Р Е Ш Е Н И Е
№ V-88 3.06.2020 г. Град Бургас
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
Бургаският окръжен
съд, II гражданско и въззивно отделение, пети въззивен състав
На шестнадесети
септември през две хиляди и деветнадесета година
В публичното
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЯРА КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ : 1. ГАЛЯ БЕЛЕВА
2.
мл.с.ВАНЯ ВАНЕВА
Секретар: Стойка Вълкова
Прокурор: -
като разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело № 907 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение №858 от 15.04.2019г. постановено по
гр.д.№6677 по описа за 2018г. на Районен съд- Бургас са отхвърлени отрицателните
установителни искове, предявени от К.К.И., ЕГН **********, В.И.К., ЕГН **********
и Д.Г.Д., ЕГН **********, тримата представлявани от адв. Радостин Стоянов,
против „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул.“Княз Александър Дондуков“ № 19, ет.2 за установяване в отношенията между страните,
че ищците не дължат на ответника сумите по изпълнителния лист от 29.10.2012г.
по заповед от 25.10.2012г., постановена по ч.гр.д.№ 8653 по описа на Бургаски
районен съд за 2012г.
В законния срок е подадена въззивна жалба от К.К.И., В.И.К.
и Д.Г.Д., чрез пълномощника адв. Радостин Стоянов. С нея решението е обжалвано
изцяло, като са изложени оплаквания, че същото е незаконосъобразно и
неправилно, постановено при допуснати нарушения на материалния закон.
Въззивниците изразяват несъгласие с извода на районния съд, че с връчване на
поканите за доброволно изпълнение и заповедта за изпълнение длъжниците са били
уведомени за извършената цесия. Считат, че по делото безспорно е установено, че
известие за извършената цесия не е достигало до длъжниците. Сочат, че към
датата на връчване на поканите за доброволно изпълнение никой освен цедента
няма правомощия да уведомява длъжниците за извършената цесия. В случай, че
цесионерът бил упълномощен за това уведомяване, от значение била датата на
упълномощаването за това. Представеното по делото пълномощно нямало достоверна
дата поради което за такава можело да се приеме датата на приемането му като
доказателство по делото. Считат, че при ненастъпило действие на договора за
цесия по отношение на длъжниците, те не били правно обвързващи и всички правни
и фактически действия, основани на договора за цесия. Уведомяването им за
цесията почти шест години след подписването на договора правело основателни
възраженията им за изтекла погасителна давност в тяхна полза, при безспорна
липса на валидно извършени спрямо тях през целия този период действия от
легитимиран кредитор. Заявяват, че съдебният изпълнител не може служебно да
уведомява за извършената цесия, нито по делото има данни за упълномощаване в
тази насока. Самите покани за доброволно изпълнение не съдържали данни за
извършената цесия и в тази връзка на длъжниците била предоставена невярната и
заблуждаваща информация, че били осъдени да заплатят директно на цесионера,
което не кореспондирало със съдържанието на заповедта за изпълнение и
изпълнителния лист. Твърдят, че на длъжника Д.Г. покана за доброволно
изпълнение не била изпратена, нито получена. На следващо място изразяват
становище, че съдът неправилно се е позовал на Решение № 170 от 17.09.2018г.,
постановено по гр.д.№ 2382/2017г. по описа на ВКС, тъй като същото било
постановено по дело с различна фактическа обстановка и касае изпълнителни
производства, приключили преди постановяването на ТР № 2/26.05.2015г. по т.д.№
2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Сочи се, че тълкувателните решения не са нормативни
актове, за да се поставя въпроса за тяхното действие. Позоваването в решението
на горецитирания съдебен акт било в противоречие с т.10 от ТР № 2/26.05.2015г.
по т.д.№ 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Развити са подробни съображения. Изтъква се,
че първоначално образуваното изпълнително дело № 570/2013г. по описа на ЧСИ
Наско Г. било прекратено поради перемпция и в резултат от прекратяването се
заличавали с обратна сила извършените по него процесуални действия и отпадали
правните последици от предявяването на иска. По смисъла на ТР № 2/26.05.2015г.
по т.д.№ 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, релевантни за прекъсването на погасителната
давност били само онези изпълнителни действия, които са валидни. Твърдят, че
последица от прекратяването на изпълнителното производство било заличаването с
обратна сила на процесуалното отношение между взискателя и съдебния изпълнител.
След като законът сочел кои права не се засягат, то следвало да се приеме, че
всички останали права се засягат от прекратяването, т.е. взискателят губел
всички права, които имал преди прекратяването, включително и правото да се
позове на прекъсващия ефект на давността. Излагат становище, че последиците на
заличаване на ефекта от прекъсване на давността следвало да се преценява не по
аналогия с чл.116, б.“б“ ЗЗД, а на плоскостта на чл.433, ал.3 и ал.4 ГПК.
Изразява се несъгласие с изводите на съда, че по отношение на В.К. нова
погасителна давност започнала да тече от датата на прекратяване на
изпълнителното производство, а именно 08.04.2016г. Сочи се още, че по отношение
на длъжника Д.Д. не били изтекли нито петгодишната, нито тригодишната давност.
Молят решението да бъде отменено, като вместо това се постанови ново, с което
иска бъде уважен, а на въззивниците се присъдят разноските по делото,
включително адвокатско възнаграждение.
Въззиваемият „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД,
представлявано от юрисконсулт Н.Б., е представил своевременно отговор на
жалбата, с който я оспорва като неоснователна. Намира, че решението на БРС е
аргументирано, законосъобразно и правилно с оглед събрания доказателствен
материал. Длъжниците били уведомени за цесията от цедента „Банка ДСК“ ЕАД, чрез
пълномощника „ОТП Факторинг България“ ЕАД включително и с отговора на исковата
молба, към който бил приложени всички относими документи. Заявява, че К.И. и В.К.
са получили заповедта за изпълнение, не са подали възражение по чл.414 ГПК,
поради и което възраженията им, че не са уведомени за цесията са преклудирани и
съответно искът бил недопустим. Дори и правната квалификация на иска да била по
чл.424 ГПК, то същият отново бил недопустим, тъй като ищците не са основали
иска си на новооткрити обстоятелства или на нови писмени доказателства. От
друга страна искът по чл.439 ГПК бил неоснователен, тъй като вземането на
ответника не било погасено по давност. Развити са пространни съображения.
Несъстоятелно според въззиваемата страна е оплакването в жалбата, че съдът се е
позовал незаконосъобразно на решението по гр.д.№2382/17г. на ВКС. В процесния
случай фактите от значение за съществуването на спорното право, осъществили се
преди новото тълкуване на правната норма относно давността, следвало да се
преценят с оглед действащото към онзи момент ППВС № 3/18.11.1980г. Не споделя
становището на жалбоподателите, че при прекратяване на изпълнителното дело с
обратна сила се заличавали предприетите и извършени изпълнителни действия,
както и правните им последици. Прекратяването на изпълнителното производство не
правело предприетите преди това изпълнителни действия невалидни, който извод
следвал от т.10 на ТР №2 по т.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС. При изпълнителното
производство давността се прекъсвала многократно с всяко валидно извършено
изпълнително действие, а то се считало валидно след като към датата на
предприемането му изпълнителното дело било висящо. Заявява, че по отношение на
въззивницата К.И. нямало настъпила перемпция, тъй като нямало период от 2
години, през който да не са били извършвани валидни изпълнителни действия.
Спрямо въззивниците В.К. и Д.Д. също не било налице погасяване на задължението
по давност. Моли решението да се потвърди, а на въззиваемото дружество да се
присъдят разноските по делото. Направено е възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на въззивника.
В съдебно заседание процесуалните представители на
страните поддържат жалбата /адв. Стоянов/, съответно- отговора /юрк. Бахчеванова/,
като оспорват становището на насрещната страна. Не ангажират нови
доказателства.
По допустимостта на въззивното производство съдът
намира следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок
от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес от
обжалването. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и 261 от ГПК и е
допустима, поради което следва да се разгледа по същество.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид
събраните по делото доказателства, становището на страните и съобрази
относимите разпоредби на закона, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Предявени са субективно съединени отрицателни
установителни искове с правно основание чл.439 ГПК.
