№ 29
гр. Русе, 31.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ПЪРВИ СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Аглика Гавраилова
Членове:М. Велкова
Антоанета Атанасова
при участието на секретаря Маня Пейнова
като разгледа докладваното от Антоанета Атанасова Въззивно гражданско
дело № 20224500500745 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от УМБАЛ „К.“ АД против решение № 1304 от
20.10.2022 г., постановено по гр. д. № 1854/2022 г. на Русенския районен съд, с което е
отхвърлен предявеният от него против А. И. К. иск за заплащане на сумата от 8000 лв.,
неустойка по т. 10.10 от трудов договор № 197, сключен между страните на 17.11.2017
г., ведно със законната лихва от 04.04.2022 г. до изплащане на вземането. Твърди, че
решението е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния
закон. Намира, че от фактическа страна било безспорно установено по делото, че б. е
изправна страна по сключения между страните договор. Установено било още, че
трудовото правоотношение между страните било прекратено по инициатива на
ответника с писмено предизвестие. Тъй като специализантът бил прекратил договора
си еднолично, налице било основание за претендиране на уговорената в т. 10.10 от
договора между страните неустойка. Възразява, че не бил променял едностранно
трудовия договор. Налице била констатирана производствена необходимост и поради
това била издадена заповед № 41/28.01.2019 г., с която ответникът бил преназначен в
***. Няма данни тази заповед да е осуетила практическото обучение на д-р К.. Заема
позиция, че предявеният от него иск е основателен и следва да се уважи. Претендира
отмяна на решението и разноски за двете инстанции.
Ответникът по жалбата А. И. К. чрез адв. М. П. и адв. Т.Е. САК оспорва
1
основателността й по съображенията, изложени в отговора по чл. 263 ГПК. Претендира
разноски.
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, против обжалваем
съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по
същество.
В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд извърши
служебна проверка относно валидността и допустимостта на обжалваното решение и
намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност –
постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната на
правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмен форма, подписан е и е
разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата
недопустимост.
Между страните няма спор по отношение на установената по делото фактическа
обстановка. Въз основа на събраните в производството писмени доказателства е
безспорно установено, че между УМБАЛ „К.“ АД и А. И. К. на 17.11.2017 г. бил
подписан трудов договор, в който е посочено, че се сключва на основание чл. 68, ал. 1,
т. 2 във връзка с чл. 70 от КТ- обучение за получаване на специалност, вр. чл. 11, ал. 1
от Наредба № 1/2015 г. Посочено е, че работодателят възлага, а работникът приема да
изпълнява длъжността "***", характер на работа - съгласно длъжностна
характеристика. Срокът на договора е до датата на придобИ.е на права на специалист
по "***", но не по-късно от 1 г. от допускане на специализанта до държавен изпит.
Уговореното работно време е 8 часа, при сумирано изчисляване. В т. 7 от договора е
уговорен срок на предизвестие, който е определен на 90 дни за всяка една от страните.
В т. 9 са уговорени други условия на трудовия договор, като конкретно в т. 1 от
същата точка работника се е задължил да не сключва други трудови договори с други
работодатели без писмено разрешение от работодателя, а в т. 2 се е съгласил, на осн.
чл. 119 КТ да извършва и други дейности и да бъде преместван на други работни места,
след писмено разпореждане на работодателя.
В т. 10 от договора са уговорени специфични условия на този договор. Съгласно
т. 10. 1 от договора, работодателят се задължава да осигури на работника условия за
практическо обучение за придобИ.е на квалификация по професията- *** по
специалността "***", а работникът се задължава да придобие квалификация по същата
специалност. Посочено е, че обучението се провежда в медицинските отделения на
УМБАЛ „К." АД - пълно или частично акредитирани за обучение на студенти и
специализанти по модули от индивидуален план-програма за специалността "***". В т.
10.5 е уговорено, че работодателят се задължава по време на специализацията да
разреши ползването на платен годишен отпуск за периода на теоретично обучение под
формата на задължителни краткосрочни и основни курсове и практическо обучение по
2
модули за частите от учебната програма, които УМБАЛ „К." АД не може да проведе.
