Р
Е Ш Е
Н И Е
гр. София, 05.10.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският
окръжен съд, гражданско отделение, втори въззивен
граждански състав, в открито съдебно заседание на 27.09.2017 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Катя Щерева
ЧЛЕНОВЕ: Ивайло Георгиев
Ваня Иванова
при секретаря Теодора Вутева разгледа докладваното от съдия
Георгиев в. гр. д. № 446 по описа на съда за 2017 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба от М.Ц.С. и А.Б.И. срещу решение № 92
от 22.06.2017 г., постановено по гражданско дело № 235/2017г. по
описа на РС – гр. Сливница, с което на жалбоподателите са наложени мерки по
Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН). Жалбоподателите считат, че
обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно. Оспорват извода на районния
съд за доказаност на процесните
актове на домашно насилие. Анализират свидетелските показания и намират, че
същите са компрометирани. Навеждат доводи, че с обжалваното решение им се
ограничава достъп до имот, който принадлежи на жалбоподателката
С., както и че конфликтът е породен от имуществени спорове и от предходно
съдебно производство по ЗЗДН. Молят съда да отмени обжалваното решение.
Препис
от жалбата е връчен на насрещната страна, но в срока по чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН не
е постъпил отговор.
В
открито съдебно заседание на 27.09.2017г. жалбоподателите не се явяват и не се
представляват.
В
открито съдебно заседание на 27.09.2017г. въззиваемата
В.С. се явява лично. Оспорва жалбата и твърди, че жалбоподателите я тормозят и
бият. Моли съда да потвърди обжалваното решение.
Софийският
окръжен съд намира, че въззивната жалба е допустима
като подадена в срок, от надлежни страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Фактическата
обстановка по делото е коректно установена и описана в обжалваното решение,
поради което не е необходимо да се възпроизвежда отново.
При
разглеждане на делото пред въззивната инстанция не са
били събирани доказателства.
При
така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна
следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК, вр. § 1 от ЗР на
ЗЗДН, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на обжалваното решение, както и по допустимостта му в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
В
случая обжалваното решение е валидно, тъй като е постановено в писмен вид, от
надлежен състав и по въпроса, с който действително е бил сезиран съдът.
Същото
е и допустимо, тъй като са били налице предпоставките за съществуване и надлежно
упражняване на правото на защита, а същевременно са липсвали отрицателни
такива.
Във
връзка с наведените във въззивната жалба доводи за
неправилност на обжалваното решение, съдът взе предвид, че съгласно разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗЗДН, защита по този
закон може да се търси от лице, пострадало от домашно насилие, извършено от
низходящ. С оглед съвпадащите изявления на страните по този въпрос, съдът
намира, че ответниците по делото имат такова качество
по отношение на молителката и са съответно нейна дъщеря и неин внук, поради
което следва да се приеме, че страните са надлежно легитимирани участници в
настоящото съдебно производство.
Молбата за защита е подадена от лице по чл. 8, т. 1 от ЗЗДН и в
рамките на едномесечния срок по чл. 10, ал. 1 от ЗЗДН, считан от момента на
осъществяване на твърдените актове на домашно насилие, поради което е
процесуално допустима.
Основателността на молбата предполага
кумулативно установяване на извършени действия/бездействия по смисъла на чл. 2 от ЗЗДН от страна на конкретните ответници по отношение на пострадалото лице, както и
момента на извършването им.
По
принцип, за установяване на претендираните актове на
домашно насилие са допустими доказателствените
средства по ГПК (арг. от чл. 13, ал. 1 от ЗЗДН). Освен
това, поради особения характер на производството по ЗЗДН, както и поради
обстоятелството, че проявите на домашно насилие протичат обикновено в домашна
обстановка и възможностите за доказването им са ограничени, законодателят
разширява кръга на годните доказателствени средства в
това производство (чл. 13, ал. 2 и 3 от ЗЗДН), като придава такова качество и
на документи, създадени в хода на административни процедури, инициирани по
повод твърдяното насилие, както и на едностранни писмени изявления на молителя,
обективирани в декларация. Материалната доказателствена сила на последната, обаче, не е абсолютна.
