Р Е Ш Е Н И Е № 317
гр.Пловдив,
20.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХVІ гр.с., в открито
съдебно заседание на двадесет и трети юни две хиляди и двадесета година, в
състав
СЪДИЯ: Росица
Кюртова
секретар:
Милена Левашка,
като разгледа докладваното от съдията т.дело №718 по
описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание
чл.124, ал.1 ГПК.
Ищецът О.Г., ЕГН **********,***,
представлявана от адв.С.М., съдебен адрес ***, оф.*, твърди, че в качеството на
кредитополучател е сключила договор за жилищен кредит с ответника на 31.05.2007
г., който договор е изменен с допълнително споразумение от 15.02.2010 г.
Договорът е обезпечен с ипотека върху недвижим имот. Твърди, че ответникът се е
снабдил със заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и с изпълнителен лист против
ищцата, издадени по ч.гр.д.№3290/2011 г. на ПРС, за следните вземания,
произтичащи от горния договор: 123 601,83 лв. – главница, ведно със законна
лихва от 15.02.2011 г. до окончателното плащане; 36 249,87 лв. – лихва за
периода от 07.04.2010 г. до 15.02.2011 г.; и разноски в общ размер 5 245,03 лв.
Въз основа на изпълнителния лист по молба на ответника е образувано
изп.д.№609/2011 г. на ЧСИ Л. Мурджанова, по което е насочено принудително
изпълнение спрямо ипотекирания имот, чрез възбрана, опис и публична продан,
насрочена в периода от 15.07.2012 г. до 15.08.2012 г. Имотът е продаден за
сумата 79 147 лв., на която съдебният изпълнител е извършил разпределение на
18.09.2012 г. След разпределението съгласно издадено от съдебния изпълнител
удостоверение размерът на остатъчната главница е 57 788 лв. Твърди се
по-нататък, че на 15.06.2017 г. е наложен запор върху банкови сметки на
длъжника. По искане на взискателя от 15.03.2019 г., на 20.06.2019 г. е наложен
запор върху дружествени дялове на длъжника, а с постановление на съдебния
изпълнител от 12.06.2019 г. е констатирано настъпило по силата на закона
прекратяване на изпълнителното производство на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК.
Твърди се, че вземането, останало неудовлетворено след прекратяване на
изп.дело, е погасено поради изтекла давност. Ищцата е отправила писмено
заявление до ответника с позоваване на давността и с искане за коригиране на
информацията за кредитната й задлъжнялост в централния регистър на БНБ.
Заявлението е получено на 18.06.2019 г., но до настоящия момент липсва отговор
от ответника, последният не е заличил задължението по договора за кредит, който
все още е „активен“ в регистъра с посочена дължима главница от 57 788 лв. Въз
основа на горните твърдения, в исковата молба и в уточняваща молба от
09.12.2019 г. е формулиран петитум на иск за установяване, че ищцата не дължи
на ответника сумата 57 788 лв. – непогасена главница по договор за жилищен
кредит от 31.05.2007 г., изменен с допълнително споразумение от 15.02.2010 г.,
за която сума е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.№3290/2011 г. на ПРС.
Претендират се деловодни разноски.
Ответникът “БАНКА ДСК”ЕАД, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление гр.София, ул.”Московска” №19,
представлявано от В. С.и Д. Н., оспорва иска. Прави възражение по допустимостта
на същия. Не признава и неговата основателност. Възразява, че изтичането на
погасителната давност не води до прекратяване или погасяване на вземането. То
продължава да съществува като естествено и длъжникът продължава да дължи, като
може доброволно да изпълни. Ето защо искът е неоснователен, дори да се приеме,
че е изтекла погасителната давност. Оспорва и да е изтекла давността, като се
позовава на съдебна практика, според която т.10 от ТР №2/26.06.2015 г. на ВКС,
ОСГТК, поражда действие от датата на обявяване на тълкувателното решение, а за
периода преди това се прилага ППВС №3/18.11.1980 г., според което докато трае
изпълнителния процес относно вземането, давност не тече. Така според ответника
погасителната давност е спряла да тече в периода от образуване на
изп.д.№609/2011 г. на 29.03.2011 г. до 26.06.2015 г., а от последната дата е
започнала нова 5-годишна давност, която към датата на исковата молба не е
изтекла. По изложените съображения моли искът да се отхвърли. Претендира
разноски. При евентуално уважаване на исковата претенция претендира, че банката
не е дала повод за завеждане на иска и моли да не бъде санкционирана с
разноските на ищеца на основание чл.78, ал.2 ГПК.
Съдът, след като обсъди събраните
по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено
от фактическа страна следното:
Няма спор, а се установява и от
доказателствата, че на 31.05.2007 г. между О.Г., от една страна като кредитополучател,
и “БАНКА ДСК”ЕАД, от друга страна – като кредитор, е сключен договор за ипотечен
кредит за сумата 128 000 лв. със срок за издължаване 240 месеца от датата
на усвояване. Уговорено е месечно погасяване по погасителен план, неразделна
част от договора. Няма спор, че кредитът е изцяло усвоен.