Съгласно т. 10.10 при прекратяване на съществуващото трудово
правоотношение, при която и да е от хипотезите, регламентирани в чл. 25, ал. 1 от
Наредба № 1/2015 г. по инициатива или по вина на работника преди изтичане на срока,
за който е сключен договора (до придобИ.е на права на специалист по "***"),
работникът дължи на работодателя неустойка в размер на 8000,00 лв. или стойността
на направените до момента разходи за обучение, ако те надвишават размер на
неустойката. В т. 10. 11 е уговорена и законна лихва върху просроченото парично
задължение по т. 10. 10 от договора.
Видно от този договор и отбелязването в него, ответникът е постъпил на работа
на 20.11.2017 г.
Със Заповед № 41/28.01.2019 г., Изп. директор на УМБАЛ „К.“ АД възложил на
основание чл. 120 КТ на ***и, в т. ч. и специализанти, да преминат на длъжност "***" в
***, съгласно приложен график. Ответникът бил включен в тази заповед и фигурира
под № 10 от нея.
Със заявление вх. № 1940/05.04.2019 г. на УМБАЛ „К.“ АД д-р А. К. уведомил
работодателя, че желае да прекрати трудовото си правоотношение поради едностранно
изменение на мястото и характера му на работа. Позовал се на горепосочената заповед,
с която според него се променяла длъжността му от „***-*** *** болести“ в „*** в
***“. Поради тези причини и на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ заявил, че прекратява
едностранно ТПО, считано от момента на неговото получаване.
Със Заповед № 72/05.04.2019 г., на основание горепосоченото заявление, Изп.
директор на б. прекратил ТПО с ответника на длъжност ***, *** „*** болести“ на
основание чл. 327, ал.1, т. 3 КТ.
От събраните гласни доказателства- показанията на св. Я.Н. и св. И. К.- баща на
ответника се установява, че д-р Ал. К. не е работил в ***, а е давал дежурства по
график там. Св. К. разяснява, че това се е случвало като *** на разположение по
график в Отделение ***, а не като назначен в това СО. Така той на практика
консултирал дежурния ***, който е в екипа на СО при необходимост.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание 92 ЗЗД.
При него ищецът следва в условията на пълно и главно доказване да установи
следните предпоставки за уважаване на исковата претенция: наличие на валиден
трудов договор, сключен между страните; че в договора е уговорено заплащане на
неустойка, в случай на неизпълнение на договора; че е изпълнил всички свои
задължения, съгласно договора, както и че от страна на ответника е налице
неизпълнение на договорно задължение, чието изпълнение неустойката обезпечава
и/или обезщетява, а ответникът носи тежестта да докаже възраженията си, че е
3
изпълнявал своите задължения, съгласно договора, както и че уговорената неустойка е
нищожна, съотв. прекомерна.
Първият основен въпрос, на който следва да се даде отговор в производството е
дали неустоечната клауза е нищожна поради противоречие със закона и с добрите
нрави, каквото възражение изрично е направено от ответника, но и за което съдът
следи служебно.
Разпоредбата на чл. 212 КТ предвижда субсидиарно приложение на гражданския
закон по повод имуществената отговорност за вреди на работника към работодателя.
Съобразно задължителната практика на ВКС, в гражданското право страните са
свободни да определят съдържанието на договора и да уговарят различни взаимни
права и задължения вън и в отклонение от уреденото в закона съдържание на договора,
като договорната свобода е ограничена от императивните разпоредби на закона и
добрите нрави, а при трудовия договор свободата е ограничена допълнително и от чл.
66, ал. 2 КТ- да се уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника от
установените с КТД.
В конкретния случай съдът приема, че така уговорената неустойка не противоречи
на никоя от повелителните разпоредби на КТ, ЗЗ или на Наредба № 1/2015 г.,
доколкото това е една от възможните хипотези за търсене на неустойка. В случая с
уговарянето на такава неустойка не се нарушава принципа на чл. 8 КТ, не е нарушено
правото на работника да прекрати договора. Не е налице и нарушаване на основното
конституционна право, прокламирано в разпоредбата на чл. 48 КРБ, тъй като
ответникът с тази клауза нито е ограничен от това да полага труд, нито е ограничен
свободно да избира професията си и мястото си на работа.
Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. на ВКС по т. д. №
1/2009 г., ОСTK нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,
като преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат
използвани различни критерии, част от които са примерно изброени в посоченото
тълкувателно решение.
Тълкувайки действителната воля на страните, съобразно кумулативно
предвидените в чл. 20 ЗЗД критерии, в т. ч. целта и смисъла на договора, както и
систематичното място на уговорките, настоящият състав намира, че уговорената между
страните неустойка е компенсаторна, предназначена да обезщети работодателя за
сторените от него разходи във връзка с обучението на специализанта, като същата не
би довела до неоснователно обогатяване на ищеца, което да противоречи на основни
принципи в правото. С нея не се преследва забранена от закона цел. Сключвайки
процесния договор, срещу обезпеченото с процесната неустоечна клауза задължение,
4
б. се е задължила от своя страна да осигури на специализанта условия за практическото
му обучение за повишаване на квалификацията по професията – *** по специалността
*** /чл. 10.1 от договора/, да подсигури измежду своите служители опитен и
квалифициран ръководител на практическото му обучение, да му предостави достъп до
други работни места, когато индивидуалната му план-програма го изисква, да ползва
литература, инструментариум /т. 10.8/. В този смисъл основателни са доводите на
въззивника, че в практическото обучение на специализанта б. е вложила материален и
човешки ресурс, поради което прекратяването на договора между тях преди изтичане
на уговорения срок безспорно й носи негативни последици, за обезщетяването на
които е уговорена и процесната неустоечна клауза. Със сключването на процесния
договор и изпълнението на задълженията по него, базата за обучение очевидно цели и
подсигуряването си с ***и със съответната специалност след приключване на
обучението. Прекратяването на специализацията прави разходването на средства и
усилия от нейна страна неоправдано, тъй като следва да назначи нов специализант със
съответния нов срок за специализация, което неминуемо води до загуби за нея. Това
обуславя и интереса на базата за обучение, каквато се явява ищцовото дружество да
претендира разходите за обучение от специализантите, в т. ч. и с уговорена неустойка.
В настоящия случай, с неустоечната клауза очевидно страните са придали превес на
нейната обезщетителна функция.
Преценявана към момента на сключване на договора, уговорената неустойка
безспорно има и присъщата й, съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД, обезпечителна функция,
доколкото е предназначена да стимулира пълното изпълнение на задължението на
специализанта да завърши специализацията си и да придобие свидетелство за призната
специалност в срок от 1 година от допускането му до държавен изпит. Нещо повече, тя
е единственият предвиден в договора механизъм, с който работодателят може да
въздейства върху служителя за изпълнение на поетото с договора задължение.
В обобщение, съдът намира, че клаузата в т. 10.15 от договора, съгласно която
работникът дължи неустойка в размер на 8000 лв., ако договорът се прекрати "по
инициатива или по вина на работника" преди изтичане на договорения срок, е
действителна и може да породи правни последици.
При така изведеният извод за валидност на клаузата за неустойка следва да
бъдат разгледани останалите предпоставки от фактическия състав, обуславящи
възникване на задължението за нейното плащане.
Основният спорен въпрос между страните, в т. ч. и пред настоящата инстанция,
е бил ли е изправна страна работодателят по съществуващата трудово-правна връзка,
за да възникне правото му да претендира неустойка.
Обосноваващите претенцията на ищеца твърдения са оспорени от ответника,
който заема позиция, че причина за прекратяване на ТПО било поведението на
5
работодателя и в частност обстоятелството, че със заповед № 41/28.01.2019 г. изменил
едновременно длъжността, мястото и характера му на работа, като по този начин го
поставил в обективна невъзможност да продължи специализацията си и го мотивирал
да прекрати ТПО на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ.
Безспорно е установено по делото, че със заповед от 05.04.2019 г. на Изп.
директор на ищцовата болница е прекратено ТПО между страните на основание чл.
327, ал.1, т. 3 КТ. Заповедта е издадена по повод постъпилото от ответника заявление
от същата дата, с което той е упражнил правото си да прекрати трудовия договор
едностранно без предизвестие.
Предвид изложеното, първоинстанционният съд е извел извод, че посоченото от
самия работодател основание за прекратяване представлява признание, че трудовият
договор е прекратен поради виновно поведение, който обаче е неправилен,
необоснован и противоречи на утвърдената съдебна практика.
На основание чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ трудовият договор се прекратява от момента
на получаване на писменото изявление на работника за прекратяване на договора, като
заповедта на работодателя за прекратяването на трудовото правоотношение в случая
има само констативен характер и се издава в изпълнение на задължението му по чл.
128а, ал. 3 КТ /Определение по ч. гр. д. № 123/2012 г., ВКС, ІІІ Г. О. Както връчването
на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, издадена от работодателя,
автоматично води до прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от това
дали са били налице посочените в нея основания за уволнение, така и писменото
изявление на работника за прекратяване на трудовото му правоотношение на някое от
основанията по чл. 327, ал. 1 КТ води до автоматично прекратяване на трудовото
правоотношение, независимо от това дали е налице посоченото в изявлението на
работника или служителя основание. При незаконно /без основание/ прекратяване на
трудово правоотношение по чл. 327, ал. 1 КТ, работодателят разполага само с
възможност да претендира от работника или служителя обезщетение за вредите, които
е понесъл от неоснователното прекратяване на трудовия договор, но не и с право да
иска възстановяването на вече прекратеното трудово правоотношение /Решение по гр.
д. № 1289/2014 г. на ВКС, ІV Г. О., Решение № 234 от 21.01.2020 г. на ВКС по гр. д. №
1708/2019 г., III г. о. Решение по гр. д. № 3101/2008 г. на ВКС, V Г. О./. В последното
решение изрично се сочи, че различните възможности за защита на работника и на
работодателя при незаконно едностранно прекратяване на трудов договор /доколкото в
КТ е предвидена възможност за отмяна на издадената от работодателя незаконна
заповед за уволнение по иск на работника по чл.344, ал.1, т.1 от КТ, а не е предвидена
възможност работодателят да иска отмяна на незаконното /без основание/
прекратяване на трудово правоотношение, извършено от работника/, са наложени от
конституционно признатите право на труд на гражданите на РБ и забраната за
6
принудителен труд: правото на работника да иска отмяна на заповедта за незаконното
му уволнение с иск по чл.344, ал.1, т.1 от КТ е гаранция за ненарушаване на признатото
в чл.48, ал.1 от КРБ право на труд на всички граждани на Република България и проява
на признатото в чл.56 от КРБ право на защита, а невъзможността на работодателя да
иска отмяна на прекратяването на трудовото правоотношение, извършено едностранно
от работника, е гаранция, че в РБ не се допуска принудителен труд /труд без съгласието
на работника/, както сочи чл.48, ал.4 от Конституцията. В този смисъл са и мотивите на
решенията на Конституционния съд на РБ № 7 от 19.06.1995 г. по к.д. № 9 от 1995 г. и
№ 11 от 30.04.1998 г. по к.д. № 10 от 1998 г.
В конкретния казус, претенцията на ищеца-работодател е именно за вреди от
незаконосъобразното, според него, едностранно прекратяване на ТПО без
предизвестие от страна на ответника. Защитната теза на последния е, че това право е
законосъобразно упражнено от него, която теза обаче не се подкрепя от
доказателствения материал.
По делото няма ангажирани доказателства за това, че работодателят едностранно
е променил длъжността, мястото и характера на работа и по този начин е препятствал
ответника да продължи специализацията си. Действително, същият е включен в
Заповед № 41/28.01.2019 г., издадена на основание чл. 120 КТ от Изп. директор на б.,
но липсват каквито и да било доказателства тя да е била приведена в изпълнение по
отношение на него. Категорично от свидетелските показания се установи, че
ответникът е работил в Спешното отделение като *** на разположение по график в
Отделение *** /т. е. като *** – *** ***/, т. е. консултирал е, в случаите, когато е бил
дежурен в Отделение ***, дежурният *** в СО, а не е бил назначен в това отделение. В
този смисъл са изричните показания на св. К.- негов баща. Основателни се явяват
възраженията на б. във възивната жалба, че липсват каквито и да било доказателства
тази заповед да е осуетила практическото обучение на специализанта.
Отделно от това, но не по-малко съществено в случая е, че изрично в т. 9. 2.
ответникът се е съгласил, на основание чл. 119 КТ да извършва и други дейности и да
бъде преместван на други работни места, след писмено разпореждане на работодателя.
Действително, разпоредбата на чл. 118, ал. 1 от КТ постановява забрана за едностранно
изменение на съдържанието на ТПО. Съдържанието на трудовото правоотношение се
определя с трудовия договор, които задължителни и основни елементи са посочени в
чл. 66 КТ. Сред тях безспорно са мястото на работа, наименованието на длъжността и
характера на работата. В чл. 118, ал. 2 КТ е посочено, че не се смята за изменение на
ТПО, когато работникът е преместен на друго работно място в същото предприятие,
без да се променят определеното място на работа, длъжността и размера на основната
7
заплата. Или КТ прави разлика между "място на работа" и "работно място", което по
см. на § 1, т. 4 от ДР на КТ е по тясното понятие. Дори и да се приеме хипотетично, че
ответникът е бил преместен да работи в СО, то това не е промяна на място на работа, а
промяна на работно място, което е изключено от обхвата на забраната по чл. 118, ал. 1
КТ. Нещо повече разпоредбата на чл. 119 КТ постановява, че ТПО може да се изменя с
писмено съгласие между страните за определено или неопределено време. А такова
съгласие ответникът е дал още със сключване на трудовия договор.
Неоснователни като недоказани са и всички други възражения от страна на
ответника, въведени с отговора на исковата молба за неизпълнение на задълженията на
ищцовата болница по договора между тях. Обратното, установява се от събраните
доказателства, че работодателят е осигурил необходимите условия за практическото
обучение на специализанта. Налице е изготвен индивидуален план за обучение по
различни модули в базата за обучение „УМБАЛ К.“ АД, определен е ръководител на
специализанта. От представените по делото писмени доказателства се установява, че
ответникът е положил 5 колоквиума и е провел практически стаж по 2 модула за
периода на процесния договор, съобразно индивидуалния му план, проведена му е
атестация за периода от сключване до прекратяване на договора, като е получил
сумарна оценка 130 т. от максимално възможните 150 т.
При така изложеното, съдът приема, че ищцовото дружество се явява изправна
страна по договора. Ответникът по своя инициатива е прекратил договора между тях,
което поражда за насрещната страна правото да претендира съгласно чл.10.10
уговорената между тях неустойка. Искът е доказан по основание и размер. Макар и с
отговора на исковата молба да е своевременно въведено възражение за нейната
прекомерност по чл. 92, ал. 2 ЗЗД, при липса на проведено доказване от страна на
ответника на предпоставките на чл. 92, ал.2 от ЗЗД, съдът не може служебно да я
намали (в тази насока – Решение № 88/22.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 911/2009 г., І
ТО, ТК и Решение № 12/21.03.2011 г. на ВКС по т. д. 1056/2009 г., І ТО, ТК).
Основателността на главния иск обуславя и основателност на акцесорния за лихва
за забава, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.
С оглед изложеното, решението на Русенския районен съд следва да бъде
отменено и да се постанови ново, с което предявеният иск като основателен да се
уважи изцяло.
Уважаването на жалбата налага да бъде преразгледан въпросът за отговорността
за разноски пред първата инстанция, поради което постановеното решение следва да
бъде отменено и в тази част.
При този изход на делото право на разноски за двете инстанции има ищецът,
съгласно приложените по делото списъци по чл. 80 ГПК. Претендират се 620 лв. за
8
първата инстанция, от които 320 лв. за държавна такса и 300 лв. за адв. възнаграждение
и 820 лв. за въззивната инстанция, от които 320 лв. държавна такса и 500 лв. адв.
възнаграждение. От приложените обаче писмени доказателства се установява, че за
разглеждане на производството пред ОС Русе въззивникът е заплатил държавна такса в
размер на 160 лв., а не на 320 лв. Предвид това, доказаните като направени от него
общо разноски за двете инстанции възлизат на 1280 лв., които следва да се възложат в
тежест на ответника, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
По изложените съображения, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 1304 от 20.10.2022 г., постановено по гр. д. № 1854/2022
г. на Русенския районен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА А. И. К., ЕГН ********** от гр. Русе, *** ДА ЗАПЛАТИ на УМБАЛ
„К.“ АД, ЕИК ***, гр. ***, представлявано от изп. директор И. И. сумата в размер на
8000 лв., представляваща неустойка по т. 10.10 от трудов договор № 197, сключен
между страните на 17.11.2017 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от
04.04.2022 г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 1280 лв.
разноски пред двете инстанции на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9