Р Е
Ш Е Н И Е № 4596
гр. Пловдив, 02.12.2019
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на двадесет
и първи октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 7987 по
описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът е
сезиран с обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК, във вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД, предявени от „Първа
инвестиционна банка“ АД – гр. София против Х.И.К..
Ищецът
твърди, че на 03.07.2009 г. бил сключен договор за банков кредит № ******, по
силата на който предоставил на ответника банков кредит в размер на 5600 лв.
Крайният срок за погасяване на кредита бил 25.06.2016 г., като длъжникът не
изпълнил задълженията си и считано от посочената дата кредитът станал изискуем.
Съгласно раздел III, т.6 от договора за използвания кредит кредитополучателят
заплащал годишна лихва в размер на базовия лихвен процент плюс надбавка 10,2093
пункта, като към датата на сключване на договора БЛП бил 8,0907 % годишно.
Съгласно т.12, раздел III от договора кредитополучателят дължал на банката
наказателна лихва за плащания, дължими, но неизвършени в срок поради недостиг
на авоара по разплащателната сметка на кредитополучателя и се олихвяват с
договорения лихвен процент плюс наказателна надбавка в размер на законна лихва,
считано от деня, следващ датата на падежа на съответната вноска. Сумите по
кредита – главница и лихва, следвало да се погасяват съгласно погасителен план
– приложение № 1 към договора. Отпуснатият кредит бил изцяло усвоен от
кредитополучателя на 06.07.2009 г. по банковата му сметка. По кредита били
извършвани частични плащания, подробно описани по размер и дати на плащане в
исковата молба. Кредитът бил в просрочие, считано от 25.07.2010 г., като били
просрочени 72 вноски. На 20.02.2018 г. ищецът депозирал заявление за издаване
на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, въз основа на което било
образувано ч.гр.д. № 2764 по описа за 2018 г. на Районен съд Пловдив, II брачен
състав, за следните суми, а именно: 5171,44 лв. – главница, 2754,99 лв. –
просрочена договорна лихва за периода от 25.06.2011 г. до 25.06.2016 г.,
4353,92 лв. – наказателна лихва за периода от 14.08.2012 г. до 19.02.2018 г.
Длъжникът възразил срещу заповедта, като оспорил дължимостта на следните
вземания, а именно: главница, начислена до 19.02.2013 г. вкл., договорна лихва,
начислена до 19.02.2015 г. вкл., наказателна лихва, начислена до 19.02.2015 г.
вкл., поради погасяването им по давност. Поради това ищецът предявява настоящия
иск, с който претендира да се установи в отношенията между страните, че
ответникът му дължи следните суми, уточнени с молба вх. № 40030/ 18.06.2019 г.,
а именно: 1421,67 лв. – главница по договора за периода от 25.07.2010 г. до
19.02.2013 г.; 2388,09 лв. – договорна лихва за периода от 25.06.2011 г. до
19.02.2015 г.,; 2198,27 лв. – наказателна лихва за периода от 25.08.2012 г. до
19.02.2015 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в
съда – 20.02.2018 г., до окончателното изплащане на вземането.
В срока
по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника Х.И.К., със
становище за недопустимост и неоснователност на предявените искове. Твърди, че
искът бил частично недопустим, поради това, че длъжникът не е оспорил цялото
вземане по заповедта, а само част от него като погасено по давност. Признава,
че между страните бил сключен договор за банков кредит № ****** от 03.07.2009
г., с предоставена заемна сума в размер на 5600 лв., която била усвоена от
ответника. Счита, че вземанията за главница били погасени до дата 19.02.2013 г.,
тъй като се погасявали в общата петгодишна давност, а вземанията за договорна и
наказателна лихва били погасени по давност до дата 19.02.2015 г. Моли за
отхвърляне на исковете за посочените периоди на вземанията, като погасени по
давност. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени
доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
По допустимостта и предмета на производството:
От приетото за послужване ч.гр.д. № 2764 по описа за 2018
г. на Районен съд Пловдив, II брачен състав, се
установява, че ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК № 2660/ 20.03.2018 г., с която
в негова полза са присъдени следните суми: 5171,44 лв. – главница, произтичаща
от договор за банков кредит № ****** от 03.07.2009 г., с краен падеж 25.06.2016
г.; 2754,99 лв. – просрочена договорна лихва, съгласно т.6, Раздел III от договора, за периода 25.06.2011 г. – 25.06.2016
г.; 4353,92 лв. – просрочена наказателна лихва, съгласно т.12 от Раздел III за периода 14.08.2012 г. – 19.02.2018 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 20.02.2018 г., до
окончателното изплащане на вземането. В полза на заявителя са присъдени и
сторените разноски в производството за заплатена ДТ и юрисконсултско
възнаграждение. Постановено е незабавно изпълнение и за сумите по заповедта е
издаден изпълнителен лист от 21.03.2018 г. В срока по чл.414, ал.2 ГПК е
депозирано възражение от длъжника Х.И.К., с което възразява срещу дължимостта
на сумите за главница, начислена до 19.02.2013 г., за договорна лихва и
наказателна лихва, начислени до 19.02.2015 г. Във възражението ответникът
изрично заявява, че признава останалата част от вземането на кредитора, а
именно – за главница, начислена след 20.02.2013 г. както и за договорни и
наказателни лихви, начислени след 20.02.2015 г. В срока по чл.415, ал.4 ГПК
заявителят е предявил иск за установяване на оспорените от длъжника вземания,
които е конкретизирал по размери и периоди с молба вх. № 40030/ 18.06.2019 г.,
както следва: 1421,67 лв. – главница по договора за периода от 25.07.2010 г. до
19.02.2013 г.; 2388,09 лв. – договорна лихва за периода от 25.06.2011 г. до
19.02.2015 г.,; 2198,27 лв. – наказателна лихва за периода от 25.08.2012 г. до
19.02.2015 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в
съда – 20.02.2018 г., до окончателното изплащане на вземането.
Съдът намира,
че предявените искове са допустими. Ищецът след дадени от съда указания е
конкретизирал размерите и периодите на претенциите си, като предмет на
предявените установителни искове са именно оспорените суми от длъжника. До
връчването на препис на исковата молба на ответника, ищецът може да поправи
основанието и петитума на исковата молба, без това да представлява изменение на
иска. От това следва, че дори в първоначалната искова молба да се претендира
по-голяма сума, а в последствие с уточнителна молба, ищецът да заяви по-малка
сума, то не е налице изменение на иска, по което съдът следва да се произнесе с
нарочно определение и да прекрати частично производството по делото. Ако е
налице нередовна искова молба, която е поправена в последствие с молба на
ищеца, въз основа на съдържащите се в двете молби изявления относно основанието
и петитума на иска, съдът следва да определи с какъв иск е сезиран, какъв е
предметът на делото и кои са обстоятелствата, които подлежат на доказване. Няма
пречка, както е и в случая, ищецът да претендира суми, по-ниски по размер от
тези, за които е издадена заповедта, стига основанието по предявените искове да
съвпада с това по заповедта за изпълнение. Както в заповедта за изпълнение,
така и в исковата молба, основанието на предявените искове е договор за банков
кредит № ****** от 03.07.2009 г. Именно по отношение на процесните суми
длъжникът е възразил, поради което и предявените искове са допустими. Затова и
възраженията на ответника за недопустимост на предявените искове са
неоснователни.
В заключение: предмет на настоящия правен спор (както е
описано и в доклада на съда) е признаване за установено на дължимостта на
следните суми: 1421,67 лв. – главница по договора за периода от 25.07.2010 г. до
19.02.2013 г.; 2388,09 лв. – договорна лихва за периода от 25.06.2011 г. до
19.02.2015 г.,; 2198,27 лв. – наказателна лихва за периода от 25.08.2012 г. до
19.02.2015 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в
съда – 20.02.2018 г., до окончателното изплащане на вземането.
По основателността на исковите претенции:
По
делото не са налице спорни фактически обстоятелства. Отделено е за безспорно с
доклада по делото, а и се установява от приетите писмени доказателства, че
между страните е сключен договор за банков кредит № ****** от 03.07.2009 г., по
силата на който ищецът е предоставил в заем на ответника сумата от 5600 лв. В
договора било уговорено и заплащането на договорна и наказателна лихва. Заетата
сума била усвоена от ответника и следвало да се върне в срок до 25.06.2016 г.,
на 84 месечни анюитетни вноски, всяка с падеж 25-то число от месеца, включващи
главница и лихви. Между страните не е спорно също, че длъжникът не е изпълнявал
задълженията си по договора, като не е изплащал изцяло дължимите вноски по
кредита.
От
заключението на съдебно-счетоводна експертиза, прието по делото като неоспорено
от страните, което се кредитира от съда на основание чл.202 ГПК като обективно
и компетентно дадено, се установява размерът на вземането. Просрочената
главница за периода от 25.07.2010 г. до 19.02.2013 г. възлиза на сумата от
1421,67 лв. и обхваща дължимите вноски по кредита от 13-та до 43-та.
Просрочената договорна лихва за периода от 25.07.2011 г. до 19.02.2015 г. –
вноски от 25-та до 67-ма възлиза на сумата от 2388,09 лв. По отношение на
просрочената наказателна лихва вещото лице дава заключение за размера й за
периода от 25.08.2012 г. до 19.02.2015 г. (вноски от 13-та до 84-та), а именно
– 2687,11 лв.
От
така приетите фактически констатации следва, че вземането на ищеца е доказано
по своето основание. Доказа се и размерът на претендираните суми от
заключението на вещото лице. Затова следва да се разгледа релевираното от
ответника в писмения отговор възражение за погасяване по давност на вземането
на кредитора.
В случая, доколкото се касае за вземане, произтичащо
от договор за банков кредит, по отношение на претенцията за главница,
приложение намира общата петгодишна давност съгласно чл.110 ЗЗД. Съдебната
практика на Върховния касационен съд е последователна по отношение на този
извод – така решение №28/05.04.2012 г., постановено по гр.д. № 523/2011 г. на
ВКС, III г.о., решение № 261/12.07.2011 г., постановено по гр.д. № 795/2010 г.
на ВКС, IV г.о. и др. При договорите за заем е налице неделимо плащане и
договореното връщане на заема на погасителни вноски не превръща договора в
такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по договора.
Законът не дефинира понятието „периодични плащания“, но съгласно задължителните
за съда и страните разяснения, дадени в ТР № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, това са
плащания, които не са еднократни и не се изчерпват с едно единствено предаване
на пари или заместими вещи. Периодичните задължения са породени от един и същи факт,
но те имат относителна самостоятелност,
като периодичността е характерна за
престациите и на двете страни по договора.
Като примери в цитираното тълкувателно решение се сочат повтарящото се
задължение на едната страна за доставка на стоки и услуги през съответния
период, а на другата страна – за заплащане на конкретно получените стоки и
услуги. При договора за кредит посочените изисквания не са налице, тъй като
нито задължението на банката за предоставяне на заемната сума, нито
задължението на длъжника за връщането й е повратящо се. Макар да е уговорено
длъжникът да връща заемната сума на месечни вноски с точно определен изначално
размер, то липсва посочената относителна самостоятелност на задължението по
всяка вноска, което обстоятелство обосновава и неделимостта на задължението. Затова
при вземанията за главница по договора за банков кредит приложение намира
общата петгодишна давност. Безспорно, за вземанията за лихви е приложима
нормата на чл.111, б. „в“ ЗЗД, а именно – кратната 3-годишна давност.
Съгласно
разпоредбата на чл.114, ал.1 ЗЗД давността почва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо. В процесния договор за кредит е уговерено, че
заемната сума в размер на 5600 лв. ще се връща на вноски, за срок от 84 месеца,
като крайният падеж (падежът на последната вноска) е 25.06.2016 г. В
погасителния план е уговорен падеж на всяка вноска, като за периода от
25.07.2009 г. до 25.06.2016 г., всеки
месец на 25-то число, длъжникът има задължението да заплаща главница и
лихва в посочен размер. Падежът на всяка една от погасителните вноски настъпва
на датата в погасителния план – 25-то число от съответния месец, като при
неизпълнение в срока за всяка една
вноска, е предвидено начисляването
на наказателна надбавка в размер на законната лихва, считано от деня,
следващ датата на падежа на съответната
вноска, независимо от това дали падежът е неработен ден – чл.12 от договора.
От това следва, че кредиторът не само че може да търси изпълнение при неплащане
в срока (на падежа) за всяка от погасителните вноски, но и санкционира длъжника с начисляването на наказателна лихва. Затова
за съда се налага изводът, че вземането става изискуемо за всяка вноска от
падежа, уговорен в погасителния план. От този момент кредиторът може да
претендира от длъжника да изпълни задължението си за всяка една от вноски.
Бездействието на кредитора се санкционира, като в случай, че продължи в
предвидения в закона срок – 5 години от падежа на всяка вноска, то вземането му
се погасява по давност.
Погасителната
давност е установена в обществен интерес. Целта й е да стимулира своевременно
упражняване на субективни граждански права. Чрез погасителната давност на
кредитора се отнема възможността да иска принудително осъществяване на своето
право. Тя служи за гарантиране на правната сигурност като допринася за бързото
развитие и уреждане на гражданските правоотношения, което е в интерес на
всички. В този смисъл – мотивите на ТР № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС.
В
цитираните от ищеца в писмената защита решения на ВКС не се приема, че
давността за вземането по кредита започва да тече от окончателния падеж, а се
приема, че срокът е петгодишен, което се споделя от настоящия състав. В други
решения на ВКС, в казуалната им част се приема, че изискуемостта на вземането
по договори за кредит настъпва поетапно – с падежа на всяка отделна вноска,
настъпва и нейната изискуемост. В тази връзка и давностният срок тече поетапно
за всяка вноска съобразно уговорения срок за плащането й – така решение № 191
от 28.08.2012 г. по т.д. № 460/2010 г. на ВКС, II т.о.
В решение № 161 от 08.02.2016 г., постановено по т.д. № 1153 по описа за 2014
г. на ВКС, II т.о. се приема, че при разсрочено плащане на
отпуснатия кредит всяка погасителна вноска става изискуема с настъпването на
съответния падеж, поради което ако искът е предявен за плащане поотделно на
всяка месечна погасителна вноска, то той би бил погасен по давност само по
отношение на неплатените дължими главници за периода от 5 години преди
депозиране на исковата молба. Макар и постановено по друг правен въпрос, в
решение № 83 от 26.05.2017 г. по т.д. № 50394/ 2016 г. на ВКС, IV г.о. се приема, че когато дадена вноска не бъде
погасена (чрез плащане или по друг начин) на съответния падеж (срок, дата), от
този момент тя става изискуема и кредиторът може да проведе иск срещу главния
длъжник за плащането на същата вноска. От падежа на вноската започва да тече и
шестмесечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД, като не е необходимо да настъпи падежът
и на последната погасителна вноска, респективно – не е необходимо целият дълг
да е станал предсрочно изискуем, за да започне да тече шестмесечният
преклузивен срок по чл.147, ал.1 ЗЗД по отношение на предходните вноски, чиито
падежи вече са настъпили. Аналогични са изводите и по отношение на началото на
5-годишния давностен срок. От падежа на всяка погасителна вноска по кредита,
кредиторът може да търси нейното изпълнение, било като предяви иск за осъждането
на длъжника да я заплати, било като се снабди със заповед за изпълнение. Още
повече, от падежа на всяка неизпълнена вноска, в полза на кредитора се
начислява наказателна лихва в уговорения в чл.12 от договора размер. След като неизпълнението на задължението на длъжника
да престира на падежа на всяка вноска, е скрепено със санкция –
начисляването на лихви, то не би могло да се вмени в тежест на длъжника
едновременно и заплащането на наказателни лихви, и началото на давностния срок
да е падежът на последната вноска. Последното би противоречала на всички
принципи за добросъвестност при сключването и изпълнението на договорите, а и
на житейската и правна логика. Не без значение е и принципното положение, че
комуто са ползите, нему са и тежестите. Правото на кредитора да получи на части
и скрепеното със заплащането на допълнителна лихва неизпълнение на падежа на
всяка вноска, задължава кредитора да търси всяка вноска от настъпване на падежа
й, или поне не повече от пет години от този момент. В противен случай,
приложение намира институтът на погасителната давност, на който длъжникът се е
позовал.
Следва
да се отбележи също, че уговорената в чл.11 от договора възможност длъжникът да
погаси предсрочно част или всички свои задължения по кредита, без да дължи на
банката такса за предсрочно погасяване, не води до извода, че срокът по
договора за кредит е уговорен само в полза на длъжника по смисъла на чл.70,
ал.2 ЗЗД. Това е така, тъй като макар да е уговорена окончателна дата на
погасяване – 25.06.2016 г., то длъжникът дължи погашения съгласно погасителния
план – на всяко 25-то число от месеца, в продължение на 84 месеца. Неизпълнението
на длъжника на падежа на всяка вноска, е скрепено с начисляването на
наказателна лихва съгласно чл.12 от договора. Срок, уговорен единствено в полза
на длъжника, би бил налице, ако при окончателна падежна дата 25.06.2016 г., за
длъжникът съществува възможност да заплаща предсрочно каквато сума намери за
добре и в какъвто срок намери за добре, без това да е свързано със санкционни
последици. Затова срокът на договора не е уговорен единствено в полза на
длъжника.
Предвид
изложените по-горе съображения, съдът приема, че вземането на ищеца за главница
за периода пет години преди депозиране на заявлението за издаване на заповед за
незабавно изпълнение в съда – 20.02.2018 г., т.е. преди 20.02.2013 г., е
погасено по давност. Претенцията на ищеца за главница в размер на 1421,67 лв.,
обхващаща вноските по кредита с падежи за периода от 25.07.2010 г. до 19.02.2013
г., е неоснователна, а искът подлежи на отхвърляне.
По
отношение на иска за договорна лихва, както се изясни по-горе приложима е
кратката тригодишна давност съгласно чл.111, б. „в“ ЗЗД. Вземанията за лихва,
уговорена в чл.6 от раздел III от договора, са
изискуеми заедно с главницата, т.е. с падежа на всяка вноска по кредита. Затова
претенцията е погасена по давност за изискуемите три години преди подаване на
заявлението по чл.417 ГПК договорни лихви, а именно – за периода преди
20.02.2015 г. Претендираната договорна лихва е за периода от 25.06.2011 г. до
19.02.2015 г., поради което и този иск следва да се отхвърли като погасен по давност.
Претенцията
за наказателна лихва в размер на 2198,27 лв. за периода от 25.08.2012 г. до
19.02.2015 г. също е погасена по давност. Съгласно чл.12 от Раздел III от договора наказателната лихва е дължима, считано от
деня, следващ датата на падежа на съответната непогасена вноска. От този
уговорка следва, че падежът на наказателната лихва е обвързан от падежа на
неизплатената вноска, а не от окончателния падеж по договора. Затова и този иск
следва да се отхвърли, тъй като се претендира лихва за период, предхождащ с три
години датата на депозиране на заявлението по чл.417 ГПК в съда (от който
момент се счита предявен иска по реда на чл.422, ал.1 ГПК).
В
заключение, и трите обективно кумулативно съединени установителни иска,
подлежат на отхвърляне като погасени по давност.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски на основание
чл.78, ал.3 ГПК има ответникът. По делото се доказа да са сторени разноски в
размер на 1100 лв., от които 100 лв. за депозит за вещо лице и 1000 лв. за
адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна защита и съдействие №
127186/ 08.07.2019 г.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Първа
инвестиционна банка“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „Драган Цанков“ № 37 против Х.И.К., ЕГН: **********, адрес: ***
обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, във
вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между
страните, че ответникът дължи на ищцовото дружество следните суми: 1421,67 лв. – главница по договор за
банков кредит № ******/ 03.07.2009 г. за периода от 25.07.2010 г.
до 19.02.2013 г., 2388,09 лв. –
договорна лихва за периода от 25.06.2011 г. до 19.02.2015 г., 2198,27 лв. – наказателна лихва за
периода от 25.08.2012 г. до 19.02.2015 г., ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда –
20.02.2018 г., до окончателното изплащане на вземането, за които суми е
издадена заповед за незабавно изпълнение № 2660/ 20.03.2018 г. по ч.гр.д. № 2764
по описа за 2018 г. на Районен съд Пловдив, II бр. състав, КАТО ПОГАСЕНИ ПО
ДАВНОСТ.
ОСЪЖДА
„Първа инвестиционна банка“ АД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Драган
Цанков“ № 37 да заплати на основание чл. 78, ал.3 ГПК на Х.И.К., ЕГН: **********,
адрес: *** сумата от 1100 лв. (хиляда
и сто лева) - разноски в настоящото
производство.
Решението може да бъде обжалвано от страните в
двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п./В.К.
Вярно с оригинала.
К.К.