Ищците К.И., В.К. и Д.Д., представлявани
от адв. Радостин Стоянов, са предявили субективно съединени искове против „ОТП
ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, за установяване,
че не дължат на дружеството ответник вземанията по изпълнителен лист от 29.10.2012г.
по заповед от 25.10.2012г. по ч.гр.д.№8653/2012г. по описа на РС- Бургас /общо
в размер на 21763,18 лв./, издаден в полза на „Банка ДСК“ ЕАД. Банката продала
вземането си по заповедта за изпълнение на ответника „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“
ЕАД, за която цесия ищците не били уведомени от цедента. Сочат, че на основание
чл.99, ал.4 ЗЗД прехвърлянето на вземането има действие спрямо тях от деня, в
който цесията им е съобщена от цедента, поради което това е и моментът, от
който цесионерът е материално-правно легитимиран кредитор по цесията срещу
длъжника. Затова намират, че при липса
на доказателства за уведомяването им от цедента, за тях не са настъпили
последиците на чл.99, ал.4 от ЗЗД. Спрямо тях титуляр на вземането била банката-
цедент и давността била още при нея.
Сочат още, че след приключване съдебното
дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, е
настъпило ново обстоятелство- изтекла е предвидената в закона давност.
Изтъкват, че според действащия ГПК заповедите за изпълнение се ползват със
стабилитет, тъй като влизат в сила. Поради това намират, че разпоредбата на
чл.439, ал.2 ГПК е приложима и за факти, настъпили след влизане в сила на
заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило,
независимо, че съдебно дирене не е проведено.
За главницата от 16286,38 лв. давността
изтекла в периода от 29.10.2012г. до 29.10.2017г.
За останалите вземания, описани в
заповедта за изпълнение, а именно:
- за законната лихва върху главницата;
- за лихвата от 3000,15 лв., начислена за
периода от 7.09.2011г. до 23.10.2012г.;
- за санкционната лихва от 1260,04 лв.,
начислена за периода от 7.09.2011г. до
23.10.2012г.;
- за заемните такси в размер на 145,84
лв., както и
- за разноските в размер на 1070,77
лв., давността изтекла в периода от
29.10.2012г. до 29.10.2015г.
Въпреки изложеното, „ОТП ФАКТОРИНГ
БЪЛГАРИЯ“ ЕАД се явявало взискател по изп.д.№20138020400570 по описа на ЧСИ
Наско Г., рег.№802 на КЧСИ, образувано по изпълнителния лист от 29.10.2012г.,
издаден въз основа на заповедта за изпълнение, издадена по ч.гр.д.№8653/2012г.
по описа на БРС, което вече било прекратено на основание чл.433 от ГПК по
искане на взискателя. Спрямо длъжниците действията на новия кредитор- цесионер
били следните: последното релевантно действие спрямо К.И. било на 14.06.2013г.-
присъединяване на НАП като кредитор; за В.К.- на 30.04.2013г.- запор на трудово
възнаграждение в „Касандра 81“ ЕООД, а за Д.Д. нямало данни за извършени
действия. От изложеното следвало, че повече от 2 години от датата на
образуването на изпълнителното производство цесионерът бездействал да поддържа
живота на изпълнителния лист, поради което изпълнителното производство било
прекратено по силата на закона на основание чл.433,ал.1, т.8 ГПК, независимо
дали е постановен акт за прекратяването му от съдебния изпълнител. Всички
действия, извършени след този срок не били породили правни последици,
включително новата молба за образуване на изпълнително дело №20188020400254 по
описа на ЧСИ Наско Г.. При прекратяването съдебният изпълнител служебно вдигал
наложените запори и възбрани, като всички останали предприети изпълнителни
действия се обезсилвали по право, с изключение на изпълнителните способи,
изграждащи тези способи, от извършването на които трети лица били придобили
права. Новата давност започвала да тече от последното по време валидно
изпълнително действие. С обезсилването им предприетите по прекратеното изпълнително
дело изпълнителни действия не можели да имат нито процесуалноправни, нито
материално-правни последици. Според ищците предприетите по прекратеното
изпълнително дело изпълнителни действия, които са обезсилени по право, не са
прекъснали погасителната давност по смисъла на чл.116, б.“В“ ЗЗД. Намира за
спорно дали и новата молба за образуване на изпълнителното дело от 2018г. е
прекъснала давността. В заключение е изведен е извод, че взискател по
изпълнителния лист би трябвало да „Банка ДСК“ ЕАД, а вземанията по
изпълнителния лист- главница, лихви и други акцесорни вземания като това за
разноски, са погасени по давност на основание чл.119 ЗЗД. От перемирането по
закон на К.К. и Д.Д. изминало повече от 3 години, а давностният срок след прекратяване
на изпълнителното дело и образуването на ново на взискател бил три години.
Спрямо В.К. взискател по изпълнителния лист и заповедта била банката. Затова молят да бъде установено между
страните, че ищците не дължат на ответника сумите по изпълнителния лист,
издаден по ч.гр.д.№8653/2012г. на БРС. Ангажирани
са доказателства, претендират се разноски.
Ответникът- „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД,
представляван от юрисконсулт Н.Б., е представил отговор в законния едномесечен срок
от получаването на исковата молба. С него исковете са оспорени като
неоснователни. Оспорени са изложените в исковата молба фактически твърдения. Изложени
са обстоятелствата във връзка със сключването на договор за кредит от
23.09.2008г. между банката и ищцата К.И., обезпечен с поръчителството на
другите двама ищци /за В.К. от 23.09.2008г., а за Д.Д.- от 7.09.2010г/. Поради
забава в плащанията над 90 дни, на основание чл.19.2 от ОУ към договора, на
10.11.2011г. остатъкът от кредита станал предсрочно изискуем, а банката
предприела действия за събиране на вземането си по съдебен ред. Не се спори, че
банката се е снабдила със заповед за изпълнение и изпълнителен лист по
ч.гр.д.№8653/2012г. на РС-Бургас. Сочи, че е придобило вземанията по
изпълнителния лист срещу ищците по силата на договор за покупко-продажба на
вземания /цесия/, сключен на 10.12.2012г., ведно с всичките му привилегии,
обезпечения и други принадлежности. Съгласно приложеното потвърждение,
договорът за цесия влязъл в сила и произвел действие. Цедентът предоставил
изрично пълномощно на цесионера за уведомяването съгласно чл.99, ал.4 ЗЗД.
Цесионерът изпратил нарочни уведомителни писма до ищците, които се върнали
непотърсени. Индиция за уведомяването на ищците за цесията било и насочването
на исковата претенция спрямо цесионера, от което следвало, че същата е
произвела действие спрямо тях. Изтъква, че неуведомяването им щяло да бъде от
решаващо значение само ако са изпълнили задължението към стария кредитор, което
не било направено. Изпълнение нямало както по отношение на стария, така и по
отношение на новия кредитор. При условията на евентуалност се твърди, че ако се
приеме, че уведомяването, извършено от цесионера не е надлежно, то за такова
следва да се счита уведомяването за прехвърлянето на вземането с връчването на
преписа от отговора на исковата молба и доказателствата към него, сред които
договора за цесия, потвърждението от цедента към цесионера, както и писмото-
уведомление по чл.99, ал.3 ЗЗД.
На следващо място се сочи, че цесионерът
като частен правоприемник на цедента, на основание чл.429 от ГПК се ползвал от
издадените в полза на банката заповед за изпълнение и изпълнителен лист. На
това основание било образувано ИД №570/13г. по описа на ЧСИ Наско Г.. Поканите
за доброволно изпълнение били получени от ищците К. и В. съответно на
13.06.2013г. и 15.11.2013г. Двете не подали възражения в срока по чл.414 ГПК,
поради което заповедта за изпълнение спрямо тях била стабилизирана. По
изпълнителното дело били извършени множество изпълнителни действия, които
прекъсвали давността. Спрямо К. последното такова действие било
присъединяването на НАП като взискател по ИД на 14.06.2013г., а по отношение на
В.- наложения на 30.04.2013г. запор на трудовото възнаграждение. Двете ищци
били депозирали и молби /К. на 27.06.2013г., а В. на 15.11.2013г./, с които
признали дълга и заявили, че ще внасят доброволно суми- К. по 100 лв., а В.- по
200 лв. В. извършила доброволни плащания на датите 5.02.2014г., 5.03.2014г. и
8.04.2014г., а К.- на 4.03.2014г., 28.03.2014г. и 9.05.2014г. С тези молби и
извършените плащания двете ищци признали задължението към ответното дружество,
с което на основание чл.116, б.“а“ ЗЗД погасителната давност за вземането била
прекъсната на съответната дата за съответния длъжник. Не било спорно, че към
датата на подаването на исковата молба заповедта за изпълнение е влязла в сила.
Оспорват твърденията за погасяване на част от вземанията с кратката погасителна
давност, независимо, че вземанията били съдебно установени с влязла в сила
заповед за изпълнение. Считат, че в случая е приложима разпоредбата на чл.117,
ал.2 от ЗЗД и приложение намира петгодишната давност, предвидена за всички
съдебно установени вземания, независимо от техния характер. В заповедното
производство заповедта за изпълнение влизала в сила след изтичането на срока за
възражение и при неоспорването ѝ от длъжника, какъвто бил настоящия
случай. Макар да липсвал законов текст, който да указвал, че в този случай
съществуването на вземането било установено със сила на пресъдено нещо,
доколкото влязлата в сила заповед за изпълнение замествала съдебното решение
като изпълнително основание, то следвало да се приеме, че след проведено
заповедно производство новата давност започвала да тече от влизане в сила на
заповедта за изпълнение. Предвид това,
че правото било установено с влязъл в сила съдебен акт, давността се превръщала
в обща /5 г/. На 23.03.2018г. било образувано ново ИД №254/2018г. на същия ЧСИ
срещу тримата ищци. Затова спрямо К. и В. давностния срок не бил изтекъл, тъй
като с първото изпълнително действие /наложен на 23.03.2018г. запор на
вземането на двете ищци към ответното дружество за разноски, присъдени по други
дела/ давността спрямо тях била
прекъсната. Макар Д.Д. да не получил лично поканата за доброволно изпълнение, а
чрез залепване на уведомление на 31.10.2013г.
и да не предприел действия по подаване на възражение, както и спрямо
него да не били предприемани действия по ИД №570/13г., спрямо него също не била
изтекла погасителна давност за процесното вземане. Ето защо моли исковете да
бъдат отхвърлени. Представя доказателства. Претендира разноски. Направено е
възражение за прекомерност на възнаграждението на процесуалния представител на
ищците, в случай, че се приеме, че такова се дължи, поради което /безмотивно/
се иска намаляването му до минимума по Наредба №1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Във връзка с отговора, ищците са пояснили
и допълнил исковата си молба /т.II, л.191-193 от
делото на БРС/. Не оспорват сключването на договора за цесия и прехвърлянето на
правата по него от цедента на цесионера от датата на сключването му, но
поддържат, че доколкото не са били уведомени за цесията от цесионера, спрямо
тях кредитор се явявал цедента. Липсата на уведомяване препятствала длъжника за
коректно и точно изпълнение, което препятствало и възможността за принудително
изпълнение. По отношение на длъжника нямало прехвърляне на вземането, нямало
нов кредитор и не се дължало изпълнение на нов кредитор. След като действието
на цесията не било настъпило, то изпълнението на длъжникът към цесионера щяло
да бъде неточно. Същевременно цедента прехвърлил своите права по това вземане и
можело да иска погасяване. Затова ищците считат, че принудително изпълнение
спрямо това вземане било недопустимо. Действията по принудително изпълнение
спрямо тях, извършени преди уведомяването им за цесията били неправомерни, като
липсвало законно основание да ангажиране на отговорността им. Намират, че по делото е установено, че ищците
не са уведомени за цесията. Преди извършено и удостоверено уведомяване на
длъжниците за цесията, за цесионера не съществували права по отношение на
длъжниците. По правило срокът за изпълнение бил уговорен в полза на длъжника.
Във връзка с евентуалното твърдение за уведомяване на ищците за извършената
цесия с датата на входиране на исковата молба или с датата, на която им е връчен
отговора на тази молба, подаден от ответника, е направено възражение за
погасяване на вземането на ответника по давност, предвид това, че действието на
цесията настъпвало повече от 6 години след издаването на заповедта за
изпълнение. На следващо е оспорено пълномощното за уведомяване за цесията като
частен документ, без достоверна дата по отношение на ищците. В ПДИ, изпратени
до ищците не се съдържало изявление за цесията, , съответно за наличието на
цесионер за вземанията, по които били длъжници. Без данни за извършената цесия
и за новия кредитор, тези от тях, които получили ПДИ били подведени, че дължат
на цедента. Съдържанието на ПДИ също било невярно и в тях се твърдяло, че те са
осъдени да заплатят сумите на ответното дружество, което не отговаряло на
съдържанието на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, тъй като
правомощията на цесионера възниквали от договора за цесия. Не отговаряли на истината и твърденията на
ответника, че двете ищци са признали задълженията, депозирайки молби, с които
са заявили, че доброволно ще внасят суми. В молбата на В. не бил посочен номера
на изпълнителното дело, задължението, кредитора, поради което не може да се
приеме за признание на задължението. В молбата на К. също липсвали данни, че е
запозната с информацията за новия кредитор, като по същество същата
представлявала изявление, че не може да плаща по-голяма сума от заявените 100
лв. на месец. Оспорват и твърденията, че двете ищци са извършвали доброволни
плащания. Сочи, че в платежните нареждания, приложени към изпълнителното дело
от 2013г. наредител не е нито К. , нито В., нито свързано с тях лице.
Плащанията не били извършени от тяхно име, не съдържали техни волеизявления,
подписи и данни. Затова считат, че тези плащания не обвързват длъжниците, което
кореспондирало с твърденията в отговора на ответника, че изпълнение няма нито
по отношение на стария, нито на новия кредитор. Според ищците тези плащания не
следва да се разглеждат като действия прекъсващи давността. Развити са доводи,
че погасителния план по споразуменията от 25.11.2009г. и от 7.09.2010г. съдържа
неправилно определена по размер главница, тъй като в споразуменията е
договорено капитализиране на лихви, което е противоправно. Според тях
посочените в т.7 от молбата вземания представляват лихви, независимо от това
как са наречени в заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, поради което
спрямо тях се прилага тригодишната давност. Перемпция на изпълнителното дело
настъпила по отношение на В.К. на 30.04.2015г., а по отношение на К.К.- на
14.06.2015г., което се признавало и от ответника. Преповторени са доводите за
погасяване на вземанията спрямо Д.Д.,
поради изтекла давност, както и за липса на уведомяване на длъжниците за
цесията. Иска се възстановяване на всички суми, платени по изпълнителното дело
след настъпването на перемпцията.
В становище /л.356-360/ ответното
дружество поддържат доводите си, касаещи уведомяването на длъжниците за цесията
от цедента чрез цесионера, за което били представели писмени доказателства,
включително и с отговора на исковата молба, като намират, че индиция за
знанието им представлява насочването на исковете именно спрямо цесионера. В ПДИ
до двете ищци като взискател било посочено ответното дружество, при което те не
са подали възражения срещу заповедта за изпълнение в законния срок и същата
била стабилизирана. Не били поискали да им бъдат представени доказателства
относно легитимността на ответника като техен кредитор, а вместо това
предложили начин на плащане. Намира за неоснователни твърденията на ищците за
ненадлежно упълномощаване от страна на банката за уведомяването на длъжниците
за цесията. Намира, че ищците, които не са страни по упълномощителната сделка,
не са легитимирани да оспорват действителността ѝ. За това упълномощаване
не се изисква нотариална заверка на подписа, като достатъчна била и обикновената
писмена форма. Не била открита процедура по чл.193 ГПК за оспорване на
пълномощното, поради което формалната му доказателствена сила не била оспорена.
Сочи, че с представянето му по делото датата на упълномощаването се фиксира
като най-късната дата, на която същото е можело да бъде съставено. За това
намира, че следва да се приеме, че е налице валидно упълномощаване на цесионера
да уведоми длъжниците от името на цедента. Счита, че за производството по
чл.439 ГПК е без значение уведомяването на длъжника по смисъла на чл.99, ал.4 ЗЗД за извършената цесия, тъй като този факт не рефлектира върху дължимостта на
вземането, което съществува и следва да бъде принудително удовлетворено, а ако
длъжникът изпълни в това съдебно производство, той се освобождава от дълга.
Цитирана е съдебна практика. Развити са съображения в подкрепа на становището
им, че молбите на ищците В. и К., с които предлагат начин на изпълнение на
задължението, недвусмислено сочат, че същите признават съществуването на
задължението. Не оспорва настъпването на перемпция по отношение на първото
изпълнително дело. Изразява несъгласие с твърденията на ищците, че сумите по
изпълнителното дело са настъпили след перемирането му, като изтъква, че
перемпцията е настъпила през 2015г., а плащанията били извършени през 2014г.
Изтъква се и противоречие на искането за връщане на тези суми с твърдението на
ищците, че сумите не били платени от тях и не ги обвързват. Оспорват
твърдението за погасяване на вземането по давност. Сочат, че погасителната давност
е прекъсната с извършването на изпълнителни действия от ЧСИ по ИД №570/13г.
последното валидно извършено такова действие е на 14.06.2013г. спрямо К.И.
/присъединяване на НАП като взискател/, а по отношение на В.К.- на
30.04.2013г.- запор на трудово възнаграждение. Новото изпълнително дело е
образувано преди изтичането на 5 години от последното прекъсване на давността
за двете ищци- 23.03.2018г., като още с образуването му са поискани и
предприети изпълнителни действия, прекъсващи погасителната давност. Акцентира,
че съгласно т.10 от ТР №2 по т.д.№2/2013г. на АСГТК нова погасителна давност за
вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето
последното валидно изпълнително действие.
Районният съд е приел писмени
доказателства, както и съдебно-икономическа експертиза.
За да отхвърли исковете като
неоснователни, съставът на районния съд е приел, че в конкретния случай
вземането е станало изискуемо с изтичане на срока за подаване на възражение от
длъжника. От този момент за вземането за главница започнала да тече петгодишна
погасителна давност съгласно чл.110 от ЗЗД, а за вземанията за лихва-
тригодишна давност съгласно чл.111, б. „в“ от ЗЗД. Посочил е, че на основание чл.
116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за
принудително изпълнение на вземането. Констатирал е, че първото образувано изпълнително
производство срещу длъжниците било прекратено на основание чл.433, ал.1, т.2 от ГПК по искане на взискателя с влязло в сила постановление за прекратяване от
23.03.2018 г. Във връзка с доводите на страните, че делото е било
перемирано на по-ранен етап, съдът, позовавайки се на разяснението,
дадено в т. 10 от ТР №2/2013 от
26.06.2015г. по т.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, е приел, че когато взискателят не поиска
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330,
ал. 1, б. „д” ГПК /отм./), нова погасителна давност за вземането започва да
тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно
изпълнително действие. Посочил е още, че с цитираното ТР е обявено за изгубило
сила Постановление №3/1980г. на Пленума на ВС, съгласно
което погасителна давност не тече докато трае изпълнителен процес относно
принудителното осъществяване на вземането. Приел е също, че в частта,
касаеща ППВС № 3/1980, Тълкувателно решение №2/2013 от 26.06.2015г. по
т.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС следва да се прилага от датата на постановяването
му, като се е позовал и на съдебна практика в същия смисъл /Решение № 170 от
17.09.2018 г. по гр.д.№2382 по описа на ВКС за 2017 година, IV г.о./.
С оглед
констатациите си относно извършените в хода на първото изпълнително дело
изпълнителни действия, както и плащания от страна на ищцата К.И. съдът е приел
за неоснователно твърдението в исковата молба че производството против нея било
прекратено на основание чл. 433, ал.1, т.8 от ГПК по силата на закона.
Счел е, че частичните
плащания на суми не представляват признания на иска по смисъла на чл. 116, б.
„а“ от ЗЗД, като се е позовал на Решение № 100 от 20.06.2011г. на ВКС по
т.д.№194/2010г., II т. о. Така е приел, че с тези частични плащания не се
признават с едностранно волеизявление фактите, правните им последици и размера,
поради което те са квалифицирани единствено като действия на длъжника, предприети
в резултат на процесуални действия, предприети от ЧСИ и взискателя. С
оглед изложеното съдът е приел, че спрямо К.И. погасителната
давност не е текла докато е било образувано изпълнителното производство,
прекратено на 23.03.2018 година. Посочил е, че понеже исковата молба
не се основава на твърдения за извършени в хода на изпълнителното производство
плащания, при формиране на изводите относно размера на иска не следва да се
вземат предвид тези ежемесечни плащания.
По отношение
на ищцата В.К. съдът е приел, че не се установява искане от взискателя за
извършване на изпълнителни действия в периода от 8.04.2014г. до 8.04.2016г.,
поради което по отношение на нея изпълнителното производство било прекратено на
основание чл.433, т.8 от ГПК по силата на закона, считано от 8.04.2016г.
Същевременно е съобразено, че първото
изпълнително дело е било образувано при действието на ППВС № 3 от 1980 г.,
поради което съдът е счел, че давност не е текла докато е траел изпълнителен
процес относно принудителното осъществяване на вземането. С прекратяване на
изпълнителното производство започнала да тече нова давност, за която не бил
изтекъл тригодишен срок, поради което не можело да се приеме, че дори задълженията
за лихва били погасени. Изпълнителните действия, извършени след премирането на
изпълнителното дело /възбрана от 2017г./ не са зачетени от съда като прекъсващи
давността.
Относно ищеца Д.Д. е посочено,
че спрямо него не са извършвани валидно изпълнителни действия, освен
образуването на първото изпълнително производство на 30.04.2013г. Затова спрямо
този ищец изпълнителното дело било прекратено по силата на закона, на основание
чл.433, т.8 от ГПК на 30.04.2015г. Понеже второто изпълнително дело било
образувано на 23.02.2018г., за него също не бил изтекъл 3-годишен давностен
срок.
Досежно твърденията на ищците,
че ответното дружество не се легитимира като техен кредитор, тъй като цедентът
не ги уведомил за цесията, съдът е приел, че с връчването на поканите за
доброволно изпълнение и заповедта за изпълнение те са били уведомени за това,
че по задължението има нов кредитор, но не са възразили, поради което е счел,
че това възражение не може да бъде предмет на иска по чл.439 ГПК.
В рамките на правомощията си по чл.269 ГПК Бургаският окръжен съд приема, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Постановено е от законен състав на съда, в писмена форма, при
спазване изискванията на чл.236 ГПК, като волята на съда е ясна и разбираема.
Постановено е по редовна искова и допустима искова молба. Ето защо не са налице
процесуални пречки за разглеждането на спора по същество.
Не се спори, че ищците са били в
договорни отношения с „Банка ДСК” ЕАД, основани на договор за кредит за текущо
потребление, сключен на 23.09.2008г. от банката в качеството на кредитор и
ищцата К.И., в качеството на кредитополучател. Последната е получила сумата от
15000 лв. и се е задължила да я върне за срок от 120 месеца, заедно с
уговорената договорна лихва /възнаградителна лихва/. Погасяването следвало да
бъде извършено чрез месечни погасителни вноски, съгласно погасителния план.
Изпълнението на задължението на кредитополучателя било обезпечено с договор за
поръчителство, сключен на същата дата с ищцата В.И.К.. Кредиторът и
кредитополучателят са предоговорили част от условията по договора с
допълнително споразумение от 25.11.2009г., при което непогасената част от начислената
лихва била капитализирана към главницата, а на ищцата К.И. бил даден гратисен
срок от 12 месеца за издължаване на главницата, без промяна в крайния срок за
издължаването му. Със следващо допълнително споразумение от 7.09.2010г.,
сключено между банката и кредитополучателя е договорен нов, 18-месечен гратисен
период за погасяване на главницата, без промяна в крайния срок на издължаването
му, а непогасената част от начислената лихва била капитализирана към
главницата. На същата дата бил сключен договор за поръчителство с ищеца Д.Г.Д.,
който се задължил да отговаря за задълженията на кредитополучателя съобразно
условията, уговорени във второто допълнително споразумение. Видно от
погасителния план /л.101 от делото на БРС/, последната погасителна вноска е
следвало да бъде заплатена на 7.09.2018г.
