Р
Е Ш Е Н И Е №131
В ИМЕТО НА НАРОДА
гр. Шумен, 06.06.2019г.
Шуменски окръжен
съд, в открито заседание на девети май през две хиляди и деветнадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Лидия Томова
ЧЛЕНОВЕ:
1. Зара Иванова
2. Ненка Цветанкова
като
разгледа докладваното от мл. съдия Н. Цветанкова в. гр. д. № 107 по описа за
2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл.
от ГПК.
С
Решение №74/28.01.2019г., постановено по гр. д. 2633/2018г. по описа на РС
Шумен, е отхвърлен предявеният от Н.Т.Д. чрез адв. Д.С. ***
срещу „ОТП Факторинг България“ ЕАД, с ЕИК ,, със седалище и адрес на управление гр.
С..., представлявано от И.Г.Д.-М.- изпълнителен директор, отрицателен
установителен иск по чл.439 от ГПК за признаване за установено, че ищецът Н.Т.Д. не дължи на ответника „ОТП
Факторинг България“ ЕАД сумата от 1200 лева по изпълнителен лист, издаден по
ч.гр.д. №2130/2013г. по описа на РС Шумен, по който е образувано изпълнително
дело №2013*0400918 по описа на ЧСИ */нов №2018*0408714 по описа на ЧСИ **/.
Решението
на РС Шумен е обжалвано от ищцовата страна, която поддържа, че обжалваният
съдебен акт е неправилен, необоснован и постановен в противоречие с материалния
закон. Жалбоподателят счита, че неправилно районният съд е приел договора за
цесия за валиден като в тази насока изтъква доводи, че пар.2, т.2.1. от
договора, в който следва да са посочени средната и общата цена на изкупените
вземания, е зачеркнат, поради което липсва предмет на договора. Поради
заличаването на част от текста на договора не може да се направи и извод дали
процесното вземане е прехвърлено с договора за цесия на новия кредитор. Твърди
се, че посочената клауза от договора е нищожна по смисъла на чл.146 от ЗЗП. Не е
налице надлежно уведомяване на длъжника за извършената цесия по смисъла на
чл.99, ал.4 от ЗЗД. Моли първоинстанционното решение да бъде отменено.
Претендират се разноски.
В
срока по чл. 263 ГПК от въззиваемото дружество е постъпил отговор на въззивната
жалба чрез процесуалния му представител. Счита, че с оглед направените в
исковата молба твърдения, ищецът не търси защита в качеството си на потребител,
а отрича наличието на изпълняемо право срещу него като в случая разпоредбите на
ЗЗП не намират приложение. Във връзка с доводите на жалбоподателя заявява, че
ирелевантно по отношение основателността на иска по чл.439 от ГПК е надлежното
уведомяване на длъжника за извършена цесия, тъй като този факт не рефлектира
върху дължимостта на вземането. Сочи, че между „Банка ДСК“ ЕАД и въззиваемото
дружество е възникнало валидно правоотношение по договор за цесия, както и че
прехвърлените вземания, включително това към въззивника са достатъчно ясно
индивидуализирани. Заличаването на цената не се отразява на действителността на
договора, а освен това длъжникът като лице, което не е страна по договора, не
може да възразява по отношение на цената. Счита, че възражението на
жалбоподателя за нищожност на договора за цесия е преклудирано с влизане в сила
на заповедта за изпълнение. Моли първоинстанционното решение като правилно и
законосъобразно да бъде потвърдено. Претендират се разноски.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на
обжалване акт, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо.
За
да се произнесе настоящият състав взе предвид следното:
В
исковата молба се твърди, че въз основа на издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.
