Р Е Ш
Е Н И Е
№
22.03.2021
г. гр.
Асеновград
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
АСЕНОВГРАДСКИ РАЙОНЕН СЪД, втори граждански
състав на двадесет
и втори февруари две хиляди двадесет и първа година
в публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИЯ ТЕРЗИЕВА
секретар Йорданка Тянева
като разгледа
докладваното от съдия МАРИЯ ТЕРЗИЕВА
гражданско дело № 509 по
описа за 2020 г. и като обсъди:
Обективно
съединени искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 22 от ЗПК, евентуален иск с правна квалификация
чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 19, ал. 2 от ЗПК
и чл. 11, т. 10 от ЗПК.
Ищцата Т.Т. твърди, че на 04.08.2016 г. между нея и ответника „Кредихелп” ООД („Мъни плюс
мениджмънт“ ООД) е сключен договор за кредит, по силата на който й е
предоставена сумата от 600 лева, а тя се е задължила да върне същата, ведно с
договорна лихва в размер на 40.76% , уговорен годишен процент на разходите от
41,13 % и срок за погасяване на заема на 17 двуседмични вноски - всяка в размер
на 40.48 лв. Освен това е постигната договореност за заплащане на неустойка по
договора - чл. 12 от същия, при непредставяне на обезпечение по договора: поне
едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител на едно физическо
лице, което да отговарят кумулативно на изброени условия. Размерът на
неустойката при неизпълнение на това задължение бил уговорен на 523.94 лв.,
която била платима на вноски от по 52.68 лв., заедно с погасителната вноска по
договора, като се кумулирала към нея. Така месечната
вноска и дължимата сума по договора нараствала значително до 47.44 лв.
Ищецът
счита, че но този начин се цели увеличение на възнаграждението за дадения заем.
като неустойката представлява скрита печалба за дружеството. Така договорната
лихва надхвърля значително размерът на дадения заем, като прави размерът и
уговорен в противоречие с добрите нрави и принципът на добросъвестност, тъй
като надхвърля повече от три пъти размера на законната лихва. Поради това
счита, че по договора следва се приеме, че уговорката за заплащане па възнаградителна лихва е нищожна, съответно не дължи
заплащането и по договора.
Твърди
също, че неустойката е уговорена за да бъде заобиколена
императивна правна норма на закона - чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като се поставят
неизпълними условия за представяне на обезпечения пред заемателя.
Твърди,
че самата неустойка е уговорена в разрез с добросъвестността, извън присъщите и
функции, не отговаря на присъщата на неустойката обезпечителна функция, с оглед
разясненията в задължителната тълкувателна практика на ВКС, тьй
като не цели обезпечаване на изпълнението на главното задължение, а е уговорена
за неизпълнение на условие за отпускане на кредита. Твърди, че уговорената
неустойка противоречи на добрите нрави, тъй като. с оглед санкционният и
характер, е уговорена като са поставени изисквания, създаващи предпоставки за
начисляването и. Предвидено е неустойката да се кумулира
към погасителните вноски на договора, като по този начин води до скрито
оскъпяване на кредита. Така уговореният лихвен процент е различен от прилагания
при действие на договора, като за него заемателят не
е бил запознат с предоставяне на стандартен европейски формуляр, според
изискванията на чл. 5 от ЗПК.
Твърди, чс така сключеният договор с нищожен поради противоречие с
добрите нрави и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл.11,
т. 9 и т. 10 от ЗПК, тъй като не е посочен точния размер на дължимия лихвен
процент и на ГПР, не е включено вземането на кредитора за лихва, прикрита като
неустойка, представляващо част от компонентите на ГПР.
Неустойката
е опредЕ. в размер, който не отговаря на вредите от
неизпълнението, тъй като е съизмерима с размера на заетата сума, поради което
заобикаля изискването на чл. 19. ал. 4 от ЗПК. Така уговорена неустойката от
Договора съставлява и неравноправна клауза в договора по смисъла на чл. 143,
ал. I, т. 5 от ЗЗП, тъй като представлява необосновано високо обезщетение или
неустойка.
Освен
това и посочване на ГПР, който е различен от действителния представлява
заблуждаваща търговска практика, по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и 2, т. 1 от ЗЗП.
На това основание също се обосновава неравноправност на клаузата в договора,
уреждаща неустойката.