Не се спори, че на 24.10.2012г. „Банка
ДСК” ЕАД е депозирала заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.417 ГПК срещу тримата ищци, в качеството им на солидарни
длъжници по посочения по-горе кредит за сумите, описани в заявлението. Като
основание се сочи настъпила автоматична предсрочна изискуемост на кредита на
основание чл.19.2 от Общите условия на договора за кредит, поради неплащане на
месечните вноски с падеж 7.09.2011г., 7.10.2011г. и 7.11.2011г. Въз основа на
заявлението и приложените към него доказателства е издадена Заповед №5545 от
25.10.2012г. по ч.гр.д.№8653/12г. на РС-Бургас, както и изпълнителен лист от
29.10.2012г., съгласно който ищците К.И., В.К. и Д.Д. са осъдени да заплатят
солидарно на „Банка ДСК” ЕАД следните суми: главница- 16286,38 лв.; лихва за
периода от 7.09.2011г. до 23.10.2012г.- 3000,15 лв.; санкционираща лихва за
периода от 7.09.2011г. до 23.10.2012г.- 1260,04 лв.; заемни такси- 145,84 лв.;
законната лихва върху главницата, считано от 24.10.2012г. до окончателното
погасяване на вземането, както и разноски- 1070,77 лв. Не се спори, че срещу
тази заповед не са подадени възражения по чл.414 ГПК от длъжниците /ищците по
настоящото дело/ и същата е влязла в сила. Ето защо в производството, в което
се разглеждат исковете по чл.439 ГПК, предявени от длъжниците, не могат да
бъдат разглеждани възраженията им за нищожност на клаузите от допълнителните
споразумения, предвиждащи капитализиране на изтеклите лихви към главницата,
макар и същите да са във връзка с доводите им за погасяването на част от
вземанията- тези за лихви с тригодишна давност.
Въз основа на този изпълнителен лист и
приложен договор за цесия от 10.12.2012г., по искане на ответника по настоящото
дело- „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, било образувано изпълнително дело
№20138020400570 /т.е. ИД №570/13г./ по описа на ЧСИ Наско Г.,*** действие ОС-
Бургас.
Молбата за образуване на делото била
подадена на 30.04.2013г. В нея е посочено, че се иска образуване на
изпълнително дело спрямо солидарните длъжници К.И., В.К. и Д.Д.. Направено е
искане за връчване на покана за доброволно изпълнение и извършване цялостна
проверка за имущественото състояние на длъжниците. Спрямо В.К. е направено
искане за налагане на запор върху трудовото възнаграждение в „Касандра 81” ЕООД.
Спрямо останалите длъжници в молбата за образуване не са посочени изпълнителни
способи. В ИД от 2013г. не се съдържат доказателства за извършената цесия-
договор, уведомително писмо до длъжниците от цедента/ или цесионера, същите не
са посочени и в молбата за образуване на изпълнителното дело като приложения.
Първото предприето от ЧСИ спрямо ищцата К.К.
изпълнително действие е наложен на 10.06.2013г. запор на трудовото
възнаграждение /ръкописно разпореждане на гърба на л.270 от делото на РС/.
Запорното съобщение е получено от работодателя „Оптимакс тур” ООД на
11.06.2013г. с отбелязване, че лицето не работи в дружеството от 1.09.2006г. и
е представена заповед за прекратяване на трудовото правоотношение с цитираната
дата. Присъединяването на НАП като взискател, извършено с разпореждане на 14.06.2013г.
/л.269 от делото на РС/ не съставлява относимо към предмета на настоящото дело
действие, тъй като по смисъла на т.10 от ТР №2/2013 по т.д.№2/2013г. на ОСГТК
на ВКС, такова би било само присъединяването на „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД
към друго, вече образувано изпълнително дело от трето за спора лице.
Поканата за доброволно изпълнение до ищцата
К.И. е връчена на 13.06.2013г. Тя не прекъсва давността. В ПДИ е отразено, че
взискатели са държавата и „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, както и че като
приложение се връчва изпълнителен лист/ заповед за изпълнение. Липсва
отразяване за връчен договор за цесия или уведомление от цедента за цесията. В
двуседмичния срок за доброволно изпълнение /и възражение по чл.414 ГПК/ тази
ищца е депозирала молба /л.281 от делото на БРС/, от съдържанието на която се
установява, че касае ИД №570/13г. на ЧСИ Н.Г.. В нея същата заявява, че ще
внася по банковата сметка на ЧСИ сумата от 100 лв. месечно, понеже това са
нейните възможности. Изказала е очакване да реализира свой имот, след което да
започне да внася по-големи суми по сметката на ЧСИ. Молбата не съдържа изрично
признание на вземанията по изпълнителния лист по размер, основание, страни,
поради което не може да се направи обоснован извод, че същата представлява
признание на тази ищца за съществуването на вземанията на ответника по
настоящото дело, както неправилно счита въззиваемото дружество. Тъй като не се
твърди да е било подадено възражение по чл.414 ГПК по заповедното дело, то
следва да се приеме, че по отношение на К.И. заповедта за изпълнение е влязла в
сила на 28.06.2013г.
На 13.11.2013г. ЧСИ е предприел
изпълнителни действия спрямо К.И. като е наложил запор върху договор за
управление и контрол на „Акрис 81” ЕООД /разпореждане на л.326/.
Първото предприето спрямо ищцата В.К.
изпълнително действие е искането на взискателя в молбата за образуване на
изпълнителното дело за налагане на запор върху трудовото ѝ възнаграждение
в „КСАНДРА 81“ ЕООД. Запорното съобщение с дата 30.04.2013г. е връчено на
работодателя на 8.05.2013г. /виж разписката на гърба на л.266/. Присъединяването
на НАП като взискател, извършено с разпореждане на 10.06.2013г. /л.272 от
делото на РС/ не съставлява относимо към предмета на настоящото дело действие,
тъй като по смисъла на т.10 от ТР №2/2013 по т.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС,
такова би било само присъединяването на „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД към друго,
вече образувано изпълнително дело от трето за спора лице.
Поканата за доброволно изпълнение до
ищцата В.К. е връчена на 15.11.2013г. В нея е отразено, че взискатели са
държавата и „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, както и че като приложение се връчва
изпълнителен лист/ заповед за изпълнение. Липсва отразяване за връчен договор
за цесия или уведомление от цедента за цесията. На същата дата ищцата е
депозирала молба /л.304 от делото на БРС/, от съдържанието на която не се
установява, че касае ИД №570/13г. на ЧСИ Н.Г.. В нея е посочено, че К. предлага
да внася всеки месец по 200 лв. до окончателното погасяване на задължението.
Молбата не съдържа изрично признание на вземанията по изпълнителния лист по
размер, основание, страни, поради което не може да се направи обоснован извод,
че същата представлява признание на тази ищца за съществуването на вземанията
на ответника по настоящото дело, както неправилно счита въззиваемото дружество.
Тъй като не се твърди да е било подадено възражение по чл.414 ГПК по
заповедното дело, то следва да се приеме, че по отношение на В.К. заповедта за
изпълнение е влязла в сила на 30.11.2013г.
Поканата за доброволно изпълнение до
ищеца Д.Д. не е връчена лично. Тъй като на 31.10.2013г. адресатът не е открит
на адреса, а бившата му съпруга е заявила, че същия живее извън града, на
същата дата е залепено уведомление по
чл.47, ал.2 ГПК на информационното табло на входа, като е отразено, че няма
пощенска кутия.
На 13.11.2015г. взискателят е поискал да
бъдат наложени запори по сметки в Банка ДСК ЕАД на длъжниците В.К. и К.И. /на
гърба на л.353/. Няма данни това да е сторено, макар да има ръкописно
разпореждане на ЧСИ „Да се уважи молбата”.
На 16.03.2016г. взискателят е поискал да
бъдат възбранени недвижими имоти на ищците В.К. и К.И., както и да бъде наложен
запор на дружествен дял, собственост на В.К. в две търговски дружества /л.353/.
Няма данни това да е сторено, макар да има ръкописно разпореждане на ЧСИ „Да се
уважи молбата”.
На 9.08.2016г. ответникът по настоящото
дело е подал молба по изпълнителното дело /л.328/, с която е поискал да бъдат
предприети изпълнителни действия спрямо К.И., чрез налагане на запор върху
трудовото възнаграждение в „Нюанс БГ”, както и да се наложи възбрана, извърши
опис и изнасяне на публична продан на недвижимите имоти на същия длъжник,
описани в молбата. Със същата молба е поискано налагане на възбрана, извършване
на опис и изнасяне на публична продан и върху недвижими имоти на В.К., описани
в имоти. Не е поискано извършване на изпълнителни действия спрямо Д.Д..
С разпореждане от 9.08.2016г. ЧСИ е
уважил молбата. На 17.08.2016г. е връчено запорно съобщение на „Нюанс БГ” АД върху трудовото възнаграждение
на К.И. /л.333/.
На 12.04.2017г. ЧСИ е изпратил до СВп при
РС-Поморие молба за вписване на възбрана върху недвижим имот на В.К., като
същата е вписана на 18.04.2017г. /л.343/.
На 16.03.2018г. „ОТП Факторинг България”
ЕАД /т.е. ответника по настоящото дело/ е поискал да бъде наложен запор върху
вземането на двете ищци за сумата от 5800 лв. по решение №5 от 30.01.2018г. по
в.т.д.№336/17г. по описа на АпС- Бургас. Запорът е наложен със запорно
съобщение, връчено на 16.03.2018г. /л.345/.
На 23.03.2018г. взискателят е направил
искане за прекратяване на изпълнителното дело /л.347/, като същото е прекратено
с постановление на ЧСИ Г. от 23.03.2018г., за което не е спорно, че не е
обжалвано и е влязло в сила.
На 23.03.2018г. е вдигнат запора върху
вземането на ищците спрямо ответника, наложен по ИД №570/13г., а на
19.06.2018г. е вдигнат запора върху трудовото възнаграждение на К.И., наложен
по същото ИД.
В първата инстанция е приета без
оспорване от страните съдебно-икономическа експертиза, изпълнена от
в.л.Розалина Лазарова. От заключението на експерта се установява, че в периода
от 30.07.2013г. до 27.11.2013г. ищцата К.И.
е платила по сметката на ЧСИ във връзка с ИД №570/13г. 4 ежемесечни
вноски по 100лв.; на 2.12.2013г. плащане по сметката в размер на 200 лв. и
извършено от В.К.; на 27.12.2013г. плащане в размер на 100 лв. е извършила К.И.;
на 2.01.2014г. плащане в размер на 200 лв. е извършила В.К.; на 3.02.2014г. 100
лв. е внесла К.И.; на 5.02.2014г. 200 лв. е внесла В.К.; на 4.03.2014г. 100 лв.
е внесла К.И.; на 5.03.2014г. 200 лв. е внесла В.К.; на 28.03.2014г. 100 лв. е
внесла К.И.; на 8.04.2014г. 200 лв. е внесла В.К.; на 9.05.2014г. 100 лв. е
внесла К.И.. Според експерта въз основа на извършената справка в счетоводството
на ЧСИ Н.Г. сумите са внасяни на каса от лицата, посочени като наредители. При
изслушването си в съдебно заседание вещото лице е заявило, че изводите си е
направило въз основа на оригиналните платежни документи от изпълнителното дело.
От експертизата се изяснява също, че по това изпълнителното дело са постъпили
още три плащания през м.септември, октомври и ноември 2016г., като наредител по
тях е „Нюанс БГ” АД. Или, общо постъпилите суми по изпълнително дело
№570/2013г. са 2544,99 лв., от които преведени на взискателя са били 2243,59
лв.
Още преди влизане в сила на
постановлението за прекратяване на ИД №570/2013г., на 23.02.2018г. по молба на ответното
дружество е образувано ИД №20188020400254 на ЧСИ Наско Г. /ИД №254/18г./ срещу
тримата ищци, въз основа на изпълнителния лист, издаден по ч.гр.д.№8653/12г. на
РС-Бургас /л.197/. Отново дружеството се е легитимирало като кредитор за вземането по изпълнителния
лист с договор за цесия от 10.12.2012г., като е приложило договора /л.201-202/,
потвърждение от банката за извършената цесия, пълномощно от цедента до
цесионера за уведомяване на длъжниците за извършената цесия /л.202- гръб/ и
писма до длъжниците, ведно с пощенски документи във връзка с получаването им
/л.203-205/. С молбата за образуване на изпълнителното дело е направено искане
за налагане на запор върху вземането на двете ищци за сумата от 5800 лв. по
решение №5 от 30.01.2018г. по в.т.д.№336/17г. по описа на АпС- Бургас, за
налагане на възбрана върху недвижим имот на В.К., както и за извършване на
справка за налични сметки на длъжниците и при установяване на такива- за
запорирането им. Запорът върху вземането е наложен на 23.03.2018г. със запорно
съобщение, връчено на същата дата /л.207/.
ПДИ по второто изпълнително дело до
ищцата К.И. е връчена при условията на отказ на 18.04.18г. и на 22.08.2018г.
ПДИ по второто изпълнително дело до ищеца Д.Д. е връчена на същия чрез баща му
на 23.04.18г. Покана за доброволно изпълнение до В.К. е връчена при условията
на чл.47, ал.2 ГПК.
На 29.03.2018г. е вписана възбрана върху
имот на длъжника В.К. /л.217/. На 25.07.2018г. е наложен запор върху трудовото
възнаграждение на К.И. при работодателя „Нюанс БГ” АД /л.221/, като запорното
съобщение е получено на 31.07.2018г.
На 24.07.2018г. са предприети
изпълнителни действия срещу тримата длъжници, като отново е направено искане за
налагане на запор върху трудовото
възнаграждение на К., искане за опис на движимите вещи в дома на К. и Д..
Поискано е също извършване на справка за трудово възнаграждение на В. и Д.,
както и за налагането на запор с оглед резултата от справките. Поискано е и
извършването на справка относно банковите сметки на длъжниците. Изпратени са
множество запорни съобщения до различни банкови институции.
С постановление на ЧСИ Г. от 10.09.2018г.
/л.247/ изпълнително дело № 254/18г. е спряно на основание чл.432, ал.1, т.7 от ГПК поради допуснато обезпечение на иска, по който е образувано настоящото
дело.
При така установената фактическа
обстановка, въззивната инстанция приема следните правни изводи.
Безспорно по делото е, че с посочения
договор за цесия от 10.12.2012г. „Банка ДСК” ЕАД е прехвърлила на „ОТП
Факторинг България” ЕАД множество вземания срещу свои длъжници, сред които е и
това спрямо ищците по настоящото дело, за което е издадена заповед за изпълнение
и изпълнителен лист по ч.гр.д.№8653/2012г. на РС-Бургас. Спорът е концентриран
върху това дали този договор е произвел действие спрямо ищците, т.е. дали той
легитимира ответното дружество като кредитор на ищците, които твърдят, че не са
били уведомени за цесията съобразно изискванията на чл.99, ал.4 ЗЗД, поради
което в полза на ответника не съществуват вземанията спрямо тях, описани в
изпълнителния лист, понеже същите са били погасени по давност преди цесията да
произведе действието си спрямо ищците.
Бургаският окръжен съд намира за
неоснователно становището на ищците, че цесията не е произвела действие спрямо
тях, тъй като не били уведомени за нея от цедента.
На първо място съдът намира , че
ответното дружество е било надлежно упълномощено да съобщи на ищците
извършеното прехвърляне на вземанията на банката по заповедта за изпълнение и изпълнителния
лист, издадени по ч.гр.д.№8653/12г. на БРС. Пълномощното, което е в обикновена
писмена форма, без нотариална заверка на подписите и датата /такава не е
изискуема като форма за валидност на упълномощителната сделка/ е приложено още
при образуването на второто изпълнително дело, т.е. към 23.02.2018г. Същото е
идентично с приложеното по настоящото дело към отговора на исковата молба.
