Р
Е Ш Е
Н И Е № 260502
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско въззивно отделение – девети състав, на осми декември две хиляди и
двадесета година, след публично съдебно заседание на дванадесети ноември две хиляди и двадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА
ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
КОСТАДИН ИВАНОВ
при участието на секретар Пенка
Георгиева, след като разгледа докладваното от председателя въззивно гр. дело № 2173 по описа за 2020 година, за да се произнесе, приема
следното:
Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от
ищеца в първоинстанционното производство А.С.Л. чрез процесуален представител
адв. С.В., АК-Хасково, с която се обжалва решение № 2385 от 13.07.2020 г., постановено по гр.
дело № 179 от 2020 г., на Районен съд Пловдив, ХVІ гр.с., В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният иск, по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, за разликата
над 2000 лева до пълния предявен размер
от 20 000 лева, претендиран като
обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконно
повдигнато обвинение, за престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 4, вр. чл. 209, ал.
1, вр. чл. 28, ал. 1 от НК, по което е била постановена оправдателна присъда по
н. о. х. дело № 8243/ 2016 г. на ПдРС, X наказателен състав, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 16.05.2019 г. до окончателното й
изплащане.
Във въззивната жалба са изложени
оплаквания относно неправилност на постановеното от първоинстанционния съд
решение, в обжалваната част. Моли се в
тази част същото да бъде отменено и постановено друго, с което да бъде уважен
предявеният иск изцяло.
Заявяват се оплаквания в
жалбата, като се проследява хода на
развитието на досъдебно производство №
152 от 2014 г. по описа на РУ град Раковски, при ОД на МВР гр. Пловдив, по прокурорска преписка № 3960/2014 г. по описа на
Районна Прокуратура Пловдив, срещу
неизвестен извършител. При проследяването на съдебните действия се заявява, че
същото е преминало в досъдебно производство, като в присъдата № 263 от 16.11.2018 г. постановена по НОХД №
8243/2016 г. на Х Наказателен състав на Районен съд Пловдив, първоинстанционният
наказателен съд на основание чл. 304 от НПК оправдава изцяло подсъдимия А.Л..
Внесен е веднага въззивен протест в
Районна прокуратура и там е образувано
ВНОХД № 442 от 2019 г. на Окръжен съд -
Пловдив, като по време на съдебното следствие пред въззивната инстанция е
проведено едно открито съдебно заседание. Заявява се, че с решение № 116 от 16.05.2019 г. постановено
по ВНОХД 442 от 2019 г. на НО на ПдОС е потвърдена присъда № 263 от 11.11.2018
г., постановена по НОХД № 8243/2016 г. по описа на Х наказателен състав на
Районен съд Пловдив, като пред
първата и пред втората инстанции Прокуратурата е поддържала
повдигнатото по отношение на
жалбоподателя обвинение. В тази насока се заявява, че този съдебен акт
оневинява жалбоподателя, както и, че решението е окончателно и не подлежи на
обжалване и протест и е влязло в сила.
Твърди се, че е налице един четиригодишен процес, който е мъчителен за ищеца и той през
същото това време търпял несгоди и унижения,
поради повдигнатото му обвинение и вследствие на което същият е изправен
като подсъдим пред две съдебни
инстанции, като това е довело до силен стрес, породен от страх, че това дело можело да завърши и с осъдителна присъда,
постановена при съдебна грешка. В тази насока се заявява, че това е довело и до
психически и емоционален стрес у Л., за продължителен период от време, че
спрямо него се води наказателно дело. Заявява се, че първоинстанционният съд, чието решение се
обжалва, от една страна, правилно приема, че са
налице всички елементи от фактическия състав на чл. 2, ал.1, т.З от ЗОДОВ, като се счита в тази връзка, че основанието за ангажиране на
отговорността на държавата е обективният факт, че спрямо ищеца жалбоподател е
било образувано наказателно производство, той е бил привлечен в качеството му
на обвиняем като му е повдигнато обвинение за извършено престъпление по НК,
предаден е на съд и впоследствие е оправдан на две съдебни инстанции. Заявява
се обаче, неправилно първоинстанционният съд е възприел интензитета и продължителността на тези
вреди, които е претърпял ищеца. В тази насока се заявява, че не били отчетени
събраните доказателства, а именно чрез разпита на свидетелите Н.Т.Л. и А.Н.А..
Заявява се, че не била отчетена и продължителността на водения срещу ищеца
жалбоподател процес, в двете му фази - досъдебна и съдебна, както и, че в съдебната фаза, пред двете съдебни
инстанции, били проведени общо четиринадесет съдебни заседания, поради което ищецът
бил подложен на силен стрес от факта, че той- невинният гражданин е изправен
пред съда. Следва да се има предвид се сочи във въззивната жалба, че е от
значение за интензитета на търпените вреди и личното участие на жалбоподателя А.Л.
по време на цялото наказателно производство, който бил участвал лично и непосредствено в извършването на
множество процесуално - следствени действия в двете фази на процеса, като е преживял и обичайно съпътстващите ги
неудобство, срам, тревога, стрес, напрежение, страх загуба на доверие в
съдебната система и по - точно в органите на държавното обвинение и т.н..
Твърди се, че в конкретния случай фактът, че същият не е придобил масов отзвук
чрез публикации в пресата не влияел по никакъв начин на преживените от жалбоподателя неудобство,
срам, тревога, стрес, напрежение, страх от загуба на доверие в съдебната
система, поради което и се счита, че присъденото на жалбоподателя обезщетение в
размер на 2000 лева за причинените му неимуществени вреди вследствие на
действията на прокуратурата е силно занижен. В тази насока са оплакванията във въззивната жалба, поради което се иска решението на
Районен съд Пловдив да бъде отменено и постановяване на ново, с което да
бъде уважен изцяло предявеният от жалбоподателя ищец иск, като доказан, както по
основание така и по размер. Претендират
се разноски за двете съдебни инстанции.Не се сочат нови доказателства по
въззивното производство.
В
срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК не е постъпил писмен отговор от страна на
въззиваемата Прокуратура на Република България.
В с.з. по въззивното дело от страна
на адв. В., пълномощник на жалбоподателя, се моли да бъде уважена депозираната
въззивна жалба. От страна на въззиваемата Прокуратура на РБ, чрез прокурор Й.Т.,
се изразява становище, че депозираната
жалба е неоснователна и се моли да бъде оставена без уважение.
Въззивният състав на ПдОС след като
констатира, че въззивната жалба е допустима – подадена от надлежна страна, в
законния срок по чл. 259 ал. 1 от ГПК, срещу подлежащо на обжалване валидно и
допустимо решение на районния съд, разгледа въззивната жалба по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е неоснователна, поради следното:
За да постанови обжалваното решение по
предявен иск с правно основание чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ, районният съд излага
съображения: Приема, от една страна, че от събраните доказателства безспорно се
установява, че срещу ищеца А.С.Л. действително е било повдигнато обвинение за
тежко умишлено престъпление от общ характер по чл. 210 ал. 1 т. 4, вр. чл. 209
ал. 1, вр. чл. 28 ал. 1 от НК, по което той обаче е бил оправдан на две съдебни
инстанции. При което положение приема да е осъществен фактическият състав на
отговорността на Държавата за дейността на правозащитните й органи, поради
което и следва да бъде ангажирана отговорността й, в лицето на неин орган-
Прокуратура на Република България, като подчертава, че тази отговорност има
обективен характер и се носи независимо дали са били налице предпоставките за
образуване на наказателно производство,/законен повод и достатъчно данни за
извършено престъпление/, дали процесуално- следствените действия са били
извършени в съответствие с изискванията на НПК и дали са налице виновно
причинени вреди от съответното длъжностно лице, действало от името на
съответния държавен орган.
В тази насока, съдът приема принципно
да са налице негативни изживявания за ищеца, причинявани от едно висящо
наказателно производство, и така да е осъществена хипотезата на общата деликтна
отговорност, а именно- претърпени вреди, /в случая, неимуществени/, както и
пряка причинна връзка между тях и незаконосъобразните действия на лица от
съответните правозащитни органи. При което положение приема и, че претенцията
на ищеца да бъде присъдено обезщетение по реда на ЗОДОВ за претърпени от него
неимуществени вреди се явява основателна.
Въззивният съд намира за правилен
извода на районния съд за основателност на предявения иск, както и изложените
от него мотиви, към които препраща съгласно чл. 272 от ГПК. В тази насока,
въззивният съд констатира, че основателността на предявения иск, не се явява
предмет на въззивната жалба, тъй като не е част от оплакванията на
жалбоподателя, /като такива оплаквания, поначало, би имала интерес да предявява
само насрещната страна-ответник по предявения иск, от която не е налице
въззивна жалба/.
Определяйки конкретния размер на
причинените неимуществени вреди за ищеца,
претърпени вследствие висящо наказателно производство, довели до
негативни преживявания, свързани със стрес, притеснения и неудобства за него
като обвинено лице, които са пряко свързани с повдигнатото спрямо него
обвинение, районният съд излага съображения, както следва:
След като взема предвид разпитаните
двама свидетели на ищеца, съответно
съпругата и приятел на ищеца, описващи емоционалното му състояние във връзка с
обвинението- притеснение, безпокойство, стрес, страх, и в хипотезата на чл. 172
от ГПК преценява показанията на жената, както и данните от проведените
досъдебно и съдебно наказателно производство – относно продължителността на
воденото наказателно производство, извършените процесуално- следствени
действия, както и наложените мерки за неотклонение, съдът приема, че претендираният
размер на обезщетението за причинените на ищеца неимуществени вреди е завишен,
защото не се установява лицето да е претърпяло значителни или изключително
тежки вредни последици, които да са извън обичайните за подобни случаи. Намира,
че изпитаните и следващите се емоционални страдания- негативни чувства от факта
на обвинението, преживените стрес и притеснения, несигурността от изхода на
делото и липса на яснота от развитието на разследването, което е с по- голяма
от обичайната продължителност, трябва да бъдат адекватно овъзмездени, като се
отчете обаче и факта на миналата съдимост на ищеца. Приема, че обезщетението
обаче следва да бъде преценено според общоприетия критерий за справедливост,
икономическите условия в страната и на база анализа на събраните доказателства,
както и при отчитане на принципа, че то в подобни дела не може да бъде средство
за неоснователно и неправомерно обогатяване. Въззивният съд споделя изложените
от районния съд съображения довели до определяне на размера на дължимото на
ищеца обезщетение за неимуществени вреди на сумата от 2 000 лева, за които
искът се приема за основателен и доказан, като за разликата до предявения
размер 20 000 лева – следва да се приеме като недоказан, при което
неоснователен.
Въззивният съд след като взе предвид
оплакванията във въззивната жалба, съгласно правомощието си по чл. 269 изр.
второ от ГПК, становището на въззиваемата страна, както и след преценка
съгласно чл. 235 ал. 2 и чл. 12 от ГПК на приложените по делото и относими към
предмета на спора доказателства – писмени – с оглед данни за предишно осъждане
на ищеца за подобно деяние, както и гласни – чрез разпита на двамата свидетели
на ищеца, приема за установено следното:
Не е спорно по делото, както и е
видно от приложени-заверени копия от присъда № 263/16.11.2018г. по нохд
№8243/2016г. по описа на ПдРС,Хнаказателен състав, потвърдена с Решение №
116/16.05.2019г. на ОС-Пловдив, наказателно отделение, по внохд № 442/2019г.,
че преди настоящо разглеждания наказателен процес ищецът е бил осъждан за
престъпление, като това, за което е бил образуван и настоящият наказателен
процес- чл. 210 ал. 1 т.2 вр. чл.209 ал. 1 от НК- по нохд № 2036/2015г. на РС
Велико Търново- с наказание лишаване от свобода за срок от две години- с изпитателен срок от четири години/присъда,влязла
в законна сила на 24.12.2015г./; като преди това е бил осъждан за престъпление
по чл. 209 ал.3 от НК- с наказание пробация за срок от шест месеца –по нохд №
659/2012г. на РС Велико Търново.
В тази насока, въззивният съд приема,
че предишните осъждания на ищеца, явно,са причинили голяма част от претърпените
от него страдания - относно какво ще се случи в настоящия наказателен процес,
като се има предвид и, че обвинението по него срещу ищеца е по време на изтърпявания от него изпитателен срок от четири
години. Но, от друга страна, такива притеснения – неудобство, безпокойство, не
могат да се вменят по отношение на
образувания последен наказателен процес срещу него, и за тях не следва
да отговаря настоящия ответник – Прокуратура на РБ.
Въззивният съд, също, намира, че
следва да се кредитират при условие на чл. 172 от ГПК, и показанията дадени от
съпругата на ищеца – св. Н.Т.Л.. От същите е видно, че през целия период от
2015г. докато окончателно приключи делото, ищецът постоянно се притеснявал да
не би да го осъдят, но „защото е имал предишна присъда за подобно нещо“.Т.е.,
ако такава присъда предишна не е имал ищецът, не би се притеснявал толкова
много, така е съгласно показанията на св. Л.. В тази насока, същата заявява, че
ищецът не могъл да спи нощно време, като отново се притеснявал, че вече имал
една присъда, където бил виновен и си понесъл вече последствията, а в случая
нищо не е направил и да не вземат да го осъдят. От друга страна, същата
заявява, че ищецът не смеел да започне работа или да подаде документи, поради
наличието на наказателното производство, но по делото няма данни ищецът да е
работил преди неговото образуване. Св. Л. заявява, че ищецът се притеснявал и
за трите си деца, които тогава били непълнолетни, че ако го осъдят как ще
остави съпругата си сама с тях. Тези притеснения, отново, следва да се приеме
от въззивния съд, че са подсилени и от обстоятелството, че ищецът е в четири
годишен изпитателен срок по отношение на предишно наказание - по време на
образуване и водене на настоящия наказателен процес- от повдигане на обвинение
към ищеца на 15.06.2015г. по прокурорска преписка №3960/2014г. по описа на
РП-гр.Пловдив, приключване на наказателното преследване в досъдебна фаза на
16.12.2016г., образуване на нохд № 8243/2017г. по описа на РС-Пловдив,Х
нак.състав и постановяване на 16.11.2018г. на Присъда №263по това
първоинст.нохд,, образуване на внохд №442/2019г. по описа на ОС-Пловдив,
наказателно дело, приключило с окончателно Решение №116/16.05.2019г.,
потвърждаващо оправдателната присъда на първата инстанция.Предвид изложените
обстоятелства въззивният съд намира, че данните от показанията на св. Л. се
отнасят към обичайни състояния на притеснения от водене на наказателно
производство срещу ищеца, но подсилени от предишните му осъждания за такива
престъпления; поради което за интензитета на негативните преживявания на ищеца
от последното наказателно производство не следва да носи отговорност ответникът
по предявения граждански иск.
От показанията на разпитания свидетел
на ищеца, св. А.Н.А., б.р., в приятелски отношения с ищеца от 2008г., е видно,
че ищецът е пренощувал при свидетеля, който живеел в Пловдив, където се е водил
наказателният процес, тъй като самият ищец е от гр. Велико Търново. Тогава
ищецът е споделял, притеснен, какво ще стане, тъй като той имал три деца, а
делото продължило-три-четири години; след като оправдали ищеца, той се
успокоил. Въззивният съд намира, че доколкото притесненията на ищеца са били
свързани с воденето на последното наказателно производство срещу него, и че
същото продължило три-четири години, това последно посочено обстоятелство се
дължи на обективни фактори- около година и половина –досъдебна фаза, а след
това- около две години и пет месеца-съдебна фаза- делото е имало още един
обвиняем, както и частен обвинител, от чието процесуално поведение в
наказателния процес също е зависила и неговата продължителност. При което и
следва да се приеме, че и двете производства – досъдебно и съдебно са протекли
в разумен срок, поради което и продължителността на наказателното производство
не следва да се вменява в отговорност на ответника по предявения граждански
иск, в степен да я увеличава.
Предвид изложеното въззивният съд
приема, че след като постановява решението си, съобразявайки влиянието на
интензитета на негативните преживявания на ищеца, както и продължителността на
наказателното производство, предвид гореизложените обстоятелства, районният съд
постановява обосновано и правилно решение при определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди, предвид разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД.
Както постановява съдът, не е налице
конкретният случай да е придобил масов отзвук чрез публикации в пресата,
в какъвто случай биха нараснали претърпените негативни чувства у ищеца, и би
могло да даде основание за повишаване и размера на овъзмездяване на
нематериалните вреди. Няма данни относно направените от страна на ищеца
твърдения, че след като ищецът е осъждан в миналото си е взел поука и води законосъобразен
начин на живот, в т.ч.няма данни и с какъв обществено-полезен труд същият е бил
ангажиран, преди образуване на последното наказателно производство.
Поради изложеното въззивният съд
намира за неоснователни направените във въззивната жалба оплаквания от страна
на жалбоподателя, при което въззивната жалба се явява неоснователна. При което
и решението на районния съд в обжалваната част като обосновано и правилно
следва да бъде потвърдено от въззивния съд, ведно със законните последици.
В частта, с която искът е уважен в
размер на 2000 /две хиляди лева/, ведно с присъдени разноски на ищеца, платими
от ответника, решението на районния съд не е обжалвано, при което е влязло в
сила.
Водим от гореизложеното и на
основание чл. 271 ал. 1 от ГПК, Пловдивският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
постановеното на 13.07.2020г.Решение№ 2385 на Пловдивския районен съд,
гражданско отделение, ХVІ граждански състав, по гражданско дело № 179 по описа
на съда за 2020 година, В ЧАСТТА, с
която ОТХВЪРЛЯ иска за присъждане на сумата за неимуществени вреди за разликата
над 2 000 лева до пълния предявен размер от 20 000 лева.
В останалата част, с която ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес: град
София, бул. „Витоша” № 2, да заплати на А.С.Л., ЕГН: **********, със съдебен адрес:***, офис
3, сумата от 2 000 (две хиляди) лева, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди в резултат на незаконно повдигнато обвинение за престъпление
по чл. 210 ал. 1 т. 4, вр. чл. 209 ал. 1, вр. чл. 28 ал. 1 от НК, по което е
била постановена оправдателна присъда по н. о. х. дело № 8243/ 2016 г. на ПРС, X нак. с-в, ведно със законната лихва
върху сумата, считано от 16.05.2019 г. до окончателното й изплащане, и с която ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес: град
София, бул. „Витоша” № 2, да заплати на А.С.Л., ЕГН: **********, със съдебен адрес:***, офис
3, направените по разноски по делото, както следва: сумата от 10 (десет) лева-
за внесена държавна такса и сумата от 113 (сто и тринадесет) лева- за
адвокатско възнаграждение, изчислено по съразмерност, решението на районния съд
не е обжалвано, при което е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО на въззивния съд може да се
обжалва с касационна жалба пред ВКС, в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/
2/