Р Е
Ш Е Н И Е
№…42…/11.02.2020г.,гр.П.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПАЗАРДЖИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,гражданска колегия,ІІ въззивен състав,в открито
заседание на шестнадесети януари през две хиляди и двадесета година,в състав:
Председател: Красимир Ненчев
членове: Албена Палова
Мариана Димитрова
при
участието на секретаря Галина Младенова като разгледа докладваното от съдия
Мариана Димитроваа в.гр.дело №863 по описа на Съда за 2019 година,и за да се
произнесе,взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Обжалва се решение №1325 постановено на 09.10.2019г.
по гр.дело № 627 по описа на Пазарджишкия районен съд за 2019г., с което е
отхвърлен предявения от Г.М.М. с ЕГН ********** против
Р.Г.Б. с ЕГН ********** и Д.Г.М. с ЕГН ********** иск за приемане за установено
за между страните, че ищецът е собственик на основание чл.79, ал.1 ЗС на 1/3
ид.ч. от дворно място, представляващо поземлен имот с идентификатор
55155.501.849 по КККР на гр.П., ул. „Б.К.“ №4, при съседни поземлени имоти:
55155.501.850, 55155.501.851, 55155.501.848, 55155.501.847 и 55155.501.9558
като неоснователен. Присъдени са съдебно-деловодни разноски.
В жалбата си,подадена в срока по чл.259,ал.І от ГПК Г.М.
,чрез пълномощника си –адв.К. твърди,че обжалваното решение е неправилно. Посочва,че
първоинстанционният съд е приел,че е недопустимо да се придобие идеална част от
поземлен имот в урбанизирана територия посредством давностно владение върху
реална част от него, щом като придобивната давност не е изтекла към момента на
отмяната на чл.40 ал. 2 от ЗПИНМ по арг. на чл.181,ал.3 от ЗТСУ , доколкото
последващата правна уредба не позволява
раздробяване на имотите на маломерни реални части, нито трансформацията
им в идеални части. Твърди,че с така
възприетото, решаващия съд е дал отрицателен отговор на поставения за
разрешаване от него въпрос :“Допустимо ли е придобиването на идеални част от
недвижим имот в рамките на обема на владяната реална част , в случай че обектът
на владение не отговаря на изискванията за самостоятелен обект на
собственост“. Жалбоподателят посочва,че
правните изводи на съда са в противоречие както със съдебната теория ,така и с
практиката на ВС и ВКС. Твърди,че
владяната от него реална част от дворното място -41 кв.м. не отговоря на
изискванията на минималните размери по чл.19 от ЗУТ и съгласно чл.200, ал.1 от ЗУТ не може да се придобие чрез давностно владение като реална част, но в същия
обем следва да му бъде признато придобитото право на собственост върху идеална
част , т. е като отношение между размера на владяната реална част и целия имот.
Искането е решението да бъде отменено,а искът уважен ако не в предявения размер
от 1/3 ид.част, то в размера на 41/ 208 ид.части, или приблизително 1/5
ид.част.
С отговора на исковата молба се излагат съображения за
неоснователност на въззивната жалба.
Пред въззивната
инстанция не са събрани нови писмени или
гласни доказателства .
Окръжният
съд, като провери атакувания по реда на въззивното обжалване
съдебен акт във връзка с оплакванията в жалбата и становищата на страните,
предвид събраните по делото доказателства, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259
ал.1 от ГПК от надлежна страна в процеса-ищец в първоинстанционното
производство и е процесуално допустима.Разгледана по същество е неоснователни.Съображенията
на съда това са следните:
Пред първоинстанционния съд е предявен иск с
правно основание чл.124,ал.1 от ГПК за установяване по отношение на ответниците
Р.Г.Б. и Д.Г.М. правото на собственост на
Г.М.М. върху 1/3 ид.част от дворно място, представляващо поземлен имот с
идентификатор 55155.501.849 по КККР на гр.П..
