Р
Е Ш Е Н И Е
гр.София,23.07.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на двадесет
и трети юни
през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я
МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Кристина
Първанова
и прокурора сложи за разглеждане
докладваното от
съдия МАРКОВА в.гр.д.№ 65 по
описа за 2020 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на
чл.258 и следв.ГПК.
Образувано е по постъпилата въззивна
жалба от „Ф.И.“ ЕАД, ищец в производството пред СРС. С въззивната жалба се
обжалва решение от 12.08.2019 г. по гр. д. № 64875/2018 г. на СРС, 88 състав, с
което решение са отхвърлени претенциите на ищеца-въззивник по чл. 422, ал. 1 от ГПК и в негова тежест са възложени разноските по делото, включително и в
заповедното производство. Излагат се доводи за неправилност на така
постановеното решение и постановяването му при несъобразяване с факта, че ответникът
е бил уведомен за извършеното прехвърляне на вземането с исковата молба, към
която било приложено и надлежно уведомление.
Иска
се отмяна на първоинстанционното решение,
както и постановяване на друго, с което така предявеният
иск по чл.422 ГПК да бъде
приет за основателен. Претендират се
разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника пред СРС- И.Б.С.,
в който се излага становище за нейната неоснователност и правилност на така
постановеното решение. Сочи, че не било изпълнено изискването на чл.99, ал.4 ЗЗД за уведомяване на длъжника поради което цесията не била породила действие
спрямо него. Цитираната от въззивника съдебна практика на ВКС за уведомяване на
длъжника с връчването на преписа от исковата молба, била относима при
осъдителни искове, а в случая бил предявен установителен такъв. Поддържа
доводите си в отговора по исковата молба относно недействителност на процесния
договор за потребителски кредит от 08.07.2015 г. Сочи, че последният не
отговаря на изискванията на чл.10 и чл.11 ЗПК и по-конкретно : не бил изготвен
на шрифт не по-малък от 12, не съдържал срок. Не била посочена методиката за
изчисляване на референтния лихвен процент. Не можело да се извлече информация
за размера на включените в погасителната вноска суми, така както изисквал
чл.11,ал.1,т.11 ЗПК. В случая не ставало ясно каква част от погасителната
вноска представлява главница, каква част-лихва и каква част – такса за
обслужване на кредита. Договорът не съдържал клаузи относно наличието или
липсата на право на отказ на потребителя от договора, както и срока, в който
това право може да бъде упражнено, съгласно чл.29, ал.4 и ал.6 от ЗПК, както и
размера на лихвения процент на ден. Липсвал ред за прекратяване на договора за
кредит. След като договорът бил недействителен, то и лихви не били дължими.
Самият лихвен процент противоречал на добрите нрави. Клаузите за договорените
надбавки също противоречали на добрите нрави. Размерът на ГПР бил в
противоречие с чл.19, ал.4 ЗПК и по арг. от чл.19, ал.5 ЗПК се считал за
нищожен.
Претендира разноски.
По допустимостта на
въззивната жалба:
За обжалваното
решение въззивникът е бил уведомен на 02.09.2019 г., обстоятелство, което се
установява от съдържащата се по делото /пред СРС/ призовка.
Въззивната жалба е
подадена на 17.09.2019 г.
Следователно същата е
в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
С първоинстанционното
решение са отхвърлени предявените от въззивника/ищец пред СРС/ искове по чл.422 ГПК във
връзка с чл.430 ТЗ и чл.79, ал.1,прл.1 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Ето защо съдът счита,
че въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната
жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно
извършена проверка настоящата инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес:
За издадената на
06.07.2018 г. по ч.гр.д.№ 40869 по описа за 2018 г. на СРС, 88 състав, заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, длъжникът е бил уведомен на
16.08.2018 г.
В срока по чл.414 ГПК – на 20.08.2018 г. е подадено възражение, с което вземането е било
оспорено.
СРС е дал
указания на заявителя по чл.415, ал.1 ГПК, за които последният е уведомен на 04.09.2018
г.
Исковата молба е
предявена на 04.10.2018 г. /чрез куриерска служба /.
По доводите във
въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че по делото не
се доказало уведомяване на длъжника по реда на чл.99, ал.4 ЗЗД за извършената
цесия. Затова не било възникнало задължение за плащане спрямо ищеца на сумите
по предявените искове. С тази си мотиви СРС е достигнал до извода, че
претенциите на ищеца са неоснователни и като такива ги е отхвърлил.
Софийски градски
съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:
Относно
прехвърлянето на вземанията в полза на ищеца /пред СРС/ и действието му спрямо
ответника:
В случая ищецът /пред СРС/ основава претенциите си на договор за цесия от
28.07.2016 г. по силата на който от „П.Ф.Б.“ ООД са му прехвърлени вземанията
срещу ответника И.Б.С. по договор за кредит № ********* от 08.07.2015 г.
посочено е, че крайният срок за изпълнение на договора за кредит настъпва на
04.09.2015 г., а ответникът не бил изпълнил всички свои задължения по договора
в уговорения срок. Твърди да са настъпили предпоставките на чл.99 ЗЗД.
Цесията е договор, по силата на който кредиторът на едно вземане – цедент,
го прехвърля не трето лице – цесионер, като последният разполага с правото да го събере от длъжника. В закона липсва изискване за форма за действителност на цесията. Цесионерът
придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало в момента на
сключването на договора. Заедно с вземането върху цесионера по силата на закона
преминават и всички акцесорни права /освен ако е уговорено противното/.
С оглед обстоятелството, че договора за кредит е представен с исковата
молба, настоящата инстанция приема, че цедентът е прехвърлил на цесионера
документите.
Съгласно разпоредбата чл. 99 ЗЗД кредиторът може
да прехвърли своето вземане на друго лице, като е длъжен да уведоми длъжника и
да предаде на новия кредитор документите, които установяват вземането.
Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня,
когато съобщението бъде получено от длъжника. До този момент той не знае за
цесията, за него не съществува задължение да престира на цесионера и
задължението му спрямо него ще възникне едва след получаване на съобщението от
първоначалния кредитор. Разпоредбата има защитна функция и цели да се
предотврати възможността длъжникът да изпълни в полза на лице, което не е
кредитор. Именно поради това за да породи своето действие по отношение на
длъжника, прехвърлянето следва да е доведено до неговото знание.
Съобщението обаче не е елемент от
фактическия състав, който поражда действие между страните по договора.
Цедираното право преминава върху цесионера със сключване на договора.
Значението на съобщаването е регламентирано единствено с оглед обвързването на
длъжника от договора за цесия и поради действието му спрямо третите лица –чл.99,ал.4 ЗЗД.
Настоящата
инстанция намира за неправилно това, че СРС не е зачел при приложение разпоредбата на чл.
235, ал. 3 ГПК, ефектът на уведомяването с връчването на исковата молба:
С
решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., се е
произнесъл по реда на чл. 290 ГПК, че поради отсъствие на специални изисквания
в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от цедента за
извършената цесия, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника
и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като
приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за
изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ
значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от
цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да
бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило
на чл. 235, ал. 3 ГПК. Аналогично становище е застъпено и в решение №
3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. В последното решение
е прието, че изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба на
цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на
цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр.1 ЗЗД, с което прехвърлянето на
вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
С оглед
приетото и в РЕШЕНИЕ
№ 114 ОТ 07.09.2016 Г. ПО Т. Д. № 362/2015 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС, получаването на уведомлението за цесията в рамките
на исковото производство с връчване на приложените към исковата молба
доказателства, едно от които е изходящото от цедента или неговия пълномощник
съобщение по чл. 99, ал. 3 и, ал. 4 ЗЗД, не може да бъде игнорирано. Като факт от
значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по
този начин уведомление следва да бъде съобразено от съда по силата на чл.
235, ал. 3 ГПК при разглеждане на иска на цесионера срещу длъжника.
Следователно,
цесията от 28.07.2016 г. е породила действие и спрямо длъжника, ответник по
спора.
От друга страна съобщаването на цесията няма
конститутивно действие, а само такова за противопоставимост. Длъжникът може да
възразява успешно за липсата на уведомяване, само ако твърди, че е изпълнил на
стария кредитор до момента на уведомяването, каквото в случая липсва, виж в този смисъл
решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС , постановено по т.д.12/2009 г. на ТК, ІІ
ТО, постановено по реда на чл.290 ГПК.