Установява се, че в полза на
кредитора е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№3290/2011
г. на РС Пловдив за вземания, произтичащи от горния договор за кредит, в това
число за сумата 123 601,83 лв. – главница, предсрочно изискуема от
11.08.2010 г. Въз основа на заповедта за изпълнение е издаден изпълнителен лист
от 01.03.2011 г. за същите вземания.
Установява се, че на 29.03.2011
г. е подадена молба за образуване на изпълнително дело от кредитора, към която
е приложен горният изпълнителен лист. Образувано е изп.д.№609/2011 г. по описа
на ЧСИ Людмила Мурджанова, рег.№819, с район на действие ОС Пловдив. Няма спор
между страните и се установява, че по изпълнителното дело е предприето
принудително изпълнение върху ипотекирания недвижим имот на длъжника, като са
проведени няколко неуспешни продажби. Последно имотът е изнесен на публична
продан за периода от 15.07.2012 г. до 15.08.2012 г. (л.235) Имотът е възложен
на трето лице-купувач с постановление от 17.08.2012 г. за сумата 79 147
лв. На 18.09.2012 г. е извършено разпределение на постъпилата от продажбата сума
за такси и разноски към ЧСИ, за разноски на взискателя, за данъци върху имота и
в полза на ипотекарния кредитор за частично погасяване на дълга.
Разпределението е предявено на 26.09.2012 г. На 05.10.2012 г. сумите са
разпоредени в полза на кредиторите.
Следващото предприето по
изпълнителното дело действие е налагане на запор върху банкови сметки на
длъжника в „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“АД с разпореждане без дата на съдебния изпълнител
на л.327, постановено по повод постъпила по делото на 09.06.2017 г. справка за
банкови сметки на длъжника. Запорното съобщение е получено от третото задължено
лице на 19.06.2017 г., а на длъжника е съобщено чрез пълномощника му по делото
на 16.06.2017 г.
С разпореждане от 19.03.2019 г. е
наложен запор върху дружествените дялове на длъжника в две търговски дружества.
С разпореждане от 02.04.2019 г. е
наложен запор върху банкови сметки на длъжника в „АЛИАНЦБАНК“АД, в резултат от
който по сметка на съдебния изпълнител банката е наредила сумата 19,51 лв. на
02.05.2019 г.
С постановление от 12.06.2019 г.
изп.дело №609/2011 г. е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК.
От приетата по делото справка за
кредитополучател, издадена от ответното дружество, се установява, че ищцата
фигурира в информационната система на банката със задължение по договор за
потребителски кредит от 31.05.2007 г. в размер 57 788 лв. – остатък от
просрочена главница към 30.06.2019 г. Според същата справка задължението
подлежи на закриване на 07.06.2027 г.
При така установената фактическа
обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Съдът намира, че предявеният иск е
допустим. Ищецът е страна по договор за кредит, сключен с ответника, а
последният претендира да е налице остатъчно задължение по същия договор,
информация за което е подадена до централния кредитен регистър и за което
задължение разполага с изпълнителен титул, въз основа на който може да пристъпи
към принудително изпълнение, следователно налице е правен интерес за ищеца да
установи несъществуването на същото вземане в отношенията между страните. Няма
пречка вземането да бъде отричано поради изтекла давност, доколкото на давност
може да се позове само длъжникът. За целта не е нужно кредиторът да е заявил
съдебна претенция. Длъжникът може да се брани не само с възражение по предявен
срещу него иск, но и с иск за несъществуване на вземането, когато същото се
претендира извънсъдебно. В този смисъл е и цитираната от ответника в отговора
на исковата молба съдебна практика – Определение №95/22.02.2018 г. по
ч.гр.д.№510/2018 г. на ВКС, ІV г.о., според което длъжникът има интерес от иск
за несъществуване на вземането, дори когато не е заплашен непосредствено от
принуда. Обстоятелството дали ответникът е дал повод или не за завеждането на
иска е относимо единствено към отговорността му за разноски при решаване на
делото. Отделно от това, в отговора на исковата молба ответникът оспорва
вземането да е погасено, поради което очевидно спор относно неговото
съществуване има и той може да бъде разрешен по съдебен ред. Ето защо
възраженията на ответника по допустимостта на производството съдът намира за
неоснователни.
По основателността на иска, съдът
намира следното:
Процесното вземане е възникнало
от договор за кредит и по отношение на същото е приложима общата 5-годишна
погасителна давност по чл.110 ЗЗД. Няма спор, а се установява и от
доказателствата, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем, считано от 11.08.2010 г., като предсрочната изискуемост е поставила и началото на
5-годишния давностен период.
С предприемане на действия на
принудително изпълнение давността се прекъсва съгласно чл.116, б.в) ЗЗД, а след
прекъсването съгласно чл.117, ал.1 ЗЗД започва да тече нова тригодишна давност.
В ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че по смисъла на чл.116, б.в)
давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането
му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ), като такива
действия са: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети
задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за
доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на
експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на
разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. В
аспекта на посоченото, с оглед установеното от фактическа страна следва да се
приеме, че първите действия, прекъсващи давността за процесното вземане са
налагането на възбрана върху недвижим имот, респективно насрочването и извършването
на продан на същия имот до постъпване на паричната сума от проданта. В тази
връзка проданта е проведена от 15.07.2012 г. до 15.08.2012 г., а предложената
от купувача цена е постъпила най-късно на 17.08.2012 г., когато това е
удостоверено в издаденото постановление за възлагане на имота.
Пак според същото тълкувателно
решение Постановление №3 от 18.11.1980г. на Пленума на ВС, според което докато
изп.производство трае, давността спира да тече съгласно чл.115, ал.1, б.ж) ЗЗД,
е изгубило значение. Когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство
е прекратено по чл.433, ал.1, т.8 ГПК (чл.330, ал.1, б.„д” ГПК отм.), нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано
или е предприето последното валидно изпълнително действие. Това означава, че по
време на изпълнителния процес давността не спира, а само се прекъсва на
основание чл.116, б.в) ЗЗД с предприемане на действия на принудително
изпълнение. Ето защо възраженията на ответника в тази насока са неоснователни.
В конкретния случай, считано от датата 17.08.2012 г. е започнала да тече нова
давност, която е изтекла на 17.08.2017 г., без в рамките на този срок да са
извършвани други валидни действия по смисъла на чл.116, б.в) ЗЗД. На 17.08.2014
г. (след двугодишен период на бездействие от страна на взискателя)
изпълнителното производство е прекратено по силата на закона, като всички
предприети след това изпълнителни действия (като такива се констатират два
запора върху банкови сметки на длъжника през 2017 и 2019 г.) следва да се
считат обезсилени по право. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще
постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи
това. (т.10 от ТР 2/2013г. и Решение №285/06.10.2015 г. по гр.д.№1953/2015 г.
на ВКС, ІV г.о.) Наложените междувременно два запора не пораждат правно
действие и не могат да имат нито процесуалноправни, нито материалноправни
последици, в това число последицата прекъсване на погасителна давност, защото
са извършени по едно прекратено по силата на закона изпълнително производство.
Или съдът намира, че процесното вземане е погасено по давност. Този извод не
може да се промени и ако се възприеме тезата на ответника, че в конкретния случай
ТР 2/2013 г. е неприложимо, а следва да се прилага Постановление №3 от
18.11.1980г. на Пленума на ВС, според което давността спира да тече докато трае
изпълнителния процес. Ако се възприеме тази теза, то изпълнителният процес е
траел до 17.08.2014 г., когато е прекратен ex lege. От този момент тече нова
давност, която не е прекъсната с наложените запори по изложените вече
съображения, и същата е изтекла на 17.08.2019 г. За това съдът намира, че искът
е основателен и следва да се уважи.
При този изход на спора в полза
на ищцовата страна се дължат деловодни разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК.
Ищцата е направила разноски за държавна такса в размер 2 311,52 лв., за
адвокатско възнаграждение в размер 3 000 лв. и за такса за препис от
изпълнително дело в размер 24 лв. Ответникът възразява за прекомерност на
адвокатското възнаграждение. Съдът намира възражението за основателно.
Минималният размер, определен в чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1 от 09.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, се равнява на сумата
2 263,64 лв. Уговореното и платено възнаграждение в размер 3 000 лв.
е чувствително по-високо (няма данни адвокатът да е регистриран по ЗДДС) и не
съответства на фактическата и правна сложност на делото и на положените от
адвоката усилия, които се свеждат до участие в две съдебни заседания по
докладване на делото и събиране на доказателства – препис от изпълнително дело.
Ето защо съдът намира, че възнаграждението следва да бъде редуцирано на
основание чл.78, ал.5 ГПК до сумата 2 263,64 лв. Така общият размер на
разноските на ищцовата страна е 4 599,16 лв., които следва да се присъдят
в тежест на ответника.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че О.Г., ЕГН **********,***, не дължи на “БАНКА ДСК”ЕАД, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление гр.София, ул.”Московска” №19, представлявано от В.
С.и Д. Н., сумата 57 788 лв. – остатък от главница по договор за жилищен кредит
от 31.05.2007 г., изменен с допълнително споразумение от 15.02.2010 г., за
която сума е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.№3290/2011 г. на ПРС, поради
погасяване на вземането по давност.
ОСЪЖДА “БАНКА
ДСК”ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр.София, ул.”Московска”
№19, представлявано от В. С.и Д. Н., да заплати на О.Г., ЕГН **********,***, сумата
4 599,16 лв. (четири хиляди петстотин деветдесет и девет лева и 16 ст.) – разноски
в производството по т.д.№718/2019 г. по описа на ОС Пловдив, Търговско
отделение, ХVІ състав.
Решението подлежи на обжалване
пред Апелативен съд Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: