Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София, 14.06.2019 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен
състав, в открито съдебно заседание на двадесети май през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
БОРЯНА ПЕТРОВА
като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно
гр. дело № 4559 по описа за 2019г. на Софийски градски съд, за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството е по реда на Част
втора, Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна
жалба на „Т.С.“ ЕАД, чрез надлежно упълномощен представител, срещу съдебно решение
№ 26918
от 30.01.2019г., постановено по гр. д. № 62269/2018г. по описа на СРС, І ГО, 41
състав, в частта, с
която е отхвърлен иска с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 415 и чл. 422 от ГПК, вр.
с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 215.96 лева, предявен против Р.Н.М..
Въззивникът – ищец поддържа,
че решението в обжалваната част е неправилно, неоснователно и
незаконосъобразно. В
жалбата са развити оплаквания, че при постановяване на обжалваното решение е
допуснато нарушение на материалния закон. Излагат
се съображения, че ответницата не е упражнила правото си по чл. 150, ал. 3 от
ЗЕ и спрямо нея са влезли в сила Общите условия за продажба на топлинна енергия
от „Т.“ ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София. Поддържа се, че
съгласно чл. 32, ал. 1 от ОУ купувачите на ТЕ (в това число и ответницата) са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за ТЕ в 30-дневен срок след
изтичането на периода за който се отнасят, т.е. най-късно до края на месеца
следващ месеца на доставката на ТЕ, а след изтичането му те изпадат в забава. Иска
от съда да отмени решението в обжалваната част. Претендира направените пред въззивната инстанция съдебни разноски и юрисконсултско
възнаграждение.
С молба от
15.04.2019г. въззивникът, чрез надлежно упълномощен представител е заявил, че
оспорва решението само в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание
чл. 124, ал.1 от ГПК, във вр. с чл. 415 и чл. 422 от ГПК, във вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД са сумата от 215.96
лв.
С молба от
20.05.2019г. въззивникът „Т.С.“ ЕАД, чрез
представител по пълномощие, поддържа да бъдат уважени изцяло предявените
искове, претендира разноски и юрисконсултско
възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, както и за неговото основание и реално осъществяване на престацията. Не представя списък по чл. 80 от ГПК. Не сочи
доказателства.
Въззиваемата страна Р.Н.М.,
в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, чрез надлежно упълномощен представител - адв. Н.К. от САК, е подала отговор на въззивната
жалба на ищеца. Излага, че обжалваното решение е мотивирано, правилно и законосъобразно.
Оспорва въззивната жалба като незаконосъобразна.
Излага съображения. В отговора не са направени доказателствени
искания. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение. Не представя списък
по чл. 80 от ГПК.
Третото
лице помагач на ищеца - „Н.и.“ ООД, не изразява становище по подадената въззивна жалба. Не сочи доказателства и не претендира
разноски.
В открито
съдебно заседание страните, редовно призовани, не се представляват, и не сочат
доказателства.
Пред въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.
Софийският
градски съд, в настоящия си въззивен състав, като взе
предвид подадената въззивна жалба и съдържащите се в
нея оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се
на релевантните правни норми, приложими към разглеждания спор и вътрешното си
убеждение, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от
легитимирана и с правен интерес от обжалването страна срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което същата е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Съгласно чл.269, изр.2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната
жалба, като служебно правомощие има да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените
указания по тълкуването и прилагането на закона с т.1 от Тълкувателно решение №
1/2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
І. По
валидността на обжалваното решение.
Обжалваното
решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен
вид и е подписано от разгледалия делото съдия.
ІІ. По
допустимостта на обжалваното решение, в обжалваната част.
Решението е допустимо
в обжалваната му част, тъй като са били налице положителните предпоставки и са
липсвали отрицателните за предявяване на исковете, а съдът се е произнесъл
именно по исковете по чл. 422 от ГПК, с които е бил сезиран, поради което няма
произнасяне в повече от поисканото.
ІІІ. По
съществото на спора съдът приема следното:
Съгласно чл.
271, ал. 1 от ГПК, когато констатира, че оспореното решение е валидно и
допустимо, въззивният съд следва да реши спора по
същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти първоинстанционното
решение.
Въззивната жалба е неоснователна.
От събраните в първоинстанционното съдебно производство доказателства се
установи, че със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК,
вх. № 3053458/03.07.2018г. на СРС, „Т.С.“ ЕАД е поискало да бъде издадена
заповед за изпълнение срещу Р.Н.М., като претендира от длъжника сумите: 1233.18
лв. - неплатена главница за доставена топлинна енергия през периода от м.05.2015г.
до м.04.2017г. в топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. *******, аб. № 226384, ведно със законна лихва за периода от 03.07.2018
г. до изплащане на вземането, както и 225.84 лв. - обезщетение за забава върху
сумата за главница за топлинна енергия за периода 16.07.2015 г. до 14.06.2018г.
ведно със законна лихва от 03.07.2018 г. до изплащане на вземането. В т.12 от
заявлението са прецизирани сумите както следва: 1186.72 лв. – главница, мораторна лихва в размер на 215.96 лева, сумата от 46.46
лева, представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение и мораторна лихва в размер на 9.88 лева. Образувано е ч. гр. д. № 43768/2018г.
на СРС, 41 състав по което за посочените суми, както и за разноските по
заповедното производство, е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение от 11.07.2018г., връчена на длъжника лично на 09.08.2018г. В срок е
постъпило възражение срещу дължимостта на сумите по
издадената заповед, навеждайки възражения за погасяване на вземането с изтичане
на предвидения в закона давностен срок съгласно чл.
111, ал. 1, б. „В“ от ЗЗД. На основание чл.415 от ГПК съдът е указал на
заявителя възможността в месечен срок от уведомяването да предяви иск за
установяване на вземането по издадената заповед. Дружеството е уведомено за оспорването и възможността
да предяви установителен иск на 03.09.2018г. В изпълнение
указанията на съда е депозирана искова молба вх. № 2026647/21.09.2018г. по
описа на СРС, като е образувано гр. д. № 62269/2018г. на СРС, І ГО, 41 състав.
От районния съд е поискано да установи с решението си, че Р.Н.М., дължи на „Т.С.“
ЕАД сумите за които е издадена заповедта за изпълнение на парично задължение от
11.07.2018г. по ч.гр.д. № 43768/2018г. на СРС, І ГО, 41 състав.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК пред
първата инстанция ответникът, чрез упълномощения представител, е депозирал писмен
отговор на исковата молба, с който оспорва исковете по основание и размер.
Навежда възражение за погасяване по давност съгласно чл. 111, б. „В“ от ЗЗД. Моли за отхвърляне на исковете и
претендира разноски.
В хода на съдебното производство
районният съд е събрал писмени доказателства, изслушана е и е прието заключението
на вещи лица по назначената комплексна съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза.
С обжалваното решение съдът е приел
за установено, че ответникът Р.Н.М. дължи на ищеца „Т.С.“ ЕАД сумите, за които
е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 43768/2018г. по
описа на СРС, І ГО, 41 състав:
- 1 145.93 лева, представляваща
стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия за периода 01.07.2015 г. –
30.04.2017 г. и
- 46.46 лева, представляваща стойност
на услугата дялово разпределение за посочения период, ведно със законна лихва
върху сумите от датата на депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК
(03.07.2018 г.) до окончателното плащане. С решението си съдът е отхвърлил предявените
от „Т.С.“ ЕАД искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.415 и чл.422 от ГПК, във вр.
чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.150 от ЗЕ за разликата над
сумата от 1 145.93 лева, представляваща стойност на доставена и незаплатена
топлинна до пълния предявен размер от 1 186.72 лева и за периода 01.05.2015 г.
– 30.06.2015 г., както и исковете с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.415 и чл.422 от ГПК, вр.
с чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 215.96 лева, представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва за забава за периода от 16.07.2015 г. до
14.06.2018 г. върху главница за незаплатена топлинна енергия и за сумата от 9.88
лева обезщетение за забава в размер на законната лихва за забава за периода от
16.07.2015 г. до 14.06.2018 г. върху главница за дялово разпределение. Със
същото решение съдът е осъдил Р.Н.М. да заплати на ищеца сумата от 432.47 лева,
представляваща разноски по делото пред районния съд, както и сумата 64.71 лева,
представляваща сторени в заповедното производство разноски. Осъдил е „Т.С.“ ЕАД
да заплати на Р.Н.М. сумата от 60.70 лева, представляваща разноски в
производството пред районния съд, както и сумата от 54.82 лева, представляващи разноски
в заповедното производство.
Решението на районния съд е влязло в
сила в установителната част, както и в отхвърлителната част за разликата над сумата от 1 145.93
лева, представляваща стойност на доставена и незаплатена топлинна до пълния
предявен размер от 1 186.72 лева и за периода 01.05.2015 г. – 30.06.2015г. и за
сумата от 9.88 лева - обезщетение за забава в размер на законната лихва за
забава за периода от 16.07.2015 г. до 14.06.2018 г. върху главница за дялово
разпределение, като необжалвано.
Решението е постановено при участието
на „Н.и.“ ООД като трето лице – помагач на страната на ищеца.
За да постанови решението си в
обжалваната част, първоинстанционният съд е приел по
отношение на непогасената по давност част от претенцията за законната лихва от
деня на забавата, че с клаузата на чл. 33, ал.1 и ал.2 от Общите условия е
установен падеж за плащане на месечните дължими суми за ТЕ, определени по
прогнозен дял (по чл. 32, ал.1 от ОУ) в тридесетдневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача, а с клаузата на чл. 33,
ал.2 от ОУ е установен падеж за изпълнение на задължението за плащане на
дължими суми за доплащане, след изготвянето на изравнителните сметки (по чл.
32, ал.2) отново в тридесетдневен срок след публикуването на интернет
страницата на продавача – ищец. За да отхвърли иска съдът е приел, че от ищеца
по делото не са ангажирани доказателства за публикуване в електронната му
страница на месечно дължимите суми или на тези по чл.32, ал.2 от ОУ,
респективно за датата на която това е сторено. Не са ангажирани и доказателства
за съставени в присъствието на нотариус констативни протоколи за извършените
действия по публикуване на данни за дължимите суми за ТЕ чрез осигуряване на
интернет достъп до индивидуалните партиди на битовите клиенти в масивите на
дружеството, които публикувани фактури да се приемат като покана за плащане и
да поставят клиента в забава.
