Решение по дело №4640/2020 на Софийски градски съд

 

 

  Р Е Ш Е Н И Е

   гр. София, 07.03.2023 г.

 

                                 В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І -9 състав, в публично съдебно заседание на осми декември две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛЕНА ШИПКОВЕНСКА     

при секретаря Юлия Асенова като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 4640 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

          Предмет на настоящото производство са предявени от М.Н.М. срещу „Ю.Б.“ АД при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 143 ЗЗП и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, и при условията на евентуалност искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, както и иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД.

         В исковата молба ищецът М.Н.М. твърди, че на 14.08.2007 г. е сключили с ответната банка договор за кредит за покупко на недвижим имот № НL 24609, с който банката е поела задължението да му предостави кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността им на 81000 евро. По силата на чл. 2, ал. 1 и чл. 1, ал. 3 от договора кредитът в швейцарските франкове се предоставя по блокирана сметка на кредитополучателя, като на датата на усвояването му страните се задължават да подпишат Приложение № 1, в което да посочат приложимия към същата дата курс „купува“ за швейцарски франк на ответната банка и конкретно определения съобразно този курс размер на кредита в чуждестаранната валута. На датата на усвояване на кредитния ресурс 13.09.2007 г., страните по кредитната сделка са подписали Приложение № 1 към договора, но не са попълнили параметрите му съобразно уговореното в чл. 1, ал. 3 от договора. На същата дата е извършена съобразно договореното в чл. 2, ал. 3 от договора валутна сделка тип „арбитраж“, като банката е закупила от кредитополучателя отпуснатите му по блокираната сметка 134405,24 CHF и му е продала 81000,00 евро при курс CHF/EUR 1,659324. През 2010 г. чуждата валута започнала да бележи драстичен темп на повишение, поради което ищецът предприел действия по постигане на извънсъдебно споразумение с банката. През 2011 г. ищецът искал да преговаря с банката, но последната го убеждавала, че макар курсовата стойност на франка спрямо еврото/лева да се е повишила, в дългосрочен план тези колебания на курса се компенсират, като му предоставили брошура, в която банката изложила заблуждаваща информация, че потребителят няма да претърпи вреди от валутния риск. През 2012  г. ищецът отново преговарял с ответника, но не постигнали съгласие, тъй като кредиторът отказал да не прилага последиците на валутните клаузи. През 2013 г. и през 2014 г. също били провеждани разговори между страните, но същите били безуспешни за постигане на споразумение. През 2014 г. ищецът започнал да проучва правни и икономически изложения с мотива в процеса на преговори с банката да разполага с аргументи, че поведението на банката е незаконосъобразно и че тя следва да преустанови действието на неравноправните клаузи. През същата година ищецът провел две срещи със служители на банката, които не приели искането му да преустанови да прилага в правоотношението неравноправните клаузи. Ищецът твърди, че не са постигнати резултати и при срещите, провеждани в периода 2015 г. – 2020 г.

         Ищецът поддържа, че с договора за кредит от 2007 г. е осъществен механизъм на двойно превалутиране, вследствие на което кредитополучателят е усвоил евро, а швейцарски франкове са били предоставени само виртуално и са служили само за остойностяване на дълга в чуждата валута, за да реализира кредитора икономическа облага от увеличената му курсова стойност спрямо националната валута. С договорните клаузи на чл.1, ал. 1, чл. 2, ал. 1, ал. 2 и ал. 3, чл. 6, ал. 2 и чл. 22, ал. 1 и ал. 2 върху кредитополучателят, като по- слабата страна в правоотношението е прехвърлен изцяло валутния риск от увеличаване на курсовата стойност на швейцарския франк, който е стабилна валута в случаите на икономическа криза и за разлика от българският лев запазва висока стойност на финансовите пазари. Обстоятелстовото, че светът навлиза в икономическа креза, е било известно към 2007 г. на кредитната институция, професионално оперираща на банковите пазари и която именно защото е разполагала с информация, че е възможно швейцарският франк да повиши драстично стойността си, е включила типовата клауза на чл. 22 от договора, която е част от съдържанието на всички предварително изготвени от нея типови договори за кредити, изразени в швейцарски франкове. Съгласно посочената клауза кредитополучателят декларира, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че променения курс на франка към българския лев може да има за последица, включително в случаите по чл. 6, ал. 2 повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди, произтичащи от промяната на валутните курсове и че разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от договора и на чл. 20 и чл. 22 от договора и че е съгласен с настъпването им. В исковата молба се поддържа, че валутните клаузи в договора за кредит от 2007 г. са неравноправни по следните съображения: ответната банка не е предоставила на потребителя достатъчна информация относно възможността швейцарския франк да поскъпне спрямо българския лев, в т.ч. как това обстоятелство ще окаже количествено отражение върху вноските по договора; на кредитополучателя не е било разяснено изобщо от търговец, притежаващ специални знания, подготовка и професионалисти в сектора на кредитирането, че рискът при кредитиране в швейцарски франкове се увеличава, когато доходите на потребителя не се получават в същата валута; договорът за ипотечен кредит не е съставен по ясен и разбираем начин, за да може потребителят да разбере съдържанието на правата и задълженията на страните и конкретните икономически последици от усвояването на кредит във високорисковата валута в условията на получаване на доходи в българското платежно средство- значителното увеличаване на месечните погасителни вноски. Ищецът сочи също така, че е налице липса на добросъвестност като елемент на общия фактически състав по чл. 143 ЗЗП. Поведението на търговеца не може да се квалифицира като добросъвестно, защото ако той беше постъпил справедливо с потребителя, той не би се съгласил с поемането на договорни клаузи, регламентиращи предоставянето на кредитите в швейцарски франкове. Прехвърлянето на валутния риск от повишаването на стойността на чуждестранната валута спрямо българския лев върху потребителя го поставя в особено уязвимо положение спрямо кредитора и създава в кридитното правоотношение значителна неравнопоставеност между кредитодателя и кредитополучателя, който понася изцяло икономическите неизгоди от кредитната сделка. Според ищеца при търсене на общата воля на страните по договора за кредит по реда на чл. 20 ЗЗД чрез тълкуването на отделните договорни клаузи във връзка едни с други и чрез разкриване на смисъла на целия договор, с оглед на неговата цел- да се усвоят реално евро, с които кредитополучателят да може да разполага и да се разпорежда и предвид невъзможността той да се разполага с парите, преведени по блокираната сметка и с оглед добросъвестността, се формира правния извод, че е налице валидна, но прикрита сделка за усвояване на кредитен ресурс в евро, а сделката съгласно която се предоставя кредит в експозиция в швейцарски франкове е привидна и нищожна сделка. Целта на страните била да сключат договор за кредит в евро, което се установява и от следните обстоятелства: оценката на недвижимите имоти, които служат за обезпечение по кредита е била определена в евро, а не във франкове; застраховката на обезпеченото имущество също е направена в евро; също така ищецът е придобил чрез договор за покупко- продажба недвижим имот, чиято покупка е била целта на отпуснатия кредит срещу евро, а не срещу франкове. В заключение ищецът твърди, че договорните клаузи, регламентиращи предоставянето на кредит в швейцарски франкове са нищожни, като неравноправни, като противоречащи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ЗЗД, като нарушаващи изискванията на чл. 58, ал. 1 ЗКИ, и чл 59, ал. 2 ЗКИ и като обективиращи привидна сделка и не са произвели правно действие.

         В исковата молба се поддържа, че е налице нищожност и на клаузите на чл. 3, ал. 1 и ал. 5, и чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договора за кредит от 2007 г., които оправомощават кредитора да увеличава едностранно и произволно плаваща компонента „Базов лихвен процент“ /БЛП/, формираща възнаградителната лихва. Въз основа на тези клаузи ответната банка в хода на действие на договора е повишила първоначалната договорна лихва, която е била в размер на 5,45%, съотв. е повишила размера на погасителната вноска, която към момента на сключване на кредитната сделка е била в размер на 749,28 CHF. Ищецът счита, че са неравноправни клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от процесния договор от 2007 г. на основание чл. 143, т. 10, т. 12, т. 13 и т. 18 ЗЗП. В тази връзка излага, че в съдържанието на договора не са включени въобще лихвообразуващите компоненти, нито е разписана методология /математически алгоритъм, който да определя вида, тежестта и количествените измерения на всеки един от ценообразуващите компоненти, които да са изрично посочени и да имат обективен характ, т.е. да не е възможна субективна намеса и преценка на банката. Съгласно порцесните клаузи пормяната на лихвата не настъпва автоматично, а е предоставена на волята на кредитора, който чрез своите органи име дискреционна власт да определя в кой момент да увеличи лихвеното ниво.

