О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е
№
гр. ЛОВЕЧ, 03.04.2019 г.
ЛОВЕШКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, граждански състав, в закрито заседание на трети април през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА
КРИСТИАН ГЮРЧЕВ-мл.съдия
като
разгледа докладваното от мл. съдия Гюрчев в.ч.гр.д. №
145 по описа за 2019 г. на Окръжен
съд - Ловеч, и за да се произнесе съобрази:
Производството
е по чл. 413, ал. 2 във вр. с чл. 279 във вр. с чл. 278, ал. 1 и сл. от ГПК.
Образувано
е по частна жалба от „Агенция за контрол на просрочените задължения“ ЕООД, с
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3, представлявано от Т.К.,
депозирана чрез процесуалния представител на дружеството юрисконсулт Д.А.,
срещу Разпореждане № 201 от 18.01.2019 г. на Районен съд – Ловеч, постановено по
ч.гр.д. № 108 по описа на съда за 2019 г., с което първоинстанционният съд оставил без уважение Заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК в частта относно претендираното вземане за такси и комисонни
за допълнителни услуги по договор за потребителски заем.
Според
жалбоподателя заповедното производство е уредено
от законодателя като специално бързо производство за създаване на изпълнително
основание, което не се оспорва. В тази връзка счита, че съдът е следвало
единствено да извърши проверка дали заявлението е съобразено с изискванията за
редовност от външна страна по чл. 410, ал. 2 във вр.
с чл. 127, ал.1 и 3 и чл. 128, т. 1 и 2 от ГПК, като акцентира, че в
закона не е предвидено изискване към заявлението да се прилагат доказателства
за установяване на вземането. Смята, че всички въпроси, касаещи посочените в
заявлението материални субективни права следва да бъдат обект на изследване в
едно евентуално исково производство по реда на чл. 422 от ГПК, при положение,
че длъжникът входира възражение по чл. 414 от ГПК. На
следващо място се твърди, че съдът неправилно е приел, че клаузата, на база
която е начислена сумата за такси и комисионни за допълнителни услуги поради
противоречие със закона се явява нищожна. В тази насока се мотивира, че начисляването
на процесната такса „Кредит у дома“ е допустима с
оглед на факта, че страните са се договорили доброволно за това, както и с
оглед на разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, в която е предвидена възможност
да се събират от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани
с договора за потребителски кредит. В конкретната хипотеза таксата е уговорена
с цел да се покрият разходите на кредитора, свързани с организирането и
предоставянето на кредита в брой и за събирането на седмичните вноски по
местоживеене на кредитополучателя. Акцентира, че въпросът дали една клауза е
нищожна поради неравноправие следва да бъде изяснен в един бъдещ исков процес,
в условията на състезателност, като се вземат предвид всички обстоятелства, а
не в настоящото производство, доколкото в същото не е налице задължение за
заявителя да доказва претенцията си.
Моли обжалваното разпореждане да
бъде отменено и съдът да се произнесе по същество, като уважи заявлението и
издаде заповед за изпълнение за сумата, за която районният съд се е прозинесъл с отхвърлителен
диспозитив.
Частната жалба е допустима, тъй като същата е подадена в срок-разпореждането
е получено от заявителя на 06.02.2019 г., а жалбата е подадена на 07.02.2019 г.
/видно от п. кл., намиращо се на л. 10 от делото/,
против подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице, за което е налице правен
интерес от обжалване (чл. 413, ал. 2 от ГПК).
Настоящата инстанция, като съобрази
оплакванията в жалбата и приложеното ч.гр.д. № 108/2019 г. по описа на Районен
съд – Ловеч, намира за установено следното:
Със заявление за издаване на
заповед за изпълние по чл. 410 от ГПК, по
което е образувано производството пред първоинстанционния
съд, заявителят „Агенция
за контрол на просрочените задължения“ ЕООД е претендирал, че К.М.Р.
дължи заплащане на следните суми: 429,52 лв., представляваща главница; 78 лв. -
договорна лихва за времето от 04.06.2017 г. до 22.07.2018 г.; 402,34 лв. – такси
и комисионни за допълнителни услуги; 44,05 лв. – мораторна
лихва за времето от 23.07.2018 г. до 11.01.2019 г. и законна лихва от подаване
на заявлението до изплащане на вземането. В обстоятелствената част на
заявлението е посочено, че вземанията прозитичат от
Договор за потребителски кредит с № 2877856/26.05.2017 г., сключен между „Файненшъл България“ ЕООД и К.Р., като с договор за цесия от
01.07.2017 г. вземанията са били прехвърлени на „Изи Асет Мениджмънт“ АД. С Приложение № 1/01.08.2018 г. към
Рамков договор за прехвърляне на парични задължнения
/цесия/ вземанията са били прехвърлени на настоящия заявител в качеството му на
цесионер. В заявлението се излагат твърдения, че длъжникът
е бил уведомен по реда на чл. 99 от ЗЗД за извършената продажба на вземането на
09.08.2018 г. от цедента посредством писмо с обратна
разписка.