За да постонови обжалваното решение,първоинстанционният
съд след
анализ на събраните по делото доказателства е приел, че между страните няма
спор,че ищецът е собственик по дарение от
неговите родители на първи жилищен етаж, представляващ самостоятелен обект с
идентификатор 55155.501.849.1.1. с площ 95 кв.м., от триетажна жилищна сграда,
състояща се от един избен и два жилищни етажа, ведно със зимнично помещение в
избения етаж с площ 10,50 кв.м. и 1/3 ид. част от общите части на сградата,
която сграда се намира в поземлен имот с идентификатор 55155.501.849 по КККР на
гр.П., ул. „Б.К.“ №4, при съседни поземлени имоти: 55155.501.850, 55155.501.851,
55155.501.848, 55155.501.847 и 55155.501.9558. Няма спор, също така че жилищната сграда е построена
от бащата на ищеца М. Г.М. въз основа на отстъпено право на строеж от бащата на
ответниците Г. Д. М., учредено с н.а. №191 от 23.08.1967г., том ІІІ, н.д.
№1135/1967г.
Първоинстанцоинният съд е обсъдил предварителнния
договор от 23.08.1967г., с който собственикът на дворното място Г. Д. М. е поел
задължение след построяването на сградата да прехвърли на М. Г.М. правото на
собственост върху 1/3 ид.ч. от дворното място, като от данните по делото не е
установил да е сключен окончателен договор за прехвърлянето на това право.
От заключението на съдебно-техническата експертиза,
първоинстанционният съд е установил,че процесният поземлен имот е урегулиран
първоначално с дворищно-регулационния план от 1959г., по който за него е бил
отреден парцел ХV-3409,3410 в кв.248. По действащия кадастрален и регулационен
план от 1981г. за имота е отреден УПИ ХVІІ-3410, кв. 248 с площ около 215 кв.м.
При извършения оглед ВЛ е установило, че дворното място, което не е заето от
жилищната сграда, е разделено на две реални части, едната от които с площ 41
кв.м. се ползва от ищеца, а другата с площ 82кв.м. се ползва от ответниците. За
целта между двете части е построена масивна ограда. В частта на ищеца има три
постройки на допълващото застрояване – гараж, склад и навес.
От ангажираните гласни доказателства ,първоинстанционният
съд е установил следните обстоятелства: оградата е строена от бащата на ищеца
със съгласието на собственика Г.М. още при построяването на жилищната сграда в
края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век. От момента на тяхното
обособяване двете части на дворното място се ползват по описания начин от
родителите на страните по делото, а после и от самите страни. В частта, която
се ползва от ищеца, неговият баща е построил гараж със съгласието на
собственика на имота Г.М., а преди няколко години ищецът е изградил още две
допълнителни постройки – навес и склад.
Така установената от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, изцяло се споделя и от въззивната инстанция. Въз основа на така
установеното, от правна страна първоинстанционният съд е приел,че върху реално
обособената част от имота с площ 41 кв.м. е било упражнявано давностно владение
от ищеца Г.М., към което по силата на прехвърлителната сделка /дарение/ от
17.02.1992г. същият е присъединил и владението, упражнявано от неговия
праводател М. М.. Началото на това давностно владение датира от момента на
обособяването на реалната част посредством ограждането й в края на 60-те и
началото на 70-те години на миналия век. Фактът, че владението е установено със
съгласието на собственика на поземления имот не изключва намерението на владелеца
за придобиването на правото на собственост. Съгласието би имало значението на
правоизключващо обстоятелство само ако е елемент от фактическия състав на
конкретно правно основание, въз основа на което владелецът е получил само
държането /напр. договор за наем или за учредяване право на ползване/. В случая
от страна на ответниците не се твърдяло, а и не се установило наличието на
валидно облигационно отношение между собственика на имота и владелеца, по
силата на което последният да има качеството на държател. Ето защо презумпцията
по чл.69 ЗС не може да се счита за оборена.
Съдът е приел, че върху реално обособената част от дворното място ищецът
е упражнявал давностно владение в периода от 17.02.1992г. до момента, към което
на основание чл.82 ЗС е присъединил и владението на праводателя му М. М.. На
следващо място съдът е изследвал в хронологичен ред действащите по време на
владението градоустройствени закони за да отговори на въпроса допустимо ли е да се придобие идеална част от поземлен
имот посредством давностно владение върху реална част от него, и въз основа на
тях е приел,че придобивната давност върху процесната реална част от
дворищно-регулационния парцел не е била изтекла към момента на влизане в сила
на чл.181, ал.3 ЗТСУ на 01.06.1973г. и затова въпреки позоваването на ищеца на
давностно владение същият не е придобил право на собственост върху идеална част
от парцела при квоти, съответстващи на владяната част и останалата част от
парцела.
Правните изводи на първоинстанционият съд са правилни
и изцяло се споделят от въззивната инстанция. Същите са в съответствие с
практиката на ВКС – решение № 348 /21.04.2010г. по гр.дело № 4131/2008г. по
описа на ВКС ІІІ г.о,съобразно което : Разпоредбата на чл.181, ал.3 от ПЗР на ЗТСУ /отм./
предвижда възможност за придобиване на идеална част от парцел по давностно
владение, осъществявано върху съответна реална част от парцела, в случаите на 10 г. придобивна давност,
изтекла до влизане в сила на ЗТСУ /отм./, тоест до 1973 г.; Решение №
185/01.03.2010г. по гр.дело № 280/2009г. На ВКС, ГК, І г.о,съобразно което : Разпоредбата на чл.181, ал.3 от ПЗР на ЗТСУ /отм./,
която предвижда възможност за придобиване на идеална част от парцел по
давностно владение, осъществявано върху съответна реална част от парцела, касае
само случаите на придобивна давност, изтекла до влизане в сила на ЗТСУ /отм./,
тоест до 1973 г. За придобивната давност, започнала да тече преди влизане в
сила на ЗТСУ /отм./, но изтекла след влизане в сила на този закон, в ЗТСУ
/отм./ и в последващия действащ благоустройствен закон ЗУТ няма правни норми,
предвиждащи възможност за придобиване на идеална част от парцел по давност при
осъществявано давностно владение върху съответна реална част от парцела.
Напротив, до 2001 г. в ЗТСУ /отм./ е съществувала изрична забрана за
придобиване на част от парцел по давност /в този смисъл чл.59 от ЗТСУ/отм./ в
редакцията му до изменението с ДВ бр.34 от 2000 г., в сила от 01.01.2001 г./, а
в чл.59 от ЗТСУ /отм./ в редакцията му след изменението с ДВ бр.34 от 2000 г. и
в чл.200 от сегадействащия ЗУТ е предвидено, че владението върху определена
реална част от парцел може да доведе до придобиване по давност на тази реална
част, но не и на идеална част от целия парцел, и то само при определени условия
/ако са спазени изискванията на действащия благоустройствен закон за минимални
площ и размери на парцелите/, и много други решения на ВКС.
Изложената от жалбоподателя теза, която е намерила
израз в коментара на адв. К.Т. :“Придобиване по давност на идеална част от
недвижим имот“, всъщност не е в противоречие с цитираната съдебна практика,
нито пък обжалваното решение е в противоречие с цитираните от жалбоподателя
съдебни решения, тъй като в същите се обсъжда въпроса за придобиване по давност
на сграда неотговаряща на съответните нормативни изисквания за да бъде
обособена като самостоятелен обект на собственост, но не и въпроса: допустимо ли
е да се придобие собствеността на
идеална част от дворното място посредством
давностно владение върху реална част от него,с който въпрос се е занимал първоинстанционният
съд и на който е дал правилен отговор ,изцяло в съответствие със съдебната
практика по този въпрос.
Решението
като правилно следва да бъде потвърдено.
С
оглед изхода на спора в тежест на жалбоподателя следва да се присъдят сторените
от ответниците съдебно-деловодни разноски в размер на 400,00 лева-възнаграждение
за адвокат.
Воден
от горното,Пазарджишкият окръжен съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №1325 постановено на 09.10.2019г. по гр.дело №
627 по описа на Пазарджишкия районен съд за 2019г.
ОСЪЖДА Г.М.М. с ЕГН ********** да заплати на Р.Г.Б. с ЕГН ********** и Д.Г.М. с ЕГН ********** сумата в размер на 400 /четиристотин/
лева-представляваща сторени съдебно-деловодни
разноски.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от
връчването му на страните пред ВКС.
Председател:
членове:
1.
2.