Решение по дело №114/2024 на Административен съд - Велико Търново

Производството е по реда на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) вр. чл.285 и сл. от Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).

 

Образувано е по искова молба (наименована жалба) от И. В. Г., понастоящем в ОЗ Ловеч, поправена с искова молба вх. №1094/08.03.2024г. от служебно назначения адвокат Г. Г. от ВТАК, срещу ГД „Изпълнение на наказанията“, гр.София, с искане за присъждане на обезщетение в размер [рег. номер]. за претърпени неимуществени вреди вследствие на действия или бездействия на администрацията в Следствения арест в гр. Велико Търново при ОС“ИН“, териториална структура на ГД“ИН“, за периода от 99 дни (считано от 23.01.2023г.), ведно с мораторната лихва от датата на отвеждането му от ареста - В. Търново до датата на подаване на исковата молба.

В исковата молба се твърди, че във връзка с наложена му мярка за неотклонение пребивавал в следствения арест в гр. Велико Търново, където бил подложен на унизително отношение, пребивавал в нечовешки условия, като превишават целите на изтърпяване на наказанието, изразяващи се липса на пряка слънчева светлина и чист въздух; пребивавал в килията с трима души на малка площ; мизерни стени и в дупки, както и мръсни баня и тоалетна ; липса на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода; наличие на дървеници в килиите, които хапели денонощно; липса на престой на открито. Твърди се, че това е рефлектирало негативно върху човешкото му достойнство. В открито заседание, ищецът лично и чрез служебния адвокат, поддържа иска и моли съда да уважи претенцията за неимуществени вреди в претендирания размер. Разпределението на сумата [рег. номер]. по основания е както следва: липса на пряка слънчева светлина – 100лв., липса на чист въздух – 100лв.; пребиваване на трима души в килия на малка площ със стени мизерни и в дупки – 500лв.; тоалетните и бани в коридора и трябвало да чука, за да отиде, под всякаква критика мизерни и миришещи ужасно – 600лв.; наличие в килиите на дървеници, които хапели денонощно – 600лв.; липса на престой на открито – 100лв. Моли се за уважаване на исковата претенция.

 

Ответникът - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, в писмен отговор и чрез процесуален представител в съдебно заседание, оспорва изцяло предявеният иск като неосновател и недоказан. Подробни съображения за това си становище излага в пледоарията си по делото и в представените писмени бележки, като намира, че липсват доказателства за ангажиране на отговорност по чл. 284 от ЗИНЗС. Моли за отхвърляне на исковата претенция. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на ВТОП дава заключение за частична основателност на исковата претенция, като според него безспорно са налице неудобство и негативни преживявания у ищеца, свързани с престоя му в ареста. Счита че претендираният размер на обезщетението е прекомерен, имайки предвид и обстоятелството, че справката от ГДИН показва престой при тези условия от 40 дни, при което предлага определяне на обезщетение в по-нисък размер.

След като разгледа твърденията на страните и доказателствата по делото, административният съд приема за установено от фактическа страна следното:

И. В. Г. е задържан в следствения арест в гр. Велико Търново на 23.01.2023г. за изпълнение на наложена му мярка „задържане под стража“ като обвиняем по ДП №ЗМ-814/2022г. по описа на РУ на МВР – Велико Търново. Поради надвишен капацитет на задържани лице на 10.04.2023г. е приведен от ареста в гр.Велико Търново в ареста в гр. Разград. На 08.06.2023г. обвиняемият И. В. Г. е върнат отново в следствения арест в гр. Велико Търново за провеждане на процесуално-следствени действия по ДП и на същия ден е върнат обратно към ареста в гр. Разград. На 03.08.2023г. отново е върнат в ареста в гр. Велико Търново до 11.08.2023г., когато е върнат в ареста в гр. Разград. На 27.09.2023г. е приведен от ареста в гр. Разград в затвора – гр. Ловеч за изтърпяване на наложеното му наказание

Според представеното писмо на Началник ОС „ИН“ – гр. В. Търново с вх. №1494/03.04.2024г. /л.46 от делото/ при пребиваването му в ареста в гр.Велико Търново в периода от 23.01.2023г. до 10.04.2023г. ищецът И. В. Г. е бил настанен в спално помещение № 5 (от 23.01.2023г. до 06.04.2023г. с още две лица като в някои дни са били дори общо 4 човека в помещението) и в спално помещение № 6 (от 06.04.2023г. до 10.04.2023г.) с още едно лице. На 08.06.2023г. е пребивавал в спално помещение № 5, а от 03.08.2023г. до 11.08.2023г. е пребивавал в спално помещение № 6 с още две лица.

Според представената Справка рег. №1688/27.05.2024г. на Началник на сектор „Арести“ в ОС „ИН“ – Велико Търново /л. 91 от делото/ общата продължителност на пребиваване на обвиняемият И. В. Г. в Следствения арест в гр.Велико Търново е била 88 дни, от които 40 дни е бил в килия с повече от едно лице.

