уволнението на
ищцата, извършено със заповед
002/25.01.2018 г. на управителя на ответното дружество; ответникът е
осъден да заплати на ищцата обезщетение по чл. 221, ал. 1 от КТ в размер на
817,50 лева; ответникът е осъден да заплати на ищцата обезщетение по чл. 224,
ал. 1 от КТ в размер на 645,30 лева, решението е влязло в сила като
необжалвано.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, „Б.П.”
ЕООД да заплати по сметка на РС- гр. Сливница сумата 357,16 лева, както и по
сметка на Софийски окръжен съд – сумата 178,58 лева - дължими държавни такси.
Решението подлежи на обжалване
пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването на препис от
него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.