С
Разпореждане № 201 от 18.01.2019 г.,
постановено по делото, районният съд е уважил заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК с вх. № 591/17.01.2019 г. на „Агенция за контрол на
просрочените задължения“ ЕООД за следните суми: 429,52 лв.,
представляваща главница; 78 лв. - договорна лихва за времето от 04.06.2017 г.
до 22.07.2018 г.; 44,05 лв. – мораторна лихва за
времето от 23.07.2018 г. до 11.01.2019 г. и законна лихва от подаване на
заявлението до изплащане на вземането и присъдил съдебо-деловодни
разноски в размер на 25 лв.-държавна такса и 50 лв. – юрисконсултско
възнаграждение, като по отношение на сумата в размер на 402,34 лв.,
представляваща такси и комисионни за допълнителни услуги, го оставил без
уважение.
В мотивите си районният съд е приел, че клаузата,
на база която е начислено вземането за допълнителни такси и разноски, се явява нищожна, тъй като противоречи
на чл. 10а, ал. 2 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК и се явява
неравноправна по смисъл на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
Настоящата съдебна инстанция
изцяло се солидаризира с мотивите на районния съд, поради което разгледана по
същество жалбата се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
Въззивната инстанция счита, че районният съд правилно е
приел, че спрямо договорът за паричен заем, във връзка с който е възникнало процесното вземане, обект на заповедта за изпълнение, е
приложим Законът за потребителския кредит /ЗПК/. В чл. 33, ал. 1 от ЗПК е
предвидено, че при забава на кредитополучателя-потребител кредиторът има право
единствено на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. В
настоящата хипотеза с клаузата, на база която е начислена процесната
такса „Кредит у дома“, се цели именно заобикаляне на горепосоченото нормативно
предвидено ограничение. Неоснователно е направеното от жалбоподателя
възражение, че такса „Кредит у дома“ представлява допълнителна услуга, свързана с
договора, и с оглед на разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК начисляването й се
явява законосъобразно. Настоящата инстанция приема, че на практика дейностите
във връзка с които е начислена процесната такса, не
са допълнителни услуги, а са дейности по усвояването и управлението на кредита.
В тази насока следва да се посочи, че в чл. чл. 10а, ал. 2 от ЗПК законодателят
е предвидил изрична забрана относно начисляването на такси и комисионни,
свързани с усвояването и управлението на кредита, поради което е верен и извода
на проверяваната инстанция, че същата се явява нищожна.
Следва да се посочи, че процесната клауза по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП като
неравноправна се явява и нищожна, доколкото, както вече беше посочено води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Изложеното се констатира дори при съпоставка на
размер на главницата и размера на начислените такса „Кредит у дома“ и налага
извод, че уговорената клауза е в противоречие на принципите на справедливост и равнопоставеност на участниците в облигационната връзка. Така
при едно евентуално уважаване на заявлението в обжалваната част би се стигнало
до оскъпяване на кредита и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на
икономически по слабата страна, което безспорно е в нарушение и на добрите
нрави.
С
оглед изводите за нищожност на уговорката за начисляване на такси и комисионни
за допълнителни услуги - такса „Кредит у дома“, поради противоречие на закона и добрите нрави, съдът
намира, че за произтичащото вземане следва да се откаже издаване на заповед за
изпълнение (чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК). Съдът в заповедното производство е
длъжен и без възражение по чл. 414 ГПК
от длъжника-потребител да извърши служебно проверка за това дали предявеното
със заявлението вземане не произтича от нищожна клауза и ако такава клауза бъде
констатирана, той следва да отхвърли заявлението. В този случай заявителят има
възможност да претендира вземането си чрез осъдителен иск в общото исково
производство, гарантиращо състезателност и равнопоставеност
на страните. Ето защо позоваването на нищожността на клаузите от договора в
заповедното производство от първоинстанционния съд е
законосъобразно. При тази преценка заповедният съд правилно и в съответствие с
чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК е отказал издаване на заповед за изпълнение за
вземането за такси и комисионни за допълнителни услуги. В този смисъл
обжалваното разпореждане е правилно и следва да се потвърди.
Водим
от гореизложеното, съдът
О П
Р Е Д
Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА
Разпореждане № 201 от 18.01.2019 г. на Районен съд
– Ловеч, постановено по ч.гр.д. № 108 по описа на съда за 2019 г.
Определението не подлежи на касационен контрол.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:…………………… ЧЛЕНОВЕ: 1………………………….
2…………………………..