№ 585
гр. Стара Загора, 14.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Олга Златева
при участието на секретаря Невена Иванова
като разгледа докладваното от Олга Златева Гражданско дело №
20245530104480 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на П. П. М. от *************
против „Сити кеш“ ООД - гр. София – по иск по чл. 26 ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 22
ЗПК, вр. с чл. 11 ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК – за прогласяване за недействителен сключен
между страните договор за потребителски кредит № ************* от
*************г., евентуален иск по чл. 26 ал. 1 ЗЗД, пр. 1 и 2 ЗЗД, вр. с чл. 26 ал. 4
ЗЗД – за обявяване нищожност на клаузата за неустойка.
Предявени са насрещни искове – главен по чл. 79 ЗЗД и евентуален по чл. 23
ЗПК.
Ищцата по първоначалните искове твърди, че на *************г. между нея и
ответника е сключен договор за потребителски кредит № *************.
Съгласно чл. 3 от договора, параметрите му били: Размер на кредита: 1000 лева;
Размер на погасителната вноска: 4 х 33,38 лв. и 8 х 144,49 лв.; Ден на плащане:
понеделник; Вид вноска: месечна; Годишен процент на разходите на заема: 48,22 %;
Брой вноски: 12; Фиксиран годишен лихвен процент: 40,05 %; Дата на първо плащане:
02/01/2023г.; Обезпечение: Поръчител или банкова гаранция - по избор на
кредитополучателя; Дата на последно плащане: 04/12/2023г.; Такса за усвояване: 0;
Обща сума за плащане: 1 289,44 лв.
Отделно в чл. 11 ал. 1 от договора била посочена и неустойка за непредоставяне
на обезпечение /съгласно чл. 5 от Договора/. Съгласно чл. 5 ал. 2 от договора, страните
се споразумяват, че кредитополучателят ще предостави посоченото в алинея 1
1
обезпечение в срок до 3 дни от сключване на договора.
Общият размер на неустойката, при непредоставяне на обезпеченията във вида
и съгласно изискванията на кредитодателя, възлизал на 1 326,56 лева за целия срок на
договора за потребителски кредит.
От анализа на договора следвало, че ищцата следва да върне сумата от 2616
лева, която включва: 1000 лв. - главница; 289,44 лв. - лихва; 1326,56 лв. – неустойка, в
случай на непредоставяне на обезпечение.
Нито в договора за потребителски кредит, нито в Стандартния европейски
формуляр не се сочело какво точно се включва в ГПР - например, дали в ГПР се
включва цитираната неустойка при непредоставяне на обезпечение.
Видно от представените с исковата молба приходни касови ордери, ищцата
заплатила сума в размер от 538 лева по договора.
Счита за нищожен сключения договор за потребителски кредит, на основание
чл. 26 ал. 1, предл. първо от ЗЗД, във връзка с чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 11 ал. 1,
т. 9 и 10 от ЗПК.
Намира клаузата на чл. 5 от договора за нищожна, като представляваща скрито
възнаграждение за кредитодателя, което следвало да бъде /но не било/ включено в
ГПР. Невключването на подобна клауза в ГПР означавало, че не е спазено изискването
на чл. 11 т. 10 от ЗПК, защото на практика не бил посочен верният ГПР в договора за
потребителски кредит. Също така подобна неустойка можело да се разглежда и като
добавка към възнаградителната лихва по договора, без обаче в последния или в
неговите приложения да е посочена като такава, което означавало, че е нарушена и
разпоредбата на чл. 11 т. 9 от ЗПК, поради неправилно посочване на лихвените
проценти. Ето защо, само на тези основания договорът за кредит се явявал изцяло
нищожен, на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК. В
подкрепа на гореизложеното се цитира съдебна практика на ОС- Варна, в което се
сочи и практика на СЕС.
Следвало да се вземат под внимание и изключителното високите изисквания
към физическите лица - потенциални бъдещи поръчители, както и набора от
документи, които поръчителите следвало да предоставят /в тридневен срок от
сключването на договора/, посочени в чл. 5 от процесния договор за потребителски
кредит. Очевидна била невъзможността за ищцата да осигури подобни обезпечения в
толкова кратък срок, както и невъзможността на самите поръчители да се снабдят с
целия набор от изискуеми документи, което се доказвало и от обстоятелството, че
кредитодателят не е изчакал да включи подобна неустойка при изчисляването на
месечните погасителни вноски, а видно от погасителния план, във всяка месечна
вноска се включвала и сума, представляваща част от общия размер на описаната
неустойка.
2
Намира подобна уговорена неустойка в общ размер от 1326,56 лв. за нищожна,
поради противоречие с добрите нрави и също така представляваща неравноправна
клауза по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока.
Твърди се, че записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е
реално прилагания в отношенията между страните представлява "заблуждаваща
търговска практика" по смисъла па чл. 68д ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП.
Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразявал общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислявал по специална формула,
като спазването на това изчисление давало информация на потребителя как е
образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената
величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следвало по ясен и
разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори
и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било достатъчно, за
да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11,
т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следвало да стори във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради
това, в договора трябвало да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от
общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно
да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени
при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува
всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по
кредита, невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота, въведено с чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Същевременно, посочването на по-нисък от действителния ГПР представлявало
невярна информация относно общите разходи по кредита и следвало да се окачестви
като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/БО. Това от своя страна означавало, че клаузата за неустойка е
неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО. Цитира се
съдебна практика в тази насока.
Изискването за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова
гаранция на цялата дължима сума по договора - главница, лихви, неустойки,
съдържало множество изначално поставени ограничения и конкретно определени
параметри, които предвид броя им и изключително краткия срок, в който следвало да
се предоставят, на практика правели задължението неизпълнимо. Срокът бил твърде
3
кратък и за потребителя се създавало значително затруднение да се снабди с банкова
гаранция или поръчителство, тъй като за учредяването им се изисквало набавяне на
документи, одобрение и пр., т.е. действия, за които били нужни технологично време и
съдействие от трети лица /поръчители/банкова институция/. При това положение и
изначалното предвиждане на неустойката при непредоставяне на обезпечение
/гаранция/ да се кумулира към погасителните вноски, следвал извод, че тя водела
единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излизала изцяло извън присъщите й
функции. Непредоставянето на обезпечение не водело до претърпяване на вреди за
кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно
- риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и
възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към
погасителните вноски, неустойката всъщност се явявала добавък към
възнаградителната лихва и представлявала сигурна печалба за заемодателя. Клаузата
за дължимостта й в чл. 11, ал.1 от договора се явявала нищожна, поради противоречие
с добрите нрави. Така, както е уговорена, неустойката в случая била предназначена
единствено да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на
главното задължение имало вторичен характер и неизпълнението му не рефлектирало
пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума. Размерът на
предвидената неустойка представлявал 102,87 % от общо дължимата сума /главници и
лихва/, т.е. изначално е предвидено, че при липса на предоставено обезпечение чрез
гаранция или поръчители, за периода на връщане на кредита, потребителят би дължал
главницата, договорна лихва като печалба за кредитора, но и сума за неустойка в
значителен размер - сума, дори по-висока от главницата и всички възнаградителни
лихви по кредита.
Такава уговорка противоречала на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост и излизала извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя. В случая
обаче, нямало адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото се
сочело, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение, т.е.
обезпечавала изпълнението на задължението за обезпечаване на главното задължение.
Следователно, и санкционната функция била вън от предмета на задължението, тъй
като само по себе си непредоставянето на обезпечение не водело до претърпяването на
вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза било да доведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до
увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер, почти двоен
размер, което е в контраст с границите на добрите нрави и не се толерирало от закона.
Тя нарушавала принципа на справедливост и не държала сметка за реалните вреди от
неизпълнението.
4
В допълнение към гореизложеното, допълнителен аргумент за нищожността на
клаузата, с която е уговорена тази неустойка можело да се изведе и от Директива
2008/48/ЕО, доколкото в случая не било спорно, че заемодателят е финансова
институция. От член 8, параграф 1 от директивата в светлината на съображение 28
ставало ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да
направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това
задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. В този
смисъл в съображение 26 се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен
пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не
предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите
членки следвало да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на
кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя,
доколкото целяло да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и
неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48/ЕО,
която се състояла, както става ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта
на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови
области, която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в
Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни
изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В
този смисъл и решение от 27.03.2014 г. по дело С-565/12 на СЕС по повод
преюдициално запитване. Предвид това клауза, която предвиждала, че се дължи
неустойка при неосигуряване на поръчител или банкова гаранция, се явявала в пряко
противоречие с целта на директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка
на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение, след като кредита е отпуснат, като ако не го
направи, дългът му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се
увеличавала. Целта била, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника,
първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се отпусне кредитът,
която практика би съответствала на изискванията на директивата. Задължение за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на
кредита произтичало и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит.
Всички национални юрисдикции имали задължение да се придържат към директивата
при тълкуването на националния закон, като той следвало да се тълкува изцяло във
връзка и с оглед целите на директивата. Оттук следвало, че чл. 11, ал. 1 от Договора е
недействителен и на основание чл. 26 ал. 1, предложение първо ЗЗД във вр. с чл. 8 пар.
5
1 от Директива 2008/48/ЕО във вр. с чл. 16 от ЗПК /в този смисъл Решение № 168 от
6.03.2023 г. на PC - Стара Загора по гр. д. № 2477/2022 г./.
Моли съда да постанови решение, с което да прогласи за недействителен
Договор за потребителски кредит № ************* към искане № *************, на
основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал.
1, предл. първо от ЗЗД. В условията на евентуалност, моли да бъде прогласена за
недействителна клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договора, на основание чл. 26, ал. 1, предл.
първо и второ, във вр. с чл. 26, ал. 4 от ЗЗД. Претендира разноски.
Ответникът по първоначалните искове „Сити кеш“ ООД - гр. София представя
отговор в срока по чл. 131 ГПК, с който оспорва исковете, като неоснователни.
На първо място следвало да се посочи, че на основание чл. 26 ал. 4 ЗЗД
нищожността на отделна договорна клауза не влечала недействителност на целия
договор, доколкото същият можел да се прилага и без нея. Неустоечната клауза не
била част от съществените параметри на договора за заем.
Действителността на клаузите на процесния договор произтичала от това, че са
съобразени с всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК. По отношение на формирането на ГПР били спазени всички,
закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, изисквания. Както в договора, така и в
издадения СЕФ ясно се сочело какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира
същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК „ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с
Постановление на МС на РБ“. При нормативно определен лимит на ГПР към датата на
сключване на договора от 56,5% и ГПР определен в процесния договор в размер на
48,22%, било видно, че в случая ГПР не надхвърлял пет пъти размера на законната
лихва за забава, поради което не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Уговорената неустойка не била и не следвало да бъде включвана в ГПР и било
изначално невъзможно да бъде включена в ГПР. Разходите, които се включвали в ГПР,
били такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора. В
настоящия случай, неустойката се уговаряла индивидуално между страните, като
клаузата била напълно ясна и разбираема
Неверни били твърденията, че неустойката представлява „добавка към
възнаградителната лихва“. Обстоятелството, че страните са се договорили, в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, неустойката да бъде
изплащана на части, а не еднократно, и че всяка част от нея ще се плаща на падежите
по договора, не водело до превръщането й в лихва. Тази уговорка била изцяло в полза
на ищеца, тъй като разпределяла задължението му във времето с падежни дати,
същите като за главница и лихва. Предвид изложеното, с неустойката не се нарушавал
6
чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
При така формулираните клаузи и от съдържанието на договора ставало ясно, че
още към момента на сключването му потребителят бил уведомен за всички възможни
суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни
хипотези на развитие на отношенията им. Това се постигало с индивидуално
уговорени параметри на договора, за които потребителят бил наясно предварително,
като е имал възможността да се откаже от договора без каквито и да било последици
при сключването му, както и след това.
Изложеното оборвало и твърдението за заблуждаваща търговска практика от
страна на кредитодателя, в сочения от ищеца смисъл. ГПР е ясно посочен в договора,
неустойката не била част от него и това недвусмислено се явявало уговорено между
страните. От договора и от Стандартния европейски формуляр е видно, че преди
сключването и при подписването му кредитополучателят бил наясно, че ГПР не
включва неустойката и че последната ще се дължи, ако не се предостави обезпечение
на кредита. Текстовете на процесния договор не съдържали никаква заблуда относно
размера на ГПР и оспорената клауза. Клаузата за неустойка била действителна по
смисъла на ЗПК, с нея не се нарушавал и заобикалял чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Оспорената от ищеца неустойка била уговорена като санкция за неизпълнение, в
случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора
ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните обезпечения -
банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в договора условия.
Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското
кредитиране е съобразена със закона практика, която не водела задължително до
неравновесие в правата и задълженията на страните. Дори да не е могъл да обмисли
достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора,
задължаваща го да предостави обезпечение по кредита, кредитополучателят
разполагал с цели 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда
на чл. 29 ЗПК, информация за което е получил още със СЕФ, без да е обвързан по
никакъв начин от оспорената в настоящото дело неустойка, както и без никакви други
отрицателни последици - заплащане на обезщетения или такси. Друга възможност за
кредитополучателя било удължаването на тридневния срок чрез предоставянето на
нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на различно заместващо
обезпечение като издаването на запис на заповед например. В случая ищецът не се
възползвал от нито една от договорно и законоустановените си права.
