№ 3870
гр. София, 07.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско
дело № 20241110152831 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 ГПК.
Делото е образувано по искова молба на В. В. В., чрез ЕАД „Д. М.“, с която
срещу „******“ ЕООД е предявени съединени в условията на евентуалност искове по
чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит №
******/27.02.2016 г., сключен между страните от разстояние, поради противоречие на
същия с императивни норми на закона /ЗПК/. В исковата молба ищецът излага
подробни съображения относно нищожността на процесния договор за потребителски
кредит - същият не съдържал ясно указание относно ГПР, в който потребителят счита,
че следва да се включи и начисленото възнаграждение на гаранта по договор за
гаранция, какъвто договор потребителят не е сключвал, но във връзка с който
прекомерно се обременявало задължението му. Счита, че е нарушено изискването на
чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК. Сочи, че освен вземанията по договора за кредит,
ответникът претендирал от нея и възнаграждение по договор за гаранция, който се
твърди да е бил сключен с друго дружество, което обстоятелство ищцата отрича. В
условията на евентуалност заявява, че предявява иск за прогласяване нищожността на
договора поради заобикаляне на закона, поради неспазване на установената в ЗПК
писмена форма на договора. В случай че съдът намери, че договорът е действителен,
предявява иск за прогласяване на клаузата на чл. 5 от договора за кредит, като
неравноправна, евентуално като нищожна поради противоречие със закона и неговото
заобикаляне. Моли за уважаване на иска и за присъждане на разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с
който оспорва предявените искове като неоснователни. Поддържа, че ищецът е
следвало да предостави обезпечение на задълженията си по кредита, като той е избрал
това да стане чрез поръчителство, предоставено от трето лице - ******. Счита, че в
конкретния случай не са допуснати нарушения на императивните изисквания на ЗПК и
възнаграждението на поръчителя не следва да се включва при изчисляване на ГПР. В
1
случая ищецът сам бил избрал този начин на обезпечаване на задълженията си по
договора за кредит. Моли за отхвърляне на предявения иск и за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение за производството.
Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на
първоинстанционното производство доказателства и при съобразяване
становищата на страните, съдът приема за установено от фактическа страна
следното:
Безспорно между страните е, че от разстояние е бил сключен процесният
договор за кредит за сумата 400 лева при посочен в договора ГПР 49,66 %, че същият
е бил сключен при уговорка за предоставяне на обезпечение от страна на трето за
спора лице (******) срещу заплащане на възнаграждение, както и че това
възнаграждение не е включено при посочване на ГПР в договора за кредит.
По делото е представен договор за потребителски кредит № ******/****** г.,
като страните не спорят, че същият е сключен от разстояние. Ищецът не оспорва да е
получил във връзка с този договор сумата 400 лева, както и в договора да са били
посочени лихвен процент по заема 3.38 %, годишен процент на разходите – 49,85 %.
Кредитополучателят се е задължила да върне сумата по кредита за период от 30 дни.
Съгласно клаузата на чл. 5 от договора за потребителски кредит, заемът се
обезпечава с поръчителство, предоставено от ****** в полза на дружеството кредитор.
Договорът за поръчителство се сключва не по-късно от края на работния ден, в който е
сключен договорът за кредит. С одобряването от дружеството кредитор на
предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката свързана с обезпечението не
може да се отмени нито от заемателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.
Одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на заема.
В предоставената на потребителя преддоговорна информация е посочен размер
на ГПЛ 41,12 %. В СЕФ е посочено още, че ако потребителят избере да сключи
договор за поръчителство с гарант, предложен от кредитора, очакваните разходи за
кредитополучателя ще възлизат в размер на 114,92 лева, като същите не са включени в
ГПР.
По делото не са представени приложимите към договора общи условия.
Доколкото обаче не се отрича от страна на ответника, съдът приема, че необходимо
условие за сключването на договора за кредит е било обезпечаването му от страна на
кредитополучателя, а в конкретния случай това е станало чрез поръчителство от
страна на ******.
Никоя от страните не е представила съглашение във връзка с предоставеното по
договора за кредит обезпечение от третото за спора лице.
При използване на общодостъпен калкулатор съдът установи, че при включване
на сумата 114.92 лева при изчисляване на размера на ГПР, то същият би възлизал на
2679,87 %.
При така установеното от фактическа страна, по приложението на закона
съдът намира следното:
По предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, ев. пр. 2, ев. ал. 2,
пр. 3, ев чл. 26, ал. 4 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи, че договорът, сключен с
ответника, е нищожен на заявените с исковата молба основания, а именно поради
нарушение на императивни норми на закона, в условията на евентуалност поради
заобикаляне на императивни правни норми или поради неспазване на изискуемата от
закона форма, в условията на евентуалност, че е нищожна клаузата на чл. 5 от
договора като неравноправна.
В тежест на ответника е да установи основателността на възраженията си, респ.
2
че клаузите от процесния договор са били индивидуално уговорени.
Преди да пристъпи към обсъждане на спорния въпрос по същество, съдът
намира за необходимо да посочи, че доколкото са предявени искове за прогласяване на
нищожност на правна сделка, приложими са разрешенията, дадени с Тълкувателно
решение по тълк.д.№ 1/2020 г., ВКС, ОСГТК, а именно че принципът на
диспозитивното начало се проявява в пълнота при предявяване на иск по реда на
чл.124 ал.1 ГПК за прогласяване нищожност на правна сделка или на отделни клаузи
от нея. Когато е сезиран с такъв иск, съдът е обвързан да се произнесе само по
посочения в исковата молба порок на сделката и не следи служебно за пороци на
сделката, в т.ч. и когато страна по същата е потребител.
Следва също така да се посочи, че когато са предявени искове за
недействителност на сделка, начинът на съединяването на исковете не зависи от волята
на ищеца и съдът не е обвързан от начина, по който ищецът е заявил, че съединява
предявените искове. Каквато и поредност и каквото и съотношение да е посочил
ищецът, всички искове са предявени в условията на евентуалност, тъй като никоя
сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание, нито е възможно
едновременно тя да е нищожна и да подлежи на унищожение, и наред с това да
съществува някаква форма на относителна или висяща недействителност. Във всички
случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност, подредени
според тежестта на порока: от най-тежкия – противоречие на закона или
заобикалянето му, през по-леките – липса на основание, липса на съгласие,
привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липса на форма. В този
смисъл е напр. решение № 2 от 22.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1153/2019 г., IV г. о.,
ГК и др. В тази връзка, независимо че ищецът е заявил, че главният предявен иск е
този за нищожност поради неспазване на предписаната форма за действителност на
договора за потребителски кредит, тъй като същият не бил надлежно подписан, съдът
следва да разгледа първо иска за прогласяване нищожността на процесния договор
поради противоречие на същия с императивни норми на закона извън неспазването на
предписаната форма.
Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на
договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има
характер на изначална недействителност, защото последиците са изискуеми при
самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
другите разходи.
В случая се касае за т.нар. „бързи кредити“, при които потребителят разчита да
получи заявената сума в кратък срок, а съгласно събраните по делото доказателства е
установено, че за да бъде отпуснат заемът потребителят се задължава да осигури
поръчител, респ. гарант. По делото обаче не се установява договор за поръчителство
/за предоставяне на гаранция/ да е бил сключен между ищеца и ******, както се
поддържа от страна на ответника. По делото липсва представен такъв договор, който
да е бил подписан от ищеца или да са изпълнени особените изисквания на закона за
сключването му от разстояние. Установява се обаче, че наред със задълженията по
договора за кредит, ответното дружество е начислило и възнаграждение за
гарантиране на задълженията му по договора за кредит от страна на това одобрено от
кредитора дружество, негов партньор.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът следва да съдържа годишния
3
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
С оглед заявените по делото възражения срещу действителността на процесния
договор, съдът дължи обсъждане на доводите за нарушение на императивните норми
на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК във връзка с изискванията на закона към
годишния процент на разходите по договор за потребителски кредит.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия.
В процесния договор за потребителски кредит формално е изпълнено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Така посоченият размер не надвишава
максимално допустимия по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Според настоящия състав на съда обаче
този размер не отразява действителния процент на разходите в случая, тъй като
същият не включва част от разходите по кредита, а именно не е включено начисленото
от кредитора възнаграждение в размер на сумата 114,92 лева, посочено в представения
по делото СЕФ, съдържащ преддоговорната информация, при което общият размер на
дълга нараства до сумата 528,63 лева /при главница в размер на 400 лева/ за срок на
договора от 30 дни.
Както се посочи и по-напред, това възнаграждение всъщност е печалба за
кредитора, надбавка към главницата, доколкото не е установено основание същото да
се дължи на друг субект, а не на кредитора, както и сумите да са напуснали
патримониума на дружеството, още по-малко това да е станало на валидно правно
основание. По тези съображения според настоящия състав начислената от кредитора
„такса за гаранция“ трябва да е част от ГПР, като в случая това законово изискване не
е спазено.
При това положение се налага извод, че договорът за кредит и доколкото не се
установява сключването на договор за гаранция с друг правен субект, не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен
4
действителният размер на разходите по кредита. Текстът на последната норма не
следва да се възприема буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно ГПР, да
се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора.
Годишният процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за
потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен
ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води
до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е
спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Подвеждащото оповестяване на този
елемент от изискуемото съдържание на договора съставлява порок, изключващ
валидността на договора съгласно чл. 22 ЗПК. В този случай потребителят следва да
върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и или други разходи по
кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК.
Ето защо и съдът приема, че напълно основателно от страна на ищеца се
поддържа, че е налице нарушение на императивни норми на ЗПК, тъй като
възнаграждението на гаранта не е било включено както в лихвения процент по
договора, така и в годишния процент на разходите. Следователно и ответникът не
установява договорът да е действителен, с оглед което и предявеният иск следва да
бъде уважен на главното основание, а именно поради противоречие на договора с
императивни материалноправни разпореди на закона.
По разноските:
С оглед изхода от спора разноски се дължат на ищеца на основание чл. 78, ал. 1
ГПК. Същите са в размер на 1850 лева (държавна такса и адвокатско възнаграждение).
Мотивиран от изложеното, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от В. В. В., ЕГН **********, ******, със съдебен
адрес: гр. ******, срещу „******“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление: ******, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т.
10, вр. чл. 19, вр. чл. 22 ЗПК нищожността на договор за паричен заем №
******/****** г., сключен между страните, поради противоречието му със закона.
ОСЪЖДА „******“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:
****** да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на В. В. В., ЕГН **********, ******,
със съдебен адрес: ******, сумата 1850 лева, представляваща разноски за
производството пред СРС.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5