№2130/2013г. по описа на РС Шумен срещу ищеца, е образувано изпълнително дело в
полза на „ОТП Факторинг България“ ЕАД за събиране на вземане в размер на 1200
лв.. Ищецът счита, че към момента не съществува такова вземане като се позовава
на нищожността на договора за цесия, сключен между „ОТП Факторинг България“ ЕАД
и „Банка ДСК“ ЕАД, поради противоречието му с чл.2, ал.4 от ЗКИ и Регламент №575/2013г. на Европейския
парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година. В тази насока въвежда
твърдения, че ответникът няма банков лиценз като сочи, че договорът за цесия е
нищожен и поради пълна симулация, тъй като вземането съществувало още в полза
на „Банка ДСК“ ЕАД и не било счетоводно отписано. Като основание, поради което
не дължи на ответника процесната сума, се позовава и на обстоятелството за
ненадлежното му уведомяване като длъжник за извършената цесия. Въвежда довод за
изтекла погасителна давност по отношение на вземането на 19.07.2018г., считано
от датата на издаване на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист-
19.07.2013г. Твърди, че не е надлежно уведомен за настъпила предсрочна
изискуемост на вземането. Позовавайки се на изложеното иска от съда да се
признае за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи
на ответното дружество сума в размер на
1200 лв. по изпълнителен лист, издаден по ч.гр.д. № 2130/2013г. по описа на РС
Шумен, по който било образувано изпълнително дело № 8714/2018г. по описа на ЧСИ
**.
В
срока по чл. 131 от ГПК е депозиран отговор на исковата молба от ответното дружество.
По отношение възражението на ищеца за нищожност на договора за цесия, счита
същото за преклудирано с влизане в сила на заповедта за изпълнение. Изложени са
и аргументи за неговата неоснователност. Позовава се на надлежно уведомяване на
длъжника за цесията с връчването на препис от отговора на исковата молба. Оспорва
се възражението за изтекла погасителна давност.
След
като се запозна с изявленията на страните и събраните по делото доказателства,
съдът прие за установено от фактическа страна следното:
Между
страните в настоящото производство не се спори, а
и от приложените копия на материали по изпълнително дело № 2013*0400918 по описа на ЧСИ */нов № 2018*0408714 по описа на ЧСИ **/, се
установява, че въз основа на Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК №1129/19.07.2013 г. по ч.
гр. д. №2130/2013 г. по описа на Районен съд Шумен, в ползва на „Банка ДСК“
ЕАД, ЕИК , със седалище и адрес на управление гр. С., представлявано от М.С.В.и
Д.Н.Н., е издаден изпълнителен лист от 19.07.2013г., с който ищецът Н.Д. е
осъден да плати на „Банка ДСК“ ЕАД следните суми: сумата от 1200.00 лв.,
представляваща главница по Договор за кредит овърдрафт от 21.09.2007г., сумата
от 159.58 лв.- лихва съгласно договора, заемни такси и лихва за просрочие,
включително такси закъснение от 06.12.2012г. до 16.07.2013г., законна лихва
върху главницата от 18.07.2013г. до изплащане на вземането, както и сумата от
127.19 лв. разноски по делото.
По молба на взискателя „Банка ДСК“ ЕАД на 16.10.2013
г. е образувано изпълнително
дело №2013*0400918 по описа на ЧСИ *срещу ищеца въз основа на издадения
изпълнителен лист от 19.07.2013г.
От
Договор за покупко- продажба на вземания между „Банка ДСК“ ЕАД и „ОТП Факторинг
България“ ЕАД от 05.11.2013 г., ведно с приложения към договора приемо-
предавателен протокол от 21.11.2013г. и потвърждението за извършена цесия от
21.11.2013 г., се установява, че възмездно са прехвърлени вземания от
просрочени и непогасявани надлежно потребителски кредити от първоначалния
кредитор в ползва на ответника, включително вземането спрямо кредитополучателя Н.Т.Д.
по Договор за кредит от 21.09.2007г.
С
молба с вх. №2830/21.04.2015г. „ОТП Факторинг България“ ЕАД е поискало
конституирането му като взискател в изпълнителното производство. В молбата е
посочено, че по силата на сключен между „ОТП Факторинг България“ЕАД и „Банка
ДСК“ ЕАД Договор за покупко- продажба на вземания /цесия/ от 05.11.2013г.
банката цедирала вземането си срещу длъжника Н.Т.Д., в качеството му на
кредитополучател по Договор за кредит от
21.09.2007г. С резолюция на ЧСИ ответникът е
конституиран като взискател по изпълнително дело № 918/2013г. по описа
на ЧСИ .
