№ 160323
гр. София, 19.12.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 182, в закрито заседание на
деветнадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Я.Е.В.П.
като разгледа докладваното от Я.Е.В.П. Частно гражданско дело №
20231110161532 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК във връзка с чл. 146,
ал. 2 ЗЗП.
Подадено е заявление от /ФИРМА/ срещу Р. Р. С. с ЕГН: **********, с
което се иска издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сумата от
900,00 лева, представляваща главница по Договор за кредит №
*******/11.04.2019 г., ведно със законна лихва за период от 31.10.2023 г. до
изплащане на вземането, сумата 852,58 лева, представляваща законна лихва за
период от 7.08.2019 г. до 30.10.2023 г., сумата 12,49 лева, представляваща
мораторна лихва за период от 02.05.2019 г. до 06.08.2019 г., сумата 30,00 лева,
представляваща такса по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането за
период от 16.05.2019 г. до 06.08.2019 г., 98,44 лева, представляваща
непогасено падежирало договорно възнаграждение за период от 01.05.2019 г.
до 06.08.2019 г., 1113,84 лева, представляваща неплатено възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги.
Заповед за изпълнение и издадена за следните суми: 900,00 лева,
представляваща главница по Договор за кредит № *******/11.04.2019 г.,
ведно със законна лихва за период от 31.10.2023 г. до изплащане на
вземането, сумата 402.45 лева, представляваща законна лихва върху
главницата по договора за кредит за период от 7.08.2019 г. до 30.10.2023 г.,
сумата 12,49 лева, представляваща мораторна лихва, начислена върху
главницата по договора за кредит, за период от 2.05.2019 г. до 6.08.2019 г.,
както и за разноските, съразмерно с уважената част от заявлението.
По отношение на сумите, претендирани за договорна възнаградителна
лихва, възнаграждения за допълнителен пакет услуги, както и сумата,
начислена по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, съдът намира,
че заповед за изпълнение не следва да се издава. Не следва да се издава и
заповед за изпълнение за сумата, претендирана като законна лихва, начислена
върху вземанията за допълнителен пакет услуги и такса по Тарифата за
извъсдънебно събиране на вземането.
В конкретния случай вземанията се претендират по договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал.1 ЗПК, поради което
приложение намират разпоредбите на ЗПК, съответно ЗЗП.
1
На основание чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК съдът следи служебно за наличието
на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, като ако
констатира такива или е налице обоснована вероятност за това, заявлението
се отхвърля.
Съдът приема, че споразуменията за допълнителните услуги, включени в
договора, противоречат на нормите на чл.10а, ал.2 и ал.4 вр. чл.19, ал.4 ЗПК,
които са императивни, поради което и целият договор е недействителен.
Това е така, защото в чл.10а, ал.2 ЗПК изрично е уредена забрана да се
изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване
и управление на кредита, а включените в допълнителния пакет услуги
представляват такива във връзка с усвояване и управление на кредита, поради
което не може да се приеме, че за същите се дължи възнаграждение.
На следващо място, същите са в общ размер на 1113,84 лв. (при главница
по кредита 900 лв. и лихва от 38,3 % ), т.е. сключени са при изначална липса
на еквивалентност на престациите и имат за цел единствено да бъде
поставена в неблагоприятно положение икономически по-слабата страна,
съответно заобикаляне на чл.10а, ал.2 ЗПК, водещо до кумулиране на
възнаграждение наред с погасителните вноски по кредита (видно и от
разсрочване на вноските по „допълнителните услуги“ в основния договор
наред с вноските по главница и възнаградителна лихва), което води до скрито
оскъпяване на кредита.
На основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Видно от легалната дефиниция в § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, „общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В случая с уговарянето на възнаграждение за допълнителен пакет услуги,
което обаче не е включено в годишния процент на разходите по кредита
съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, въпреки че безспорно представлява разход по
договора за потребителски кредит по смисъла на същата разпоредба, се цели
заобикаляне на забраната по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България. С
невключването на възнаграждението по „допълнителните услуги“ се постига
заблуждаваща търговска практика по смисъла на С-453/10 на СЕС, съответно
настоящият съд, анализирайки договорените „допълнителни услуги“ стига до
извод за неравноправния им характер, включително неравноправен характер
2
на договора относно цената на отпуснатия кредит.
Чл.11, ал.1, т.10 ЗПК урежда, че договорът за потребителски кредит
съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин, т.е. договорът
за кредит следва да съдържа ГПР с вярно и коректно посочване, което ще е
такова, ако съответства на параметрите на договореното във връзка със
задълженията на потребителя, неговите преки и косвени разходи.
При включване на тези скрити възнаграждения, размерът на ГПР
нараства и по размер нарушава чл.19, ал.4 ЗПК. Нарушаване на нормата по
чл.19, ал.4 ГПК води до последиците на чл.22 (конкретно вр. чл.11, ал.,1, т.10
ЗПК) и чл.23 ЗПК, т.е. договорът за кредит е недействителен и от потребителя
се дължи само чистата стойност на кредита, без да дължи договорна лихва
или други разходи по кредита.
По повод правомощията на съда в заповедното производство да
произнася по неравноправността на договора, сключен с потребител,
включително в хипотезата на чл. 22 ЗПК, следва да се отбележи, че в
решенията по дела С-40/08, С-137/08, С-168/05, С-240/98, С-243/08, С-244/98,
С-397/11, С-415/11, С-472/11 и С-618/10 е прието, че националният съд е
длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните
клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО. В решения по
дела С-618/10, С-243/08, С-472/11, С-397/11 е прието, че националният съд е
длъжен да разгледа въпроса за неравноправните клаузи, когато са налице
необходимите за това правни и фактически обстоятелства, а в решения по
дела С-618/10 и С-473/00 се сочи, че Директива 93/13/ЕИО не допуска правна
уредба на държава членка, която не дава възможност на съда в заповедното
производство да преценява служебно или на който и да е друг етап от
производството неравноправния характер на договор, ако потребителят не
подаде възражение.
Предвид обстоятелството, че договорът се основава на неравноправни
клаузи и съществува обоснована вероятност същият да е недействителен на
основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съдът намира, че по
него се дължи връщане на чистата стойност на кредита (чл. 23 ЗПК), а
възнаградителна лихва не се дължи.
По повод възнаградителната лихва следва да се отбележи още, че
същата е в размер от 38.3%, което е самостоятелно основание за
неравноправност на клаузата, с която е уговорена – съдът приема, че
уговорена в този размер, възнаградителната лихва противоречи на добрите
нрави. В тази връзка съдът намира за нужно да отбележи следното: с
Определение № 527 от 9.06.2022 г. по гр. д. № 151/2022 г., на ВКС, III г. о.,
макар да не е допуснал касационно обжалване по поставения с касационната
жалба въпрос „Актуална и приложима ли е, след влизането в сила на
23.07.2014 г. на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, практиката на ВКС, според
която нищожни поради противоречие с добрите нрави при необезпечени
кредити са клаузите за лихви, надвишаващи трикратния размер на законната
лихва?“, върховният съд е възприел следното:
Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го
заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави,
3
включително и договорите върху неоткрити наследства (чл. 26 ЗЗД). Видно от
съдържанието на нормата, законодателното уреждане на случаи, в които
договор или клауза от него ще е нищожна, когато при нормативната уредба
законодателят се е ръководел от принципа добрите нрави да не се накърняват,
привързва нормативно уредената хипотеза към основание на чл. 26, ал. 1
предл първо ЗЗД, без да изключва преценката на съда за недействителност
поради противоречие с добрите нрави за неуредените хипотези. Накърняване
на добрите нрави е налице, когато договорната свобода се използва от едната
страна, за да възложи на другата несъразмерни тежести, като се възползва от
по-неблагоприятното й положение. Преценката за нищожност поради
накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора. Съгласно Решение № 285 от 12.06.2019 г.
на ВКС по гр. д. № 1511/2018 г., IV Г.О., решение по гр. д. № 2944 по описа за
2021 г. III Г.О. и др. добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат
от тях, като за спазването им (например иск за присъждане на неустойка,
вземания с възнаградителен или санкционен характер, включително лихви и
годишен процент разходи по потребителски кредити) съдът следи служебно.
Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и
защитава всеки признат от закона интерес. Такъв е несъмнено интересът на
потребителя при сключен от него договор за кредит. В своята практика ВКС
последователно е приемал, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а за обезпечени кредити- двукратния размер на законната
лихва.
В този смисъл са Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г.
на ВКС, 2- ро г. о.; Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на
ВКС, 2-ро г. о.; Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на
ВКС, 2-ро г. о.; Определение 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на
ВКС, 4-то г. о. и др.
Предвид изложеното и при съобразяване с посочените разрешения,
клаузата, с която е уговорена възнаградителна лихва в размер от 40,7% е
нищожна като накърняваща добрите нрави и заявлението в тази част следва
да се отхвърли и на самостоятелно основание – чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК.
По отношение на начислената такса за извънсъдебно събиране на
вземанията допълнително следва да се отбележи, че извънсъдебното събиране
на задълженията изобщо не е услуга, която се предоставя на потребителя.
Това е дейност, извършвана от кредитодателя в негов интерес и за охраняване
на неговите права, която дейност е свързана с управлението на кредита. Ето
защо съдът приема, че уговарянето на тези такси е в нарушение и на чл. 10а
ЗПК.
С оглед правото на съда служебно да следи за действителността на
договора за потребителски кредит (т.1 и т.3 на ТР1/09.12.2013г. по т.д. №
1/2013г. на ОСГТК на ВКС; Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по
тълк. д. № 1 / 2020 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК; дела С-147/16; C-
243/08, така и изрично чл.411, ал.2, т.3 ГПК) настоящият състав намира, че
договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22, във вр. с чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК и на основание чл.23 ЗПК се дължи връщане от потребителя
само на чистата стойност на кредита и лихва за забава, начислена единствено
4
върху главницата по договора за кредит, поради което заявлението в
останалите части следва да се отхвърли.
Така мотивиран, Софийският районен съд, 182 състав
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК заявление за
издаване на заповед за изпълнение с вх. № 10224/31.10.2023 г., подадено от
/ФИРМА/, В ЧАСТТА, с която се иска Р. Р. С. с ЕГН: ********** да заплати
сумите, както следва: сумата 30,00 лева, представляваща такса по Тарифа за
извънсъдебно събиране на вземането по Договор за кредит №
*******/11.04.2019 г. за период от 16.05.2019 г. до 06.08.2019 г., сумата 98,44
лева, представляваща непогасено падежирало договорно възнаграждение по
Договор за кредит № *******/11.04.2019 г. за период от 1.05.2019 г. до
6.08.2019 г., сумата 1113,84 лева, представляваща неплатено възнаграждение
за закупен пакет от допълнителни услуги по договора за кредит, както и за
разликата над сумата от 402,45 лева до претендирания със заявлението
размер от 852,58 лв. – лихва за забава, начислена върху претендираните от
заявителя вземания, считано от датата на обявяването на предсрочната
изискуемост 6.08.2019 г. до 30.10.2019 г.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийския
градски съд в едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя.
Препис да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5