         На следващо място ищецът твърди, че клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора от 2007 г. не е произвела правно действие. Съгласно посочената договорна клауза, кредитополучателят заплаща на банката годишна такса за управление на кредита в размер на 0,3% върху размера на остатъчната непогасена гланица. По икономическата си природа таксата съставлява възнаграждение на кредитора, което той получава срещу оказвани от него услуги. В конкретния случай, кредиторът не оказва на потребителя никаква услуга, но въпреки това формира вземане и то за дейност, която е именантна на кредитирането.  Това е довело до неоснователно обогатяване на кредитора и противоречи на общия принцип, забраняващ получаването на престация без правно основание. Аргументи в тази посока ищецът черпи от законодателната промяна за въвеждането на забрана за договорите за кредит да бъдат събирани такси за усвояване и управление на кредита и за извършване на едно и също действие – чл. 10а ЗПК /нов ДВ, бр. 35 от 2014 г./ и чл. 27, ал. 2 и ал. 3 ЗКНИП. Изложени са твърдения за недействителност на клаузата и на чл. 7, ал. 2 от процесния договор. Посочената клауза предвижда, че когато падежната дата е в неприсъствен ден потребителят дължи изпълнение в последният работен ден преди падежа. Твърди се нарушение на чл. 72, ал. 2 ЗЗД и неравноправност на клаузата, тъй като създава необоснована тежест в ущърб на потребителя като по- слабата страна в кредитното правоотношение.

Ищецът твърди, че поведението на банката, изразяващо се във  включването на договорни клаузи, които са нервноправни /в частност валутните клаузи, клаузите за едностранно изменение на цената на кредита и клаузите за годишна такса за управление/, които са довели до увеличаване на погасителните вноски по кредита за периода от 13.05.2015 г. до 13.04.2020 г., са причината за претърпени неимуществени вреди от ищеца, изразяващи се в негативни изживявяния, силен стрес, безпокойство, притеснения и желание да посегне на живота си. Ищецът сочи, че първоначално той е живеел заедно със семейството си /съпруга и две деца/ в апартамента в гр. София, ж.к. Люлин 6, който е бил закупен с предоставения кредит. Поради увеличението на месечните погасителни вноски, през зимата на 2013-2014 г. ищецът намалил до минимум отоплението в апартамента, за да разполага със средства, с които да погасява вноските по обслужване на кредита; през седмицата живели само в една от стаите в апартамента, а събота и неделя се местили в апартамента на бащата на неговата съпруга; през м. април 2014 г. семейтвото се преместило окончателно в апартамента на бащата на съпругата, за да бъде отдават под наем закупения с кредита апартамент и по този начин семейството да реализира доходи, с които да може да погасява задълженията си по кредита. Ищецът обобщава, че е претърпял значителни неудобства от следните обстоятелства: от прекараната студена зима през 2013 г./2014 г.; от финансовата принуда да живее в чуждо жилище и да не живее в закупеното от него жилище; от обстоятелството, че се е лишил от лично време и от време, което да прекара пълноценно със семейството си поради необходимостта да се запознае и анализира многобройна информация във връзка с швейцарския франк и преговорите с банката, за да уговори с нея законосъобразно развитие на процесното правоотношение; ищецът изпитвал също така силно безпокойство за бъдещето си и това на семейството, силни притеснения и стрес, че въпреки всички лишения, банката ще продължи да увеличава вноските и той ще загуби жилището си и въпреки това ще пордължи да дължи голяма сума пари.

Ищецът твърди, че не дължи сумата 8203 CHF, съотв. сумата от 32096,05 лв. и сумата от 1790,02 CHF – главница по договора за кредит от 2007 г., поради извършено от потребителя прихващане с вземането му към банката за получени без основание суми за възнаградителна лихва, съотв. с вземането му срещу банката за получени без основание суми, представляващи курсови разлики, съотв. с вземането му срещу банката за получени без основание суми, представляващи такси за управление за периода от 13.05.2015 г. до 13.04.2020 г.

По изложените съображения ищецът М.Н.М. моли съда да прогласи за нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,  вр. чл. 143 ЗЗП и чл. 146, ал. 1 ЗЗП следните клаузи: чл. 1, ал. 1, в частите, регламентиращи задължение в швейцарски франкове, чл. 6, ал. 2 в частта на изречение първо „швейцарски франкове“, и на изречение второ и на чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от договора за кредит за покупка на недвижим имот № HL24609/13.08.2007 г., както и клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 4, ал. 2, чл. 6, ал. 3, чл. 7, ал. 2 и чл. 12 от договора за кредит за покупка на недвижим имот № HL24609/14.08.2007 г.

По изложените съображения ищецът М.Н.М. моли съда да признае за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че не дължи на ответника „Ю.Б.“ АД сумата от 8203 швейцарски франка, представляваща вземане на банката за главница по договора за кредит за покупка на недвижим имот № HL24609/14.08.2007 г., поради извършено прихващане на ищеца с насрещното си вземане към ответното дружество със същата сума, представляваща платена без основание възнаградителна лихва за периода 13.05.2015 г. - 13.04.2020 г.; на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че не дължи на ответника „Ю.Б.“ АД сумата от 32096,05 лв., представляваща вземане на банката за главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот № № HL24609/14.08.2007 г., поради извършено прихващане на ищеца с насрещното си вземане към ответното дружество със същата сума, представляваща платени без основание на банката курсови разлики за периода 13.05.2015 г. - 13.04.2020 г. и на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че не дължи на ответника „Ю.Б.“ АД сумата от 1790,02 CHF, представляваща вземане на банката за главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот № № HL24609/14.08.2007 г., поради извършено прихващане на ищеца с насрещното си вземане към ответното дружество със същата сума, представляваща платени без основание на банката такси за периода 13.05.2015 г. - 13.04.2020 г. /от които 53,80 CHF на основание чл. 12 от договора и 1731,22 CHF на основание чл. 4, т. 2 от договора/.

В случай, че предявените отрицателни установителни искове бъдат отхвърлени, ищецът М.Н.М. моли съда да постанови решение, с което ответника да бъде осъден да му заплати на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумите, както следва:  8208,31 швейцарски франка, представляваща платена без основание възнаградителна лихва за периода 13.05.2015 г. - 13.04.2020 г.; сумата от 32198,21 лв., представляваща платени без основание на банката курсови разлики за периода 13.05.2015 г. - 13.04.2020 г., както и сумата от 1790,02 CHF, представляваща платени без основание на банката такси за периода 13.05.2015 г. - 13.04.2020 г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното им заплащане/с протоколно определение от 08.12.2022 г. съдът е допуснал увеличение на първите два иска до горепосочените размери/.

По изложените съображения ищецът М.Н.М. моли съда да осъди ответника да му заплати сумата от 10000,00 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в негативни изживявания, силен стрес, безпокойство и притеснения и желание да посегне на живота си, претърпени от ищеца от увеличаване на погасителните вноски по договора за кредит за покупка на недвижим имот №  HL24609/14.08.2007 г. за периода 13.05.2015 г. – 13.04.2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане на вземането. Ищецът претендира разноски в производството.

В депозиран писмен отговор ответникът „Ю.Б.“ АД счита, че исковете за установяване на недължимост на вземания поради извършено прихващане са недопустими. Сочи, че не са налице предпоставките на чл. 103, ал. 1 ЗЗД, а именно наличие на две насрещни, еднородни, изискуеми и ликвидни вземания, поради което изявлението за прихващане на ищеца, получено в ЦУ на Банката на 08.05.2020 г. не е произвело правопогасяващо действие. В случая остатъчната главница по процесния договор не е изискуема, тъй като погасяването на кредитното задължение от страна на ищеца се извършва съгласно погасителен план, като ищецът не е изпаднал в продължителна забава, обуславяща обявяване на предсрочна изискуемост на пълния размер на задължението за главница.  Вземанията за връщане на платени лихви, курсови разлики и банкови такси не били ликвидни, тъй като не са безспорно установени по основание и по размер за посочения период, нито са изискуеми към момента на извършване на изявлението за прихващане на 08.05.2020 г. Било допустимо да бъде извършено прихващане по съдебен ред единствено чрез насрещен иск или чрез възражение срещу предявен осъдителен иск от страна на банката. По изложените съображения моли производството по предявените отрицателни установителни искове да бъде прекратено, евентуално исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни.