С
разпореждане от 26.11.2015г. ЧСИ е приело, че поради неявяване на длъжника в
двуседмичен срок за получаване на съобщението с приложените към него ПДИ и
заповед за изпълнение по ч.гр.д. №230/2013г. по описа на РС Шумен, същите са
редовно връчени на основание чл.47, ал.5 от ГПК.
С
пълномощно от 21.11.2013г. изпълнителните директори на „Банка ДСК“ ЕАД са
упълномощили ответника „ОТП Факторинг България“ ЕАД да уведоми длъжниците за
прехвърлянето на вземанията по Договор за покупко- продажба на вземания от
05.11.2013г. като изрично в пълномощното е посочено, че цесионерът има право да
подпише писмените съобщения по чл.99, ал.3 от ЗЗД от името на цедента до
длъжниците по прехвърлените вземания, описани в приемо- предавателния протокол
към Договора за цесия.
Представено
по делото е уведомление от 21.11.2013г., адресирано до Н.Т.Д. за сключен на
05.11.2013г. Договор за цесия между „Банка ДСК“ ЕАД и „ОТП Факторинг
България“ЕАД, с което длъжникът се уведомява, че „Банка ДСК“ ЕАД в качеството
си на продавач е прехвърлила на „ОТП Факторинг България“ЕАД вземанията си към
него по Договор за кредит от 21.09.2007г.. и последното дружество е станало
вече негов кредитор.
Предвид
така установената фактическа обстановка и с оглед релевираните с въззивната
жалба оплаквания, съдът достигна до следните правни изводи:
РС
Шумен е бил сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК във връзка с чл. 439, ал.1 ГПК. Съгласно чл. 439, ал.
2 ГПК искът на длъжника, с който оспорва вземането може да се
основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. Конкретният спор
се развива при изпълнителен процес, образуван по изпълнителен лист, издаден в
заповедно производство. При него не се провежда съдебно дирене, поради което чл. 439 ГПК
следва да се прилага за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за
изпълнение. С оглед на това и предвид въведения с исковата претенция довод за
погасяване вземането по давност, следва
да се приеме, че
ищецът се позовава на юридически факт, настъпил след влизане в сила на изпълнителното основание, което
обуславя
допустимост на защитата по чл. 439 ГПК. Друг
факт, на който ищецът се позовава като
новонастъпил и въз основа на който оспорва съществуването на вземането по отношение на ответника, е сключеният договор
за цесия от 05.11.2013г., с който вземането е цедирано.
В настоящия случай ответникът по
иска извежда легитимацията си на кредитор по вземането от
договор за цесия, с който му е прехвърлено вземане, за което е
била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
417 ГПК и изпълнителен лист за дължими главница, такси и лихви по договор за банков кредит. В
закона е предвиден специален ред за защита на
длъжника в заповедното производство- подаване на възражение срещу заповедта за
изпълнение по реда и в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК или пред въззивния съд, на
основанията и в срока, визирани в разпоредбата на чл. 423 ГПК, когато длъжникът
е бил лишен от възможност да оспори вземането. При липса на възражение в срок
или след влизане в сила на съдебното решение, с което установителният иск е уважен, заповедта влиза в сила, с което се
преклудират фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, включително и
тези, относими към действителността на породилото го основание, освен ако не са
налице специалните хипотези по чл. 424 и чл. 439 ГПК- новооткрити обстоятелства
и доказателства, които
не са могли да бъдат известни на длъжника до изтичането на срока за подаване на
възражението /по чл. 414 ГПК/
или с които той не е могъл да се снабди в същия срок, са основание за оспорване на вземането по реда и в
сроковете по чл. 424 ГПК, а на новонастъпили, след влизане в сила на заповедта
за изпълнение, факти длъжникът може да се позовава при оспорване на
изпълнението по чл. 439 ГПК.
В
този смисъл така въведените твърдения относно сключването на договора за цесия като факт, настъпил след влизане в сила на заповедта
за изпълнение, не намира опора в доказателствата
по делото. Действително заповедта за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ е издадена на 19.07.2013 г., а договорът за цесия е сключен на 05.11.2013 г. след нейното издаване. Но претенцията по чл. 439 от ГПК е допустимо да се основава само на факти, настъпили след
стабилизирането на изпълнителното основание, послужило за реализиране на
принудителното удовлетворяване на кредитора. Неподаването на възражение има за
последица създаване стабилитет на заповедта за изпълнение и оспорването на
фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на
вземането, които ищецът е могъл да посочи в срока за възражение по чл. 414, ал.