Нямало как в случая да се твърди противоречие на договорната неустойка с
добрите нрави, поради изброените по-горе причини и възможността
кредитополучателят да може да въздейства върху обстоятелствата, водещи до
начисляването й, респективно върху цялостното й отпадане. На следващо място
7
неустойката имала предварително определен начален и краен момент, също така била с
фиксирани параметри за срока на договора. И доколкото преценката за нищожност на
неустойката на това основание се правела за всеки конкретен случай, както
задължавало Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г на ОСТК на
ВКС; Решение № 776 от 5.01.2011 г. на ВКС по гр.д. № 969/2009 г., IV г. о., ГК, смята,
че в разглеждания такъв противоречие с добрите нрави не било налице.
Клаузите на договора, включително оспорените не били във вреда на
потребителя, отговаряли на изискването за добросъвестност и не водели до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Не била
налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като едновременно с това клаузите
били уговорени индивидуално с потребителя, същите били ясно и точно описани, и
давали на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му
задължение към търговеца. Тази яснота у ищеца била налице както преди сключване на
договора, така и при подписването му.
Твърденията за липса на информация за разходите по връщане на предоставения
кредит били неоснователни, предвид факта, че клаузите на договора са съставени на
ясен и разбираем език по смисъла на чл. 147 ЗЗП. Значението и последиците от
обвързването с тях били недвусмислено посочени в договора, който съдържал и
погасителен план на вноските за целия период на кредита. Изложеното изключвало
възможността потребителят да не е предварително наясно с икономическите
последици от сключваните договора за кредит, респективно да е налице нарушение на
чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП. Процесните клаузи напълно отговаряли на изискванията на
ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори,
многобройната и приложима практика на СЕС, както и многобройната такава на
националния съд по въпроса кога е налице действителност на клаузата, уговорена с
потребител.
На самостоятелно основание всички изложени твърдения за нищожност на
договора и отделните му клаузи се оборвали от факта, че в периода 2022г. - 2023г.
ищецът е сключил общо четири договора, които съдържали уговорка за плащане на
неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Наличието на четири
договора за идентични кредитни продукти, всеки от който съдържал оспорената в
настоящото производство уговорка, опровергавали твърденията на ищеца за липса на
достатъчно информация за това какъв би бил крайният размер на задължението на
потребителя към кредитора и че клаузите накърнявали добрите нрави. В случая,
вместо да упражни някое от договорно и законоустановените си права още при
сключване на първия договора - да го прекрати, да поиска удължаване на срока за
предоставяне на обезпечение или за замяната му с друг вид, кредитополучателят по
своя инициатива сключил още три договора с уговорка за плащане на неустойка,
8
респективно при идентични условия. Било очевидно, че при сключването на всеки
следващ договор потребителят е наясно с условията за предоставяне на обезпечение и
за плащането на неустойка, в случай че обезпечение не бъде осигурено, но въпреки
това изтеглил заемните суми и се ползвал от тях. От тази фактическа постановка
ставало ясно, че ищецът сключил договорите с единствената цел да се обогати за
сметка на ответника, като ползва кредитите, а след това заведе искове за
недействителност. Това се явявало в пряко противоречие с добросъвестността, която
страните си дължали в преддоговорните отношения по чл. 12 ЗЗД и универсалния
принцип, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение.
Отделно от недобросъвестността на кредитополучателя, гореизложените факти
водели и до явния извод, че е налице индивидуално договаряне и добросъвестност от
страна на кредитора, тъй като в продължение на три години ищецът ползвал
многократно един вид кредитен продукт, респективно многократно се е запознавал с
условията му, като по всеки отделен кредит получавал преддоговорна информация и
сам избирал да се обвърже с клаузите за неустойка при безспорното знание за
икономическите последици на тези уговорки. Това опровергавало твърденията за
недобросъвестност, нарушение на принципа за справедливост и добрите нрави от
страна на кредитодателя.
Заблуждаващата търговска практика представлявала такова поведение от страна
на търговеца, което да подтиква потребителя да сключи определена сделка, която не
би сключил в противен случай кредитополучателят по своя инициатива се задължил
четири пъти с уговорката за плащане на неустойка на ответното дружество, в случай
че не предостави обезпечение на кредитите, а договорите били сключвани след като
клаузата за неустойка от предходния е породила действието си. Това на самостоятелно
основание опровергавало твърдението на ищеца за заблуда в условията на
предоставените му кредитни услуги.
