РЕШЕНИЕ
гр. София, 11.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание на деветнадесети април две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при секретаря Елеонара Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. дело № 12947 по описа на СГС за 2018 г., и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
Решение № 337493 от 13.02.2018 г., постановено
по гр. дело № 57193/2015 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 54 състав, частично са
уважени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу В.Н.И. и А.П.А.,
пасивно субективно при условията на разделност и
кумулативно обективно съединени положителни
установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК,
във вр. с чл. 150 ЗЕ, вр. и чл. 86, ал. 1 ЗЗД и е
признато за установено, че всеки един от ответниците В.Н.И. и А.П.А., дължи на „Т.С.“ ЕАД, сумата от по 249,04
лв., представляваща обезщетение за забава в погасяване на цената на топлинната
енергия, доставена в имот, находящ се в гр.София,
общ. „Слатина“, ул. „*******, аб. № 391495, за периода
от м.09.2012г. до м.04.2014. за период на забавата от 31.10.2012г. до
05.06.2015г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по ч.гр.д. № 35210/2015г. по описа на СРС, 54 състав, като са отхвърлени
и по отношение на двамата ответници предявените искове
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
чл. 150 ЗЕ за сумата от по 90,72 лв., представляваща неплатен остатък от
стойност на топлинна енергия за периода от м.09.2012г. до м.04.2014г.,
доставена до топлоснабден имот в гр.София, общ.
„Слатина“, ул. „*******, аб. № 391495, както и исковете
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал.
1 ЗЗД за установяване вземане за обезщетение за забава върху цената на
топлинната енергия за разликата над сумата от 249,05 лв. до сумата от 262,69
лв. Със същото решение ответниците
са осъдени да заплатят на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК сумата
от сумата 498.66 лв., представляваща разноски за първоинстанционното
производство, както и сумата от сумата 94.07 лв., представляваща разноски в
заповедното производство по ч.гр.д. № 35210/2015г. по описа на СРС, 54 състав.
Срещу така постановеното решение, в
частта, с която предявените установителни искове са отхвърлени за разликата над
уважените размери до пълните предявени размери, е постъпила въззивна
жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД с оплаквания за неправилност на обжалваното решение
поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон и необоснованост. Изтъква, че необосновано първоинстанционният съд е приел не е взел предвид
разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ОУ и неправилно в противоречие с разпоредбата на
чл. 32, ал. 3 от ОУ е приел, че не може да се извърши прихващане със стари
задължения на ответника със суми за възстановяване по изравнителни сметки.
Сочи, че ответникът дължи пълния размер на предявените искове. Моли съда да
отмени решението в обжалваната част и уважи изцяло предявените искове.
Решението, в частта, с която предявените
от ищеца искове са били частично уважени сумата от по 249,04 лв., представляваща обезщетение за
забава в погасяване на цената на топлинната енергия, доставена в имот, находящ се в гр.София, общ. „Слатина“, ул. „*******, аб. № 391495, за периода от м.09.2012г. до м.04.2014. за
период на забавата от 31.10.2012г. до 05.06.2015г. не е обжалвано от ответниците и е влязло в законна сила.
Въззиваемите ответници - В.Н.И. и А.П.А. не са подали в законоустановения срок отговор на въззивната
жалба. С молба от 18.04.2019 г., чрез пълномощника им- адв.
П.П., вземат становище за неоснователност на жалбата
и претендират разноски.
Въззиваемият - „Т.с.“ ЕООД - третото лице помагач на ищеца –не е подал
отговор на въззивната жалба, не се явява негов процесуален представител и не
взема становище по въззивната жалба.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата
държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни
основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането
за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неснователна по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания,
съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия
и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и
правни изводи на първоинстанционния съд, поради което
по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по оплакванията във въззивната жалба, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:
По отношение на оплакването, че първоинстанционния съд в нарушение на материалния закони и
на чл. 31, ал. 2, вр. чл. 32, ал. 3 ОУ не е зачел
извършено от ищеца прихващане със суми за възстановяване от процесния
период със задължения на ответника от предходен отчетен период /стари задължения/
и е отхвърлил иска до пълните им предявени размери, следва да се отбележи, че в
мотивите на обжалваното решение първоинстанционният
съд не обсъждал и не формирал такъв извод, а предявения срещу ответниците установителен иск е отхвърлен,
тъй като районният съд е приел, че ответниците са погасили чрез плащане задълженията си за
процесецния период.