По основателността на подадената въззивна жалба на ищеца досежно
правилността на оспорения съдебен акт, в обжалваната му част, настоящият
съдебен състав намира следното:
Съгласно разясненията дадени в
Тълкувателно решение 3/18.05.2012 г. по тълк. д. №
3/2011 г. на ОСГТК на ВКС вземанията за потребена
топлинна енергия са такива за периодични плащания, поради което се погасяват с
изтичането на тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД; различният размер
на всяка месечна вноска не променя периодичния характер на вземането за нея,
защото то произтича от повтарящи се еднородни задължения, с посочен в Общите условия падеж.
За задълженията за процесния период са приложими ОУ на ищеца, одобрени с решение
№ ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г., съдържанието и
публичното оповестяване на които е служебно известно на съда (представени в препис
по лист 25 от делото на СРС). В раздел IX от приложимите ОУ са уредени
въпросите свързани със заплащането на топлинната енергия и услугата за дялово
разпределение. Съгласно чл. 32, ал. 2 от Общите условия от 2014 г. след
отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните
сметки продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на
месечните фактури и фактура за потребеното количество
топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки.
Съгласно чл. 33, ал. 2 от ОУ от 2014 г. клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено
количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача. В чл. 33, ал. 4 от ОУ от
2014 г. е предвидено, че продавачът начислява обезщетение за забава в размер на
законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в
срока по ал. 2. От систематичното и логично тълкуване на посочените разпоредби
на Общите условия от 2014 г. следва, че макар да са изискуеми месечно дължимите
суми в 30-дневен срок от датата на публикуването на задълженията (съгласно чл.
32, ал. 1 от ОУ от 2014 г.), длъжникът изпада в забава само при неизпълнение на задължението си за заплащане цена на ТЕ в
30-дневен срок от публикуване на фактурата за потребеното
количество топлинна енергия за целия отчетен период. Т.е. с цитираната
разпоредба от ОУ възникването на задължения за обезщетение за забава върху
вземането за потребено количество топлинна енергия е
поставено под условия, доказването на сбъдването на което е в тежест на
продавача – ищец в исковото производство. Настъпването на падежа по прогнозните
фактури за отоплителния период не води до отговорност за неизпълнение на
задължението. В този смисъл и задължението не става изискуемо преди да бъде
определено по размер, което в случая е възможно едва след издаване на
изравнителните сметки за съответния сезон, които следва да са отразени в общите
фактури. След като по делото не са представени доказателства от ищеца от които
да се установи публикуването в електронната му страница на месечно дължимите
суми или на тези по чл.32, ал.2 от ОУ, респективно за датата на която това е
сторено, то следва да се приеме, че липсва покана за плащане, която да поставя
клиента в забава, поради което вземането за лихва за забава не е доказано.
Страните не са договорили падеж, както и не се установява покана за плащане от
страна на ищеца, съгласно изискването на чл. 84, ал.2 от ЗЗД, поради което
съдът приема, че ответникът не е в забава, респ. не дължи на ищеца сумата от
215.96 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва
за забава за периода от 16.07.2015 г. до 14.06.2018 г. върху главница за
незаплатена топлинна енергия.
Като е достигнал до същия правен
извод, първостепенният съд е постановил правилен и законосъобразен акт, в обжалваната
част, което въззивният съд потвърждава.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
ІV. По разноските:
При този изход на спора, на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК, следва да бъдат присъдени претендираните
от въззиваемата страна разноски за адвокатско
възнаграждение във въззивното производство. По делото
са представени доказателства, че реално заплатеното адвокатско възнаграждение
от въззиваемата страна е в размер от 300 лева
(съгласно договор за правна защита и съдействие от 28.03.2019г. - лист 17 от
делото). Неоснователно е възражението за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК,
своевременно направено от представителя на въззивника,
тъй като този размер на възнаграждението е в размер на установения минимум
съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
По изложените съображения съдът
осъжда „Т.С.“ ЕАД да заплати на Р.Н.М. сумата от 300 лв. – разноски за въззивното
производство.
Така мотивиран и на основание чл. 271,
ал. 1 от ГПК, Софийски градски съд, ГО, ІІ-А въззивен
състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 26918 от 30.01.2019г., постановено по гр. д. № 62269/2018г. по описа на Софийския районен съд, І ГО, 41 състав, в обжалваната част.
Решение № 26918 от 30.01.2019г., постановено по гр. д. № 62269/2018г. по описа на Софийския районен съд, І ГО, 41 състав, в останалата част е влязло в сила, като необжалвано.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, да заплати на Р.Н.М., ЕГН **********, с адрес: *** сумата от 300 (триста) лева, представляваща разноски по въззивно гр. д. № 4559/2019г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-А въззивен състав.
Решението е постановено при участието на трето лице – „Н.и.“ ООД, помагач на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.