Относно възраженията на ответника за
недействителност на договора за кредит:
Не се спори по делото, а и от събраните
доказателства се установява, че на 08.07.2015 г. е сключен Договор за
потребителски кредит № *********
между
„П.Ф.Б.“ ООД, като кредитор и ответника – И.Б.С. в качеството му на
кредитополучател, за предоставяне на потребителски кредит в размер на 250 лв.,
а ответникът се задължил да върне сумата ведно с такса за оценка на досие в
размер на 12.50 лв.; „фиксирана“ лихва в размер на 34,15 лв., при 29,73 %
годишно и при общ ГПР –49 %. Уговорено е и предоставяне на допълнителна услуга
„домашно посещение“ при цена от 145,70 лв. като общата сума за връщане възлиза на 442,35
лв., платима на 45 седмични вноски с размер на седмичната вноска от 9,83
лв.
При
съобразяване със съдържанието
на процесния договор за кредит от 08. 07.2015 г., както и на поетите с него права и
задължения въззивният съд намира, че последният има правната характеристика на
договор за потребителски кредит /ДПК/ и страните по него са подчинени на правилата на ЗПК.
Потребителският
кредит е самостоятелен, обособен вид договор, уреден в ЗПК, действащ
през процесния период, при които заемополучател е физическо лице, което действа
извън рамките на своята професионална или търговска дейност.
Нормите на ЗПК,
уреждащи материята за неравноправния характер на клаузи в потребителски
договор, са повелителни, поради което по отношение на тях намират приложение
дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по
тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а така и т. 1 и т. 2 от решение по дело С-243/08 СЕС, т. 2 от решение по дело С-397/11 СЕС, т. 24 по дело С -168/05, т. 38 по дело С-40/08,
т. 46 по дело № С -618/10 СЕС,
т. 1 по дело С-472-11 СЕС, т. 2 по дело
С-488/11 на СЕС.
Във
връзка с поставения от ответника
въпрос
за действителността на договорното съглашение, следва да бъде установено дали е
налице валиден обвързващ страните договор.
Съгласно
чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка
клауза в ДПК, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този
закон, е нищожна.
В чл.
22, ал. 1 ЗПК по императивен начин е предвидено, че когато с
договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът е
недействителен.
Следователно,
в специалният закон - ЗПК, са въведени специални основания, при
доказване на които целият договор за кредит се приема за недействителен, по
силата на самия закон.
Съгласно
чл.11, ал.1, т. 11 ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да съдържа условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
В
конкретния случай изискването на т.11 не е изпълнено; погасителен план изобщо
не е представен.
Това налага да се даде отговор на въпроса, дали
уговореното в процесния договор, че задължението по него ще бъде изплатено на
45 седмични вноски по 9, 83 лева при последна погасителна вноска в размер на
9, 83лева,
с падеж на първата вноска - 15.07.2015 г. и уговорка, че понеделник е денят от
седмицата, в който се дължат плащанията, съставлява погасителен план по смисъла
на посочените повелителни разпоредби на закона.
Процесният договор съдържа информация за съответните
плащания и срокове за това - посочен е общият размер на дължимата по договора
сума, броят и размерът на вноските, падежът на първата и последващите такива.
Договорът обаче не съдържа разбивка на всяка
погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на
базата на лихвения процент и когато е приложимо, допълнителните разходи. От
една страна е ясен размерът на съответните плащания и срокове за това, но от
друга не е осъществено разбиване по пера на това задължение, от която разбивка
да е ясно, какво е задължението за главница, за лихви и допълнителни разходи по
договора за кредит, като такива се предвиждат. В този смисъл следва да се
приеме, че уговорката обективирана в процесния договор за потребителски кредит
не отговаря на императивните изисквания за закона, доколкото липсва разбивка на
погасителните вноски. Не става ясно как се формира сумата
9, 83
лева, съставляваща размер на седмична погасителна вноска с изключение на
последната, съответно как се формира сумата 9, 83 лева
на последна погасителна вноска. Задължението за кредитора, произтичащо от Закона
за потребителския кредит, е да посочи разбивка не само на целия размер на
предоставения паричен заем, а и на всяка една отделна погасителна вноска. В
случая става ясно, че сумата 442,35 лева е съвкупност от сумите 250 лева - главница по договора, 12,50 лева такса за оценка на досие, 34, 15
лева - общ размер на фиксираната лихва, и 145, 70 лева
- такса за услугата "домашно посещение", но не е посочено как се
определя погасителната седмична вноска, т.е. в стойността на всяка една какъв е
размерът на главницата, на лихвите и на допълнителните разходи.
От изложеното следва, че процесният договор е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като не отговаря на всички изисквания на чл.
11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК.
А когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща
само чистата стойност на кредита, без да дължи лихви или други разходи по
кредита /чл. 23 ЗПК./.
С исковата молба се претендират за установява
следните вземания: 236,05 лв.-главница; 18,77 лв.-договорна възнаградителна
лихва за периода от 20.08.2015 г. до 04.09.2015 г.; 14,66 лв. – лихва за забава
за периода от 20.08.2015 г. до 31.05.2018 г. и 86,87 лв.-такси за периода от
20.08.2015 г.-04.09.2015 г.
При това положение и с оглед горните си мотиви
настоящата инстанция намира, че в случая като чиста
стойност на процесния кредит следва
да се приеме размера на претендираната главница – 236,05 лв., която сума ще следва
да бъде присъдена ведно със законната лихва
от датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК-21.06.2018
г.
Като следва
да се отхвърлят останалите съединени искове за
установяване съществуването на вземания за сумата 18,77
лв.-договорна възнаградителна лихва за периода от 20.08.2015 г. до 04.09.2015
г.; 14,66 лв. – лихва за забава за периода от 20.08.2015 г. до 31.05.2018 г. и
86,87 лв.-такси за периода от 20.08.2015 г.-04.09.2015 г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр. д. № 40689
по описа за 2018
г. на СРС, 88 състав.
При това положение въззивната инстанция намира, че
не следва да обсъжда останалите доводи на въззиваемия/ответник пред СРС/ във
връзка с противоречието с добрите нрави – нищожност в хипотезата на чл.26, ал.1 ЗЗД. От една страна тези доводи са направени в хипотеза на евентуалност и
алтернативност, а от друга защото един
договор не може да бъде приет от съда за недействителен на различни основания,
тъй като по-тежкото нарушение поглъща по леките. Както вече посочихме ЗПК
представлява специален закон спрямо ЗЗД.
Като краен извод се налага, че обжалваното
решение е неправилно в частта, в която претенцията на ищеца /въззивник/
по чл.422 ГПК вр. с чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД относно сумата в размер на
236,05 лв.- главница, е отхвърлена и като такова ще следва да бъде
отменено и вместо това в полза на ищеца ще бъде признато вземане в размер на
236,05 лв. по
договор за потребителски кредит
№ ********* от
08.07.2015
г., сключен с „П.Ф.Б.“ ООД, чието вземане е
цедирано на заявителя „Ф.И.“ ЕАД с договор от 28.07.2016 г., ведно със законната лихва от датата на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК-21.06.2018 г., за която
сума е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр. д. № 40689 по описа за 2018 г. на СРС, 88 състав.
В частта, в която с обжалваното решение са отхвърлени
претенциите на ищеца /въззивник/ за признаване за установено, че ответника
дължи на ищеца сумите: 18,77 лв.-договорна възнаградителна лихва за периода от
20.08.2015 г. до 04.09.2015 г.; 14,66 лв. – лихва за забава за периода от
20.08.2015 г. до 31.05.2018 г. и 86,87 лв.-такси за периода от 20.08.2015
г.-04.09.2015 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по
ч.гр. д. № 40689 по описа за 2018 г. на СРС, 88 състав, решението като
правилно макар и по други мотиви, ще следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
В
заповедното производство:
На
заявителя разноски
се следват в размер на общо 50 лв.
На длъжника разноски се следват, но такива не са
сторени.
Настоящата
инстанция намира, че следва да бъде присъдено адв.възнаграждение на
основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата в размер на 50 лв. като се
има предвид характера на производството; липсата на каквато и да е
сложност-касае се до попълване на образец за възражение по чл.414 ГПК. В
противен случай би се достигнало до неоснователно обогатяване в полза на процесуалния
представител- адв.В.В.Т..
Съгласно
чл.3 ГПК участващите в съдебните производства лица и техните представители под
страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им
процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Когато участниците в
процеса упражняват правата си недобросъвестно с цел да бъдат увредени права и
законни интереси на други действие в разрез с основните права на гражданите
(чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България), извършеното процесуално
действие е при злоупотреба с право, поради което не следва да бъде зачетено от съда.
Отговорността
за разноски цели не да обогати кредитора, а да възстанови реално направените
разноски, виж в този смисъл РЕШЕНИЕ № 325 ОТ 29.12.2014 Г. ПО ГР. Д. №
4263/2014 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС.
Не може
в хипотезата на чл.38 ЗАдв. да се търси икономическа облага.
Пред
първата съдебна инстанция:
При този изход на спора
обжалваното решение е частично неправилно и в частта за разноските. Същите
следва да бъдат разпределени по следния начин:
На ищеца разноски се следват в размер на 216,67
лв., от които 100 лв.-юриск.възнаграждение.
На ответника разноски се следват, но такива не са
сторени.
На
основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата на адв. К.И.Б. ще бъде
присъдено адв.възнаграждение в размер на 300 лв.
Пред
въззивната инстанция:
Въззивникът е направил разноски, а и такива оглед изхода на
спора му се полагат за частта, в която беше прието, че решението е неправилно.
Затова и му се присъждат такива в размер
на 158,33 лв., от които юриск.възнаграждение в размер на 100 лв.
Въззиваемият също претендира разноски, такива
се следват за частта, в която беше прието, че въззивната жалба е неоснователна,
а първоинстанционното решение се потвърждава, но такива са сторени.
На
основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата на адв. К.И.Б. ще бъде
присъдено адв.възнаграждение в размер на 300 лв.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение от
12.08.2019 г. по гр. д. № 64875/2018 г. на СРС, 88 състав, в частта, в
която претенцията на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, срещу И.Б.С., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес ***, съдебен
адрес:***, офис-партер-адв.К.Б., с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. с
чл.430 ТЗ, вр. с чл.79, ал.1,предл.1 ЗЗД, за признаване за установено, че
ответника дължи на ищеца сумата в размер на 236,05 лв.- главница, ведно
със законната лихва върху същата, считано от 21.06.2018 г. до окончателното й
изплащане, за която
сума е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр. д. № 40689 по описа за 2018 г. на СРС, 88 състав, е отхвърлена като неоснователна
И вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по
иска, предявен от на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, срещу И.Б.С., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес ***,
съдебен адрес:***, офис-партер-адв.К.Б., с правно основание чл. 422 от ГПК вр. с чл.79, ал.1,предл.1 ЗЗД, че И.Б.С., ЕГН **********,
дължи на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ******, сумата
в размер на 236,05 лв.- главница по договор за потребителски
кредит № ********* от 08.07.2015 г., сключен с „П.Ф.Б.“ ООД, чието вземане е цедирано на заявителя „Ф.И.“
ЕАД с договор от 28.07.2016 г., ведно със законната лихва върху същата, считано
от 21.06.2018 г. до окончателното й изплащане, за
която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр. д. № 40689
по описа за 2018
г. на СРС, 88 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение от
12.08.2019 г. по гр. д. № 64875/2018 г. на СРС, 88 състав, в частта, в
която претенциите на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, срещу И.Б.С., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес ***,
съдебен адрес:***, офис-партер-адв.К.Б., с правно основание чл. 422 от ГПК, са отхвърлени
за сумите: 18,77 лв.-договорна
възнаградителна лихва за периода от 20.08.2015 г. до 04.09.2015 г.; 14,66 лв. –
лихва за забава за периода от 20.08.2015 г. до 31.05.2018 г. и 86,87 лв.-такси
за периода от 20.08.2015 г.-04.09.2015 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр. д. № 40689 по описа за 2018 г. на СРС, 88 състав.
ОСЪЖДА И.Б.С., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес ***,
съдебен адрес:***, офис-партер-адв.К.Б., да заплати на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, сумата в размер на 50 лв.- разноски
в заповедното производство.
ОСЪЖДА „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на основание чл.38,
ал.2 от Закона за адвокатурата, на адв.В.В.Т., ЕГН **********, с адрес ***,
офис-партер, сумата в размер на 50 лв.- разноски в заповедното производство.
ОСЪЖДА И.Б.С., ЕГН **********, с
постоянен и настоящ адрес ***, съдебен адрес:***, офис-партер-адв.К.Б., да
заплати на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***,
сумата в размер на 216,67 лв., представляваща разноски пред първата съдебна
инстанция.
ОСЪЖДА „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на основание чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата, на адв. К.И.Б., ЕГН **********, с адрес ***, офис-партер,
сумата в размер на 300 лв. – адв.възнаграждение за процесуално
представителство пред първата съдебна инстанция.
ОСЪЖДА И.Б.С., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес ***, съдебен адрес:***,
офис-партер-адв.К.Б., да заплати на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***,
сумата в размер на 158,33 лв., представляваща разноски пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на основание чл.38,
ал.2 от Закона за адвокатурата, на адв. К.И.Б., ЕГН **********, с адрес ***,
офис-партер, сумата в размер на 300 лв. – адв.възнаграждение за
процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Решение по
в.гр.д.№ 3123 по описа за 2020 година