Наличието на това пълномощно е отразено в писмата, които ответното дружество е
изпратило през 2013г. до ищците В. и К., в изпълнение на упълномощителната
сделка за уведомяването им за цесията. Всяко от писмата съдържа индивидуален
баркод, който е отразен и на документите /известията за доставяне/, адресирани
до ищците К. и В.. Пощенските клейма, положени върху известията за доставяне,
сочат, че именно тези писма са били изпратени на ищците още през м. февруари 2013г.
Това е индиция, че още към 2012г. пълномощното, с което цесионерът е бил
натоварен да уведоми длъжниците от името на цедента за извършената цесия, е
било налично. Установява се, че тези писма /съдържащи уведомленията за цесията
от цесионера като пълномощник на цедента/ не са били получени от ищците, тъй като
в известията за доставяне е отразено, че не са били потърсени от адресатите. При
липсата на доказателства в обратната насока, настоящият съдебен състав намира,
че за извършената цесия ищците са уведомени от цедента, чрез цесионера в
качеството на пълномощник на банката, едва с отговора на исковата молба по
гр.д.№6677/18г. на РС-Бургас. Това обаче е ирелевантно за основателността на
предявените от ищците искове по чл.439 ГПК. Изискването за уведомяването на
длъжника за извършената цесия от цедента /т.е. от първоначалния кредитор/-
чл.99, ал.3 ЗЗД, както и предвиденото в чл.99, ал.4 ЗЗД- че прехвърлянето има
действие спрямо длъжника от деня, в който предишния кредитор го е уведомил за
цесията, няма последиците, претендирани от ищците. Цесията е произвела действие
и вземането на банката е преминало в патримониума на ответника по делото още
със сключването на договора за прехвърляне на вземания на 10.12.2012г. Към тази
дата е безспорно, че това вземане не е било погасено по давност. За да породи
действието си договора за цесия между цедента и цесионера не е необходимо
съгласие на длъжниците, нито тяхното уведомяване. След сключването на договора
за цесия банката няма вземане спрямо ищците за сумите, за които й е бил издаден
изпълнителния лист. След 10.12.2012г. тези вземания принадлежат на цесионера-
т.е. на ответното дружество. След сключването на договора за цесия и към датата
на образуване на ИД №570/13г. на ЧСИ Г. ответникът се легитимира като кредитор
на процесните вземания спрямо ищците, поради което изпълнителното производство
е образувано от лице, което се легитимира като кредитор на вземането по
изпълнителния лист. Макар до подаването на отговора на исковата молба ищците да
не са били надлежно уведомени за цесията от цедента /дори чрез пълномощника
цесионер/, вземането на ответника спрямо тях не е предпоставено от уведомяването
им за цесията /което е станало едва през 2018г./. Към датата на образуване на
изпълнително дело №570/13г. на ЧСИ Н.Г. кредитор по това вземане спрямо ищците не
е била банката, понеже същата се е разпоредила с него още през 2012г., а
ответното дружество, което е частен правоприемник на банката, в чиято полза е
издадена заповедта за изпълнение и изпълнителния лист.
Разпоредбата на чл.99, ал.4 ЗЗД, сочеща,
че цесията има действие спрямо третите лица и длъжника, визира единствено
последиците в чл.75, ал.2, изр.1 от ЗЗД при извършено изпълнение на
задължението /т.е. погасяване на паричния дълг/ спрямо цедента. Ако до
уведомяването им за цесията ищците бяха погасили процесните задължения спрямо
цедента /”Банка ДСК“ ЕАД/, или част от тях, същите биха били освободени от
отговорност към цесионера, тъй като щяха да са изпълнили добросъвестно на лице,
което спрямо тях недвусмислено се е легитимирало като кредитор. Такива твърдения
по делото обаче не са въведени от ищците. Единствените плащания, извършени през
2013г. и 2014г. са в рамките на образуваното от цесионера изпълнително дело
№570/13г. по описа на ЧСИ Г. /но процесните искове по чл.439 ГПК не се основават
на погасяване на дълга чрез плащане, напротив тези плащания се отричат от
ищците/. След като банката е изгубила качеството си на кредитор на ищците за
вземането по процесната заповед за изпълнение и изпълнителен лист още при
сключването на договора за цесия на 10.12.2012г., то нейното бездействие за
принудителното му събиране е ирелевантно за съществуването на дълга и няма за
последица погасяването му по давност.
Вторият спорен въпрос е дали процесните
вземания на ответника спрямо ищците са били погасени по давност.
Първото изпълнително дело против ищците
въз основа на процесната заповед за изпълнение и изпълнителен лист е образувано
през 2013г., при действието на ППВС №3/80г. на ВС. Съгласно това постановление,
образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, като по време
на изпълнителния процес давност не тече. Настоящият въззивен състав споделя
доводите на първоинстанционния съд, че разрешението, дадено в ППВС №3/80г. е
задължително за съдилищата по отношение на всички дела, образувани преди обявяването
му за изгубило сила с т.10 от ТР №2/2013 по т.д.№2/2013г. на ОСГТК
/26.06.2015г./, по съображенията, изложени в решение №170/17.09.2018г.,
постановено по гр.д.№2382/17г. на ВКС.
При това положение от датата на
образуването на изпълнително дело №570/13г. на ЧСИ Н.Г.- 30.04.2013г. давността
по отношение на процесните вземания на ответника спрямо тримата ищци е
прекъсната. Независимо, че молбата за образуване на делото не е била редовна,
понеже не са били посочени конкретни изпълнителни способи спрямо ищците К. и Д.,
тя не е била върната от ЧСИ, поради което не може да се приеме, че давността не
е била прекъсната. След образуването на изпълнителното дело, давността е спряла
да тече /така- ППВС №3/80 г./.
По отношение на ищцата К.И. не е
настъпвала перемпция, тъй като спрямо нея своевременно са предприемани
изпълнителни действия. На 10.06.2013г. е наложен запор на трудово
възнаграждение /това, че същата не е била в ТПО с третото задължено лице е
ирелевантно за перемпцията и давността/, а на 13.11.2013г. е наложен запор на договор
за управление и контрол. На 13.11.15г. взискателят е поискал налагане на запор
по сметки в „Банка ДСК” ЕАД на двете длъжници /на гърба на л.353/, с което
давността отново е била прекъсната. На 16.03.2016г. е направено искане да бъдат
възбранени недвижими имоти на К.И., /л.353/, с което давността отново е
прекъсната. На 9.08.2016г. е направено искане за налагане на запор върху
трудовото възнаграждение на К.И. в „Нюанс БГ”, както и за налагане на възбрана,
опис и изнасяне на публична продан на конкретни нейни недвижими имоти /запорът
е наложен на17.08.2016г./. Искането на взискателя от 16.03.2018г. за налагане
на запор върху вземането на двете ищци за сумата от 5800 лв. по решение №5 от
30.01.2018г. по в.т.д.№336/17г. по описа на АпС- Бургас /л.345/, също прекъсва
давността спрямо ищцата К., но към този момент второто изпълнително дело вече е
било образувано /23.02.2018г/, с което давността за вземането е била прекъсната
на друго основание.
Налага се извод, че за периода от образуването
/на 30.04.2013г./ до прекратяването на първото изпълнителното по искане на
взискателя /на 23.03.2018г./, висящността на изпълнителното производство спрямо
ищцата К.И. е поддържана от взискателя със своевременно направени искания за
предприемане на изпълнителни действия. Следователно, спрямо тази ищца не е
настъпила перемпцията по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, а давността е била прекъсвана с
всяка от описаните по-горе предприемане на изпълнителни действия. Ето защо до
следващото прекъсване на давността с образуването на второто изпълнително дело
през м.февруари 2018г. давността на вземанията на взискателя спрямо ищцата К.И.
не е изтекла.
По отношение на ищцата В.К. взискателят е
поискал налагане на запор още с молбата за образуване на изпълнителното дело
/30.04.2013г./, като запорното съобщение до работодателя е връчено на
8.05.2013г. /на гърба на л.266/. На 13.11.15г. взискателят е поискал налагане
на запор по сметки в „Банка ДСК” ЕАД на длъжниците В.К. и К.И. /на гърба на
л.353/. На 16.03.2016г. е направено искане да бъдат възбранени недвижими имоти
на В.К., както и да бъде наложен запор на дружествен дял, собственост на В.К. в
две търговски дружества /л.353/. На 9.08.2016г. е направено искане за налагане
на възбрана, опис и изнасяне на публична продан на недвижими имоти на В.К.,
/запорът е наложен на17.08.2016г./. Вписана е възбрана върху недвижим имот на В.К.
на 18.04.2017г. /л.343/, като на тази дата отново е прекъсната давността спрямо
тази ищца. С искане от 16.03.2018г. на взискателя за налагане на запор върху
вземането на двете ищци за сумата от 5800 лв. по решение №5 от 30.01.2018г. по
в.т.д.№336/17г. по описа на АпС- Бургас, такъв е наложен на същата дата-
16.03.2018г. /л.345/, с което давността спрямо двете ищци отново е била
прекъсната /а на 23.02.2018г. вече е било образувано второто изпълнително дело
при същия ЧСИ за същите вземания на взискателя/.
От изложеното следва, че в периода от
8.05.2013г. /когато е наложен запора на трудовото възнаграждение на К./ до
13.11.15г., когато взискателят е направил нови искания за извършване на
изпълнителни действия, изпълнителното производство спрямо В.К. е било
прекратено по силата на закона на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК /т.е. преди
прекратяването му от ЧСИ по искане на взискателя/, поради бездействие на
кредитора надвишаващо предвидения в закона срок от 2 години. Не съставляват
признания на вземането респективно- не прекъсват давността за останалата част
от вземането на ответника/ извършените 5 броя плащания на суми от по 200 лв. в
периода от 2.12.2013г. до 8.04.2014г. По изпълнителното дело, което е приобщено
към доказателствения материал по първоинстанционното дело, липсват писмени
доказателства, от които да се установява, че плащанията, извършени от името на
ищцата В.К., са действително направени от нея /което последната отрича/. Дори
да се приеме обратното, че плащанията са извършени именно от нея и те представляват
признания на вземането, последният извод се отнася само за конкретните 5 вноски
от по 200 лв., но това не би могло да прекъсне давността за останалата,
непогасена част от вземането /аргумент от чл.116а ЗЗД/.
Въпреки прекратяването на изпълнителното
производство спрямо В.К. обаче, вземането на взискателя против нея не е
погасено по давност. Както и по-горе се каза, спрямо тримата ищци давността е
била прекъсната с образуването на първото изпълнително производство на
30.04.2013г., а за ищцата К. тя е спряла да тече до 8.05.2015г. /съгласно ППВС
№3/80г./, когато изпълнителното производство е прекратено поради перемпция.
Перемирането на изпълнителното дело обаче не заличава с обратна сила всички
предприети изпълнителни действия. Съгласно задължителното за настоящата съдебна
инстанция разяснение, дадено в т.10 от ТР №2/2013 по т.д. №2/2013г. на ОСГТК на
ВКС, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК отм.), нова погасителна
давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е
предприето последното валидно изпълнително действие. От изложеното може да се
направи извод, че независимо от прекратяването на изпълнителното дело поради
бездействието на взискателя в период от 2 години, не са били заличени с обратна
сила последиците /т.е прекъсването на давността, както и спирането й за периода
до 8.05.2015г./ от последното предприето валидно изпълнително действие. В
случая спрямо ищцата К. такова действие е налагането на запор върху трудовото
възнаграждение на 8.05.2013г. От 9.05.2015г. по отношение на вземанията към К.
е започнала да тече нова давност. Съдът не споделя становището на въззиваемата
страна, че тази нова давност винаги е петгодишна. Правилата относно
погасителната давност са изключителни и не се прилагат по аналогия. Ето защо,
нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД е неприложима в случая, тъй като вземането на
ответника не е установено със съдебно решение. Следователно, вземанията по
изпълнителния лист се погасяват с различна давност, в зависимост от вида си-
това за главницата и редовната лихва /т.е. възнаградителната лихва, включена в
месечните погасителни вноски, която в случая е начислена до подаването на
заявлението/ с 5-годишна давност; санкционната лихва, която по същността си е
неустойка за неизпълнение- с 3-годишна давност; законната лихва за забава- с
3-годишна давност; заемните такси и разноските- с 5-годишна давност.
До следващото прекъсване на давността с
образуването на второто изпълнително дело спрямо тримата ищци- 23.02.2018г.
/т.е. за период по-кратък от 3 години/,
давността за което и да е от вземанията спрямо ищцата К. /главница,
лихви, разноски, неустойка, такси и пр./ не е била изтекла.
Безспорно е, че по първото изпълнително
дело спрямо ищеца Д.Д. не са били предприети каквито и да било изпълнителни
действия /няма дори и искания на взискателя за такива/. Следователно, към
30.04.2015г. първото изпълнително производство спрямо него е било прекратено по
силата на закона на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК /т.е. преди прекратяването
му от ЧСИ по искане на взискателя/, понеже взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия спрямо него в продължение на две години
от датата, в която давността е започнала да тече. За пълнота на изложението
следва да се посочи, че предприетите спрямо останалите две ищци изпълнителни
действия през този двугодишен период са ирелевантни за процесуалното
правоотношение с ищеца Д.. Аргумент в тази насока е разпоредбата на чл.148 ЗЗД.
Въпреки прекратяването на изпълнителното производство спрямо този длъжник
обаче, вземането на взискателя против него не е погасено по давност. Както и
по-горе се каза, спрямо тримата ищци давността е била прекъсната с образуването
на първото изпълнително производство на 30.04.2013г., а за ищеца Д. тя е спряла
да тече до 30.04.2015г., когато изпълнителното дело е прекратено поради
перемпция. Новата давност е започнала да тече след 30.04.2015г. Както и по-горе
се каза, перемирането на изпълнителното дело обаче не заличава с обратна сила
всички предприети изпълнителни действия. Новата погасителна давност за
вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето
последното валидно изпълнително действие. Т.е., независимо от прекратяването на
изпълнителното дело на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, не са били заличени с
обратна сила последиците /т.е прекъсването на давността, както и спирането й за
периода до 30.04.2015г. според ППВС 3/80г./ от последното предприето валидно
изпълнително действие, което в случая спрямо ищеца Д. е образуването на първото
изпълнително производство. От 1.05.2015г. по отношение на вземанията към Д. е
започнала да тече нова давност. До следващото прекъсване на давността с
образуването на второто изпълнително дело спрямо тримата ищци- 23.02.2018г.
/т.е. за период по-кратък от 3 години/,
давността за което и да е от вземанията /главница, лихви, разноски,
неустойка, такси и пр./ срещу ищеца Д. не е била изтекла.
Предвид горните съображения исковете по
чл.439 ГПК са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
Понеже крайните изводи на въззивния съд
съвпадат с тези на първата съдебна инстанция, обжалваното решение следва да се потвърди.
С оглед изхода на делото на въззивниците
не се дължат разноски. Същите следва да заплатят на въззиваемото дружество
разноските за въззивното производство- 450 лв., представляващи юрисконсултско
възнаграждение, определено на основание чл.78, ал.8 ог ГПК.
Мотивиран от гореизложеното и на
основание чл.271, ал.1, предл.1 ГПК, Бургаският окръжен съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №858 от 15.04.2019г. постановено по
гр.д.№6677 по описа за 2018г. на Районен съд- Бургас.
ОСЪЖДА
К.К.И., ЕГН ********** ***, В.И.К.,
ЕГН ********** *** и Д.Г.Д., ЕГН ********** с адрес ***, да заплатят на „ОТП
ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, бул.“Княз Александър Дондуков“ № 19, ет.2, сумата от 450 лв.,
представляваща деловодни разноски по в.гр.д.№907 по описа за 2019г. на
Бургаския окръжен съд.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.