Ответникът оспорва твърденията, изложени в исковата молба, че е разполагал с информация за предстоящо увеличаване на курса на швейцарския франк; оспорва, че процесния договор за кредит бил отпуснат и/или усвоен в друга валута чрез индексация в швейцарски франкове, респ. отпуснат „във виртуална валута“; оспорва, че клаузите в договора за кредит са неясни и неразбираеми, както и че клаузите не са индивидуално договорени; както че банката не била разяснила на ищеца рисковете от кредит в швейцарски франкове, което било сторено в чл. 22 от договора. Ответникът поддържа, че договорът за кредит бил сключен за срок от 31 години, поради което не е било възможно даването на по- детайлна информация за движението на валутните курсове за 31 години напред. Всеизвестно било също така, че пазарните курсове на валутите, вкл. и на швейцарския франк, се влияели от глобални и регионални икономически процеси и политически решения, които не могат да бъда предвидени и не зависят от волята на ответника. Ответникът поддържа също така, че валутния риск е поделен между кредитополучателя и кредитора- рискът от повишаване на круса се носи от ищеца, но рискът от понижаване се носи от ответната Банка. Ищецът е бил наясно, че банката предоставя кредити с различни условия спрямо различните валути и е изтеглил кредит във франкове заради по- ниските лихвени условия при този вид валута. Сметката на кредитополучателя, която е в швейцарски франкове, е заверена /кредитирана/ със сумата на кредита – в швейцарски франкове. Банката е разполагала с тази валута и реално, а не „виртуално“ я е предоставила на кредитополучателя. Клаузата на чл. 1 от договора, в която е посочен размерът на кредита и неговата валута, е част от основното съдържание, от предмета на договора и като такава не подлежи на преценка за неравнопровнаст. Сочи, че уговорката в чл. 6, ал. 2, изр. 1 от договора кредитът да се връща в швейцарски франкове не противоречи на закона. Курсът на ответната банка, уговорен в чл. 6 от договора за кредит се е прилагал само ако ищецът е преценил да закупи швейцарски франкове от нея, а кредотополучателят може да има доходи във франкове, а ако няма- да закупува нужната му валута от друго лице. Твърди, че в периода от 2017-2019 г. ищецът е заплащал кредитните си вноски, като директно е внасял суми в швейцарски франкове, с които се е снабдявал от собствени източници, поради което всъщност не е понасял никаква валутна тежест да прилага обменния курс на Банката за деня за покриване размера на кредитната си вноска. А включването на чл. 22 в договора е израз на добросъвестността от страна на кредитора и на намерението му да изясни на кредитополучателя какъв е валутния риск от ползване на кредит в швейцарски франкове. С подписване на договора за кредит кредитът е уговорен и след това усвоен и погасяван в швейцарски франкове. Процесният кредит е усвоен на дата 13.09.2007 г. и видно от банковото бордеро за усвояване, получената по кредита сума е 134406,00 щвейцарски франка по сметка на ищеца в швейцарски франкове. В чл. 3, ал. 1 от договора, също била уговорена лихва съобразно БЛП на ответника за швейцарски франкове, което било също индикация, че кредитът е уговорен, усвоен и погасяван в швейцарски франкове. Ответникът поддържа, че всички клаузи от договора за кредит са валидни и ищецът не се е обеднил с никакви суми във връзка с предоставянето на кредит във валутата швейцарски франкове. В условията на евентуалност ответникът сочи, че дори ищецът да е понесъл повишаването на курса на швейцарския франк заради сключването на процесния договор, то от същия договор произтича обстоятелството, че ищецът е спестил значителна парична сума заради по- ниската лихва по кредит във франкове /доколкото лихвените условия за кредити в швейцарски франкове са били по- ниски от тези за кредити в лева и евро/.

Ответникът сочи, че в настоящия спор ищецът няма качеството на потребител, тъй като на адреса на имота, закупен с процесния кредит, били регистрирани следните търгодски дружества, на които ищецът е собственик и управител: “Х. и М.“ ЕООД, „Х.“ ЕООД, ЕТ „Х. – М.М.“. В този смисъл поддържа, че договор за кредит, сключен за покупка на имот, който да се използва за офис на търговско дружество, не може да се счита за договор, сключен с потребител по смисъла на ЗЗП. Също така ищецът генерирал доходи от този имот, като го отдавал под наем, поради което процесния кредит не е изтеглен за лични потребителски нужди.

На следващо място ответникът сочи, че страните са постигнали съгласие за усвоения кредит кредитополучателят да заплаща годишна лихва в размер на сбора на БЛП на ответника за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка. В този смисъл не била налице хипотеза, посочена в чл. 143 ЗЗП. Също така методологията за определяне на БЛП  е свободно достъпна във всеки офис на Банката, както и е публикувана на интернет страницата на Банката. Към момента на сключване на договора банката не е имала задължение да обявява самата формула и изчисленията за трансферната цена на ресурса, чието изражение е БЛП. Ответникът твърди също така, че е налице изключението на чл. 144, ал. 2 ЗЗП и за промяна на лихвата са били налице основателни причини, извън контрола на Банката и на кредитополучателя, които са оказали значение върху цената на паричния ресурс, придобиван от Банката и следователно върху стойността на БЛП, която отразява именно цената на този паричен ресурс. Налице било също така изключението на чл. 144, ал. 2 ЗЗП, тъй като цената на паричния ресурс се влияе от колебанията на посочените в методологията индекси и курсове, т.е. обусловена е от обективни факти на финансовия пазар. Оспорен е и предявения иск, с който се претендира обезщетение за неимуществени вреди поради липса на фактическия състав на чл. 49 ЗЗД. Конкретно се сочи, че липсва противоправно поведение от страна на Бнаката, тъй като ищецът не е бил притискан с ултиматуми или заплахи, не е предприемано срещу него принудително изпълнение и каквито и да било незаконни действия, както и че не е налице причинно- следствена върху между действия или бездействия на Банката и твърдените в исковата молба неимуществени вреди. По изложените съображения моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

 Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните, по реда на чл. 235, ал. 2,  вр. чл. 12 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:

Не се спори по делото, че на 14.08.2007 г., между М.Н.М., от една страна, като кредитополучател и „Ю.Б.“ АД /с предишно наименование „Българска пощенска банка“ АД /, е бил сключен Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 24609, по силата на който банката предоставила на ищеца кредит в общ размер на равностойността в швейцарски франкове на 81000 евро по курс "купува" за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, за покупка на недвижим имот, представляващ АПАРТАМЕНТ № 18, находящ се на 7 етаж над партера в сградата на ЖСК Троя в град София, нов блок № 601, местност Люлин 6 /чл. 1 от договора/. С договора кредитополучателя поел насрещно задължение да върне ползвания кредит, заедно с дължимите лихви в сроковете и при условията на договора.

За сключване на договора за кредит, ищецът е отправил искане, представено от ответника, в което е посочено, че би желал да му бъде отпуснат „жилищен кредит с плаваща лихва“ – общ размер 81000- равностойността на евро в шв. франкове в деня на усвояването на кредита.

Съгласно чл. 5 от договора крайният срок за погасяване (издължаване) на кредита, включително дължимите лихви е 372 месеца, считано от датата на усвояване на кредита, която се удостоверява чрез подписване на Приложение № 1 към договора. В клаузата на чл. 6, ал. 1 от договора е предвидено, че кредитополучателят погасява кредита на месечни вноски, включващи главница и лихва, с размер на всяка вноска, съгласно погасителен план /Приложение № 2/ към договора, представляващ неразделна част от него.

В чл. 2, ал. 1 от договора страните са уговорили, че разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка на кредитополучателя М.Н.М. в швейцарски франкове и се ползва от кредитополучателя при условията на ал. 3 и ал. 4.  Съгласно чл. 2, ал. 3 от договора усвоеният кредит в швейцарски франкове по сметката по ал. 1 се превалутира служебно от банката в евро по търговски курс "купува" на швейцарския франк към евро на банката за съответната валута в деня на усвояването, като се превежда по открита в банката сметка нa кредитополучателя в съответната валута. Посочено е, че с подписване на договора кредитополучателят дава своето безусловно и неотменимо съгласие и оправомощава банката за служебното извършване на описаните действия.

С чл. 3, ал. 1 от договора страните са постигали съгласие, че за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на Базовия лихвен процент на "БПБ" АД за жилищни кредити в швейцарски франкове /БЛП/, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 0, 95 пункта. Към момента на сключване на договора БЛП на "БПБ" АД за жилищни кредит в швейцарски франкове е в размер на 4.5 % процента.

В чл. 3, ал. 5  от договора е уговорено, че действащият БЛП на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените за него стават незабавно задължителни за страните. Банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП за жилищни кредити и датата, от която той е в сила чрез обявяването им на видно място в банковите салони.

Съгласно чл. 4, ал. 2 от договора в началото на всяка следваща година, считано от откриване на заемната сметка по кредита, кридитополучателят заплаща на банката годишна такса за управление в размер на 0,3 % върху размера на непогасената главница към същата дата.

Съгласно чл. 6, ал. 2 от договора погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен – швейцарски франкове. В случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихвата, кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1, но има средства в евро по своите сметки в банката, погасяването на кредита се извършва с тези средства след служебно изкупуване от Банката на дължимите швейцарски франкове по курс „продава“ на „БПБ“ АД  за швейцарския франк към евро, за което кредитополучателят с подписването на договора дава своето неотменимо и безусловно съгласие и оправомощава банката.

В чл. 7, ал. 2 е уговорено, че ако падежът на погасителна вноска съвпадне с неприсъствен ден, тя следва да бъде направена в последния работен ден преди падежа.

С чл. 12, ал. 1 страните са се съгласили, че банката запазва правото си по време на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които "БПБ" АД прилага при оперциите си, както и приложимите лихви по кредита в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му превалутиране по реда на чл. 20. Измененията в Тарифата и/или приложимите лихви влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по договора. В чл. 12, ал. 2 е предвидено, че за промените по чл. 12, ал. 1 банката уведомява кредитополучателя чрез съобщения в банковите салони и на интернет страницата й.

Съгласно чл. 20, ал. 1 от договора кредитополучателят има право да поиска от банката да превалутира предоставения му кредит в швейцарски франкове съответно в евро, като за услугата се съгласява да заплати съответната комисионна съгласно действащата към датата на превалутирането Тарифа на Банката. Превалутирането се определя като промяна на валутата, в която се изчислява стойността на задължението, при което следва да се приложи съответния лихвен процент, приложим за новата валута на кредита при изчисляване на лихвата по същия /чл. 21 от договора/.

С чл. 22, ал. 1 от договора кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към евро, както и превалутирането по чл. 20 от договора, може да има за последица, включително в случаите по чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита изразени в евро, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди (включително и пропуснати ползи), произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит.

Кредитополучателят е декларирал в чл. 22, ал. 2 от договора, че изцяло е запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 20-22 от договора, както и че е съгласен с настъпването им.

По делото е прието заключението на съдебно-икономическа експертиза /СИЕ/, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК настоящият състав намира, че следва да бъде кредитирано. От заключението се установява, че към датата на подаване на исковата молба – 03.06.2020 г. остатъкът по редовната главница по процесния кредит е в размер на 108 547,76 CHF /134406,00 CHF усвоена сума-25858,24 CHF падежирали вноски за главница/. Съгласно предоставената Методология за определяне на БЛП за жилищни кредити в швейцарски франкове, лева и евро, посочена като действаща към датата на процесния договор за кредит 14.08.2007 г. вещото лице е посочило, че БЛП за кредити в швейцарски франкове се определя като сбор от следните компоненти:Трансферна цена на ресурса и Буферна надбавка. Трансферната цена на ресурса се формира от разходите, които банката прави при привличане на паричен ресурс, в това число: пазарните (бенчмаркови) лихвени мерители – Софибор, Юрибор и Либор; рискова премия, приложима за банката при привличане на финансов ресурс, както и директните нелихвени разходи на банката по привличания паричен ресурс – минималните задължителни резерви (МЗР), фонд за гарантиране на влоговете в банките (ФГФБ) и др. Буферната надбавка включва оценката под формата на лихвена премия на нивото на риска при най-кредитоспособните клиенти; абсорбира временните пазарни сътресения в лихвените нива до 0. 50 % (на годишна база). При промяна на един или повече от изброените по- горе компоненти, е налице основание за актуализация на БЛП. Вещото лице е посочило, че няма данни за наличие на формула /алгоритъм/, по която банката определя/ изчислява стойността на БЛП за жилищни кредити в шв. франкове за периода на процесния кредит. Съгласно заключението на СИЕ изчислената възнаградителна лихва по първоначален лихвен процент за периода от 13.05.2015 г. до 13.04.2020 г. е в размер на 30529,46 шв. франка, а начислената възнаградителна лихва от банката за същия период е в общ размер на 38737,77 шв. франка, като получената разлика е в размер на 8208,31 шв. франка /която е начислена от банката вповече/. Вещото лице е установило, че разрешеният кредитен лимит от 134406,00 швейцарски франка (CHF) е усвоен по блокирана сметка с титуляр М.Н.М., на 13.09.2007 г. На същата дата,  е преведена сума от сметаката в размер на 134405,24 CHF с основание „Валутна сделка тип АРБИТРАЖ“- купени 134405,24 CHF; продадени: 81000,00 EUR при курс CHF/EUR 1.659324 с клиент М.Н.М.. След проверка в банката се установаво, че банката е разполагала с финансов ресурс в швейцарски франкове от сделки.

Съгласно заключението на вещото лице -икономист швейцарският франк е бил с най- висока средно – годишна стойност след деноминацията на лева на 05.07.1999 г. през 2015 г. в размер на 1,83486 BGN/ CHF. През този период левът е фиксиран спрямо еврото и обменния курс е директно зависим от стойността на еврото спрямо шв. франк. Швейцарсият франк е бил с най- ниска средно- годишна стойност след деноминацията на лева на 05.07.1999 г. през 2007 г. в размер на 1,19075 BGN/CHF. Стойността на шв. франк се увеличава значително спрямо лева и еврото по време на Световната финансова криза /2007 г. – 2010 г./ и Дълговата криза в Еврозоната / 2009 г. – 2019 г./ и поддържа стабилна стойност спрямо валутите по време на Ковид- 19 кризата /2020 г./. Установено е, че изчислената курсова разлика между плащанията по актуален курс на БНБ и на БНБ към 13.09.2007 г. е в общ размер на 16105,59 EUR /или 31499,79 лв./ за периода от 13.05.2015 г. до 13.04.2020 г., а изчислената курсова разлика между плащанията по актуален курс на БНБ и курс на банката към 13.09.2007 г. е в общ размер на 16462,68 EUR /или 32198,21 лв./ за периода от 13.05.2015 г. до 13.04.2020 г. Вещото лице е констатирало, че по процесния кредит са платени такси за управление в общ размер на 1738,83 CHF за периода от 13.05.2015 г. до 13.04.2020 г., равняващи се на 0,3 % от остатъка от редовната главница.

От показанията на св. Е.Д.-Д., която е служител на ответната банка, се установява, че е провела лична среща с ищеца през 2017 г., както и че след това е водила писмена кореспондениця с него. Сочи, че е предлагала на ищеца оферти за превалутиране на кредита, т.е. за предоговаряне на параметри по ипетичния кредит, както и за отпадане на таксата за управление. Прем м. февруари 2020 г. ищецът проявил интерес към оферта, която му била предложена и потвърдил съгласие. Но през м. май 2020 г. банката получила изявление за прихващане от ищеца и уведомление, че е заведено дело. Св. Д. сочи, че по време на комуникацията ищецът не е звучал нервно или притеснено, и срещата протекла в рамките на нормалната бизмен кореспонденция. Последната оферта, която предложили на ищеца, се изразявала в това,  че той поемал 20 % от валутния риск, а разликата до обявения курс „продава“ за деня се погасявала от страна на банката, като курса на превалутиране бил фиксиран.

Според показанията на свидетелката Д. Д.М., съпруга на ищеца, които настоящата инстанция кредитира като последователни и съответни на останалите доказателства и при отчитане на възможната им заинтересованост - чл. 172 ГПК, се установява, че тя и съпруга й са имали затруднения във връзка с погасяването на процесния кредит поради липсата на финнасови средства. Заявява, че когато се е нанесла в собственото на ищеца жилище през 2013 г. започнали затрудненията във връзка с погасяването на кредита. Причините затова били, че апартамента бил голям, налагащо и по- големи разходи за него. Семейството живяло в една стая през зимния период, а събота и неделя се местели при бащата на свидетелката – в жилище в ж.к. „Обеля“. След това семейството се преместило постоянно да живее при баща й. Св.М. сочи, че не са могли да покриват сметките за апартамента на съпруга й, тъй като вноската по заема била голяма, а заплатата й – ограничена. Сочи, че съпруга й е работил повече, за да може да погасява сметките на апартамента. След провежданите преговори с банката, ищецът се затварял в себе си и не говорил с дни. Съпругът й отделял много време, за да анализира информацията, която банката му давала и преценявал, че новите предложения били по- неизгодни за него и семейството му. Св. М. заявява, че в началото на връзката им ищецът бил много по- позитивен и освободен от тежестта на кредита, тъй като той е живял сам, фирмата му вървяла добре и не е имал проблеми с изплащането на кредита. След появата на децата разходите станали неимоверно по- големи и съответно на него му било по- трудно като глава на семейството. Преместването на семейството при бащата на свидетелката също се отразило отрицателно на ищеца, тъй като се чуствал като „заврян зет“, а притежвал собствен апартамент. Сочи, че вноската, която получавали от отдаване под наем на жилището на съпруга й, внасяли за погасяването на процесния кредит.