В писмото на Началника ОС „ИН“ – гр. В. Търново от 03.04.2024г. се посочва, че арестът в гр. Велико Търново е в експлоатация от 1982 г. и е в района на правораздаване на четири съдилища и всички задържани по досъдебни и съдебни производство се настаняват в него. Поради закриване на ареста в гр. Габрово през юни 2021г., понастоящем в ареста във В. Търново се настаняват и задържаните по производства пред съдилищата от Габровския съдебен район.

В писмото се посочва още, че според изискванията към момента на въвеждането му в експлоатация, килиите са без външни прозорци, осветлението се осигурява от луминисцентни лампи, а пряк достъп до дневна светлина и свеж въздух – от прозорците в арестния коридор чрез отваряне на плътните врати на килиите. Арестните помещения са с площ от 8 кв. м., стените са с грапава мазилка, която се освежава ежегодно. Помещенията са оборудвани с по две вишки с по две легла, масичка, две столчета и шкаф. Леглата са стандартни единични, а дюшеците са като във всички места за лишаване от свобода. Масичката и столчетата са закрепени към стената и пода, а шкафът е пластмасов с чекмеджета за съхранение на личните вещи на задържаните. В спалните помещения няма санитарен възел, а арестът разполага с общ санитарен възел с течаща вода, хигиенизиран и дезинфекциран по три пъти на ден с оглед големия поток от лица, които се задържат, преминават през ареста за явяване по дела и т.н. Медицинският специалист на ареста следял за хигиената там, като нямало констатации за лоша хигиена в санитарния възел, в т.ч лоша миризма. Извеждането до санитарния възел се извършва покилийно по всяко време на денонощието, включително и на ищеца. Евентуално забавяне на извеждането на задържан можело да се случи, когато имало много изведени задържани в арестния коридор. Мястото за престой на свеж въздух се намирало на четвъртия етаж в ареста и представлява помещение с два прозореца с решетки за проветрение и достъп до естествена светлина, където задържаните се раздвижват и разхождат по график по един час в рамките на работния ден. Помещението се хигиенизира и дезинфекцира ежедневно. Дезинсекция в ареста се извършва съгласно договор от оторизирана фирма по график, утвърден от Главния директор и извънредно, при възникнала необходимост. На ищеца са били извършвани редовни медицински прегледи, при което основните оплаквания са за безсъние и остър катар, без да има регистрирани ухапвания от дървеници. От самия ищец не са постъпвали жалби до началника на ареста за психологически стрес, срив на психическото състояние и т.н.

В хода на съдебното производство са представени писмени доказателства от които се установява пребиваването на ищеца в ареста гр.Велико Търново, в т.ч. ксерокопие на извадки от дневник за разпределение на задържаните лица по килии; Представени са още справка за извършени медицински прегледи на И. В. Г., заверени ксерокопия на извадки от книга за дератизация и дезинфекция в „Арест“ –гр. В. Търново, медицински журнал и справка с рег. №1689/27.05.204г. за извършени медицински прегледи на Г. в ареста в гр. В. Търново.

Като свидетели са разпитани лицата Б. Т. К. – близък приятел на ищеца, и Д. Д. П. - Г. надзирател в ареста във Велико Търново към Районна служба „Изпълнение на наказанията“- Велико Търново.

В своите показания св. К. посочва, че се познава с И. Г. от около 3-4 години, като настоящата съпруга на ищеца ги е запознала. Твърди, че след като бил задържан по повдигнатото му обвинение, поддържал контакт с него като му ходил на свиждане и се чували по телефона. Знаел, че взема пари от други задържани, за да си купи фонокарта и така си правели услуги. Твърди, че свижданията били кратки, както и обажданията с карта, защото били скъпи. Според показанията на св.К. ищецът му е споделял за лошите условия в ареста, но не бил конкретизирал дали са хигиенни или други. Споделял е, че не е извеждан достатъчно, трябвало да настоява да бъде пуснат до тоалетна, а в килиите имало хлебарки. Свидетелят посочва, че не е виждал следи по ищеца от ухапвания от бълхи и не е забелязвал да се чеше при свижданията, които протичали като задържаният бил в клетката, през стъкло, и по този начин имал възможност да наблюдава движенията и реакциите му отблизо. Всяко свиждане протичало много емоционално, тъй като свидетелят ходел със съпругата на ищеца и детенцето, за което се грижел Г.. Свидетелят отбелязва, че на свижданията, на които е присъствал, ищеца винаги е плакал, не знаел каква е била причината, но по принцип бил много емоционален човек. Знаел за повечето хора в килиите и че постоянно са местили ищеца Г. в друга килия поради това, че „недоволствал от условията“, но не знае дали е бил доволен от преместването. Не си спомня да ищецът да се е оплаквал от искана медицинска помощ, която му е отказвана. При свижданията му носили различни неща – дрехи, кърпи, храна, цигари, които са разрешени, задължително и пари. Когато са носили неразрешени вещи, са ги връщали, например, повече от позволеното за цигари.

Вторият разпитан по делото свидетел Д. П. – надзирател в Следствения арест – В. Търново, посочва, че познава ищеца Г. в качеството му на задържано лице в ареста и дава информация относно условията за живот в килиите, за здравното обслужване в ареста и почистването. Според показанията на този свидетел при пребиваването си в ареста в гр. В. Търново, Г. многократно е искал да бъде включен в почистването (имало лица, които доброволно извършвали дейности по почистването на общите помещения в ареста), за да бъде извеждан по - често и по-бързо да минавало времето му през деня, но това ставало след одобрение на началника на ОС, респективно - началника на сектор „Арести“, и когато не бил одобрен за чистач, ищецът се сърдел. Посочва, че е имало период, през който при надвишен капацитет в ареста /22 човека капацитет/, след предложение до наблюдаващия прокурор и по желание на И. Г., последният бил изпращан в ареста в гр. Разград, където условията били по – добри /капацитетът бил 44 човека, килиите са два пъти по - големи от тези в ареста в гр. В. Търново, имало тоалетна и баня/. Отбелязва, че капацитетът на Великотърновския арест се надвишава, тъй като от средата на 2021 година бил затворен Габровският арест и арестантите се пренасочвали към В. Търново. При вземане на мярката вече пишели предложение за преместване, когато капацитета е превишен – чл. 241, ал. 4 от ЗИНС. Свидетел не бил присъствал на свижданията на ищеца, но не е забелязал да е бил толкова разстроен и да е плакал. Разговаряли са с него често предвид неговите желания и изисквания, но не се е разплаквал по какъвто е да е повод. Свидетелят заявява, че задържаните лица при всяко едно почукване се извеждали по килийно или по спални помещения, както са разпределени – до тоалетната до мокрото помещение, което били две тоалетни с един писоар и баня. Категорично заявява, че не се е случвало да се отказва такова извеждане. По отношение на другите права имало заповед за вътрешния ред, която била конкретно за тяхното териториално звено и се спазвала стриктно. Твърди, че при отказ на задържаното лице да излезе се попълвала декларация.

Според показанията на св. П. до миналата година конкретна фирма извършвала ДДД обработка на помещенията в ареста, периодично по утвърден график – на двата месеца веднъж или на три, както и извънредно по настояване на ГДИН. Многократно били писали, че не е достатъчно. Идвали извънредно да пръскат по тяхна инициатива. В последно време била изградена практика служители на ГДИН да преминават обучение и да бъдат оторизирани да извършват тази обработка и така от половин година насам нямало оплаквания от страна на задържаните лица. Това опровергавало твърдението, че по повод на оплаквания за дървеници, съставът се е смеел и не е вземал никакви мерки. Досежно медицинската грижа за задържаните в ареста, св. П. посочва, че в работно време фелдшерът е на разположение от осем до пет часа, понякога и в пет и половина си тръгвал, а при негово отсъствие задължително се викал медицинският екип на [тел. номер], който винаги се отзовавал, но когато случаят не бил спешен, идвали, когато техните спешни случаи приключат. Не си спомня ищецът да е се е оплаквал и да е идвал екип на спешна помощ и винаги при поискване е бил извеждан до лекаря в ареста. Много пъти ищецът е правил искане да бъде преместен от една килия в друга като винаги желанията му са били изпълнявани. Твърди, че повече от 4-5 пъти е правил предложение за преместване на ищеца по различни поводи. Отделно от това, естествената светлина в спалното помещение прониквала чрез прозорец над вратата, гледащо на изток към остъклението на коридора като в 80 % от работното време спалното помещение било отворено. Плановата разходка и престой на свеж въздух се осъществявала на горния етаж на ареста - фактически третия етаж в корпус 4 към ОД на МВР – сграда, което представлявало помещение с два отваряеми прозореца с решетки за проветрение и достъп до естествена светлина, където задържаните се разхождали по график като повечето от тях пушели през това време.

 

При така установената фактическа обстановка, настоящата инстанция прави следните правни изводи:

Искът е допустим, като предявен от лице, което видно от събраните писмени доказателства е имало качеството обвиняем и спрямо което е била приложена принудителна мярка за неотклонение „задържане под стража“. Това сочи, че същото има активна процесуална легитимация да предяви иск по чл. 284 от ЗИНЗС. Искът е предявен против надлежен ответник - Г. Д. "Изпълнение на наказанията" - гр. София, която съгласно чл. 12, ал. 1 и ал. 2 от ЗИНЗС е юридическо лице към министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контролът върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част от структурата, на което са областните служби „Изпълнение на наказанията“ по арг. от чл. 12, ал. 3 от ЗИНЗС, които от своя страна обединяват, ръководят и контролират дейността на пробационните служби и арестите (чл. 16, ал.1 от ЗИНЗС).

Разгледан по същество искът е частично основателен.

Разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишението от свобода и задържаните под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултата на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС, като ал. 5 на същата норма въвежда оборимата презумпция за наличие на неимуществена вреда за лице, което е адресат на нарушение по чл. 3 от ЗИНЗС. Нормата на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС съдържа забрана за подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение на лишените от свобода и задържаните под стража, а в ал. 2 е посочено, че за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.

