Р Е Ш Е Н И Е
№…………..
гр. София, 05.03.2024
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-В
въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и девети юни през две
хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ
МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ПЕПА
МАРИНОВА-ТОНЕВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
при участието на
секретар Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от младши съдия Стоева
в.гр.д. № 7012 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 3788 от
07.01.2020 г., постановено по гр.д. № 19868 по описа 2018 на СРС, I ГО, 40 състав, поправено по реда на
чл. 247 от ГПК с Решение № 115186 от 09.06.2020г., съдът е признал за
установено
по
искове с правна квалификация чл. 415, ал. 1 във вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК, във
вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 9 от ЗПК и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД,
предявени от ищеца „А.З.К.Н.П.З.” ООД срещу
ответника Д.А.Г., че последният дължи сумата в размер на 347,98 лева – главница
по договор за паричен заем № 5330165 от 18.01.2017г., сключен с „ВИВА КРЕДИТ” ООД, което вземане е
прехвърлено на ищеца с приложение 1 от
01.09.2017 г. към рамков договор за прехвърляне на парични задължения от
01.12.2016г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
16.11.2017г. до изплащане на вземането, сумата в размер на 36,02 лева - възнаградителна
лихва за периода от 01.02.2017 г. до 02.08.2017 г., и сумата в размер на 9,60
лева - мораторна лихва, считано от датата на просрочие на всяка вноска до
31.10.2017 г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по
ч.гр. №81338/2017г. по описа на СРС, 40 състав. С решението съдът е отхвърлил
предявения иск за мораторна лихва за разликата над сумата от 9,60 лева до
пълния предявен размер от 24,28 лева, за сумата в размер на 123,24 лева –
договорна неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение, сумата в размер на 123,24 лева – такса за експресно разглеждане на
документите, сумата в размер на 195 лева – разходи и такси за извънсъдебно събиране
на просрочено задължение, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410
от ГПК по ч.гр.д № 81338/2017г. по описа на СРС, 40 състав. На основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК ответникът е бил осъден да заплати на ищеца разноски, сторени в
първоинтанционното производство, в размер на 425,50 лева, както и разноски в
заповедното производство в размер на 57,50 лева.
Ответникът, чрез особения му
представител, е обжалвал решението в частта, в която съдът е признал за
установена дължимостта на сумата в размер на 347,98 лева –
главница по договор за паричен заем № 5330165 от 18.01.2017г., сключен с „ВИВА КРЕДИТ” ООД, на сумата в размер на
36,02 лева - възнаградителна лихва за периода от 01.02.2017 г. до 02.08.2017 г.,
и сумата в размер на 9,60 лева - мораторна лихва, считано от датата на
просрочие на всяка вноска до 31.10.2017 г. В останалата част решението не е
било обжалвано и същото е влязло в сила.
В жалбата се твърди, че
обжалваното решение е неправилно. Оспорва се доказаността на легитимацията на
ответника, тъй като по делото не била доказана облигационната връзка. Възразява
се, че не било доказано на ответника да бил връчен писмено Стандартен европейски
формуляр, съдържащ индивидуалните условия по заема. Твърди се вътрешно
противоречие в мотивите на решението – съдът бил приел за нищожни клаузите за
неустойка, такса за експресно разглеждане и за дължимост на такси и разходи за
извънсъдебно събиране на просрочено задължение, като не преизчислил размера на
дължимостта на задълженията с оглед извършеното от ответника плащане в размер
на 105,08 лева преди завеждане на делото. Въззивникът възразява срещу мотивите,
че непогасена останала главницата в размер на 347,98 лева. Поддържа се, щом
главното вземане не се дължи като разсрочено, а възнаградителните лихви били
винаги едно периодично вземане, същите не била могли да продължават да се
дължат. Твърди се анатоцизъм с оглед признатата за дължима сума в размер на
9,60 лева – лихва за забава върху сбора от неплатени вноски, която сума
представлявала сбор от главница и договорна лихва за периода от 03.08.2017 г.
до 31.10.2017 г. Направено е искане за отмяна на решението в обжалваните части
и отхвърляне на претенциите в тези части.
В срока по чл. 263, ал.
1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното
производство. В него жалбата е оспорена като неоснователна. Посочва се, че с
подписване на договора за заем ответникът е декларирал, че е получил Стандартен
европейски формуляр и необходимата преддоговорна информация, като липсата на
формуляра не била предпоставка за недействителност на договора. възразява се
срещу твърденията, че възнаградителна лихва се дължи само при разсрочено плащане.
Твърди се, че заплатените по нищожните клаузи суми подлежат на възстановяване
само при направено искане на страната, имаща право на тях, което в случая
липсвало. Направено е искане за потвърждаване на решението на
първоинстанционния съд.
Не е постъпило
становище от третото лице – помагач „А.З.С.Н.В.” ЕАД.
В открито съдебно
заседание страните са били редовно призовани, като само въззивникът и
въззиваемият са били представлявани. На етап ход по същество страните накратко
са преповторили доводите си и исканията си към съда, включително и за
присъждане на разноски.
Софийски градски съд,
след като взе предвид становищата на страните и
събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно нормата на чл.
269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбата оплаквания.
При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно
и процесуално допустимо в обжалваната част. Разглеждайки непреклудираните
доводи в жалбата, съдът стигна до извод, че решението в атакуваната част се
явява частично неправилно.
Първоинстанционният съд
е бил сезиран с установителни искове с правна квалификация чл. 415, ал. 1 във
вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 9 от ЗПК и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Ищецът е сезирал заповедния съд със заявление с вх.
№ 3088315/16.11.2017 г. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК
за исковите суми. Така е издадена срещу ответника – длъжник на 23.11.2017 г.
Препис от заповедта е бил връчен на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК. В
законоустановения срок заявителят е депозирал искова молба за сумите по
заповедта.
За да признае за
установена дължимостта на част от сумите, районният съд е приел наличието на
облигационна връзка между страните. Процесният договор за паричен заем от
18.01.2017 г., сключен между ответника и „Вива Кредит” ООД се явява реален
договор. Фактическият състав за сключването му изисква предаване на движимата
вещ – предмет на същия, в настоящия случай – заетата сума в размер на 400,00
лева. В чл. 2, ал. 2 от същия страните са уговорили, че с подписване на
договора заемателят удостоверява получаването на заетата сума, като договорът
служи за разписка. Видно от положения подпис на договора, ответникът е подписал
същия и договорът служи за разписка за предаване на паричната сума. Оттам съдът
счита, че договорът за заем е бил сключен и по делото е доказано наличието на
облигационна връзка между заемател и заемодател. Получаването на Стандартен
европейски формуляр не е уговорено между страните като елемент от фактическия
състав, за да породи сделката правен ефект, а и не се твърди такова действие.
По делото не се оспорва настъпилата цесия за прехвърляне в полза на ищеца на
спорното вземане, предвид което съдът счита, че не следва да изследва въпроса,
а подобно на районния съд следва да приеме, че след прехвърляне на вземането от
„Вива Кредит” ООД на ищеца, последният е станал страна по облигационното
правоотношение с ответника по процесния заем.
Установената
от първоинстанционния съд нищожност на неустоечната уговорка за сумата в размер
на 123,24 лева, уговорката за такса за експресно разглеждане на документи в
размер на 123,24 лева и 195,00 лева за разходи и такси за извънсъдебно събиране
на просрочено задължение, е извън предмета на въззивното обжалване, поради
което и въззивният съд не дължи излагането на мотиви в тази насока. Решението
на СРС е влязло в сила и съгласно чл.
299, ал. 1 от ГПК тези въпроси не
могат да бъдат пререшавани от въззивния съд.
За да
приеме обаче дължимостта на сумите за главница, възнаградителна лихва и
мораторна лихва, районният съд се е позовал на заключението по назначената
съдебно-счетоводна експертиза. Подобно на районната инстанция, настоящият съд
кредитира същата като обоснована, подробна и компетентно изготвена от експерт в
съответната област. Страните не спорят, че по процесния договор заемателят е
извършил плащане в размер на 105,08 лева. До тези изводи е стигнало и вещото
лице. Експертът е посочил, че сумите са
послужили за погасяване на следните задължения: главница с падеж от
01.02.2017г. до 15.02.2017г. в размер на 52,02 лева, договорна лихва с падеж от
11.02.2017г. до 15.02.2017г. в размер на 11,98 лева, неустойка с падеж от 01.02.2017г.
до 15.02.2017г. в размер на 20,54 лева и такса експресно разглеждане за периода
от 01.02.2017г. до 15.02.2017г. в размер на 20,54 лева. Районният съд е
възприел изводите на експерта, че размерът на неплатените суми по процесния
договор към 16.11.2017г. е, както следва: неплатена главница в размер на 347,98
лева, неплатена договорна лихва с падежи от 01.03.2017г. до 02.08.2017г. в
размер на 36,02 лева, лихва за забава 9,60 лева за периода от 03.08.2017 г. до
31.10.2017 г. Посочените изводи не са били съобразени с
извършените преди подаване на исковата молба плащания към валидно възникналите
по процесния договор вземания. Доколкото съдът е приел, че уговорките за
неустойка и дължимост на такса за експерсно разглеждане са нищожни и не са
произвели действия, съдът е следвало да отнесе плащанията, направени от
ответника по тези вземания, към валидно възникналите задължения. Несъстоятелен е доводът на въззивника, че е необходимо изрично
изявление от ответника, доколкото в закона и в уговорките на страните липсва
подобно изискване.
Отбелязвайки горното,
следва да се подчертае, че отношенията между страните по процесния договор за
паричен заем са подчинени на специалния режим по Закона за потребителския
кредит (ЗПК) в редакцията му към датата на сключване на договора (ДВ бр.
57/2015 г.). В настоящия случай въззивникът има качеството на потребител по
смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и § 13, т. 1 от
ДР на ЗЗП, тъй като става въпрос за вземане по договор за заем, по който на
ответника е била предоставена финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР
на ЗЗП. Константната съдебна практика приема, че съдът следи
служебно за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор и
следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения, а служебното
начало следва да се приложи и в насока проверка дали клаузите на договора са
нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/9.12.2013
г. по
тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
След запознаване със
съдържанието на процесния договор, съдът счита, че същият е сключен в
противоречие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и забраната на чл.
19, ал. 4 от ЗПК. Съдът счита, че посоченият в чл. 2, ал. 1, т. 8 от договора
ГПР не отговаря на действителния и че действителният надхвърля 50 %. В договора
е уговорен размер на ГПР от 49,27 %, но видно от съотношението между заетата
сума и претендираните суми, същият не отговаря на указаното. Уговорената такса
за допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем в
размер на 143,78 лева и неустойка в размер на 143,78 лева, явяващи се като сбор
над 70 % от предоставената в заем парична сума от 400,00 лева) и дължащи се
едновременно и независимо от изпълнение на задълженията за връщане на заетата сума
ведно с договорната лихва, създават съществено и неоправдано неравновесие между
правата на потребителя и търговеца по заемното правоотношение и като такива са
неравноправни и нищожни. Освен това очевидно е, че тези клаузи имат за цел и
резултат увеличение на възнаграждението на кредитора, поради което и
съгласно чл. 21, ал. 1, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК са нищожни. На
основание чл. 22 и чл. 23 от ЗПК въззивният съд счита, че договорът е
недействителен, но последиците от него продължават да обвързват страните като
отговорността на ответникът не следва да отпада напълно, а същият дължи връщане
на чистата стойност по договора за заем. Съгласно разпоредбата
на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. Заетата сума е в размер на 400,00 лева. При
съобразяване на извършените плащания от ответника дължимата сума за връщане за
главница възлиза в размер на 294,92 лева.
Що се
отнася до доводите за недължимост на посочените лихви във въззивната жалба,
същите се явяват преклудирани и съдът не дължи произнасяне по същите, но и не
се явяват ирелевантни предвид гореизложените изводи.
Предвид гореизложеното,
съдът счита, че следва да отмени решението на СРС в частите, с които е признал,
че се дължи от ответника сумата в размер на 36,02 лева - възнаградителна лихва
за периода от 01.02.2017 г. до 02.08.2017 г., и сумата в размер на 9,60 лева -
мораторна лихва, считано от датата на просрочие на всяка вноска до 31.10.2017 г.,
както и за сумата над 294,92 лева до 347,98 лева – главница по договор за
паричен заем № 5330165 от 18.01.2017г., сключен с „ВИВА КРЕДИТ” ООД, което вземане е
прехвърлено на ищеца с приложение 1 от
01.09.2017 г. към рамков договор за прехвърляне на парични задължения от
01.12.2016г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 16.11.2017г.
до изплащане на вземането, като потвърди решението в обжалваната част за
дължимостта на главницата в размер на 294,92 лева.
На съда е служебно
известно, че след обявяване на делото за решаване дружеството – ищец (който в
хода на първоинстанционното производство е променил правноорганизационната си
форма от „ООД“ в „ЕООД“), считано от 25.11.2022 г., е заличен търговец и негов
правоприемник е „А.З.К.Н.П.З.” АД, ЕИК ********и със седалище и адрес на
управление:***. Посоченото следва да бъде отчетено при постановяване на диспозитива
на настоящия акт.
При този изход от спора
решението на СРС следва да бъде отменено в частта относно разноски за сумата
над 319,30 лева до присъдената в размер на 425,50 лева – за пъроинстанционното
исково производство, както и за сумата над 43,38 лева до присъдената в размер
на 57,50 лева – за заповедното производство. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия разноски в общ
размер на 224,79 лева, съобразно отхвърлената част от жалбата - за юрисконсултско
възнаграждение, определено от съда в минимален размер предвид фактическата и
правна сложност на делото и последния представен списък по чл. 80 от ГПК (в
който се претендира юрисконсултско възнаграждение, а не адвокатско), и депозит
за особен представител. В полза на съда се дължат на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК от въззиваемия за държавна такса съобразно уважената част от жалбата в
размер на 12,54 лева.
Така
мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 3788
от 07.01.2020 г., постановено по гр.д. № 19868 по описа 2018 на СРС, I ГО, 40 състав, поправено по реда на
чл. 247 от ГПК с Решение № 115186 от 09.06.2020г., В ЧАСТТА, в която съдът е
признал за установено по искове с правна квалификация чл. 415,
ал. 1 във вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във вр. с
чл. 9 от ЗПК и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, предявени от „А.З.К.Н.П.З.” ЕООД, ЕИК********срещу Д.А.Г.,
ЕГН **********, с адрес: ***, че Д.А.Г., ЕГН **********, дължи н. „А.З.К.Н.П.З.”
ООД, ЕИК********, следните вземания, за които е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д № 81338/2017г. по описа на СРС, 40 състав: сумата
над 294,92 лева до 347,98 лева – главница по договор за паричен заем № 5330165
от 18.01.2017г., сключен с „ВИВА КРЕДИТ”
ООД, което вземане е прехвърлено на ищеца
с приложение 1 от 01.09.2017 г. към рамков договор за прехвърляне на парични
задължения от 01.12.2016г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от 16.11.2017г. до изплащане на вземането,
36,02 лева - възнаградителна лихва за периода от 01.02.2017 г. до
02.08.2017 г., и сумата в размер на 9,60 лева - мораторна лихва, считано от
датата на просрочие на всяка вноска до 31.10.2017 г., както и В ЧАСТТА с
разноските, в която на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Д.А.Г., ЕГН **********, е
осъден да заплати н. „А.З.К.Н.П.З.” ЕООД, ЕИК********, сумата над 319,30 лева
до присъдената в размер на 425,50 лева – разноски за пъроинстанционното исково
производство, както и за сумата над 43,38 лева до присъдената в размер на 57,50
лева – разноски за заповедното производство, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените искове с правна квалификация чл. 415, ал. 1 във вр. с чл. 124, ал.
1 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 9 от ЗПК и чл. 86, ал. 1
от ЗЗД от „А.З.К.Н.П.З.” АД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***
(правоприемник на заличения търговец „А.З.К.Н.П.З.” ООД, ЕИК********, със
седалище и адрес на управление:***), срещу Д.А.Г., ЕГН **********, с адрес: ***,
за признаване за установено, че Д.А.Г., ЕГН **********, дължи н. „А.З.К.Н.П.З.”
АД, ЕИК ********(правоприемник на заличения търговец „А.З.К.Н.П.З.” ООД, ЕИК********)
сумата над 294,92 лева до 347,98 лева – главница по договор за паричен заем № 5330165
от 18.01.2017г., сключен с „ВИВА КРЕДИТ”
ООД, което вземане е прехвърлено на ищеца
с приложение 1 от 01.09.2017 г. към рамков договор за прехвърляне на парични
задължения от 01.12.2016г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от 16.11.2017г. до изплащане на вземането,
сумата в размер на 36,02 лева - възнаградителна лихва за периода от
01.02.2017 г. до 02.08.2017 г., и сумата в размер на 9,60 лева - мораторна
лихва, считано от датата на просрочие на всяка вноска до 31.10.2017 г., за
които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д № 81338/2017г.
по описа на СРС, 40 състав.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 3788 от 07.01.2020 г., постановено по гр.д. № 19868 по описа 2018 на
СРС, I ГО,
40 състав, поправено по реда на чл. 247 от ГПК с Решение № 115186 от
09.06.2020г., в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА
Д.А.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати н. „А.З.К.Н.П.З.” АД, ЕИК********,
със седалище и адрес на управление:*** (правоприемник на заличения търговец „А.З.К.Н.П.З.”
ООД, ЕИК********), на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата в размер на 224,79 лева,
представляваща разноски във въззивното производство за юрисконсултско
възнаграждение и депозит за особен представител.
ОСЪЖДА
„А.З.К.Н.П.З.” АД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:*** (правоприемник
на заличения търговец „А.З.К.Н.П.З.” ООД, ЕИК********), да заплати по сметка на
СГС на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 6 от ГПК сумата в размер на 12,54 лева,
представляваща държавна такса за въззивното производство.
Решението
в отхвърлителната част не е било обжалвано и е влязло в сила.
Решението
е постановено при участието на трето лице – помагач – „А.З.С.Н.В.” ЕАД, ЕИК
*********.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.