Тя е задължителна за съда, само ако няма други доказателства, които я оборват
(Решение № 22 от 31.03.2009 г. на ОС - Разград по гр. д. № 53/2009 г.). Освен
това, за да изпълни доказателствената си функция,
декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН трябва да съдържа ясно, точно и
изчерпателно описание на твърдяните актове на домашно
насилие – „дата, час, място, начин на извършване, последици и т. н.” (арг. от Решение № 4480 от 19.06.2012 г. на СГС по в. гр. д.
№ 1069/2012 г., Решение № 4396 от 14.07.2011 г. на СГС по гр. д. № 6175/2011
г., ГО, 2-ри възз. бр. с-в).
В
конкретния случай е представена декларация (л. 5 от първоинстанционното
дело), която не съдържа такова описание. Не са посочени нито времето, нито мястото,
нито видът на претендираните актове на домашно
насилие. Наистина, данни в тази насока се съдържат в молбата на С., с която тя
е сезирала съда, но законът не я приравнява на декларация, нито й придава
такава доказателствена стойност. Поради това,
намиращата се по делото декларация не е годно доказателство в подкрепа на
твърденията на молителката.
Не
са представени и доказателства по смисъла на чл. 13, ал. 2, т. 1 и 2 от ГПК.
Поради
това, процесните актове на насилие следва да бъдат
установени с други доказателствени средства по ГПК.
Такива в случая са показанията на св. Е. и св. С., но първите от тях се
основават изцяло на твърденията
на молителката, т.е. на самите подлежащи на доказване обстоятелства, поради
което не са годни да ги докажат. От своя страна, в частта си, касаеща действията на жалбоподателя А.И., показанията на
св. Стоилов също представляват преразказ на сведения, получени по телефона,
поради което не съставляват доказателство за тях. Показанията на този свидетел
следва да се ценят единствено в частта им, с която той съобщава непосредствено
възприети от него обстоятелства. Такова обстоятелство е извършеният акт на
насилие от страна на М.С. по отношение на молителката, изразяващ се в
безпричинен удар в главата на 16.04.2017г. Наистина, с оглед близката родствена
връзка между свидетеля и молителката и на основание чл. 172 от ГПК, неговите показания
следва да преценяват, като се има предвид възможната му заинтересованост от
изхода на делото и във връзка с всички други налични данни. В случая съдът
намира, че по делото няма данни, които да опровергават тези показания, а освен
това свидетелят е близък роднина не само на молителката, но и на ответниците, т.е. в еднаква степен би следвало да се
съобрази и възможността за негова заинтересованост в тяхна полза. Поради това
съдът не намира основание да пренебрегне показанията на св. С. в тази им част,
и въз основа на тях приема за установен акта на насилие, извършен на
16.04.2017г. от М.С. по отношение на В.С..
Няма
други годни доказателства в подкрепа на твърденията на молителката. По-
конкретно, такова доказателство не съставлява болничният лист, намиращ се на л.
23 от първоинстанционното дело, тъй като той е за
първичен медицински преглед от 21.06.2017г., т.е. повече от два месеца след претендираните актове на насилие, а и описаните в него
травми не съответстват на посочените от молителката.
Документите
на л. 56 – 62 от първоинстанционното дело не
доказват, а дори опровергават твърденията, че някоя от страните се води на
диспансерно наблюдение или отчет, респ. е била подложена на лечение в центрове
за психично здраве.
Същевременно,
от справките за съдимост се установява, че ответниците
не са осъждани, а справката от ОДМВР – София, РУ – Сливница, сочи, че страните
по делото и свидетелят Стоилов са в обтегнати отношения и многократно са се
обръщали към органите на реда във връзка с конфликти помежду им, като процесният казус е поредното проявление на влошените
отношения и взаимния негативизъм между страните.
С
оглед гореизложеното, съдът намира, че единственото безспорно установено
действие на ответницата С. по отношение на молителката С. се свежда до нанасяне
на удар с юмрук по главата на 16.04.2017г. Това действие, макар и еднократно, надхвърля
степента на влошаване на отношенията, над която следва да се квалифицира като
акт на насилие по смисъла на ЗЗДН, поради което следва да се споделят изводите
на СлРС в тази насока. За насилие от такъв вид и с
такъв интензитет, обаче, наложените мерки за защита се явяват несъразмерно
тежки. Затова, обжалваното решение следва да бъде изменено, като се намали
периода на ограничителните мерки, наложени на М.С. от 10 месеца на 5 месеца.
Доколкото
не се доказа акт на насилие, извършен от ответника А.И., обжалваното решение
следва да бъде отменено в частите му, с които се налагат мерки по ЗЗДН на този
ответник, а молбата на В.С. – да се отхвърли.
Неоснователно
във въззивната жалба се интерпретират показанията на
св. С. и се прави извод за тяхна нелогичност, тъй като той свидетелства за два
акта на насилие, извършени в различни дни и възприети от него по различен
начин. Ирелевантни за изхода на настоящия спор са и
твърденията, че първопричина за завеждане на настоящото дело са имуществени
спорове между страните, както и предходно съдебно производство, по което са
били наложени мерки за незабавна защита по ЗЗДН. Дали такива спорове
съществуват и доколко укоримо е предходното поведение
на страните, следва да се преценява в други производства, но те нямат отношение
към изхода на настоящия правен спор.
Разноски
не са претендирани от страните, поради което съдът не
дължи произнасяне по този въпрос.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ решение № 92
от 22.06.2017 г., постановено по гражданско дело № 235/2017г. по
описа на РС – гр. Сливница, В ЧАСТТА
относно определения с него срок на наложените мерки за защита по чл. 5, ал. 1,
т. 2 и 3 от ЗЗДН по отношение на М.Ц.С., като намалява същия от 10 месеца на 5
месеца, считано от издаване на заповедта за защита.
ОТМЕНЯ решение № 92
от 22.06.2017 г., постановено по гражданско дело № 235/2017г. по
описа на РС – гр. Сливница, В ЧАСТИТЕ МУ,
с които
-
А.Б.И. е задължен на основание чл. 5 ал. 1 т. 1 от ЗЗДН да
се въздържа от домашно насилие спрямо В.Р.С., за срок от десет месеца, считано от
издаването на заповедта,
-
А.Б.И. е отстранен на основание чл. 5 ал. 1 т. 2 от ЗЗДН от
съвместно обитаваното жилище, находящо се в гр. С.,
ул. „Х. А.” № 23, за срок от десет месеца, считано от издаването на заповедта,
-
е забранено на А.Б.И. на основание чл. 5 ал. 1 т. 3 от ЗЗДН, да
приближава В.Р.С. на разстояние по-малко от
100 метра, както и дома, в който живее на адрес гр. С., ул. „Х. А.” № 23, за
срок от десет месеца, считано от издаването на заповедта,
-
на А.Б.И. е наложена глоба в размер
на 300 лв. на основание чл. 5, ал. 4 от ЗЗДН, и
-
А.Б.И. е осъден да заплати по
сметка на РС- Сливница държавна такса в размер на 25 лв. и 5 лв. такса за
издаване на изпълнителен лист,
като вместо тях ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ молбата на В.Р.С. с ЕГН ********** за издаване на заповед
за защита срещу А.Б.И. с ЕГН **********.
ОСЪЖДА В.Р.С. с ЕГН ********** и адрес ***, да заплати да заплати по
сметка на Софийския окръжен съд държавна такса в размер на 25 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 92
от 22.06.2017 г., постановено по гражданско дело № 235/2017г. по
описа на РС – гр. Сливница, в останалите му части.
ДА СЕ ИЗДАДЕ нова заповед за защита на основание чл. 17, ал. 5 от ЗЗДН.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.