Настоящият договор следвало да се тълкува в контекста на трайните отношения
между страните, създадени на база 4-те договора за кредит, които съдържали една и
съща уговорка и предоставяли идентични кредитни продукти при идентични условия.
Това било необходимо, тъй като преценката за неравноправност на клаузи, сключени с
потребител на първо място винаги започвали от въпроса налице ли е индивидуално
договаряне на конкретното условие. А след това дали клаузите, с които се обвързвал
потребителя, му дават достатъчно ясна и точно информация, за да предвиди
конкретните параметри на финансовите си задължения за целия период на
обвързаността си с търговеца. Именно на тази основа СЕС правил преценка за
равноправност на клаузите от потребителските договори, тяхното противоречие с
добрите нрави и добросъвестността.
В случая нямало как да е налице липса на индивидуално договаряне на
9
процесните клаузи, както и липса на информираност с условията и последиците от тях,
доколкото потребителят се е запознавал с тях многократно и всеки път имал
възможност да не се задължава с тях, но сам избирал да направи обратното. Било явно,
че в случая е налице индивидуално договаряне, което изключвало неравноправността
на оспорените клаузи и липсата на достатъчно информация за финансовите
задължения, които се поемат с тях /цитира съдебна практика в посочения смисъл/.
Възразява срещу искането да бъдат възлагани в негова тежест сторените по
делото разноски. Моли се съдът да отхвърли предявената претенция като
неоснователна. Претендира разноски.
В срока по чл. 211 ГПК са предявени насрещни искове от „Сити кеш“ ООД
против П. П. М..
Ищецът по насрещния иск „Сити кеш“ ООД твърди, че ответницата по
насрещния иск П. М. не изпълнила задълженията си по Договор за потребителски
кредит № ************* - да предостави обезпечение, съобразно условията на чл. 5 от
договора, поради което се е активирала предвидената в чл. 11 договорна неустойка.
Ответницата по насрещния иск направила следните плащания по договора: на
30.12.2022 г. - 218 лв.; на 01.02.2023 г. - 220 лв.; на 02.03.2023 г. - 100 лв.; на 09.03.2023
г. - 126 лева; на 30.06.2023 г. - 100 лева и на 11.03.2024 г. - 118,95 лева. Общо
погасената сума по кредита възлизала в размер на 882,95 лева.
Задължението по кредита изцяло падежирало на 04.12.2023г. Общото
задължение по договора било в размер 2473,41 лева, от които 1000 лева - главница,
189,30 лева - възнаградителна лихва, 772,70 лева - договорна неустойка и 511,41 лева -
такси.
Моли съда, на основание чл. 79 ал. 1 ЗЗД, да осъди ответницата по насрещния
иск да заплати на дружеството сумата от 117,05 лв. - представляваща част от
неизплатеното задължение за главница по Договор за паричен заем № *************
от *************г. в общ размер на 1000 лева, ведно със законна лихва от датата на
депозиране на насрещния иск до окончателното плащане. В условията на
евентуалност, на основание чл. 23 ЗПК да бъде осъдена ответницата по насрещния иск
да заплати на ищеца сумата от 117,05 лв., представляваща неизплатената част от
чистата стойност на кредита по Договор за паричен заем № ************* от
*************г., ведно със законна лихва от датата на депозиране на насрещния иск
до окончателното плащане. Претендира разноски.
Ответницата по насрещния иск П. П. М. с подадения отговор по насрещния иск
взема становище, че на 26.11.2024г. е заплатила по посочената в договора за
потребителски кредит № *************/*************г. банкова сметка на ищеца
сума в размер на 65.00 евро, равняваща се на 127,19 лева. Тази сума била достатъчна,
за да покрие неизплатеното задължение за главница по процесния договор - от 117,05
10
лв., и размера на законната лихва от датата на депозиране на насрещната искова молба
до погасяването на задължението.
Счита претенцията на ищеца по насрещния иск за удовлетворена, поради което,
същият следвало да се отхвърли.
В съдебно заседание ищцата по първоначалните искове и ответник по
насрещните не се явява и не изпраща представител. С подадено от пълномощника й
становище поддържа предявените искове, претендира разноски, възразява за
прекомерност на адвокатския хонорар на ищеца по насрещните искове.
В съдебно заседание ответникът по първоначалните искове и ищец по
насрещните не и изпраща представител. С подадена молба моли да се отхвърлят
първоначално предявените искове, да се уважи насрещният иск, претендира разноски.