Следователно, специалният закон съдържа различни правила както за установяване на незаконосъобразно бездействие на администрацията – тежестта да докаже изпълнението на изискванията на закона е за ответника, така и за наличието на неимуществени вреди от нарушението – те се предполагат до доказване на противното, като отново именно ответника следва да установи липсата на въздействие върху психиката на ищеца. Като краен извод следва, че за уважаване на иск с правно основание чл. 284 от ЗИНЗС, е достатъчно да се установи поставянето на задържаното лице в условия, при които липсва достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства.

По твърдения на ищеца, неимуществените вреди се изразяват в стрес, напрежение, подложен бил на унизително отношение и нечовешки условия, причинени в резултат на лоши санитарно-хигиенни и битови условия при пребиваването му в Следствения арест в гр. Велико Търново от 99 дни, считан от 23.01.2023г. - неосигурена дневна светлина, липса на чист въздух, недостатъчна площ в килиите, в които бил настаняван, със мизерни стени и на дупки, липса на постоянен достъп до тоалетна, неосигурен ежедневен престой на открито, наличие на дървеници в килиите.

От ответника са представени доказателства, че ищецът е бил обгрижван от медицинско лице в ареста, при което съгласно представените амбулаторна книга и справка за извършени медицински прегледи на И. В. са му били извършвани първоначален медицински преглед и редовни медицински прегледи, в т.ч и предпътни, при които основните оплаквания са от нервност, напрегнатост, и безсъние (с изключение на този от 23.03.2023г., когато е страдал от вирусна инфекция). До Началника на ареста от страна на ищеца не са постъпвали жалби за действия или бездействия, предизвикващи унижение на човешкото достойнство и за психологически стрес.

Съдът намира, че в конкретния случай са доказани неблагоприятните условия, при които ищецът е пребивавал в ареста в гр. Велико Търново, но следва да се посочи, че тези неудобства, които надхвърлят обичайните, свързани с изпълнение на взетата мярка в досъдебното производство, не са търпени от ищеца през целия исков период от 99 дни, считано от 23.01.2023г. Oт наличните по делото доказателства се установява, че ищецът И. Г. не е пребивавал в Следствения арест в гр. Велико Търново през целия разглеждан период. Според показанията на св. П. след постъпването на ищецът в арест в гр. Велико Търново е бил местен няколкократно в ареста в гр. Разград, където условията са значително по – добри, което се потвърждава от представените писмото на Началник ОС „ИН“ – гр. В. Търново с вх. №1494/03.04.2024г. и Справка рег. №1688/27.05.2024г. на Началник на сектор „Арести“ в ОС „ИН“ – Велико Търново, според които ищецът е пребивавал в ареста в гр.Велико Търново в периода от 23.01.2023г. до 10.04.2023г., на 08.06.2023г., от 03.08.2023г. до 11.08.2023г., или общо 88 дни. Доколкото въведените в обстоятелствената част твърдения за допуснати нарушения по смисъла на чл. 3 от ЗИНЗС за взетата мярка за неотклонение „задържане под стража“ касаят само за престоя на ищеца в Следствения арест в гр. Велико Търново следва при разглеждане на исковата претенция да бъде съобразен този период.

Съдът намира за основателно първото оплакване на ищеца, че не му е бил осигурен пряк достъп на дневна слънчева светлина и възможност за естествено проветряване (липса на чист въздух), каквото е изискването на чл. 20, ал. 2, изр. първо от ППЗИНЗС. От писменото становище на ответника и показанията на разпитания по делото св. П. - Г. надзирател в ареста във Велико Търново към Районна служба „Изпълнение на наказанията“- Велико Търново, се установява, че килиите в ареста не разполагат със собствени прозорци, които да са източници на пряка дневна светлина, а притокът на светлина се осигурява косвено – от прозорците на външния коридор, към който са вратите им. Естествена светлина прониква чрез отвор над вратите на килиите и при възможност – чрез отваряне на масивните врати на килиите, които са дублирани с решетка. В килиите има изкуствено осветление от луминесцентни осветителни тела. Съдът намира, че по този начин не е обезпечено в достатъчна степен естествено проветряване и приток на дневна светлина, отговарящи на изискванията на съответните стандарти за обществени сгради. Твърденията на св. П., че в 80 % от работното време вратите на спалните помещения в ареста са били отворени, вкл. и на килията, в която е пребивавал ищецът в следствения арест, не са подкрепени с други доказателства. Но дори подобно твърдение да се приеме за достоверно, това не води до извод за липса на нарушение, тъй като описаният начин не осигурява достъп до чист въздух – проветрението е чрез коридора. Обяснението, че сградата е проектирана така през 1982 година и това е конструктивното решение не освобождава ответника от отговорността да изпълни законовите си задължения и да осигури пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване в спалните помещения, а липсват данни и твърдения към релевантния период и към настоящия момент, тези условия да са променени. В пилотното решение по делото "Н. срещу България" се посочва, че последните са основни елементи на живота, до които всеки затворник има право на достъп; нещо повече, отсъствието на тези елементи създава условия за разпространение на болести и по-специално на туберкулоза. Следователно, това нарушение толкова съществено накърнява правата на задържаното лице, че дори само неговото наличие води до извод за нарушение на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 3 от Конвенцията.

В исковата молба се съдържа и оплакване, че тоалетните са в коридора и при необходимост от използване задържаният следва да сигнализира чрез почукване, като се твърди още, че същите били мръсни и с лоша миризма, или иначе казано, твърдението на ищеца е за неосигурен постоянен достъп до санитарен възел. В разпоредбата на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС е регламентирано, че на лишените от свобода се осигурява достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. В ПРЗ на ППЗИНЗС е записано, че тази норма влиза три години след приемане на програмата по § 11 от ПЗР на ЗИНЗС Съгласно чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода. В заведенията от закрит тип и арестите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Съгласно трайната практика на Европейския съд по правата на човека „достъпът до правилно оборудвани и хигиенични санитарни помещения е от изключително значение за запазване на чувството на затворниците за лично достойнство. Не само че хигиената е неразделна част от уважението, което тези лица дължат на телата си и на другите, с които те споделят помещения, особено за дълги периоди от време, но тя също представлява предпоставка за запазване на здравето. Наистина хуманна среда не е възможна без непосредствен достъп до тоалетни помещения или на възможността за поддържане на тялото на човек чисто.” – Н. срещу България. След като компетентния съд приема за нарушение на чл. 3 от Конвенцията липсата на санитарни помещения в килиите, то това обстоятелство представлява забраненото и от Конституцията на Република България и закона нечовешко и унизително отношение към задържания, респективно нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС.

Според писмото, представена от ответника, в килиите не е изграден самостоятелен санитарен възел, а задържаните лица имат възможност да ползват общ такъв с осигурена течаща вода през цялото денонощие, но след подаване на сигнал до охранителния състав и извеждането им по ред. Това се потвърждава и от показанията на главния надзирател в ареста във Велико Търново – св. П., според които при всяко едно почукване задържаните се извеждат по килийно или по спални помещения, както са разпределени – до тоалетната до мокрото помещение, което са две тоалетни с един писоар и баня. Твърденията на св. П. за липса на отказ за извеждане до санитарния възел са ирелевантни за наличието на нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Те обективират усилията на служителите на ответника да минимализират вредните въздействия на помещенията, които е извън правомощията им дали да бъдат експлоатирани като арест или не. При липсата на санитарен възел в помещението основателно се явява оплакването на ищеца в този смисъл.

Доказано съдът намира и наличието на дървеници в килиите, като в своите показания св. К. заявява, че при срещите си с ищеца, последният многократно се е оплаквал от лошите условия в ареста и наличието на инсектициди – хлебарки, като за подобен проблем потвърждава в своите показания и надзирателят в ареста св. П., като техните показания в тази си част следва да се кредитират, доколкото тези факти и обстоятелства се потвърждават и от писмените доказателства по делото. Св. П. признава за проблема, като многократно били писали, че утвърденото по график обеззаразяване не е достатъчно. Независимо, че са предприемани регулярна дезинсекция и дератизация и с извънредна такава – при нужда по обработване на помещенията в ареста против паразити, насекоми и всякакви други вредители от специализирана компания, именно необходимостта от честа дератизация и дезинсекция през релевантния период, доказва, че в арестантските помещения е имало дървеници, което определено е довело до дискомфорт на ищеца. Представените копия на страници от тетрадката за ДДД третиране определено сочат на изпълнение на задължението за поддържане на безопасна среда, но фактът, че се признава неефикасността му, потвърждава твърдението на ищеца за тяхното наличие. Фактът, че при медицинските прегледи на същия не е установено наличието на ухапвания, не променя горните изводи, тъй като ищецът е пребивавал в тази среда. Св. П. потвърди, че именно поради недостатъчност на мерките служители на ареста са преминали обучение и са започнали сами да дезинфекцират спалните помещения през последната половин година.

Основателно е и оплакването за липсата на гарантирания от чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС едночасов престой на открито. В чл. 71, ал. 2 от ППЗИНЗС е записано, че престоят на открито се провежда на специално определени места в затвора, като по възможност същите предлагат защита при лошо време. По аргумент на чл. 240 и чл. 256, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, такова право имат и задържаните лица. Престоят на открито означава възможност за задържаните лице да бъдат извън сградата, под естествени атмосферни условия, с възможност за подслон ако същите са неблагоприятни. От представените по делото доказателства, в т.ч и свидетелските показания на главния надзирател в ареста се установява, че престоят на открито се осъществява в стая с прозорци с решетки на друг етаж в сградата, което несъмнено не отговарят на изискванията на закона. Привеждането от една стая в друга, с разликата, че последната има отварящи се прозорци не е престой на открито. В решението Н. срещу България Европейският съд по правата на човека приема, че за упражненията на открито трябва да бъде осигурено достатъчно пространство, като физическите характеристики на външните съоръжения за упражнения също имат значение. Даден е пример за двор за упражнения, който е само два квадратни метра по-голям от килията, заобиколен е от стени с височина от три метра и има отвор към небето, покрит с метални пръти и дебела мрежа, като този двор не предлага на затворниците подходящи възможности за почивка и възстановяване. След като описаното в решението пространство за упражнения на открито е двор и въпреки това не удовлетворява изискванията на Конвенцията, то на по-голямо основание стая с прозорци също не представлява място за упражнения на открито, което ответника е длъжен да осигури по силата на българското законодателство и международните стандарти. Вярно е, че е налице Заповед № 1-6399/Ц от 26.07.2010г. за вътрешния ред в арестите на Главния директор на ГД "ИН", както и че разпоредбата на чл. 55.1 от тази заповед предвижда, че в арестите, където няма възможност за изграждане на места за престой на открито, провеждането се извършва в изградени за целта закрити помещения с осигурен достъп на свеж въздух или вентилация. Тази разпоредба не следва да се прилага, тъй като от една страна е в противоречие с нормативен акт от по-висока степен – чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, а от друга страна е издадена без законова делегация за това – разпоредбата на чл. 256, ал. 5 от ЗИНЗС предвижда вътрешният ред в арестите, броят свиждания и времето за престой на открито се определят със заповед на главния директор на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", т.е. административният орган може да определя времето за престой на открито, но не и да предвижда провеждането му в закрити помещения.

Съдът намира за доказано по основание и последното оплакване на ищеца за неосигуряване на минимална жилищна площ при престоя му в ареста в гр. Велико Търново. По силата на общите принципи залегнали в чл. 3 от ЕКПЧОС, администрацията на Арест гр.Велико Търново е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в тези места на лишените от свобода и задържаните под стража. ЕКПЧОС е ратифицирана от Република България, поради което, и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията, има пряко действие и съставлява част от националното право, т. е. спазване на принципите на чл.3 от Конвенцията представлява задължение пряко произтичащо от закон по смисъла на чл. 256 и чл. 257 от АПК.

Безспорно е, че площта на арестните помещенията е 8 кв.м. т. е. с капацитет до 2-ма задържани. Ищецът не сочи броят на задържаните лица, с които е бил настанен в помещение, но от събраните по делото доказателства се установява, че превишението на необходимите за пребиваване не по-малко от 4 кв. м. площ на един задържан (чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС) не е било през целия период на престоя му от 88 дни в ареста в гр. Велико Търново. В представената справка за престоя на И. В. Г. в арест Велико Търново /л.91 от делото/ ответникът е посочил, че в периода на пребиваването на ищеца от всички 88 дни (от 23.01.2023г. до 10.04.2023г., на 08.06.2023г., от 03.08.2023г. до 11.08.2023г.), е бил настанен в килия с повече лица в нарушение на минимално изискуемата площ единствено за период от 40 дни, което се опровергава от представения от ответника Дневник за разпределение на задържани лица по килии и техният брой сумарно е по – голям. От приложения Дневник за разпределение на задържани лица по килии се установява, че в различни дни в периода от 23.01.2023г. до 06.04.2023г. ищецът е бил настанен в спално помещение №5 с различен брой лица, като общият брой на всички задържани в това помещение е варирал като общ брой от три до четири лица, а именно: за периода от 23.01.2023г. до 17.02.2023г. /26 дни/ е бил заедно с П. С. П. и В. Р. А., като междувременно само за дните 30.01.2023г. и 31.01.2023г. и от 13.02.2023г. до 17.02.2023г. са били общо четирима лица – настанени са още съответно М. М. и А. С. А.; в периода от 18.02.2023г. до 28.02.2023г. /10 дни/ е бил заедно с А. С. А., И. Т. и П. С. П. /до 27.02.2023г./; от 08.03.2023 до 17.03.2023г. /10 дни/ е бил заедно с А. С. А. и А. Б., в периода 20.03.-21.03.2024г. /2 дни/ е бил в килия с А. С. А. и И. Т.; от 23.03.2023г. до 06.04.2023г. /15 дни/ е бил заедно с А. С. А. и М. И., като междувременно от 03.04. до 04.04.2023г. при тях е настанен и П. П.. На 08.06.2023г. /1 ден/ е върнат обратно в следствения арест в гр. В. Търново, където само за този ден е бил настанен в спално помещение № 5 заедно с О. М. И. и с А. С. А.. За периода от 03.08.2023г. до 11.08.2023г. /8 дни/ е настанен в спално помещение № 6, където е бил заедно с М. Я. и К. Ф.. Или общо за горецитираните периоди в обитаваното от ищеца Г. спално помещение в следствения арест – Велико Търново са били между трима и четирима задържани и установената пренаселеност е за 72 дни.

В периода от 06.04.2023г. до 10.04.2023г. е бил настанен в спално помещение № 6 само с още един арестант, след което е преместен в ареста в гр. Разград и при съобразяване общата площ на помещенията, в които е пребивавал от 8 кв.м, за сочените периоди е спазена квадратурата от 4 кв. м. на едно задържано лице. На 27.09.2023г. ищецът Г. е изведен от ареста в гр. Разград, където е пребивавал до тогава и е приведен в Затвора в гр. Ловеч.

От събраните доказателства се установява, че площта, която обитава ищеца в помещенията, в които е настанен през част от времето /72 дни от общо 88 дни / е била близо три пъти по-малка от минимално допустимия размер - 4 [жк], чрез неговите служители, не изпълнява своите задължения и не осигурява на ищеца минимално изискуемата жилищна площ, която да съответства на човешките представи за необходимо на едно лице свободно пространство, което да обитава, извършвайки своите елементарни, необходими за самото му съществуване потребности от сън, хигиена, преобличане и хранене. В случая не се касае за необходимост от жилищна площ, надминаваща изискванията за ограниченията, които самото наказание поставя, а се касае за изисквания, които биологичното съществуване на човек предполага. Не е проведено специално нарочно доказване на емоционалните преживявания, които липсата на тази жилищна площ е произвела у ищеца, но съдът счита, че самия факт установен по делото, сочещ за непредоставяне на такава минимална площ за обитаване, води до извода, че при всяко психично здраво човешко същество липсата на минимално пространство, което да му позволява спокойно биологично съществуване би произвела негативните емоционални преживявания, които ищецът твърди, че е преживял и би основал извод за наличие на унизително отнасяне. Този извод следва и от разпоредбата на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС.

По изложените съображения, съдът приема за доказани като факти за периода на пребиваване на ищеца в Следствения арест гр. В. Търново, когато е бил задържан с МНО "Задържане под стража" в килии № 5 и №6, че в периодите от 23.01.2023г. до 10.04.2023г., на 08.06.2023г. и от 03.08.2023г. до 11.08.2023г. общо в размер на 88 дни, е бил поставен в нечовешки и унизителни условия, изразяващи се в липса на естествена светлина, чист въздух, достъп до санитарен възел, липса на престой на открито, наличие на дървеници в килиите и в различни дни в периода от 23.01.2023г. до 06.04.2023г., от 03.08.2023г. до 11.08.2023г. и на 08.06.2023г. /общо 72 дни/ не му е осигурена минимално изискуемата жилищна площ, представяващи нарушение на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека. По делото няма данни за извършени умишлени действия или бездействия на длъжностни лица, довели до целенасочено поставяне на ищеца в неблагоприятни условия, до унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения и до емоционални и физически страдания, но липсата на подобна цел не може категорично да изключи нарушението на чл. 3 от ЕКЗПЧОС (решение от 09.06.2005г. И. срещу България, решение от 15.07.2002г. Калашников срещу Русия). Липсата на осигурени хигиенни и битови стандарти от гледна точка на липсата на санитарен възел и течаща вода в спалните помещения, както и за липсата на пряка дневна светлина и на осигурена възможност за престой на открито, са обстоятелства, които в своята съвкупност, неминуемо водят до потискане и неблагоприятно засягане на личността. Действително по делото няма данни и не се установява конкретно увреждане на здравето /физическо или психическо заболяване/ на ищеца, което би могло да бъде разглеждано като последица от условията, при които е бил поставен при престоя му в ареста в гр. Велико Търново. В контекста на съдебната практика на ЕСПЧ обаче изложеното от фактическа страна не може да не доведе до неблагоприятно засягане на личността, до накърняване на човешкото достойнство и до психически болки и страдания. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, според която при поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на мярката "задържане под стража", изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, осветление, проветряване, условия за двигателна активност, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност, настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното. При отчитане на кумулативния ефект на описаните отделни аспекти на конкретните условия, при които е поставен ищецът в следствения арест през заявения период, съдът приема, че те действително са причинили у него негативни преживявания, емоционално и морално страдание, които надвишават неизбежното ниво, присъщо на изпълнението на мярката за неотклонение "задържане под стража".

За ангажиране отговорността на държавата по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и чл. 284 от ЗИНЗС е ирелевантно обстоятелството, че съществуват обективни трудности за привеждане на арестантските помещения в съответствия с изискванията и европейските стандарти за условията в арестите - необходимо и достатъчно е да бъде установено настъпване на вреди (неблагоприятно засягане на имуществени права и/или на защитени от правото нематериални блага, неимуществени субективни права и основни ценности), което засягане следва закономерно от обективния факт на наличие на незаконосъобразна административна дейност. Липсата на ресурси или други структурни проблеми не са обстоятелства, които изключват или намаляват отговорността на държавата, тъй като задължение на държавата е да организира своята пенитенциарна система по начин, който не води до поставянето на лишените от свобода и задържаните под стража лица в унижаващи човешкото им достойнство условия, независимо от финансовите или логистични затруднения /Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото "Н. и други срещу България"/. Още повече че разпоредбата на чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС по императивен начин регламентира, че всеки арест трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица.

Изложените от процесуалния представител на ответника доводи относно статута на сградата, в която е разположен ареста, са без правно значение за спора. Независимо дали сградата е културна и историческа ценност или не, държавата е длъжна да осигури минимални условия за пребиваване на задържаните лица, отговарящи на закона и международните стандарти. От събраните по делото доказателства не се установява изпълнение на това задължение, поради което и ответника като представител на държавата следва да понесе отговорността за неизпълнението.

Обезщетението за претърпените неимуществени вреди /претендирано от ищеца като такова в размер на 2 000 лв./ подлежи на определяне от съда по справедливост на основание чл.52 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД) по препращане от §1 от ЗР на ЗОДОВ и чл.284, ал.2 от ЗИНЗС. Понятието "справедливост" е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност факта на осъждането само по себе си има характер на овъзмездяване, а размера на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Настоящият състав намира, че при определяне размера на обезщетението следва да бъде взета предвид и практиката на Европейския съд по правата на човека. Този съд при спазване на същите принципи за справедливост многократно определя обезщетения на осъдени лица за лошите условия в затворите в Република България. Така, например, в пилотното решение Н. и други срещу България на г-н Н. е присъдено обезщетение от 6 750 евро /13 230лв./ за период от 3 години и 10 дни или 11,97лв. на ден. Тази сума съдът приема за справедливо дневно обезщетение.

Съобразявайки се с общия период на пребиваване от 88 дни в следствения арест в гр. Велико Търново и размерът на справедливото дневно обезщетение от 11,97лв., обезщетението за причинените му неимуществени вреди възлиза на 1053,36 лв., но съдът намира, че този размер следва да бъде намален предвид недоказаност на твърденията за пренаселеност на килията за част от престоя, в който ищецът е пребивавал в ареста в гр. В. Търново. Ищецът е прекарал в помещение в ареста в гр. Велико Търново при неспазване на минималната квадратура единствено 72 дни. Предвид на това, настоящият състав приема за справедливо обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди сумата от 917 лева. За разликата над 917 лв. до пълния предявен размер от 2000 лева, искът следва да бъде отхвърлен.

Основателна е и претенцията на ищеца за присъждане на мораторната лихва от датата на отвеждането му от ареста - В. Търново до датата на подаване на исковата молба. Според доказателствата по делото последният ден, в който ищецът е пребивавал в ареста в гр. Велико Търново и е бил подложен на нечовешко и унизително отношения от престоя си там, е датата 11.08.2023г. /датата на прекратяване на бездействието/. След тази дата ищецът е бил настанен в ареста в гр. Разград до 27.09.2023г., когато е преместен в Затвора-Ловеч поради приключване на разследването по досъдебното производство. В т.4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по гр.д. № 3/2004г. на ОСГК е прието, че началният момент на забавата и съответно дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението при незаконни действия и бездействия на администрацията е моментът на преустановяването им. Следователно законна лихва следва да бъде присъдена от датата, на която незаконните действия и бездействия са били преустановени - 11.08.2023г. до датата на подаване на исковата молба.

Неоснователно е направеното от ответника искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съгласно чл. 286, ал. 2 от ЗИНЗС, когато искът се отхвърли изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството, като разноските се заплащат от ищеца и при оттегляне на иска изцяло или при отказ от иска изцяло. Нормите на чл. 286, ал. 2 и ал.3 от ЗИНЗС, са специални и дерогират общото правило на чл.78, ал.3 от ГПК, съгласно което ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска. Ето защо, въпреки частичната основателност на исковата претенция, искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно.

С оглед на гореизложеното и на основание чл. 203 и сл. АПК, Административен съд Велико Търново, пети състав

 

Р Е Ш И :

 

ОСЪЖДА Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" с адрес гр. София, [улица], да заплати на И. В. Г., [ЕГН], понастоящем в затвора гр. Ловеч сума в размер на 917 лв. (деветстотин и седемнадесет лева), ведно със законната лихва, считано от 11.08.2023г. до датата на предявяване на исковата молба – 09.02.2024г., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, вследствие на липса на пряка слънчева светлина, чист въздух; пребиваване на трима души на малка площ; лоши санитарно битови условия; наличие на дървеници; липса на престой на открито, при престоя на ищеца в следствения арест в гр. Велико Търново, за периода от 23.01.2023г. до 10.04.2023г., на 08.06.2023г и от 03.08.2023г. до 11.08.2023г.

ОТХВЪРЛЯ искова молба на И. В. Г. с [ЕГН], понастоящем в затвора гр.Ловеч срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, гр. София за сумата над 917 лв. до пълния претендиран размер от 2 000 лв.

ОСЪЖДА Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" с адрес гр. София, [улица]да заплати в полза на И. В. Г., [ЕГН], понастоящем в затвора гр. Ловеч, разноски по делото за държавна такса в размер на 10лв. (десет лева).

РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Административен съд Велико Търново в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.