Само за пълнота на изложението следва
да се отбележи, че подобно възражение за прихващане не е въвеждано нито със
заявлението по чл. 410 ГПК, нито с исковата молба, поради което периоди, извън процесния, са извън предмета на спора. Принципно по своето
правно естество „прихващането” представлява упражняване на потестативно
компенсаторно право. Но тъй като това компенсаторно изявление е направено
извънсъдебно, за да породи погасителният ефект, към което е насочено едностранното
волеизявление на „Т.С.” ЕАД, с което упражнява потестативно
право за погасяване на две насрещни и еднородни парични задължения, следва да
са били налице всички материални предпоставки, уредени в разпоредбите на чл.
103 ЗЗД и чл. 104 ЗЗД. Материалното изявление за прихващане по своята правна
същност е способ за погасяване на две насрещни задължения до размера на
по-малкото от тях, когато длъжникът има към своя кредитор насрещно вземане.
Основна предпоставка за надлежното упражняване на компенсационното волеизявление
е двете задължения да са ликвидни и изискуеми. За да бъде ликвидно едно
вземане, то трябва да бъде безспорно установено по своето основание и размер.
Ищецът не е установил, че паричното вземане, с което е извършил извънсъдебната
компенсация, е било ликвидно. Дори не са наведени фактически твърдения, от
които да се изясни точно с кои вземания
– по период и размер, е извършвана тази извънсъдебна компенсация. Не съществува
процесуална пречка ищцовото дружество в съдебно
заседание да наведе като отбранително средство срещу твърдението на ответника,
че му се е дължало връщане на процесната сума след изравнителния
период, възражение за прихващане за погасяване на две изискуеми, еднородни и заместими задължения до размера на по-малкото от тях и в
случай че съдът установи, че предявеното материално право чрез възражение е основателно,
то ще се превърне в ликвидно и годно за компенсация. Но до края на устните
състезания в първата съдебна инстанция ищецът не е направил възражение за
прихващане на процесното вземане за предходни
периоди, поради което без да е установено, че насрещното вземане на ищеца, с
което е извършено материалното прихващане, съществува и е било ликвидно,
настоящата съдебна инстанция приема, че не е налице надлежно погасяване чрез
компенсация на задължението на ответниците към ищеца
– със суми по изравнителните сметки за релевантния период. От друга страна, без
да е предявено по съдебен ред това възражение, ответниците
не могат да се защитят, като оспорват твърдени от ищеца вземания за предходни на процесния
период. Ето защо оплакванията в тази насока на ищеца във възивната
жалба принципно са неоснователни.
По изложените съображения и с оглед
обстоятелството, че по правилността на обжалваното решение с въззивната жалба не са направени други конкретни оплаквания,
включително и по размера на акцесорния иск,то паради
съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението в
обжалваната част следва да бъде потвърдено, а предявената от ищеца жалба
отхвърлена.
При този изход на спора пред въззивната инстанция в полза на въззиваемия
Ангелов на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК следва да се присъдят реално направените от него разноски за производството
пред СГС в размер на 500,00 лв.
С оглед на цената на иска въззивното
решение не подлежи на касационно обжалване – арг. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр.
с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
337493 от 13.02.2018 г., постановено по гр. дело № 57193/2015 г. по описа на
СРС, ІІ ГО, 54 състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО в необжалваната
част е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******да заплати на А.П.А.,
ЕГН ********** и на В.Н.И., ЕГН **********, на основание чл.78, ал.З от ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 500,00 лв., представляваща
разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.” ЕАД – „Т.с.“
ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: