Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 1216
гр. Пловдив, 30.7.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
Наказателна
колегия, в открито съдебно заседание на 28.7.2020г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЖИДАР КЪРПАЧЕВ
при участието на секретаря Марина Малинова, като разгледа
докладваното от съдията АНД № 3819/2020 г. по описа на ПРС, 1 наказателен
състав, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 59 и сл. ЗАНН.
Обжалван
е Електронен фиш серия К, № 3510802, издаден от ОДМВР- ПЛОВДИВ, с който на В.Й.Д. е наложена глоба в размер на 600 лева за нарушение на чл. 21, ал. 2, вр. чл.
21, ал.1 ЗДвП.
В жалбата и в съдебно заседание се сочат конкретни пороци
на ЕФ и се моли за неговата отмяна. Пледира се, че нарушение изобщо не е
извършено, доколкото от доказателствата по делото се установява, че знак В 26
въобще не е поставен по надлежния ред. Не се претендират разноски.
Въззиваемата страна взема писмено становище за
неоснователност на жалбата.
Съдът като съобрази доказателствата по делото поотделно
и в тяхната съвкупност прие за установено следното:
Жалбата е подадена в законоустановения срок, от процесуално
легитимирана страна, против акт подлежащ на обжалване по съдебен ред, поради
което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съдът като се запозна с приложените по делото
доказателства, обсъди доводите изложени в жалбата и служебно провери
правилността на атакувания ЕФ намери, че са налице основания за неговата отмяна по следните съображения
Електронният фиш е издаден за това, че на 06.04.2020 г. в 17:18
ч. път I -8, км.213 , в района на паметника
"Капитан Бураго" в посока от гр. Пазарджик към гр.Пловдив, при въведено ограничение с пътен знак В
26 на максималната разрешена скорост за движение по пътя от 60 км.ч, МПС с
рег. № ****, при отчетен толеранс от
минус 3 км.ч. в полза на водача, се движел с установена наказуема скорост 113
км/ч., тоест с превишение на
скоростта от 53 км.ч. Собственик на когото е регистриран автомобилът е В.Й.Д..
Нарушението е квалифицирано като такова по чл. 21, ал. 2, вр. чл. 21, ал.1 ЗДвП.
Съдът намира, че на първо място ЕФ е издаден при съществено нарушение на процесуалните правила, ограничаващо
правото на защита на наказания субект и затрудняващо
проверовъчната дейност на съда, което се явява безусловно основание за отмяна
на ЕФ.
Съгласно чл. 42 и 57 ЗАНН, както и чл. 189, ал.4 ЗДвП сред задължителните реквизити на АУАН, НП и ЕФ
са
1. фактическо описание на
нарушението;
2. посочване на
нарушените правни норми.
Съгласно трайната съдебна
практика тези реквизити ще са налице, когато за нарушителя и съда не възниква никакво съмнение
1) кои са всички съставомерни фактически признаци
на вмененото нарушение и
2) каква е коректната
правна квалификация на допуснатото нарушение.
Този критерий за яснота в процесния случай изобщо не е
достигнат.
Видно
от текста на ЕФ, като място на извършване на нарушението се сочи път
I -8, км.213, в района на паметника "Капитан Бураго".
От
приетото като доказателство по делото писмо от ОПУ-Пловдив се установява обаче,
че „Паметникът Бураго“ изобщо не се
намира на км. 213 от път I -8, а на повече от един километър отстояние от това
място, а именно на км. 214+195.
Видно
е, че мястото на извършване на
нарушението е описано, чрез
използване на взаимоизключващи се понятия, което реално препятства,
както жалбоподателя, така и съда да разбере къде в действителност се твърди да е извършено нарушението
на км. 213 или на км. 214+195, където е разположен паметника Бураго.
Допуснатия
порок е особено съществен, предвид естеството на вмененото нарушение, изразило
се в превишаване на ограничение на скоростта извън населено място, въведено с
пътен знак, доколкото е напълно възможно на
различните километри от даден междуградски път да съществува различна пътна
сигнализация.
Налице
е порок и при конкретизиране на правната квалификация на процесното деяние- чл. 21, ал. 2, вр. чл. 21, ал.1 ЗДвП.
От
текста на ЗДвП е видно обаче, че чл.
21, ал.2 и чл. 21, ал.1 ЗДвП имат самостоятелно и взаимоизключващо се приложно поле, като въвеждат отделни
правила за поведение. В чл. 21, ал.1 ЗДвП са уредени общите ограничения на
скоростта в зависимост от вида на МПС и мястото на движение.
Разпоредбата
на чл. 21, ал.2 ЗДвП от своя страна урежда
изключение от общото правило, като регламентира, че при въведени с пътен
знак специални ограничения, водачите следва да се съобразяват с тях.
При
употребената от наказващия орган техника на изписване на нарушената правна
норма, като се посочват както чл. 21,
ал.1, така и чл. 21, ал.2 ЗДвП, напрактика не става ясно, какво се вменява във вина на жалбоподателя като
правна квалификация –нарушение на общите ограничения на скоростта по
чл. 21, ал.1 ЗДвП или на специалните ограничения по чл. 21, ал.2 ЗДвП.
Действително
от изложената фактическа обстановка би могло да се предполага, че волята на
наказващия орган е дееца да отговаря за превишаване на специалните ограничения.
Това обаче, не елиминира задължението
на администрацията точно и ясно да посочи правната квалификация на нарушението,
а и както е добре известно административно -наказателната отговорност не може
да почива на предположения.
Посочените
пороци са неотстраними на съдебна фаза, доколкото за съда не съществува възможност за първи път да установи
действителните фактически и правни параметри на вмененото деяние, при
положение, че административното
обвинение не е повдигнато по надлежния ред.
Да се процедира по
обратен начин означава деецът да бъде поставен в положение да разбере кои са съставомерните
фактически положения, за които
се наказва и каква е
коректната правна квалификация на вмененото нарушение едва от акта на въззивната инстанция,
след като наказанието вече реално
е наложено с ЕФ, което е изцяло несъвместимо с правото му на защита.
Не на последно място
следва да се посочи, че ако съдът служебно установи и накаже дееца за
релевантните фактически обстоятелства и правна квалификация, без те да са
надлежно индивидуализирани в ЕФ, то същият би влезнал в непреодолимо
противоречие с контролно- отменителните си правомощия в производството по чл.
63 ЗАНН и и напрактика недопустимо би
иззел и встъпил в правомощията на наказващия орган.
В тази връзка следва да
се отбележи, че чл. 53, ал.2 ЗАНН допуска издаване на НП и ако при съставяне на
АУАН са допуснати нарушения на процесуалните правила, които обаче не са
ограничили съществено процесуалните права на наказваното лице. Доколкото обаче
в случая е издаден ЕФ, който съчетава
функциите, както на АУАН, така и на НП, тоест той представлява
едновременно процесуалния документ, с който се повдига административното
обвинение и акта, с който се налага наказанието, този ред за саниране на
пороците в административния процес е неприложим.
Налице е още едно самостоятелно основание за отмяна на ЕФ,
доколкото съдът намира, че изложената
в ЕФ фактическа обстановка се опровергава от събраните по делото доказателства.
Видно от изисканото с разпореждането за насрочване на
делото и приложено като доказателство писмо
от ОПУ-Пловдив към АПИ за републикански път I -8 в
посочения в ЕФ участък не са налице
ограничения на скоростта, въведени с пътен знак В26.
При положение, че на въпросния пътен участък не е било
въведено ограничение на скоростта 60 км/ч с пътен знак В 26, то се явяват оборени фактическите констатации в ЕФ, че е
допуснато превишение на режима на скоростта от 53 км/ч.
При липса на надлежно поставен знак В26 няма как да е
допуснато и нарушение на чл. 21, ал.2 ЗДвП, каквато както се изясни по-горе е предполагаемата воля на контролния
орган.
При положение, че констатираното превишение на скоростта не
е било 53 км/ч, неправилно е
приложена и санкционната норма на член 182, алинея 2 , точка 6 от ЗДвП.
По изложените съображения ЕФ следва да се отмени.
Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че
именно ОПУ-Пловдив към АПИ е единствено
компетентната институция, която може да предостави надлежна информация
дали на даден участък от
републиканската пътна мрежа има законосъобразно
поставен знак. Това е така, доколкото в чл. 4, от Наредба № 1 от 17
януари 2001 г. за организиране на движението по пътищата, издадена от Издадена
от министъра на регионалното развитие и благоустройството е предвидено, че
стопанинът на пътя отговаря за организацията на движението, включително и
поставянето на пъна сигнализация по даден пътен участък. В чл. 17 от същата
наредба е предвидено, че Проектът за организация на движението се одобрява,
както следва:
1. за автомагистрали и републикански пътища I клас - от изпълнителния
директор на Изпълнителната агенция "Пътища";
2. за републикански
пътища II и III клас - от директора на съответното областно пътно управление;
3. за местни пътища - от
кмета на съответната община.
В чл. 12, ал.1, т.3, б. „з“ е посочено, че подлежащият на
одобрение проект за организация на движението включва и организацията на
скоростните режими, което съгласно чл. 2, ал.3 от Наредбата следва да стане и
посредством поставяне на съответната пътна маркировка и пътни знаци.
Доколкото процесният път, видно от наименованието му е първи клас, то компетентен да одобри плана за организация на движението по него
е именно изпълнителния директор на
АПИ, респективно от тази институция ще изхожда най-точната информация
за законосъобразно поставени знаци по процесния път.
Действително в ЕФ и протокола по чл. 10 от Наредба №
8121з-532 от 12 май 2015 г. за условията и реда за използване на автоматизирани
технически средства е отбелязано че пътен
знак В 26 на за процесния пътен участник е наличен. Тоест съществува
противоречие между отразеното в протокола по чл. 10 и официалната информация
постъпила от ОПУ-Пловдив към АПИ. Това разминаване теоретично е възможно да се
дължи на различни причини:
-да е налице допусната
грешка при обозначаване мястото на извършване на нарушението в ЕФ, каквато всъщност се констатира, доколкото се доказа че
паметникът Бураго не се намира на км.213 от I -8.
-да е налице грешка в Протокола по чл. 10 при описание на
мястото на разположение на пътния знак В 26, като посоченото място не отговаря
на действителното.
-пътен знак В26 действително
да е наличен на посоченото в Протокола по чл. 10 място, но да е
разположен без одобрението на
единствено компетентния орган- Изпълнителния директор на АПИ. Така възможно е пътния знак да е поставен по
разпореждане на кмета на общината. Доколкото това правомощия на кмета съгласно
чл. 17, т.3 от Наредбата за организиране на движението по пътищата обхваща само общинските пътища, а процесния е
републикански път, първи клас, то поставянето
на знака би било изцяло незаконосъобразно и въз основа на него не може да бъде
ангажирана административнонаказателната отговорност на водачите по пътя.
Във всеки случай причината за това разминаване е
ирелевантна. При наличие на официално
писмо от стопанина на пътя, че
законосъобразно поставен пътен знак в процесния участък няма,
настоящият състав намира, че следва да се съобрази с това становище.
В този изричен смисъл е
Решение от
9.7.2020г. по Наказателно дело 1093/2020 Административен съд – Пловдив, постановено по дело на настоящия състав, в което отново е
било констатирано поставяне на пътни
знаци по републикански пътища от ненадлежен субект, без знанието и одобрението
на АПИ.
При този изход на спора право на разноски съгласно новелата
на чл. 63, ал.3 ЗАНН би имал жалбоподателят. Доколкото обаче същият нито е
изявил претенция за присъждане на разноски, нито реално е доказал заплащането
на адвокатски хонорар, то
разноски не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното Пловдивският районен
съд, І н. с.,
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ Електронен фиш серия К, № 3510802,
издаден от ОДМВР- ПЛОВДИВ, с който на В.Й.Д.
е наложена глоба в размер на 600 лева за
нарушение на чл. 21, ал. 2, вр. чл. 21, ал.1 ЗДвП.
Решението подлежи на
обжалване пред Пловдивски Административен съд в 14-дневен срок от получаване на
съобщението до страните за постановяването му.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
ММ