С оглед
неспазване на нормите на чл.11, ал. 1 т. 9 и г. 10 от ЗПК договорът се твърди
да е нищожен, на осн. чл. 22 от ЗПК. Ето защо се
дължи връщане само на чистата стойност на заема, на осн.
чл. 23 от ЗПК.
Нищожността
па клаузата за неустойка води до нищожността на целия договор, тъй като тя не
може да бъде заместена от повелителни разпоредби па закона, а кредиторът не би
сключил договор за заем без определено възнаграждение, а договорената неустойка
всъщност е част от възнаграждението по договора, който по дефиниция е
възмезден. Ето защо моли да бъде постановено решение, с което да се прогласи
нищожността на целия договор сключен с ответника на 04.08.2016 г., евентуално
да се обяви за нищожна клаузата на чл. 12 от Договора за кредит, като
противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща закона - чл. 19. ал. 4
от ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща
предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК. относно същественото съдържание на договорите
за кредит. Представя писмено доказателство, моли да бъде допусната ССЕ с
конкретно поставени въпроси.
В срока
по чл.131, ал.1 от ГПК е постъпил отговор, с който ответника „Мъни плюс мениджмънт“ ООД („Кредихелп“
ООД), които на първо място прави възражение за местна неподсъдност на делото на
основание чл.1 10. ал.З от ГПК. тъй като седалището на дружеството е гр.София и
делото било подсъдно на PC гр.София. Твърди, че предявеният иск е
неоснователен, необоснован и недоказан.Твърди, че сключения между страните
договор за паричен заем е действителен, сключен при липса на пороци. Заемателят е получил заем в размер на 600 лева в брой, със
срок на плащане за 34 седмици, размер на двуседмична погасителна вноска 40.48
лева - погасителни вноски 17 на брой и съгласно погасителния план, неразделна
част от договора общия размер на всички плащания по заема е 351.85 лева, лихвен
процент 40.76%, а ГПР 41,13%.
Оспорва,
че уговорената възнаградителна лихва е в противоречие
с добрите нрави, както и че с оглед новата разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК
следва същата да се приложи с приоритет, като счита същата императивна норма за
спазена.
Оспорва
твърдението, че уговорената неустойка представлява скрито възнаграждение по
договора. Разсроченото плащане на задължението, както е посочено в погасителния
план, счита, че е ясно за заемателя и той е бил
запознат с него, като фактът, че задължението е разсрочено и съвпада с падежите
на вноските по кредита не означава задължително, че се касае за скрито
възнаграждение.
Оспорва, че
неустойката следва да бъде изчислена като част от ГПР, като обосновава
твърденията си с посочения начин в Приложение № 1 на ЗПК, където няма посочена
неустойка за неизпълнение на задължения. Счита, че ако се приеме, че
неустойката е уговорена в противоречие с добрите нрави, то клаузата за
уговорката и е недействителна, е не може да се трансформира в друг вид
задължение.
Счита, че
е неоснователно и твърдението, че чл. 12 от Договора е нищожна, поради
заобикаляне на закона, тъй като за да е налице тази хипотеза, то следва да има
действително съглашение, каквото ищецът твърди, че няма, с което страните
умишлено да са целели постигане на забранен от закона резултат, а в случай
ищецът твърди,че тази цел е била известна само на кредитора, което изключва
общия умисъл и следователно и наличието на този фактически състав.
Оспорва,
че посоченият в договора ГПР не е действителният, а при положение, че въпреки
посочения начин на изчислението му съдът приеме, че в него следва да бъде
включена и неустойката. В случая неустойката представлява разход, дължим при
неизпълнение на договорно задължение и не следва да се отчита при изчисляване
на годишния процент на разходите.
Оспорва,
че възнаградителната лихва е нищожна, поради
уговаряне в противоречие с добрите нрави, като счита, че ако съдът счете същата
за нищожна следва да се дължи главница и законна лихва по договора, който се
запазва като валидно сключено съглашение. Претендира разноски.
По
изложените съображения моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира
направените по делото разноски, като прави възражение за прекомерност на
заплатеното от ищцата адвокатско възнаграждение.
След като
прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съдът намира за установено следното:
Не е
спорно между страните, че на 04.08.2016 г. между тях е сключен индивидуален договор
за заем № 211035/04-08-2016 г., по силата на който на Т.К.Т. е предоставена
сумата от 306.78 евро (или тяхната левова равностойност, съгласно официалния курс
на БНБ за еврото спрямо лева, съгласно които 1 евро се разменя за 1.95583
лева), а тя се е задължила да я върне в срок от 34 седмици, на 17 двуседмични вноски
от 20.70 евро или 40.48 лева, в които е
включена главница и договорна лихва в размер на 40.76 % годишно, като общо
дължимата сума е 351.85 евро или 688.16 лева, а годишния процент на разходите –
41.13 %.
Освен
това в чл.12 ал.3 от Договора е уговорено, че договора следва да бъде обезпечен
с поне едно от следните обезпечения: физическо лице, което да отговаря
кумулативно на следните условия: дееспособно физическо лице, навършило възраст
до 25 години, минимален осигурителен брутен доход през последните шест месеца,
предхождащ сключване на договора в размер на 1500 лв. на месец, валидно трудово
правоотношение от поне 6 календарни месеца преди сключване на договора,
стабилна кредитна история, предложения поръчител да не е активен потребител на
заемни продукти на дружеството и/или не е поръчител по друг активен паричен
заем, предоставен от заемателя. В случай на
неизпълнение на това условия е уговорено, че кредитополучателя дължи неустойка
по чл.12 ал.4 в размер на 267.89 евро или левовата равностойност в размер на
523.94 лева, които той следва да престира разсрочено
заедно с погасителната вноска, към която се кумулира
месечна вноска за неустойка в размер от 47.44 лева.
Ответникът
е изпълнил задължението си и предоставил уговорената с договора сума на ищеца,
което е удостоверено в самия договор, с подписа на същия. Последният не е
изпълнил задължението си да предостави на заемодателя посочените обезпечения
при така въведените условия. Поради това и му били начислени суми към месечната
погасителна вноска за заплащане на неустойка по договора. Ищецът е заплатил
изцяло задължението си по договора.
От
приетото без възражение заключение на вещото лице А.Д., по ССчЕ, изцяло възприето от съда, се установи, че договора за
кредит е сключен при годишен лихвен процен в размер
на 40.76 %., а годишен процент на разходите на заема е 41.13 %. Установено е,
че В ГПР са включен единствено като разход – възнаградителна
лихва в размер на 88.16 лв. При изчисляване
на ГПР са взети в предвид единствено срокът и лихвен процент. В ГПР не е
включена неустойката за неосигурено обезпечение, съгл.чл.12 ал.4 от договора за
заем. В таблица е изчислена законната лихва: годишно и месечно, считано от
сключване на договора до падежната му дата, след което е установено: начислена
договорна лихва в размер на 88.15 лв., изчислена законова лихва по месеци, от
датата на сключване на договора до дата на падеж на всяка вноска, общо лихва:
2.96 лв. /таблица 3/, изчислена законна лихва в/у цялата получена сума от 600
лв., от датата на сключване на договора до дата на падеж на последна вноска,
общо лихва 37.67 лв. /таблица 4/. Според извършените изчисления в таблица 5,
оскъпяването на кредита, уговорено в чл.12 ал.4 от договора, възлиза месечно
между 8 % - 290 %. Или със средно годишен процент на оскъпяване от 122 %. Установи се още, че Т.Т.
е извършила плащания общо в размер на 1286.93 лв., на дати по суми – описани в
заключението. С внесените суми са погасени: неустойка 523.95 лв., лихва 88.15
лв. и главница 600 лв.
Ответникът
е изпълнил задължението си и предоставил уговорената с договора сума на ищеца,
което е удостоверено в самия договор, с подписа на същия. Последният не е
изпълнил задължението си да предостави на заемодателя посочените обезпечения
при така въведените условия. Поради това и му били начислени суми към месечната
погасителна вноска за заплащане на неустойка по договора. Ищецът е заплатил
изцяло задължението си, което е установено от приетата и неоспорена от страните
експертиза. Всички тези обстоятелства не
са спорни между страните и са установени с представените писмени доказателства.
Спорът е дали договорът е действителен и породил ли е задължение за заплащане
на сумата и уговореното оскъпяване, включително и сумата, уговорена като
неустойка и съответно какъв е нейният характер и следва ли да бъде включвана
към ГПР, или това ще противоречи на императивните норми на ЗПК.
В
исковата молба се сочи недействителност на договорната разпоредба, уговаряща 40.76
% фиксиран годишен лихвен процент, като прекомерна, поради това и в
противоречие с добрите нрави, на осн. чл. 26, ал. 1
от ЗЗД, която влече недействителност на целия договор, доколкото не може да
бъде заместена с императивна норма на закона, нито договорът, уреден нормативно
като възмезден, да може да бъде сключен без клауза за заплащане на
възнаграждение за предоставената услуга.
Съдът
счита, че процесният договор за паричен заем е
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК, доколкото
кредиторът е юридическо лице, което предоставя кредит в рамките на своята
търговска дейност на физическо лице, което не е търговец и не действа в рамките
на своята професионална дейност, срещу задължението да заплати стойността на
услугата чрез извършване на периодични вноски. Характера на договора не е
спорен между страните. Доколкото има специални разпоредби, уреждащи отношенията
между страните по повод на сключени потребителски договори, съдът счита, че
следва да бъдат прилагани тези норми, а не общите такива, уредени в ЗЗД. В ЗПК,
в чл. 19, е приета нова разпоредба, в сила от 23.07.2014 г., преди сключване на
процесния договор, следователно приложима към него,
съгласно която „Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България“.
Доколкото в ГПР се включва и размерът на уговорената възнаградителна
лихва, то съдът счита, че следва да приеме, че приложима е тази специална
разпоредба на закона, а съдебната практика, постановена преди приемането на
специалната разпоредба, не следва да намира приложение, доколкото е налице различна
нормативна уредба. Или дали е налице прекомерност на уговореното възнаграждение
и в следствие на това нарушаване на добрите нрави, следва да бъде преценявано
през призмата на нормата на чл. 19 от ЗПК.
Поради
това съдът следва да се произнесе по възражението за недействителност на целия
договор, направено от ответника, на основание неспазване на императивна правна
норма на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 и т.11 от ЗПК, противоречие с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, респективно наличие на неравноправни договорни клаузи влечащи
недействителност на целия договор, доколкото в договора не е посочен реалния
размер на годишния процент на разходите.
Нормата
на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК предвижда да бъде посочен в договора лихвения
процент по кредита и условията за прилагането му, както и др. обстоятелства. В процесния договор е посочен фиксиран годишен лихвен процент
и неговия размер. Нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК предвижда
задължителното съдържание на договора за потребителски кредит да включва
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение №
1 начин.
Действително
съдебната практика е противоречива по отношение на това дали следва да са
посочени изрично компонентите на ГПР, освен годишния лихвен процент, доколкото,
при фиксиран лихвен процент, както е в настоящия случай, и разлика между
годишния лихвен процент и годишния процент на разходите и липса на посочване на
други компоненти на ГПР, не става ясно на потребителя какво друго се включва в
ГПР. Според настоящия състав, доколкото неизпълнението на посочената норма
влече недействителност на договора, по силата на разпоредбата на чл. 22 от ЗПК,
то не следва същата да бъде тълкувана разширително.
Никъде в закона не е посочено, че съдържанието на договора следва да съдържа
изброяване на компонентите, които образуват годишния процент на разходите.
Законът дава определение на термина в чл. 19 ЗПК, в който е посочено какво
изразява годишния процент на разходите - общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Нормата сочи и как се
изчислява, като препраща към формула в приложение, какви разходи не следва да
се включват. Именно като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит е посочен и годишния процент на разходите в процесния
договор, поради което съдът счита, че не е налице липса на задължително
съдържание на договора, поради непосочване на компонентите, които са включени в
годишния процент на разходите.
Съдът
счита, че с оглед изложеното, не е налице и реално посочване на годишния
процент на разходите по кредита, тай като посоченото в договора – обща сума за
плащане в размер на 351.85 евро/688.16 лева и ГПР в размер на 41.13 % не
отговарят на уговорените в действителност с договора. В този смисъл съдът
споделя становището на ищеца за наличие на скрити разходи още при отпускане на
кредита, както и наличие на заблуждаваща търговска практика, по смисъла на
потребителското общностно право. Още със сключване
на договора е уговорена неустойка за
неизпълнение на задължение, което е извън характерния предмет на договора за
потребителски кредит, посочен по-горе в цитирания чл. 9 от ЗПК, а за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение по договора за
кредит, което е допълнително, второстепенно задължение. Действително, наличието
или не на обезпечение може да мотивира страните да сключат или не договора, или
да го сключат при различни условия, най-вече различна цена на услугата, но не
следва да води до промяна на същественото съдържание на договор за кредит,
опитвайки се да се заобиколи императивна разпоредба
за максимален размер на ГПР, визирана в чл. 19, т. 4 от ЗПК. Така формулирано
задължението за кредитополучателя цели единствено получаване на допълнително
парично заплащане по договора от потребителя, уговорено още при сключване на
договора, водещо до нарастване на погасителната вноска по кредита до 523.94 лв.
за целия период. Така уговорения начин на заплащане, въведените изисквания за
вида обезпечение, с посочване на почти неизпълними критерии по отношение на
доход и други условия, на които следва да отговарят във връзка с кредната си история, въведени ограничения на лицата, които
могат да бъдат поръчители в зависимост от това дали са юридически или физически
и др., краткият срок за изпълнение на задължението, изключая,
че втората хипотеза не касае обезпечение по смисъла на ЗЗД, но също въвежда
ненужно завишени критерии като срок и размер на гаранцията, налага извода, че
още с възникване на задължението се препятства неговото изпълнение. Кредиторът
следва да се съобрази с платежоспособността на длъжника и риска за предоставяне
на кредита преди сключването му, задължение, въведено в чл. 16 от ЗПК.
Непредставяне на обезпечение само по себе си не води до претърпяването на вреди
за кредитора, които да бъдат обезщетени от потребителя. Уговорената неустойка
не може да се счита и уговорена за обезпечение за изпълнение на същинските
задължения по договора, доколкото задължението е именно за предоставяне на
обезпечение. Това води до извода, че задължението е уговорено така, че да бъде
препятствано изпълнението му, за да доведе със сигурност до пораждане на
уговорената санкция. Самата тя е уговорена така, че да се кумулира
към погасителните вноски. Всичко това налага извода, че уговорената неустойка
не притежава присъщите за неустойката обезпечителната и обезщетителната
функция, а води единствено до оскъпяване на кредита, сигурно увеличаване на възнаградителната лихва и представлява печалба за
заемодателя, която обаче е скрита, доколкото не е посочена в общата сума за
погасяване на кредита и не е включена в годишния процент на разходите. Поради
това и съдът приема, че е част от договорената печалба на дружеството кредитор,
независимо, че със цел заобикаляне на закона не е включена като размер в
уговорената възнаградителна лихва, какъвто характер в
действителност има тази уговорка. За това е следвало да бъде взета предвид при
изчисляване на годишния процент на разходите, тъй като по същността си не
представлява неустойка, а скрита печалба на дружеството кредитор, поради което
и не приема възраженията на ответника, че при прибавяне към ГПР по кредита, би
се нарушила императивната норма на закона, определяща съдържанието на тези
разходи.
Така,
според настоящия състав, се заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
установяващо лимит на годишния процент на разходите. В този смисъл и вторият
основен спор между страните и разрешаван противоречиво от съдебната практика е,
дали това от друга страна влече и неизпълнение на задължението за посочване на
задължително съдържание на договора за потребителски кредит – размер на
годишния процент на разходите, или доколкото има посочен такъв, независимо дали
е действителният приложим към договора, се касае единствено за нищожност на
клаузата за уговореното допълнително оскъпяване.
Настоящият
състав счита, че доколкото не са включени в годишния процент на разходите по
кредита, разходи които, съгласно действащата уредба е следвало да бъдат взети
включени при посочване на годишния процент на разходите по кредита, както и
такива, които представляват скрита печалба на дружеството, което води до посочване
в договора на годишен процент на разходите, различен от действителния, е налице
липса на задължително съдържание на договора, а именно липса на посочване на
ГПР. Противното би било в разрез с целите на закона и въведените в него
изисквания и санкции.
Настоящият
състав споделя и твърденията, че с така уговорената неустойка се нарушава
разпоредбата на чл. 143 от Закон за защита на потребителите, доколкото е налице
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на кредитора и потребителя. Така уговорената неустойка задължава потребителя
при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка, забрана въведена в т. 5 на цитирания текст, както и
не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването
на договора, което пък е въведено като условие за неравноправна клауза в т. 19.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява
невярна и подвеждаща информация относно общите разходи по кредита и попада и
според настоящия състав в обхвата на чл. 6, параграф от Директива 2005/29/ЕО,
което е още едно основание за приемане на клаузата относно общата сума, дължима
от заемателя, за неравноправна и влечаща цялостна
недействителност на договора, по смисъла на чл. 4 от Директива 93/13/ЕО.
С Решение
на Съда на Европейски съюз по Дело C-453/10 от 15 март 2012 г., по преюдициално запитване, е прието, че търговска практика,
състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния
годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна
на търговци към потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива
84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския парламент и
на Съвета („Директива за нелоялните търговски практики“), доколкото тя подтиква
или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което
в противен случай не би взел. Установяването на нелоялния характер на такава
търговска практика представлява един от елементите, на които по силата на член
4, параграф 1 от Директива 93/13 компетентният съд може да основе преценката си
за неравноправния характер на договорните клаузи относно цената на отпуснатия
на потребителя кредит.
Поради
изложеното съдът приема, че е налице липса на задължително съдържание на
договора за кредит, съгласно нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК,
включително поради липса на посочване на действителния лихвен процент и
условията за прилагането му, действителният годишен процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит.
Предвид
горното се установява, че изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК не
е било спазено. Договорът е изначално недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, като предявеният установителен иск се явява
основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен. Налице е предвидена в
закона специална предпоставка за недействителност на договора, поради което
същата следва да бъде прогласена.
Доколкото
се уважава главният иск, съдът счита, че не следва да бъде обсъждан евентуалния
такъв за обявяване на клаузата по чл. 12 от договора за нищожна – противоречаща
на принципа на добрите нрави, заобикаляща материално-правните изисквания на
чл.19 ал.4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаващи
предпоставките на чл.11 т.9 и 10 ЗПК, относно същественото съдържание на
потребителските договори за кредит.
С оглед
изхода от спора и на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК, на
ищеца се дължат разноски, съобразно представения списък на разноските по чл. 80 от ГПК. Чл. 38 от ЗА указва, че в
случаите на осъществена безплатна правна помощ на материално затруднено лице,
ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско
възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от
предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2
и осъжда другата страна да го заплати. Ето защо за осъщественото безплатно
процесуално представителство пред настоящия съд следва да бъде определено
възнаграждение, съгласно действащата норма на чл. 7, ал. 2 от Наредба за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, определена на база
материален интерес, доколкото така е формулирано в цитираната разпоредба, в
размер на 314 лв. Ответникът следва да бъде осъден да заплати така определеното
възнаграждение на процесуалния представител на ищеца. А на ищеца, съгласно чл.
78, ал. 1 от ГПК, следва да бъдат възстановени от ответника сторените по делото
разноски, съгласно приложен списък, общо в размер на 200 лв., от които: 150 лв.
възнаграждение за вещо лице и 50 лв. държавна такса. Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията
между страните Т.К.Т., ЕГН: **********,***, и „Мъни
плюс мениджмънт“ ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление град
София, ул.“Рачо Петков Казанджията“ № 4, ет.6, представлявано от Р.С.и В.И. („Кредихелп“ ООД „Мъни плюс
мениджмънт“, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ЖК
„Люлин“, ул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 4, ет. 2, представлявано
от Л.Р.), че сключеният между тях индивидуален договор за заем № 211035 от
04.08.2016 г., е недействителен, на основание чл. 22 от Закона за
потребителския кредит.
ОСЪЖДА „Мъни плюс мениджмънт“ ООД,
ЕИК ********* със седалище и адрес на управление град София, ул.“Рачо Петков
Казанджията“ № 4, ет.6, представлявано от Р.С.и В.И. („Кредихелп“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ЖК „Люлин“,
ул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 4, ет. 2, представлявано
от Л.Р.), да заплати на Т.К.Т., ЕГН: **********,***, сумата от 200 лева (двеста)
разноски в производството, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА „Мъни плюс мениджмънт“ ООД,
ЕИК ********* със седалище и адрес на управление град София, ул.“Рачо Петков
Казанджията“ № 4, ет.6, представлявано от Р.С.и В.И. („Кредихелп“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ЖК „Люлин“,
ул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 4, ет. 2, представлявано
от Л.Р.), да заплати на адвокат Е.И.И.,***00122040, с
адрес гр. Пловдив, ул. „Хан Кубрат“ № 2, сумата от 314 лева (триста и
четиринадесет) адвокатско възнаграждение, на осн. чл.
38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, за оказаната безплатна правна помощ
на Т.К.Т., ЕГН: ********** по гр.дело № 509/2020 г. по описа на РС Асеновград.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на въззивно обжалване, от страните, пред
Окръжен съд Пловдив, в двуседмичен срок
от връчването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: