№ 2014
гр. Варна, 03.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Христина В. Тодорова Колева
при участието на секретаря Цветелина Пл. Илиева
като разгледа докладваното от Христина В. Тодорова Колева Гражданско
дело № 20233110115250 по описа за 2023 година
Предявени са от М. Д. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.
*****, действащ чрез адв. А. Д., член на Адвокатска колегия - Варна, срещу
„Н." ООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление гр. *****,
представлявано от И.Н.Х.С., иск с правно основание чл. 26 ЗЗД за
прогласяване нищожност на клаузата за неустойка за непредставяне на
гаранция съгласно чл. 6 от Договора за потребителски кредит № ***** от
01.06.2023г. поради противоречие със закона, евентуално поради накърняване
на добрите нрави и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. I ЗЗД
за заплащане на сумата в размер на 30.70 лева, представляваща платена без
основание неустойка за непредоставяне на обезпечение по договора за
потребителски кредит, ведно със законната лихва върху вземането, считано от
датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното погасяване
на задължението.
В исковата молба се излагат твърдения, че между ищеца и кредитора
„Н." ООД е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за
потребителски кредит №*****/01.06.2023г. за сумата от 200 лева. Съгласно
чл. 6 от Договора заемателят дължи неустойка за непредоставяне на
обезпечение по заема в размер на 30.70 лева. Излага се, че на 07.07.2023г.
ищецът заплатил на ответника общо дължимата сума по заема в размер на
234.04 лева, в която сума е включена и сумата за неустойка, която счита за
нищожна. Ищецът твърди, че клаузата за неустойка е неравноправна по
смисъла на ЗЗП, на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП поради противоречие със
закона. Излага се, че договаряването, че кредитополучател ще заплати
горепосочената неустойка противоречи на закона, внасяйки неравноправие в
кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. Посочва,
че в случая неустойката представлява разход, който следва да бъде включен
при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита /ГПР/, което
1
не било сторено. В този смисъл сочи наличието на нарушаване на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че неустойката по
договора е уговорена извън присъщата й обезщетителна функция, тъй като
чрез нея не се обезщетяват вреди от сигурни неблагоприятни последици за
кредитора. Посочва се, че неустойката е предвидена да се кумулира с
погасителната вноска по кредита, което води до скрито оскъпяване на заема, а
от там и до неоснователно обогатяване за сметка на потребителя. С
твърденията за на нищожност на неустойката, ищецът обосновава
основанието за връщане на недължимо заплатената сума за неустойка, на
основание чл. 55 ЗЗД като получена от ответника без правно основание. Моли
за уважаване на исковете.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника, с
който не се оспорва наличието на сключен с ищеца договор за кредит, както и
постъпилото в полза на ответника плащане в общ размер на 234.04 лева, с
което са погасени 200 лева - главница, 3.34 лева - възнаградителна лихва и
30.70 лева - неустойка. По отношение на твърденията за противоречие на
неустойката със закона излага, че на основание чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК
неустойката като санкция, която потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора е изрично изключена от формулата за
изчисляване на ГПК. Оспорва твърдението неустойката да противоречи на
добрите нрави. Излага, че без договарянето на неустойка кредиторът не би
могъл да подтикне кредитополучателя да предостави обезпечение по кредита.
По този начин обезпечителната функция на неустойката произтичала от
стимулиращия ефект за длъжника, който за да не заплати уговорената
неустойка, ще положи необходимите усилия да изпълни точно задължението
си. Оспорва да е налице хипотезата на чл. 143, т. 19 от ЗЗП, тъй като на
потребителя е представена преди сключването на договора за кредит
информацията по чл. 5, ал. 2 от ЗПК по ясен, разбираем и недвусмислен
начин. Отделно от изложеното посочва, че общите условия на дружеството са
били обект на проверка от КЗП, която със свое решение е обявила, че общите
условия за потребителски кредити на ответника не съдържат неравноправни
клаузи по смисъла на чл. 143 ЗЗП. По същество моли за отхвърляне на
исковите претенции.
В съдебно заседание ищецът поддържа така предявените искове, излага
становище по същество и моли за уважаването им. Претендира разноски.
Ответната страна не изпраща представител в съдебно заседание.
Депозирана е писмена молба, с която се поддържа отговора на исковата
молба, излага становище по същество и се моли за отхвърляне на исковите
претенции. Претендират се разноски.
Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства и по
вътрешно убеждение приема за установено следното от фактическа и
правна страна:
За успешното провеждане на така предявените искове в тежест на
ищеца е да докаже наличието на заемно правоотношение по сключен договор
за потребителски кредит; наличието на имущественото разместване между
него и ответника, тоест фактическото предаване на материалното благо и
получаването му от другата страна. В тежест на ответника по делото е да
2
установи съществуването на основание да получи плащането, съответно да
задържи сумата, съответно своите правоизключващи, правопогасяващи
възражения.
Не е спорно между страните, а и от представени по делото
доказателства се установява наличието на сключен между тях Договор за
потребителски кредит № *****/01.06.2023г. за сумата от 200 лева; че в полза
на ответника е постъпило плащане в общ размер на 234.04 лева, с което са
погасени 200 лева - главница, 3.34 лева - възнаградителна лихва и 30.70 лева -
неустойка.
От представения договор за кредит се установява, че съгласно чл.4, ал.3
от цитирания договор кредитополучателят следва да представи в срок до края
на следващия ден от сключване на договора банкова гаранция или гаранция,
издадена от небанкова финансова институция, която да бъде в размер на 1000
лв. със срок на валидност до 01.06.2028г., като в случай, че не представи
гаранцията по чл.4, ал.З, съгласно чл.6, ал.1 от Договора, М. Д. Д. дължи на
кредитора „Н." ООД неустойка в размер на 30.70 лв., съгласно извлечение от
електронната система на ответника с посочен размера на неустойката,
дължима от ищеца.
Съгласно трайната съдебна практика съдът следи служебно за наличие
по делото на фактически и/или правни основания, обуславящи
неравноправност на клауза в потребителски договор, като при констатиране
наличието на неравноправни клаузи съдът се произнася преюдициално по
неравноправния характер на клаузата, освен ако потребителят изрично не се
противопостави на това.
Съдържанието на договорните клаузи безусловно налага извод, че се
касае за сключен договор за потребителски кредит, по силата на който
кредиторът предоставя на потребителя кредит под формата на заем. Ищцът
има качество на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 2 ЗПК, а именно -
физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит
действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Като
потребител М. Д. разполага и със защита срещу неравноправни клаузи,
предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно и които
следва да се преценяват при основателността на иска. По отношение на
действителността на договорите за потребителски кредити, приложими са
специалните и разпоредби на чл. 22 ЗПК.
Процесният договор за заем съдържа изискуемите от закона реквизити-
спазена е предвидената в закона писмена форма, посочен е общият размер на
кредита и условията за усвояването му, размерът на паричната сума, която се
отпуска, лихвеният процент, условията за прилагането му, годишният
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
условията за издължаване от потребителя.
Неоснователен е доводът, че процесната клауза за неустойка
противоречи на закона на осн. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Изискване за посочване
в договора на всички разходи, които се включват в ГПР, като условие за
неговата действителност, ЗПК не поставя. Достатъчно е, съгласно чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК цифрово посочването на ГПР, като вида на разходите, от които се
формира, са посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК.
3
На следващо място процесната клауза не противоречи и на разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото същата е относима към годишният процент на
разходите по договора, който не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Съдът счита също така, че не е налице основание за съпоставка
характера на уговорената неустойка и разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК,
съгласно която всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел
или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна, доколкото
предмет на установителната претенция в настоящия процес е обявяването на
клаузата за неустойка по договора като противоречаща на закона, а в
условията на евентуалност поради противоречие с добрите нрави.
Ето защо, съдът счита, че договорът не страда от сочените от ищеца
пороци и искането за прогласяване нищожност на сочената клауза на тези
основания е неоснователно.
От съвкупния анализ на ангажираните доказателства, съдът намира, че
договорената в чл. 6, ал. 1 от Договор за потребителски кредит №
*****/01.06.2023г. неустойка е нищожна.
Претендираните вземания произтичат от договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК. Следователно ищецът се ползва от
регламентацията на потребителската закрила, уредена в Закона за защита на
потребителите - арг. чл. 24 ЗПК, във вр. чл. 143 - 148 ЗЗП.
Съгласно т. 9 от § 13а от ДР на ЗЗП са транспонирани разпоредбите на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, а разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП прогласява
неравноправните клаузи за нищожни като така изпълнява и изискването на
чл. 6, пар. 1 от Директива 93/13/ЕИО те да не обвързват потребителя.
Претенцията за неустойка заявителят обосновава с клауза в договора,
съгласно която заемателят е задължен в срок до края на следващия ден от
подписване на същия да предостави обезпечение - гаранция, който да
отговаря на определени условия.
Посочената неустойка не обезпечава същинско задължение по договора
за кредит. Начисляването й не е свързано с претърпени вреди от
неизпълнение на главното задължение на кредитополучателя за връщане на
заетата сума. По съществото си тази договорна клауза прехвърля риска от
неизпълнение на задължението на кредитора за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника, вменено му с нормата на чл. 16 ЗПК,
върху длъжника по договора за кредит. Освен това, съдът намира, че краткият
срок за осигуряване на обезпечението и утежнените условия, на които същото
следва да отговаря, цели да създаде предпоставки за начисляване на
неустойката и допълнително да увеличи размера на задълженията по кредита,
като във всяка от месечните вноски е включена част от нея - т.е. води до
оскъпяване на кредита.
По изложените съображения разглежданата клауза за заплащане на
неустойка от договора противоречи на принципа за справедливост и целта на
уговорената неустойка излиза извън присъщите й по закон функции, което я
4
прави нищожна поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26,
ал. 1 ЗЗД.
От изложеното следва, че ищецът не дължи заплащане на сума въз
основа на нищожна договорна клауза, поради което искът за установяване на
нейната недължимост е основателен и следва да бъде уважен изцяло в
предявения размер от 30.70 лева.
Поради изложеното предявеният иск за прогласяване нищожността на
клаузата от сключения между страните договор, предвиждаща начисляване на
неустойка за непредоставено обезпечение, се явява основателен и следва да
бъде уважен.
Основателен е предявеният осъдителен иск с правно основание чл.55,
ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на платена при начална липса на основание въз
основа на нищожната клауза за неустойка в размер на 30.70 лева, тъй като от
ищеца са ангажирани доказателства, че е заплатил на ответника неустойка в
посочения размер и предвид липсата на оспорване от страна на ответника.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски.
Претендират се в следните размери - 85 лева държавна такса и 960 лева
възнаграждение за защита и съдействие от един адвокат /480 лева за иска по
чл.26 ЗЗД и 480 лева за иска по чл.55 ЗЗД/.
От ответника е направено възражение по чл.78, ал.5 ГПК, което съдът
счете за основателно. В случая съединените искове не налагат отделна
защита, поради което се дължи едно възнаграждение. Интересът, върху който
следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение,
е сборът от цената на исковете /в случая размерът на всеки иск е 30.70 лева./.
Причината е в обвързаността на материалния интерес, посочен в чл.7, ал.2 от
НМРАВ, с минималните размери на адвокатските възнаграждения,
установени със същата наредба. С Решение на Съда на Европейския съюз от
25 януари 2024 г. по дело С-438/22 е даден отговор дали и в каква степен, при
определяне на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско
възнаграждение, националните съдилища са обвързани от тарифа за
минимални адвокатски възнаграждения, приета от съсловна организация на
адвокати, в която те членуват задължително по закон. В решението на СЕС е
прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС
следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи.
Национална уредба, съгласно която: - от една страна, адвокатът и неговият
клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, - и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на
целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Даденото разрешение с
решението по преюдициалното запитване (задължително за всички съдилища
5
- чл.633 ГПК) означава, че при преценката си за размера на подлежащите на
възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято
полза е разрешен спорът и в приложение на разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК,
съдът не е обвързан от посочените в Наредба №1/20024г. минимални размери
на адвокатското възнаграждение. Въведеният с разпоредбата на чл.78, ал.5
ГПК праг на разноските за адвокатско възнаграждение - в размер не по-нисък
от минималния, определен в Наредбата, следва да се счита за ограничение на
конкуренцията с оглед на целта му по смисъла на чл.101, пар.1 ДФЕС.
Изложените по-горе обстоятелства дават право на съда да определи размера
на разноските, като отчете правната и фактическа сложност на конкретното
дело, без да е обвързан нито от уговорения от заявителя и процесуалния му
представител размер на адвокатското възнаграждение, нито и от минималния
размер на адвокатските възнаграждения, предвиден в Наредбата. В
разглеждания случай става въпрос за подаване на идентични искови молби,
като се установява от служебна справка в ЕИСС, че само от този ищец, чрез
адв. Д. има подадени 16. Подаването им не съставлява никаква фактическа и
правна сложност, която да оправдава присъждането на адвокатско
възнаграждение в претендирания от ищеца размер от 480 лева за всеки иск,
надхвърлящ размера на претендираното вземане от 30.70 лв. Касае за
множество еднотипни дела, които предполагат почти идентична
предварителна подготовка. Настоящият състав, като се съобрази с
изложените по-горе съображения относно съответствието на националната
правна уредба за вземанията за разноски в гражданския процес с правото на
Европейския съюз, и като прецени действителната и правна сложност на
предмета на правния спор, счита, че възнаграждение в размер на 200 лева за
настоящото производство е адекватно на посочените критерии. С оглед на
изложеното, настоящият състав счита, че отсъства легитимно основание на
ищеца да се присъди по-високо възнаграждение за процесуална защита от 200
лева.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на клаузата на чл.6 от Договор за
паричен кредит № *****/01.06.2023г., сключен между М. Д. Д., ЕГН
********** и „Н.“ ООД, ЕИК *****, предвиждаща заплащане на неустойка за
непредставяне на гаранция, поради накърняване на добрите нрави, на
основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД.
ОСЪЖДА „Н.“ ООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление в
гр. ***** (Л.Т.), ет. 10, да заплати на М. Д. Д., ЕГН **********, адрес: гр.
***** сумата 30.70 лева, представляваща платена без основание сума по
нищожната клауза за неустойка, уговорена в чл. 6 от Договор за паричен
кредит *****/01.06.2023г., сключен между М. Д. Д. и „Н.“ ООД, ведно със
законната лихва върху вземането, считано от датата на депозиране на
исковата молба в съда - 27.11.2023г. до окончателното погасяване на
задължението, на основание чл. 55, ал. 1, пр. I ЗЗД.
ОСЪЖДА „Н.“ ООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление
6
в гр. ***** (Л.Т.), ет. 10, да заплати на М. Д. Д., ЕГН **********, адрес: гр.
*****, сумата от 285 лв. - разноски по делото за заплатена държавна такса и
възнаграждение за защита и съдействие от един адвокат, на основание чл.
78, ал. 1 вр. ал.5 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Варна в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните на основание чл. 7, ал.2
ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
7