2 от ГПК, се преклудира, освен ако не са налице специалните хипотези
на чл. 439
и чл. 424 от ГПК. От материалите по
изпълнителното дело се установява, че с разпореждане
от 26.11.2015г. ЧСИ е приело, че поради неявяване на длъжника в двуседмичен
срок за получаване на съобщението с приложените към него ПДИ и заповедта за
изпълнение, същите са редовно връчени на основание чл.47 от ГПК, т.е. срокът за
подаване на възражение по чл.414 от ГПК е започнал да тече за длъжника след повече от две години от сключването на договора за цесия. Не се спори, че ищецът
не е упражнил правото си на възражение по чл. 414 ГПК. Поради това съдът приема, че доводите на жалбоподателя относно това, че
ответникът не е носител на материалното право поради изложените съображения за нищожност
на договора за цесия, е следвало да бъдат реализирани в друго производство,
доколкото същият е сключен преди влизане в сила на заповедта и ищецът е можел
да възрази срещу вземането на ответника в рамките на заповедното производство с
подаване на възражение, поради което се явяват преклудирани.
Относно
възражението за ненадлежно уведомяване на длъжника за извършената цесия, настоящият състав намира следното: В процесния случай по делото е представено писмено
уведомление, изходящо от цесионера и адресирано до длъжника, за което липсват доказателства да е
изпратено, респ. получено от длъжника. Представено е пълномощно, с което
цедентът е упълномощил цесионера за уведомяване на длъжниците за извършената
цесия. Дори да липсва уведомяване на ищеца длъжник непосредствено след
сключване на договора за цесия, съгласно съдебната практика /Решение №
3/16.04.2014 г. по т.д.№ 1711/2013 г. на ВКС, I ТО/ поради отсъствие на
специални изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде
уведомен от цедента за извършената цесия, цесията следва да се счете за
надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато уведомление, изходящо от
цедента, но приложено към исковата молба на цесионера /в случая представено от
него с писмения отговор/ е достигнало до длъжника с връчването на същата. Уведомяването
на длъжника с връчване на писмения отговор и приложенията към него съставлява
надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал.3
от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника на основание чл. 99, ал.4
от ЗЗД като това обстоятелство следва да бъде съобразено като факт
от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска на основание чл. 235, ал.3
от ГПК. С оглед на това и предвид наличието на приложено към
отговора на исковата молба уведомление за извършена цесия, изходящо от
цесионера, за което той е надлежно упълномощен от цедента, неоснователно се
явява направеното възражение за ненадлежно извършено уведомяване за прехвърляне
на вземането по смисъла на чл.99, ал.4 от ЗЗД. Неоснователно е възражението, че
липсата на нотариална заверка на пълномощното, с което цедентът упълномощава
цесионера да уведоми длъжниците за прехвърлянето на вземанията, ревлектира
върху надлежното уведомяване, доколкото такава форма за упълномощаването не се
изисква. Съгласно Решение № 137 от
2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., ГК, предишният
кредитор има право да упълномощи новия
кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. Това
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3
и ал. 4 от ЗЗД.
В
исковата молба жалбоподателят се е позовал също на погасителна давност, изтекла
считано от издаване на заповедта за изпълнение и навежда възражения, че не са
настъпили предпоставките за предсрочна изискуемост на вземането, тъй като не е
бил уведомен за упражненото от кредитора право за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем. Предвид гореизложените съображения, възражението за
липсата на предпоставки за настъпване предсрочна изискуемост на вземането, е
недопустимо, тъй като срещу тях жалбоподателят е могъл да се защити чрез
възражение срещу заповедта за незабавно изпълнение по чл.414, ал.1 от ГПК,
което не е сторил в преклузивния законен срок. Наведеното основание за
недължимост на вземането поради погасяването му по давност, изтекла след
влизане в сила на заповедта за незабавно изпълнение и стабилизиране на
издаденото въз основа на нея изпълнително основание следва да бъде разгледано в
настоящото производство.
