РЕШЕНИЕ
№………/……..2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд - Варна, ШЕСТИ
КАСАЦИОНЕН СЪСТАВ, в публичното съдебно заседание на осми юли две хиляди
двадесет и първа година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР КИПРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА ПОПОВА
МАРИЯНА
БАХЧЕВАН
При участието на секретаря ГАЛИНА
ВЛАДИМИРОВА и на прокурора АЛЕКСАНДЪР АТАНАСОВ като разгледа докладваното от
съдия ЕВЕЛИНА ПОПОВА к.н.а.х.д. № 1192 по описа на съда за две хиляди двадесет
и първа година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на
глава ХІІ АПК вр. чл. 63, ал. 1, изр. второ ЗАНН.
Образувано е по касационна жалба на
Дирекция "Инспекция по труда"- Варна, предявена чрез пълномощника й главен
юрисконсулт Д. О.-К., срещу решение № 260511/16.04.2021 г. по н.а.х.д. № 5161/2020
г. на ВРС, ХХХVII състав, с което е отменено НП № 03-009241/16.03.2018
г. на директора на Дирекция "Инспекция по труда" - Варна, с което на В.И.В.
за нарушение на чл. 62 ал. 1 вр. чл. 1 ал. 2 и чл. 61 ал. 1 КТ е наложено
административно наказание "глоба" в размер на 3000 /три хиляди/ лева,
на основание чл. 414 ал. 3 КТ. По съображения за неправилно прилагане на закона
се иска въззивното решение да бъде отменено и да се постанови ново по съществото на спора от касационната
инстанция, с което да се потвърди оспореното по реда на чл. 59 ЗАНН наказателно
постановление.
В с. з. на 08.07.2021 г. касационната жалба
се поддържа от пълномощника на касатора, който в пледоарията по същество се
позовава и на оплакване, че решението е издадено при неизяснена фактическа
обстановка, тъй като пред съда не било разпитано лицето, пострадало при инцидента,
предшестващ проверката, поради което мола съда да отмени решението и да върне
делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция. В писмено
възражение от 31.05.2021 г. ответникът оспорва чрез пълномощника си адвокат К.
касационната жалба като неоснователна. С последваща молба с. д. № 10233/07.07.2021г.
поддържа становището си за неоснователност на касационната жалба и моли за
потвърждаване на въззивното решение като претендира за присъждане ши на
направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. Представителят на
Окръжна прокуратура - Варна дава заключение, че касационната жалба е
основателна.
След преценка на процесуалната допустимост
и основателност на жалбата, извършена в рамките на касационната проверка по чл.
218 АПК вр. чл. 63 ал. 1 изр. второ ЗАНН, съдът намира следното:
По допустимостта на жалбата: Предявена е
срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, съгласно изричната разпоредба
на чл. 63 ал. 1 изр. второ ЗАНН, от процесуално легитимирано лице, съгласно чл.
210 ал. 1 АПК, и в преклузивния срок за упражняване на правото на жалба,
визиран в чл. 211 ал. 1 АПК - съобщение за изготвеното въззивно решение е
получено редовно от касатора на датата 28.04.2021 г. /л. 43 от н.а.х.д. 5161/20
г./, а касационната жалба, съгласно поставения върху нея входящ номер на ВРС, е предявена в срока за оспорване на 11.05.2021
г. Сезиран е родово и местно компетентният съд. Кумулативното наличие на
изложените положителни процесуални предпоставки обуславя извод за допустимост
на касационното производство.
Разгледана по естеството на изложените
оплаквания и в рамките на задължителната касационна проверка по чл. 218 ал. 2 АПК, касационният състав намира жалбата за неоснователна.
За да отмени оспореното по реда на чл. 59 ЗАНН наказателно постановление, с което на В.И.В. е наложено административно
наказание по чл. 414 ал. 3 КТ за нарушение на чл. 62 ал. 1 вр. чл. 1 ал. 2 и чл.
61 ал. 1 КТ, въззивният съд е приел, че между наказаното физическо лице и лицето
В. С. Г., заварено при извършената на 13.02.2018 г. проверка на контролните
органи от Дирекция "ИТ"-Варна да полага труд на проверения строителен
обект – жилищна сграда в гр. Варна, кв. "Аспарухово", СО. „Боровец-Север“,
ПИ 1013.5401.2580, не е съществувало трудово правоотношение по повод
изпълнението на конкретно договорени СМР на обекта. Въззивният съд е приел, че
АНО не е доказал по безсъмнен и категоричен начин в процеса, че именно при
наказаното лице завареният да извършва СМР работник В. С. Г. е предоставял
работната си сила по време на извършената от контролните органи проверка на 13.02.2018
г. В подкрепа на това се е позовал и на Решение № 529/15.03.2019 г. по адм.
дело № 1191/2018 год. на Административен съд – Варна, оставено в сила с Решение
№ 8225/25.06.2020 г. по адм. дело № 6226/2019 г. на ВАС РБ, с което е прието,
че на инкриминираната дата В.И.В. не е имал качеството на работодател по
отношение на лицето В. С. Г..
Изводът на съда съответства напълно на
възприетата фактическа обстановка по случая, според която дължимата от Г.
престация по никакъв начин не е свързана с пряката дейност на наказаното лице,
за което по делото изобщо не са събрани доказателства да извършва строително-монтажна
работа по занятие, а видно от приложеното по преписката Заявление № АГУП
18000289 АС/22.02.2018 г., в качеството си на възложител по смисъла на чл. 151 ЗУТ то само е уведомило общината, че ще извършва текущ ремонт на сградата в собствения
си поземлен имот в гр. Варна, м-ст "Боровец-Север" с идентификатор
10135.5401.2580.3, включително и подмяна
на покривни материали.
По административнонаказателната преписка
са налични доказателства /декларации и писмени обяснения/, от които се установява,
че ремонтните дейности са възложени не от наказаното лице В.В., а от неговия
зет – П. И. П., като работниците на обекта са наети от В. С. Г., на когото П. е
възложил извършването на ремонта. Оттук с основание може да се заключи, че
именно П. П. е встъпил в правоотношение с лицето В. С. Г., което обаче е
гражданско, а не трудово по характера си, видно от неговия предмет – извършване
на определени СМР на строителен обект. В случая не става въпрос за изпълнението
/безсрочно или за договорен срок от време/ на конкретни повтаряеми се трудови
задължения на установено работно място при фиксирано дневно и седмично работно
време и при изплащане на определено трудово възнаграждение, а само за постигането
на конкретно определен между страните по договора резултат /ремонт на покрива и
други належащи ремонтни работи по сградата, вкл. и полагане на бетон, там
където е нужно/ срещу заплащането за този резултат на договорено
възнаграждение. Именно в естеството на дължимата престация е основната разлика
между трудовия договор по чл. 61 КТ и гражданския договор за изработка по чл.
258 ЗЗД - докато при трудовия договор става въпрос за договорено между страните
осъществяване на повтарящи се многократно и систематично във времето едни и
същи трудови функции без необходимостта от посочване на определен от страните
краен резултат, то при договора за изработка се дължи постигането на конкретно
договорен резултат - изработването на нещо по уговорка между страните, като с
осъществяването на резултата и изплащането на уговореното за него
възнаграждение се прекратява и съществуващото между тях гражданско
правоотношение, което е изпълнило своето предназначение.
При всестранно обсъждане на събраните
доказателства въззивната инстанция е обосновала правилен извод, че основната
релевантна предпоставка за ТПО, а именно качеството на „работодател“ по смисъла
на §1 т.1 от ДР на КТ на лицето, в чиято полза се осъществява трудът, не е
доказана нито в административнонаказателното, нито в съдебното производство. При липсата на тази констатация
не се доказва и възникването на трудово правоотношение между наказаното лице и заварения
да работи на обекта В. С. Г.. Въз основа на това съдът е извел правилен решаващ
извод по делото за отсъствие на съставомерно нарушение по чл. 62 ал. 1 вр. чл.1
ал.2 и чл. 61 ал. 1 КТ.
Във връзка с направените решаващи изводи
на въззивната инстанция следва да се има предвид, че никой правен субект не
може да бъде подведен под административнонаказателна отговорност за нарушение,
което само предполагаемо е извършил. След като задължението да сключи в
изискуемата писмена форма трудов договор с работника или служителя преди
постъпването му на работа е единствено на работодателя в качеството му на
страна по възникналото ТПО, то дори и само основателно породеното съмнение в
съществуването на ТПО е достатъчно, за да отпадне ангажираната
административнонаказателна отговорност за неизпълнение на задължението по чл.
62 ал. 1 вр. чл.1 ал. 2 и чл. 61 ал. 1 КТ. Изводът на въззивния съд изцяло
съответства и на влязлото в законна сила Решение № 529/15.03.2019 г. по адм.
дело № 1191/2018 год. на Административен съд – Варна, с което със силата на
пресъдено нещо е установена липсата на трудово правоотношение между В.В. и
лицето Васил Г. и е отменено издаденото от Дирекция „Инспекция по труда“
постановление за обявяване съществуването на ТПО между тях.
Направеното от процесуалния представител
на касатора искане за връщане на делото за ново разглеждане е неоснователно
предвид факта, че в хода на въззивното производство са събрани и приети
относимите писмени и гласни доказателства и същите са обсъдени в тяхната
взаимовръзка и единство.
В целостта си изложеното обуславя извод за
неоснователност на касационната жалба, поради което оспореното с нея решение
следва да се остави в сила.
Предвид крайния изход на спора,
основателно се явява изрично заявеното с молба с.д. 10233/07.07.2021г. искане
на процесуалния представител на ответника за присъждане на разноски за
адвокатско възнаграждение. Видно от представения договор за правна защита и
съдействие от 16.06.2021г., ответникът е заплатил адвокатско възнаграждение за
касационната инстанция в размер на 350 лева, което следва да му бъде присъдено.
На основание чл. 221 ал. 2 предл. първо АПК вр. чл. 63 ал. 1 изр. второ ЗАНН съдът
Р Е Ш И
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 260511/16.04.2021
г. по н.а.х.д. № 5161/2020 г. на ВРС, ХХХVII състав.
ОСЪЖДА Дирекция „Инспекция по труда“ –
Варна да заплати на В.И.В., ЕГН **********, разноски по делото за адвокатско възнаграждение
в размер на 350 /триста и петдесет/ лева.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/