Съдът, като взе предвид събраните по доказателства, становищата и доводите на
страните, намери за установено следното:
Не е спорно по делото, а и от представените писмени доказателства се
установява, че на *************г. страните са сключили Договор за потребителски
кредит № ************* към искане № *************, въз основа на който „Сити
Кеш“ ООД е предоставило на П. П. М. заемна сума в размер на 1000 лева, при
годишен процент на разходите 48,22%, с фиксиран лихвен процент 40,05%, като обща
сума за плащане е посочена сумата от 1289,44 лева. Кредитополучателят се е
задължил да върне кредита на 12 месечни погасителни вноски /с дата на първо
плащане – 02.01.2023г. и дата на последна вноска – 04.12.2023г./.
Съгласно чл. 5 от договора, страните се споразумяват, че в срок до 3 дни от
сключване на договора кредитополучателят ще предостави поне едно от следните
обезпечения: 1/ Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ
търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6
месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и
обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора
за кредит, включваща договорената главница и лихва“ или 2/ Поръчителство на едно
или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: При един
поръчител - осигурителният доход следва да е в размер на не по-малко от 7 пъти
размера на минималната работна заплата за страната; При двама поръчители, размерът
на осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на поне 4 пъти
минималната работна заплата за страната; Да не е/са поръчители по други договори за
заем, сключен/и с кредитора; Да не е/са кредитополучател/и по договори за кредит,
сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение; Да нямат кредити към банки
или финансови институции с класификация различна от „Редовен”, както по активни,
така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; Да
представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ,
11
удостоверяващ размера на получавания от тях доход.
Съгласно чл. 11 от договора, в случай че кредитополучателят не представи
договореното в чл. 5 обезпечение в тридневен срок от сключването на договора или
ако представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в договора, дължи
на кредитора неустойка в размер на 1326,56 лв., която ще бъде заплатена разсрочено,
съгласно Погасителния план.
Не е спорно по делото, че между страните е възникнало правоотношение по
договор за потребителски кредит, както и че ищецът е потребител по смисъла на чл. 9
ал. 3 от ЗПК, поради което, за валидността на договора и последиците му приложение
намират изискванията на ЗПК.
Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК уреждат формата и съдържанието на
договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК начин.
В контекста на дадената дефиниция в § 1, т. 2 от ЗПК „обща сума, дължима от
потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на
потребителя, които пък представляват всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита не включва нотариалните такси. Предвид изложеното, то е
необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора
и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е
48,22 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои
точно разходи се заплащат и по какъв начин се формира ГПР. Като обща дължима
сума по договора е записана сумата от 1289,44 лв., но тя не съответства на реално
дължимата, тъй като в нея не са включени допълнителните плащания, които
потребителят ще понесе заради уговорките, предвиждащи предоставянето на
12
обезпечение и дължимостта на неустойка.
Уговорената с договора неустойка не е за неизпълнение на същинското
задължение на длъжника по договора за заем, а на допълнително задължение за
обезпечаване на изпълнението. Предоставянето на обезпечение е дейност, която
предхожда сключването на договора. Ако заемодателят прецени, че обезпечение е
необходимо, то той следва да изисква такова предварително или да не сключи договора
за заем, а не да начислява допълнителна неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение. Този риск следва да се съобрази от кредитора към
момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на
решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. В случая,
по своето същество, неустойката представлява скрито възнаграждение за кредитора.
Изискванията, които клаузата на чл. 5 от договора въвежда за потребителя, са на
практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той
търси бързо кредитно финансиране. Необосновано е да се счита, че потребителят ще
разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция /за което
съответната банка ще изисква също заплащане/ или поръчители, които да отговарят на
изискванията към тях и да представи документи, във връзка с тези изисквания, в
тридневен срок. Поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними
от длъжника, кредиторът цели да се обогати. Неустойката реално увеличава печалбата
на кредитора, защото, и при плащане на всички задължения, се получава едно
допълнително възнаграждение. Следователно, предвид предпоставките, при които
възниква задължението на потребителя да заплати неустойка за непредставяне на
обезпечение, то същата е с характер на сигурен разход и следва да бъде включена при
формирането на ГПР. Ето защо, посоченият в договора за потребителски кредит ГПР
от 48,22 % не отговаря на действителния такъв.
Поради липсата на яснота относно начина, по който е формиран посочения ГПР,
се препятства възможността на потребителя да прецени дали да сключи договора за
кредит при определените условия за връщане на заетата сума и обуславя нарушение на
основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем за потребителя
начин /чл. 10, ал. 1 ЗПК/.
Предвид обстоятелството, че действителният размер на ГПР не е посочен, а е
посочен по-нисък такъв, означава, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. Следователно, договорът за потребителски кредит е недействителен съгласно чл.
22 от ЗПК. Тази разпоредба от една страна е насочена към осигуряване защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски
кредит, а от друга – към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията
на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити, така че да бъде осигурен
баланс между интересите на двете страни. В случая липсва ясна, разбираема и
13
недвусмислена информация в договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което
не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни
стандарти на защита. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния
ГПР представлява невярна и следователно измамна информация относно общите
разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялните търговски
практики, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по
отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да
вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна
означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати
потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече
недействителност на договора в неговата цялост. Съгласно така посочената разпоредба
договорът следва да съдържа ГПР не само като краен израз в цифрово изражение в
процент, но и да посочва взетите предвид допускания, използвани при неговото
изчисляване по определения в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК начин – което
приложение съдържа формулите за изчисляване, общите положения и допълнителните
допускания, на база на които се извършва изчисляването, като се вземат предвид
задължителните за потребителя разходи по кредита.
Както се посочи, процесният договор съдържа единствено посочване на ГПР
като абсолютна стойност в проценти – 48,22 %, без да сочи допусканията, използвани
за неговото изчисляване. Следователно тази императивна досежно съдържанието на
договора правна норма е нарушена, което е самостоятелно основание за
недействителност на целия договор.
Годишният процент на разходите не се уговаря между страните. Той
представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение №1
към чл.19, ал.2 ЗПК, въз основа на уговорените в договора плащания. Посочването на
стойност по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл.19, ал.4
ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Следователно процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, вр. с
чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК, предявеният главен иск е основателен и като такъв, следва да
бъде уважен.
Предвид уважаването на главния иск, съдът не дължи произнасяне по
евентуално предявения иск за прогласяване недействителността на клауза от договора.
Предвид недействителността на договора за кредит, то следва да се отхвърли
предявеният главен насрещен иск по чл. 79 ал. 1 от ЗЗД и да се разгледа предявеният
при условията на евентуалност насрещен иск по чл. 23 ЗПК за връщане на неплатената
част от чистата стойност на кредита – в размер на 117,05 лв.
14
Когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, какъвто
е настоящият случай, съгласно чл. 23 от ЗПК, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Видно от
представеното като доказателство по делото от страна на дружеството – кредитор
извлечение за ивършени плащания, към подаването на насрещния иск
кредитополучателят П. П. М. е направила плащания по процесния договор за кредит в
размер на общо 882,95 лева. С отговора на насрещния иск ответницата твърди и
представя доказателства, че на 26.11.2024г. /след завеждане на насрещния иск/ е
заплатила сумата от 65 евро по банкова сметка на дружеството - кредитор, равняваща
се на 127,13 лева, с която сума е погасила неизплатеното задължение за главница в
размер на 117,05 лева, в т.ч. и размера на законната лихва от датата на депозиране на
насрещната искова молба до пълно погасяване на задължението. Следователно,
чистата стойност на кредита е заплатена изцяло от кредитополучателя /ответницата по
насрещния иск/, поради което, предявеният евентуален насрещен иск следва да бъде
отхвърлен, като погасен чрез плащане в хода на делото.
С оглед изхода на делото, в полза на ищцата се следват разноски за
първоначалния иск – за държавна такса, в размер на 115 лв.
В полза на ответника се следват разноски за насрещния иск, съгласно
представен списък по чл. 80 от ГПК – за държавна такса, в размер на 50 лв. и за
адвокатско възнаграждение, в размер на 480 лв. с ДДС.
Пълномощникът на ищцата по първоначалните искове е поискал определяне и
присъждане на възнаграждение при условията на чл.38, ал.2 от ЗА, като основание за
предоставената правна помощ е, че ищцата е материално затруднено лице. Съгласно
Определение № 654 от 27.11.2020г. на ВКС по т.д. № 720/2020г., II т.о., за съда не
съществува задължение да извършва проверка дали посоченото в договора за правна
защита и съдействие основание за оказване на безплатна адвокатска помощ
действително е налице, тъй като право на адвоката е да прецени дали да окаже
безплатна помощ по отношение на лицата по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗА, за което на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА се дължи възнаграждение само при благоприятен изход на
делото по отношение на представлявания. Ето защо, при наличие на договор, с който е
уговорено осъществяване на процесуално представителство при условията на чл. 38,
ал. 1 ЗА, възражението на ответника, че другата страна не е била материално
затруднена и е била в състояние да заплати възнаграждение на упълномощения от нея
адвокат, не обосновава извод за неоснователност на искането за присъждане на
адвокатско възнаграждение. Правото на адвоката да получи възнаграждение за своя
труд е изрично прогласено в нормата на чл. 36, ал. 1 ЗА и той не може да бъде лишен
от него, щом са налице предпоставките по чл. 38, ал. 2 ЗА за присъждането му
/Определение № 1738 от 10.04.2024г. на ВКС по гр. д. № 1522/2023г., II г. о., ГК,
15
Определение № 442 от 28.06.2019г. на ВКС по ч. т. д. № 502/2019г., II т.о., Определение
№ 708 от 5.11.2015г. на ВКС по ч. гр. д. № 4891/2015г., IV г.о. и др./. Налице е
практика на ВКС и другия смисъл, но видно от справката от НАП, към сключването на
договора за правна помощ и към депозирането на исковата молба ищцата по
първоначалните искове не е работила. Предвид изложеното, на представляващия
ищцата по първоначалните искове адвокат се следва адвокатско възнаграждение. В
определение № 2995/13.06.2024г. на ВКС по ч.гр.д. № 991/2024г., IV г.о., се сочи, че
националният закон задължава съда да отхвърли възражението по чл. 78 ал. 5 ГПК,
когато установи, че адвокатското възнаграждение е уговорено в минимално
определения размер с Наредба № 1/09.07.2004г., или макар възражението да е
основателно, да намали отговорността на страната, предизвикала спора, до минимално
определения размер. Зачитайки решението от 25.01.2024г. на СЕС по дело С-438/22 г.,
всеки национален съд е длъжен да не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5 in fine
ГПК, но само след и ако установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен.
Размерите по Наредбата служат като ориентир за справедлив размер на адвокатското
възнаграждение. Предвид горното, съдът счита, че следва да присъди в полза на
процесуалния представител на ищцата по първоначалните искове адвокатско
възнаграждение в минималния размер за главния иск - 673,92 лева с ДДС, съответно,
договореното и заплатено от ищеца по насрещните искове адвокатско възнаграждение
в размер на 480 лв. с ДДС не е прекомерно.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
Прогласява за недействителен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от
ЗПК, вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК Договор за потребителски кредит №
*************/*************г. към искане № *************, сключен между „Сити
кеш“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н
„Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, и П. П. М., ЕГН **********, с
постоянен адрес *****************.
ОТХВЪРЛЯ предявения от "Сити кеш“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, р-н „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5,
главен насрещен иск с правно основание чл. 79 ал. 1 от ЗЗД - за осъждане на П. П. М.,
ЕГН **********, с постоянен адрес *****************, да заплати на дружеството
сумата от 117,05 лева, представляваща част от неизплатено задължение за главница по
Договор за потребителски кредит № *************/*************г. към искане №
*************, като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Сити кеш“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, р-н „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5,
16
евентуален насрещен иск с правно основание 23 от ЗПК - за осъждане на П. П. М.,
ЕГН **********, с постоянен адрес *****************, да заплати на дружеството
сумата от 117,05 лева, представляваща неизплатената част от чистата стойност на
кредита по Договор за потребителски кредит № *************/*************г. към
искане № *************, ведно със законната лихва от датата на депозиране на
насрещния иск /21.11.2024г./ до окончателното изплащане на задължението, поради
плащане в хода на делото.
ОСЪЖДА „Сити кеш“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, р-н „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, да
заплати на П. П. М., ЕГН **********, с постоянен адрес *****************, сумата
от 115 лева, разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА П. П. М., ЕГН **********, с постоянен адрес *****************, да
заплати на „Сити кеш“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, р-н „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, сумата от 50 лева -
държавна такса и 480 лева - адвокатско възнаграждение, направени по делото
разноски.
ОСЪЖДА, на основание чл.38, ал.2 от ЗА „Сити кеш“ ООД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Младост“, бул. „Цариградско
шосе“ № 115Е, ет. 5, да заплати на Еднолично адвокатско дружество „А. Д.“, със
седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Средец, ж.к Яворов, ул. „Хан
Омуртаг“ № 74, ет. 1, ап. 1, БУЛСТАТ *********, представлявано от адвокат А. З. Д. –
САК, Личен № *************, сумата в размер на 673,92 лева с ДДС, представляваща
адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство
на П. П. М. по делото.
Решението може да се обжалва пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
17