С
писмената защита пред настоящата инстанция, жалбоподателят е изразил несъгласие
с преценката на районния съд за неоснователност на възражението за изтекла
погасителна давност. Така направеното оплакване макар и преклудирано, настоящият
състав намира и за неоснователно по следните съображения: От материалите по
изпълнителното дело се установява, че на 16.10.2013г. е подадена молба за
образуване на изпълнително дело. По отношение на материалноправните последици
от образуването на изпълнително производство са постановени ППВС № 3/18.11.1980
г. и ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС, с т. 10
на което е обявено, че предходното постановление е изгубило действие. Поради
съществуващата колизия между двете разрешения по отношение на това спира ли
изпълнителното производство теченето на погасителна давност на вземането,
следва да се отговори на въпроса ползва ли се тълкувателното решение с обратно
действие или действа занапред единствено за периода след постановяването му,
съответно преди отмяната на постановлението действа именно то. С оглед
принципите на правна сигурност и предвидимост следва да се приеме, че на
последващата промяна на тълкуването на определена правна норма не може да се
придаде обратно действие, доколкото правните субекти са били длъжни и са
съобразявали поведението си с едно предходно дадено, също задължително
тълкуване. Установеното
с новото ТР тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано от
съответните органи, за които то е задължително, по случаите които са от тяхната
компетентност, когато въпросът е отнесен за разрешаване до тях, след приемането
на новото ТР или по такива, които са били заварени към този момент. В тези
случаи, ако преди постановяване на новото ТР са се осъществили факти, които за
от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили
правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед на
тълкувателното ППВС или ТР, което е било действащо към момента на настъпването
на последиците /В този смисъл Решение № 170/17.09.2018 г. по гр.дело №
2382/2017 IV г.о. на
ВКС/.
Доколкото
изпълнителното производство е образувано при действието на ППВС № 3/18.11.1980г.,
именно задължителното тълкуване на чл. 116 от ЗЗД дадено с него е било приложимо
в отношенията между страните и съдебния изпълнител до последващата му отмяна с
тълкувателното решение от 26.06.2015г. С оглед даденото разрешение в цитираното
постановление погасителната давност се прекъсва с предприемане на действия за
принудително изпълнение, а докато трае изпълнителното производство същата се
спира. От горното следва, че с подаването на молбата от 16.10.2013 г. с посочване на изпълнителни
способи, които да бъдат приложени за принудителното събиране на вземането,
взискателят е прекъснал теченето на давностния срок, като същият е спрян до
постановяването на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на
ВКС, с т. 10 на което е обявено, че предходното постановление е изгубило
действие, респективно от тази дата започва да тече давност по материалното
правоотношение като до 11.09.2018г., когато е предявен искът по настоящото
производство, петгодишният давностен срок за погасяване на процесното вземане
не е изтекъл. При това положение, съдът намира за безпредметно обсъждането на
останалите възражения относно това откога е прекъсната давността и откога е
започнала да тече нова погасителна давност, респ. кои предприети принудителни
действия могат валидно да прекъснат давността.
По изложените съображения се налага извод за неоснователност на депозираната въззивна
жалба. Като е достигнал до същия правен извод за неоснователност
на предявения иск, първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено, а въззивната
жалба да се остави без уважение.
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане, в
полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски. Въззиваемото
дружество пред въззивната инстанция е представлявано от юрисконсулт като
съобразно разпоредбите на чл.78, ал.8 от ГПК вр. чл.37 от ЗПП и чл.25, ал.1 от
Наредба за заплащането на правната помощ, следва да му бъде определено и
присъдено юрисконсултско възнаграждение в претендирания размер от 200 лв.
Мотивиран от горното, Шуменски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №74/28.01.2019г., постановено
по гр. д. 2633/2018г. по описа на РС Шумен.
ОСЪЖДА
Н.Т.Д. с ЕГН ********** *** на основание чл.78, ал.8 от ГПК да заплати на „ОТП
Факторинг България“ ЕАД, с ЕИК ,, със седалище и адрес на управление гр.
С..., представлявано от И.Г.Д.М.- изпълнителен директор, сума в размер на 200
лв. /двеста лева/, представляваща разноски по делото за юрисконсултско
възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.