Св. С.П.Ш.- приятел на ищеца, заявява, че в един момент кредитът на М. нараснал, което наложило той да „захване“ много работа. В периода 2015-2016г. ищецът бил толкова изтощен, че дошъл в спешното отделение на болницата и няколко часа му правили вливания. Той бил изтощен, обезводнен, бил няколко дни без вода и храна, „само работил“. Св. Ш. сочи, че преди да се ожени ищецът бил посърнал и работил по 12-14 часа на ден, включително събота и неделя. Заявява, че ищецът не е имал депресивни моменти във връзка с кредита, а напротив- станал активен и отговорен и насочил работата и усилията си към това да успява да премине през този период.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Първият спорен въпрос по делото е дали към момента на сключване на договора за кредит ищецът е имал качеството потребител и дали спрямо него е приложима потребителската защита, уредена в правото на ЕС и в националното законодателство – ЗЗП.

Настоящият състав приема, че процесният договор е потребителски договор – страните по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ – ищецът е физическо лице, като кредитът е използван за закупуване на жилище – т. е. за свои лични нужди, а ответникът е търговска банка – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. В цитираната правна норма е дадена легална дефиниция на понятието „потребител“. Според него потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност.

СГС намира, че при подписване на договора за кредит на 14.08.2007 г кредитополучателят е физическо лице, за което няма данни да е действал в рамките на своята търговска, стопанска или професионална дейност. В самият договор е посочено, че кредитът се отпуска за закупуване на имот- жилище, като по делото не са събрани доказателства да е ползван от ответника за неговата професионална или търговска дейност, в т.ч. във връзка с осъществявана от ищеца търговска дейност като едноличен търговец. В случая длъжник- кредотополучател по сделката се явява физическото лице - ищец, действащ в личен и семеен интерес, а не като търговец. Действително процесният имот е бил отдаван под наем след 2014 г. Но по делото е установено /от събраните гласни доказателства/, че това се е наложило поради възикналите финансови затруднения на семейството, като получените суми са послужили за погасяване на вноските по процесния кредит. Ето защо, според настоящата съдебна инстанция кредитополучателят има правата на потребител, тъй като влизайки в договорни отношения с банката –ищец  действа непрофесионално и за собствени нужди. Ето защо регламентацията по ЗЗП е приложима в отношенията между банката и тази страна – ищеца.

Ищецът се позовава на неравноправност на две групи клаузи: първата, касаеща валутния курс и втората, касаещи правото на банката едностранно да променя приложимите лихви по договора.

По отношение на първата оспорена група клаузи - чл. 1, ал. 1; чл. 6, ал. 2; и чл. 22, ал. 1 и ал. 2, съдът намира следното:

За да се приеме за неравноправна договорна клауза, съдържаща се в договор, сключен с потребител, следва да са налице следните кумулативни предпоставки, изведени от общите критерии, предвидени в чл. 143 ЗЗП и по аргумент за противното от чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а именно: 1 клаузата да не е индивидуално уговорена; 2 да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3 да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията - съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4 да е сключена във вреда на потребителя.

От събраните по делото доказателства настоящият състав намира, че процесните клаузи от договора за кредит не са индивидуално уговорени, доколкото са изготвени предварително от банката и не се установява ищецът да е имал възможност да влияе върху тяхното съдържание. В тежест на ответника по настоящото дело е било да докаже, че процесните клаузи са били уговорена индивидуално – арг. от чл. 146, ал. 4 ЗЗП. В хода на производството ответникът, обаче, не е ангажирал доказателства, че включването на оспорените клаузи в договора е в резултат на изричното им обсъждане и постигане на съгласие с потребителя по отношение на тяхното съдържание, а доказателствената тежест в тази насока е била на банката. Презумпцията на чл. 146, ал. 4 ЗЗП не е оборена, а твърденията на ответника в този смисъл се явяват недоказани.  

Според чл. 1, ал. 1 от договор за кредит за покупко на недвижим имот, на кредитополучателя се предоставя кредит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 81000 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, а кредитополучателят се задължава да върне ползвания кредит, заедно с дължимите лихви, в сроковете и условията на договора. Съдържанието на клаузата не покрива критериите на чл. 143 ЗЗП, тъй като уговорката на страните касае основният предмет на договора, изразена е по ясен и разбираем начин и въз основа на нея ищецът, както сам твърди, е получил уговорената сума от 81000 евро. Обстоятелството, че е уговорено, че сумата в евро се равнява на определена стойност на валута швейцарски франкове не води до нищожност. От приетата съдебно- икономическа експертиза се установява, че чрез счетоводни операции по превалутиране от франкове в евро, банката действително е предоставила евро. В хипотеза като настоящата, при която банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната /евро/, а не в чуждестранната валута /швейцарски франкове/, уговорена в кредитния договор, кредитът е остойностен в чуждестранна валута и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута, договорът не се счита сключен в резервната валута на страната /евро/ и връщането на кредита се дължи в чуждестранната валута /швейцарски франкове/. В този смисъл е съдебната практика, обективирана в решение № 170 от 16.03.2021 г. по т. д. № 1901/2019 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 136 от 20.01.2021 г., по т. д. № 1467/2019 г., на ВКС II т.о., решение № 168 от 29.01.2021 г. по т. д. № 2184/2019 г., II ТО, и решение № 314 от 29.07.2019 г., по т. д. № 1766/2016 г., II т. о на ВКС. В така формираната практика на ВКС е прието, че в посочената хипотеза кредитът е в чуждестранна валута, а не в местната или резервната валута на страната – евро, с оглед валутния режим на Република България – Паричен съвет /Валутен съвет или Валутен борд/, и именно в тази хипотеза са изследвани критериите за неравноправност на договорните клаузи, относими към поемане на валутния риск само от потребителя - кредитополучател.

По гореизложените съображения, клаузата на чл. 1, ал. 1 не е неравноправна, респективно не е нищожна, поради което предявения иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 143 ЗЗП и чл. 146, ал. 1 ЗЗП се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора за кредит от 14.08.2007 г. определя валутата, в която отпуснатия и усвоен кредит ще се погасява, както и начина, по който това ще стане. В клаузата е предвидено право на банката служебно да превалутира средствата по сметка на кредитополучателя в швейцарски франкове по нейния курс „продава“. В първата си част /изречение първо/ клаузата не е нищожна, доколкото се отнася до основния предмет на договора. Във втората част на клаузата е предвидено служебно превалутиране, което може да се приравни на едностранна промяна на условията по договора, доколкото курс „продава“ на валутата, която се купува, се определя от ответника като банкова институция, в чието правомощие е да го прави. Курсовата разлика по този начин остава за сметка на кредитополучателя и рефлектира непосредствено върху размера на погасителната вноска, респективно върху стойността на кредита. Процесната договорна клауза на чл. 6, ал. 2, изр. 2 и относимата към нея клауза на чл. 22, ал. 1 относно превалутирането при погасяването на кредита по курс "продава" на банката за швейцарския франк към еврото и поемането на валутния риск от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към еврото не отговарят на изискването за яснота и разбираемост.

Според решение по дело С-186/16 г. на СЕС кредитните институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Клауза, съгласно която кредитът трябва да се погасява в същата чуждестранна валута, в която е договорен, се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа страна, но и по отношение на конкретния й обхват в смисъл, че среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможно поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения. Според определение по дело С-119/17 г. клауза от договор за потребителски кредит, в следствие на която целият риск от обменния курс се прехвърля върху кредитополучателя и която не е съставена прозрачно, така, че той да бъде в състояние да прецени въз основа на ясни и разбираеми критерии, икономическите последици от сключването на този договор е неравноправна. Тя създава значително неравновесие в правата и задълженията на страните по договора, сключена е в ущърб на една от тях. В частта, предвиждаща служебното превалутиране да се осъществява по курс "продава" на банката за швейцарския франк към евро към деня на превалутирането, клаузата чл. 6, ал. 2 не отговаря на изискването за яснота и разбираемост. Не са ангажирани доказателства, че банката е предоставила на кредитополучателя преди сключване на договора за кредит в чуждестранна валута достатъчна информация, която би му позволила да извърши разумна преценка относно икономическите последици от клаузата за валутния риск спрямо задълженията по кредита, т. е. да прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите си задължения при евентуално обезценяване на валутата, в която получава доходите си, спрямо чуждестранната валута, в която е отпуснат кредитът. Включената в договора уговорка, че е възможна промяна на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк и че това ще рефлектира върху размера на дължимите погасителни вноски, изразени в лева/евро в посока на повишаването им, не води до извод, че потребителят е достатъчно информиран по смисъла на тълкуването на горепосочените правни норми, дадено от СЕС. Кредитополучателят е физическо лице - потребител и е икономически по-слабата страна в преддоговорното и впоследствие в договорното правоотношение спрямо банката от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност. Поради това ответната банка като икономически по-силната страна в правоотношението и с оглед на експертната си компетентност и познания относно възможните промени в обменните курсове на швейцарския франк в краткосрочен и дългосрочен план, в посока на значимо поскъпване и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, е следвало при спазване на принципа на добросъвестност да предостави на потребителя достатъчна информация относно прогнозите за промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс, с каквато информация банката следва да разполага, предвид професионалната й дейност, както и какви действия кредиторът би могъл да предприеме за минимализиране на валутния риск. Липсват доказателства, че банката е представила на кредитополучателя необходимата информация и че му е разяснила реално икономическите аспекти и рискове на превалутирането на кредита в швейцарски франкове, въз основа на които да вземе решение, основано на добра информираност и да направи разумна преценка какъв договор за кредит да сключи - договор за кредит при по-нисък лихвен процент и да носи валутния риск или договор за кредит при по-висока лихва, но да не носи валутния риск. Предвид липсата на информация в дългосрочен план за промяната в обменните курсове на швейцарския франк, той не е могъл да прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите си задължения от валутния риск, който поема със сключването на договора за кредит в чуждестранна валута.

В настоящия случай ищецът е физическо лице – потребител и е сключил договор за кредит за покупка на недвижим имот – апартамент в швейцарски франкове с равностойност в евро. Общоизвестно е обстоятелството, че в периода на сключването на договора за кредит банката е предлагала и рекламирала кредита във валута швейцарски франкове като такъв с по-нисък лихвен процент в сравнение с обичайно отпусканите на физически лица кредити във валута лева и евро, което съпоставено с обстоятелствата, че договорът предвижда блокиране на сметката в швейцарски франкове, възпрепятстващо реалното предоставяне на потребителя на необходимия му паричен ресурс в тази валута, води до несъмнения извод, че потребителят е взел решението си да сключи договор за кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността им за определена сума в евро, като по-изгоден с оглед именно по-нисък лихвен процент, а не поради реалната му нужда от ползването на франкове.

Настоящият състав намира, че сама по себе си уговорката кредитът да се погасява във валута, различна от тази, в която ищецът получава дохода си и която има плаващ, нефиксиран курс, носи за всяка от страните по сделката валутен риск, без значение дали кредитополучателят попада под защитата на ЗЗП. Когато обаче кредитополучателят е потребител, той се явява икономически по-слабата страна в преддоговорното и впоследствие в договорното правоотношение спрямо банката, както с оглед възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност. Именно поради това и практиката на СЕС, както и тази на ВКС, извеждат засилени задължения на търговеца - банкова институция за предоставяне на информация относно съдържанието на договорните клаузи, когато преговаря и сключва сделки с потребител, в сравнение със случите, когато страната - кредитополучател, се явява лице, нямащо качеството на потребител.

Действително, в конкретния случай не може да се очаква банката да разполага с точна и сигурна информация за движението на курса на швейцарския франк към валутата, в която ищецът получава доходите си – лева или към тази, в която е усвоил кредита – евро, за дългосрочен период от време, а още по-малко за целия срок на кредита, предвид неговата значителна продължителност. Но с оглед извършваната дейност и притежавания значителен финансов и човешки ресурс, позволяващ му задълбочен анализ на валутните пазари, ответникът би следвало да разполага с прогнозна информация за движението на курса на франка в краткосрочен и дори средносрочен план, поради което обосновано може да се предположи, че същият е запознат с възможното поскъпване на швейцарския франк, каквото в действителност се е наблюдавало след усвояване на кредита. Поради това и с оглед експертната си компетентност относно потенциалните промени в обменния курс на швейцарския франк, добросъвестността изисква от търговеца ясно и разбираемо да информира потребителя за евентуално значимо поскъпване и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, включително чрез съпоставка на разходите за покупка на валутата при стойност към периода на договарянето на кредита, в сравнение с разходите при евентуалното й поскъпване. От гореизложените разяснения от практика на Съда на ЕС, добросъвестността е изисквала дори и банката да не може да представи конкретна информация, поне да осведоми и разясни детайлно на кредитополучателя за възможните промени /включително рязко повишаване/ в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, особено в случай като настоящия, при който потребителят не получава доходите си в тази валута, а целта на кредита по никакъв начин не изисква за нуждите му да ползва именно швейцарски франкове. В тази насока банката е следвало да разясни подробно валутния риск, поеман от кредитополучателя, което не може да се приеме за извършено, единствено чрез формално направеното в тази връзка изявление на ищеца в чл. 22 от договора. Както бе посочено, не са ангажирани доказателства, че банката е представила на кредитополучателя подобна информация и че му е разяснила реално икономическите аспекти и рискове на превалутирането на кредита в швейцарски франкове. За ищеца е липсвала ясна и конкретна информация, от която да може да изведе, респективно да съпостави, позитивите и рисковете от сключената сделка, в сравнение с тези от вземането на кредит във валута, в която получава доходите си - лева или фиксираната към нея резервна валута – евро. Липсвала е яснота за потребителя до каква стойност потенциалното повишаване на франка би могло да заличи позитивите от по-ниската лихва, в сравнение с отпуснат кредит във валута лева/евро, а оттук е бил лишен и от възможността да направи разумен избор между по-ниската лихва при поет валутен риск и по-високата такава, но при отсъствието на валутен риск. Действително, според смисловото и граматическо съдържание на клаузите от договора в интелектуалните възможности на ищеца е да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен /и което следва от самото естество на престацията/, но предвид липсата му на експертни финансови познания, подобно предвиждане е силно абстрактно и не може обосновано да се очаква от него да прецени „потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения“ по смисъла на горепосоченото решение на СЕС.

От гореизложеното следва да се заключи, че ищецът не е могъл да съобрази евентуалните икономически последици от валутния риск върху задълженията си, които поема със сключването на договора за кредит в чуждестранна валута, и се е съгласил с установените предварително от банката условия, без да може да повлияе на съдържанието им. По този начин банката като икономически по-силна страна е нарушила принципа на добросъвестност, като впоследствие след сключване на договора в хода на неговото изпълнение клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 22, ал. 1 са довели до значителна неравнопоставеност между страните. Уговорката на чл. 20 от договора не може да обоснове различен извод, тъй като упражняването на правото на превалутиране на кредита е предпоставено от съгласието на банката, която има противоположни на кредитополучателя икономически интереси и би се съгласила на превалутиране единствено при неизгоден валутен курс за кредитополучателя /в този смисъл вж Решение № 170/16.03.2021 г. по т. д. № 1901/19 г., на ВКС, II т. о., Решение № 60079/19.01.2022 г. по т. д. № 105/20 г., на ВКС, I т. о., Решение № 295/22.02.2019 г. по т. д. № 3539/15 г., ВКС II т. о. и др./.

С клаузата на чл. 22, ал. 1 от договора, във вреда на потребителя върху него се прехвърля изцяло валутния риск, поради което се създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора и същата следва да бъде обявена за нищожна като неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Макар и декларативна, клаузата на чл. 22, ал. 2 също е проявна форма на поетия от кредитополучателя валутен риск, поради което се явява неравноправна.

Клаузите, уговорени в чл. 3, ал. 5, и чл. 12, ал. 1 от Договора за банков кредит от 2007 г., по същество предоставят възможност на банката-ответник да промени едностранно БЛП, а с това и автоматично да се променя размерът на погасителните вноски. По същество е уговорена едностранна промяна на възнаградителната лихва от банката, без да са установени обективни критерии. Клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора предвижда действащият БЛП на банката за жилищни кредити, явяващ се един от формиращите ГЛП компоненти, да не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, като банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите салони. Съдържането на визираната клауза осъществява фактическия състав на чл. 143 ЗЗП, тъй като промяната на стойността на банковия лихвен процент е предоставена изцяло в дискрецията на банката. Липсва каквато и да било яснота относно методика за изменението на лихвата, обосноваваща наличието на „основателна причина“ по смисъла на чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП или даваща възможност за преценка за приложението на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. Отсъствието на посочени в договора обективни фактори, водещи до изменението на лихвения процент, при запазена за ответника суверенната преценка за това, създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните и противоречи на изискването за добросъвестност.

При сключването на договора за ипотечен кредит страните са уговорили определен погасителен план, с оглед на който М.М. е взел решение да бъде кредитополучател, т.е. тези уговорки са част от договора и могат да бъдат едностранно изменяни само в предвидените в договора случаи. В този смисъл е и повелителната правна норма, уредена в чл. 58, ал. 2 ЗКИ, която предписва, че разходите по кредита се определят изрично и изчерпателно с договора за кредит. Следователно, в самия договор за кредит е следвало безусловно и изцяло да се уговорят всички разходи по кредита. Разпоредбата на чл. 58, ал. 2 ЗКИ представлява частно проявление на основния принцип в гражданското право – забрана на недобросъвестното поведение и в частност на недобросъвестната търговска практика на частноправните субекти.

Съгласно уговореното от страните в чл. 3, ал. 1 от процесния Договор за банков кредит, годишният лихвен процент по усвоената част от кредита се формира от сбора на базовия лихвен процент /4,5%/ и фиксирана надбавка в размер на 0,95%. Следователно, общият разход по кредита се определя при променлив лихвен процент, който се формира въз основа на променлива величина /т. нар. референтен лихвен процент – БЛП/ и фиксирана надбавка. По своята същност променливата компонента представлява обстоятелство от обективно естество, което не е под контрола на кредитора и притежава лесно измерима пазарна стойност. При сключването на договора за потребителски кредит кредиторът трябва да прилага референтен лихвен процент по определена методика, при спазване на нормативните изисквания за ясна и разписана изчислителна процедура /формула/, както и посочване на вида, количествените изражения и относителната тежест на отделните компоненти /пазарни индекси и/или индикатори/.

В чл. 3, ал. 5 от договора за кредит от 2007 г. не са въведени никакви конкретни основания за изменение на възнаградителната лихва, вкл. и такива от обективно естество. Следователно, тъй като не е уговорен никакъв критерий, вкл. и от обективно естество, при определяне на действащия към съответния момент лихвен процент, респ. с каква стойност ще бъде изменена /увеличаване или намаляване/ възнаградителната лихва при промяна на това обстоятелство, съдът приема, че банката необосновано, в нарушения на принципа на добросъвестността в частноправните правоотношения си е обезпечила правната възможност произволно, само по своя преценка да увеличава БЛП със стойности, които тя счете за целесъобразни за постигане на своите стопански задачи, т.е. за реализиране на търговска печалба. В този смисъл, обезпечаването на възможността банката едностранно да измени стойността на насрещната парична престация – възнаградителната лихва, и то само като я увеличава, при неустановени конкретни показатели, при все че потребителят на банкови услуги няма възможност да се откаже безусловно от договора /без да дължи такси при т. нар. предсрочно погасяване на кредита/, поставя ищеца в неравноправно положение по смисъла на чл. 143 ЗЗП.

По същите съображения неравноправна е и клаузата на чл. 12 от договора, касаеща правото на банката едностранно да променя приложимите лихви по договора за кредит, включително и приложимите лихви по кредита в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му превалутиране по реда на чл. 20 от договора. Тази уговорка също предоставя на банката едностранно да променя приложимите към договора лихви, такси и комисиони, без яснота в начина /методологията/ на определянето им и техния размер.

По отношение на клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора за кредит, съгласно която във връзка с предоставения кредит кредитополучателят заплаща на банката годишна такса за управление на кредита в размер на 0, 3% върху размера на непогасената главница съдът намира, че следва да препрати към изложените вече съображения, доколкото таксата за управление на кредита е договорена в процентно съотношение върху размера на кредита, т. е. същата се влияе от промените във валутните курсове, като рискът от настъпване на неблагоприятни последици е възложен върху потребителя. С оглед изложеното и доколкото от страна на банката не се установи индивидуално договаряне и на тази клауза от договора, то следва да се приеме, че същата е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП, и следователно нищожна.

Съгласно чл. 7, ал. 2 от договора, когато падежът на съответната погасителна вноска е в неприсъствен ден, тя следва да бъде направена в последния работен ден преди падежа.  Не е налице противоречие с  разпоредбата на чл. 72, ал. 2 ЗЗД, която допуска уговаряне на нещо различно от предвиденото в същата между страни, встъпващи в договорно правоотношение. Процесната клауза не е неравноправна като уговорена във вреда на потребителя, тъй като не се установи същата да води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като не се установява неизпълнение на така поетото задължение да е обвързано с изпадане на кредитополучателя в забава, и следващите от нея последици.

Предвид неравноправния характер на посочените клаузи по чл. 3, ал. 5, чл. 4, ал. 2, чл. 6, ал. 2, изр. второ, чл. 12 и чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от договора за кредит, същите се явяват нищожни на основание чл. 143, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, поради което исковете по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване на нищожността им са основателни. Исковете за установяване на нищожност на клаузите по чл. 1, ал. 1, чл. 7, ал. 2 и чл. 6, ал. 2, изр. първо от договора за кредит са неоснователни и следва да се отхвърлят.

С оглед нищожността на клаузите за поемане на валутния риск от потребителя и на вредите, свързани с този риск, клаузата за такса за управление и за едностранната промяна на възнаградителната лихва поради изменение на БЛП и предвид задължението на националната юрисдикция да възстанови предимствата на потребителя, неправомерно получени в негов ущърб от продавача или доставчика въз основа на неравноправните клаузи, сумата, заплатена вследствие на промяна в ущърб на потребителя на валутния курс на чуждестранната валута, при който е предоставен кредитът, и вследствие на едностранно изменение на БЛП – променливата величина на възнаградителната лихва, се явява платена при начална липса на основание.

Ищецът е предявил отрицателни установителни искове, които са с предмет спорното материално право на ответника – банка по договор за банков кредит от 2007г., сключен между страните по делото, като за ищеца съществува интерес от установителните искове предвид позоваването на недължимостта на процесните суми за главница с оглед извършено от него с исковата молба прихващане по чл. 103  ЗЗД срещу негови вземания по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за недължимо платени лихви, такси и курсови разлики за времето от 13.05. 2015 г. до 13.04.2020 г. Допустимо е изявлението за прихващане да се съдържа в исковата молба, с която се оспорва като погасено с това прихващане вземането, предмет на иска. В правомощията на ищеца е да избере дали при оспорване на вземане на ответника поради погасяването му чрез прихващане да се защити чрез възражение за прихващане или насрещен иск едва при предявяване на осъдителен иск за вземането или чрез отричане на съществуването на същото вземане с отрицателен установителен иск. По тези изложени съображения следва да се приеме, че за ищеца е налице правен интерес от търсената с отрицателните установителни искове защита, поради което искането на ответника за прекратяване на производството по делото поради недопустимост на исковете се явява неоснователно.

Съгласно приетото в т. 1 от ТР № 2/18.03.2022 г., по тълк. дело № 2/2020 г., на ОСГТК на ВКС, при уважено възражение за прихващане признатите от съда насрещни вземания се смятат погасени с обратна сила от първия момент, в който прихващането е възможно да се осъществи, т. е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо. Прието е, че обстоятелството кога е настъпила ликвидността е без значение. Предвид така приетото в тълкувателното решение относно предпоставките, при които настъпва погасителния ефект на изявлението на длъжника за прихващане, неоснователно се явява възражението на ответника, че ищецът не може да прихване задължението си към ответника със своето спорно вземане към ответника, тъй като вземането му не било ликвидно /безспорно/.

От приетата неоспорена от страните съдебно-икономическа експертиза се установява, че погасената в периода 13.05.2015 г. - 13.04.2020 г. възнаградителна лихва е в размер на 38737,77 шв. франка, а размерът на възнаградителната лихва за същия период при непроменлив ГЛП съгласно първоначално уговорения при сключване на договора за кредит, се равнява на 30529,46 шв. франка, т. е. разликата между двете суми от 8208,31 шв. франка, се явява недължимо платена възнаградителна лихва в резултат от неправомерно увеличеният лихвен процент по кредита. Ищецът е заявил, че извършва прихващане на горепосоченото по вид вземане за размера му от 8203 шв. франка със задължението му към банка за главница по договора за кредит. Ето защо отрицателният установителен иск за сумата от 8203 CHF, представляваща недължима главница по договора за кредит, следва да се уважи до пълния претендиран размер, който представлява вземане на ищеца за получени от банката без основание възнаградителни лихви и с който е извършено прихващане с вземането на ответника за главница.  

От приетата неоспорена от страните съдебно-икономическа експертиза е видно, че за периода 13.05.2015 г. - 13.04.2020 г. разликата във валута евро, получена от превалутираните суми по курсовете към 13.09.2007 г. и курсовете към датата на всяко погасяване е 16462,68 евро или 32198,21 лв. Ето защо и отрицателният установителен иск за сумата от 32096,05 лв., представляваща недължима главница по договора за кредит, следва да се уважи до пълния предявен размер от 32096,05 лв., който размер представлява вземане на ищеца за получени от банката без основание курсови разлики и с който е извършено прихващане с вземането на ответника за главница / потребителят винаги може да изпълни и преди падежът на задължението/.  С оглед на гореизложеното, че договорът не се счита сключен в резервната валута на страната /евро/ и връщането на кредита се дължи в чуждестранната валута /швейцарски франкове/, то и в диспозитива на настоящото решение сумата от 32096,05 лв. следва да бъде посочена и в равностойността във валута швейцарски франкове – 26954,48 шв. фр, която се изчислява при съобразяване курс "продава" за швейцарския франк и лева към 13.09.2007 г. със стойност 1,19075/посочен на л. 14 от СИЕ/.

  От неоспорена от страните съдебно-икономическа експертиза е видно, че за периода 13.05.2015 г. - 13.04.2020 г. са платени такси за управление в общ размер на 1738,83 шв. франка. Ето защо и отрицателният установителен иск за сумата от 1738,83 шв. фр., представляваща недължима главница по договора за кредит, следва да се уважи до посочения размер, който представлява вземане на ищеца за получени от банката без основание такси за управление и с който е извършено прихващане с вземането на ответника за главница.

Съобразно изхода на делото по главните искови претенции с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, съдът намира, че не се е изпълнило процесуалното условие за разглеждането на евентуално съединените осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, поради което същите следва да бъдат оставени без разглеждане.

Предявен е също така главен осъдителен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването на някаква работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за чужди противоправни и виновни действия или бездействия. Тази отговорност има обезпечително-гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица. За да възникне обезпечително-гаранционната отговорност на възложителя за причинени неимуществени вреди, причинени при или по повод на уговорената работа, в обективната действителност трябва да са се осъществили следните материални предпоставки: 1/ деяние (действие или бездействие); 2/ противоправност /несъответствие между правно дължимото и фактически осъщественото поведение/; 3/ вреди /неблагоприятно засягане на неимуществената сфера на увредения/; 4/ причинно-следствена връзка между противоправното поведение и настъпилите неимуществени вреди /вредоносният резултат в съвкупния съпричинителен процес между явленията в природата следва да е закономерна, необходима, естествена, присъща последица от виновното противоправно поведение на делинквента/; 5/ вина на делинквента, която съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се предполага и 6/ виновното лице да е причинило вредите при или по повод на изпълнение на възложената работа. Наличието на всички елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, доколкото същите представляват правопораждащи юридически факти за твърдяното право, трябва да се докажат от претедиращия обезщетението, съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест, при условията на пълно и главно доказване.

Настоящият състав приема за установено по делото /от събраните гласни доказателства/, че ищецът е претърпял вреди, но не се установява тези вреди да са настъпили в резултат на противоправно виновно поведение на лица, на които ответникът е възложил изпълнението на определена работа. Това е така, тъй като макар да е установен неравноправния характер на посочените от ищеца клаузи от процесния договор и да е установено недължимо плащане на суми по него, не се установява, че лица, на които ответникът е възложил работа са действали недобросъвестно, а именно, че са предвидили или упражнявали права, които са съзнавали, че възложителят им не притежава. Т. е. не е доказано виновното неизпълнение на общоприетите правила за добросъвестно поведение на служителите на банката, поради което не е установен фактическият състав, обуславящ възникването на обезпечитално-гаранционната отговорност на ответното търговско дружество за противоправното действие на нейни служители - по реда на чл. 49 ЗЗД.

На следващо място по делото не се установява също така, че претърпените от ищеца неимуществени вреди се дължат именно на повишаване на месечните вноски по договора за кредит като резултат на неравноправни клаузи, т.е. не е доказана в процеса причинната връзка между увреждането и поведението на служители на ответника. От показанията на разпитаната по делото свидетелка М., се установява, че затрудненията в изплащането на вноските по кредита се дължат на следните фактори: повишените разходи на ищеца във връзка с издръжката на семейството, което се е увеличило в този период с още двама члена, високите битови разходи за жилището с оглед неговия размер, ниските доходи на другия член на семейството- съпругата. Не се установява също така точния произход на настъпилото през 2015-2016 г. обезводняване при ищеца, установено от показанията на св. Ш., а именно че то е било причинено от поведението на служители на банката, в т.ч. на повишените месечни вноски по кредита.

Предвид гореизложеното предявения иск с правно основание чл.  49 ЗЗД, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 10000,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди за периода от 13.05.2015 г. до 13.04.2020 г., се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за исковото производство. В тази връзка, след като взе предвид своевременно направеното от ответника искане по чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът приема следното: Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от ТР №6/2012 год. по т.дело №6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. В случая обаче искането на ответника за намаляване на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение поради неговата прекомерност, следва да се приеме за неоснователно. Претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 4250,00 лв. не се явява прекомерно, тъй като същото отговаря на действителната фактическа и правна сложност на делото, броя на проведените съдебни заседания, положения труд и времето, което е било необходимо за организиране защитата и извършените от процесуалния представител на страната действия. При това положение на ищеца следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за производството в размер на 5597,01 лв. от общо направените разноски в размер на 7462,71 лв., с оглед уважената част от исковете.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да се присъди сумата от 206,04 лева от общо направените разноски в размер на 824,20 лева за възнаграждение за вещо лице и юрисконсултско възнаграждение. Разясненията, дадени в цитираното от процесуалния представител на ищеца определение на ВКС, не са относими в конкретния случай.

Водим от горното Софийски градски съд

 

                                        Р  Е  Ш  И :

 

ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ по предявените от М.Н.М., ЕГН **********, с адрес *** срещу „Ю.Б.” АД, с ЕИК******, със седалище и адрес на управление *** искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 143 ЗЗП и чл. 146, ал. 1 ЗЗП на следните клаузи: чл. 3, ал. 5, чл. 4, ал. 2, чл. 6, ал. 2, изр. второ, чл. 12 и чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от сключения между страните договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL24609 от 14.08.2007г.

ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените от М.Н.М., ЕГН ********** срещу Ю.Б.” АД, с ЕИК****** искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, за прогласяване нищожността на клаузите на чл. 1, ал. 1 /в частите, регламентиращи задължение в швейцарски франкове/, чл. 7, ал. 2 и чл. 6, ал. 2, изр. първо от сключения между страните договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL24609 от 14.08.2007г.

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че М.Н.М., ЕГН ********** не дължи на „Ю.Б.” АД, с ЕИК******, сумите, както следва:

- сумата от 8203 швейцарски франка, представляваща вземане на банката за главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL24609 от 14.08.2007г., поради извършено прихващане на ищеца с насрещното си вземане към ответното дружество със същата сума, представляваща платена без основание възнаградителна лихва за периода 13.05.2015 г. - 13.04.2020 г.;

- сумата от 32096,05 лв., с равностойност от 26954,48 швейцарски франка, представляваща вземане на банката за главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL24609 от 14.08.2007г., поради извършено прихващане на ищеца с насрещното си вземане към ответното дружество със същата сума, представляваща платени без основание на банката курсови разлики за периода 13.05.2015 г. - 13.04.2020 г. и

- сумата от 1738,83 швейцарски франка, представляваща вземане на банката за главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL24609 от 14.08.2007г., поради извършено прихващане на ищеца с насрещното си вземане към ответното дружество със същата сума, представляваща платена без основание такса за управление на основание чл. 4, ал. 2 от договора за периода 13.05.2015 г. - 13.04.2020 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 1738,83 шв. франка до 1790,02 шв. франка като неоснователен.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявените от М.Н.М., ЕГН **********, срещу „Ю.Б.” АД, с ЕИК******, евентуални осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 8208,31 швейцарски франка, представляваща недължимо получена от ответника възнаградителна лихва за периода 13.05.2015 г. - 13.04.2020 г.; сумата от 32198,21 лв., представляваща платени без основание на банката курсови разлики за периода 13.05.2015 г. - 13.04.2020 г. и сумата от 1790,02 швейцарски франка, представляваща недължимо получени от ответника такси за периода 13.05.2015 г. - 13.04.2020 г.

ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от М.Н.М., ЕГН ********** срещу Ю.Б.” АД, с ЕИК******  иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата от 10000,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца от увеличаване на погасителните вноски по договора за кредит за покупка на недвижим имот №  HL24609/14.08.2007 г. за периода 13.05.2015 г. – 13.04.2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане на вземането.

ОСЪЖДА Ю.Б.” АД, с ЕИК******, да заплати на М.Н.М., ЕГН **********, на основание чл.78, ал.1 ГПК направените разноски в исковото производство в размер на 5597,01 лв. /пет хиляди петстотин деветдесет и седем лева и една ст./.

ОСЪЖДА М.Н.М., ЕГН **********, да заплати на Ю.Б.” АД, с ЕИК******, на основание чл.78, ал.3 ГПК направените разноски в размер на 206,04 лева. /двеста и шест лева и четири ст./.

Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред САС в двуседмичен срок от връчване на препис от съдебния акт.

 

                                              

     СЪДИЯ: