Решение по дело №33/2023 на Административен съд - Варна

Номер на акта: Не е посочен
Дата: 30 юни 2023 г.
Съдия: Ралица Добрева Андонова
Дело: 20237050700033
Тип на делото: Административно дело
Дата на образуване: 6 януари 2023 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ

941

Варна, 30.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Варна - XXVI състав, в съдебно заседание на единадесети април две хиляди и двадесет и трета година в състав:

Председател:

РАЛИЦА АНДОНОВА

При секретар АНГЕЛИНА ГЕОРГИЕВА като разгледа докладваното от съдия РАЛИЦА АНДОНОВА административно дело № 33 / 2023 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 118, ал. 1, вр. чл. 117, ал.3 от КСО, вр. чл. 146 и сл. от АПК и е образувано по жалба от С.С.М., ЕГН **********,***, чрез пълномощника й адв. Т.П. ***, против Решение № 2153-03-174/14.12.2022 г. на Директора на ТП на НОИ – Варна, с което е отхвърлена жалбата й срещу Разпореждане № **********/30.09.2022 г. на Ръководител „ПО“ при ТП на НОИ – Варна, с което на осн. чл. 68, ал. 1 – 3 от КСО й е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. С жалбата се твърди незаконосъобразност на оспореното решение конкретно относно извода на решаващия орган за липса на изискуем 15-годишен действителен осигурителен стаж, вместо което органът е приел, че жалбоподателката има само 13г., 07 м., 28 дни. М. се позовава на § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО, като счита, че до 31.12.1999 г. положеният от нея труд следва да се зачита за трудов стаж при пенсиониране. В допълнение сочи, че съгл. чл. 80 от Правилника за прилагане на закона за пенсиите /отм. ДВ, бр. 21/2000/ в приложимата му редакция, за трудов стаж се зачита времето, прекарано в платен и неплатен отпуск, който се признава по Кодекса на труда. Излага съображения, че в този период от време се включва и времето, през което майката или осиновителката е била в отпуск за бременност, раждане, отглеждане на дете. Обосновава извод, че ползването на обезщетения за безработица и майчинство се приема като действителен трудов стаж от III категория съгласно § 1, т. 12 от ДР на КСО, вр. с чл. 38, ал. 3, т. 6 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж. С оглед изложеното отправя искане за отмяна на оспореното решение и на потвърденото с него разпореждане, като преписката бъде върната на длъжностното лице по чл. 98, ал. 1, т. 1 КСО за ново произнасяне по заявлението за отпускане на пенсия. В съдебно заседание и по съществото на спора жалбоподателят чрез адв. П. поддържа изцяло жалбата си, като настоява за уважаването й и претендира присъждане на направените в производството разноски.

Ответната страна – Директорът на ТП на НОИ – Варна, чрез процесуалния си представител юриск. М.К., оспорва жалбата. Сочи, че в ДР на КСО е легално закрепено понятието „действителен осигурителен стаж“, а настоящият случай е извън тази хипотеза, тъй като се изисква реално престиран труд. Твърди, че ползването на отпуск по майчинство, както и получаването на обезщетение за безработица, не се приемат за действителен стаж по реда на чл. 68, ал. 3 КСО, и отправя искане за отхвърляне на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение, като в условията на алтернативност възразява срещу размера на адвокатското възнаграждение на насрещната страна. В представени по делото писмени бележки подробно са изложени съображения за неоснователност на жалбата.

След извършена преценка на събраните в производството доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

Настоящото административно производство е инициирано със Заявление № 2113-03-1708/12.07.2022 г. от С.С.М. до Директора на ТП на НОИ – Варна за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст при условията на чл. 68, ал. 3 КСО, като към заявлението са приложени набор от документи, удостоверяващи придобития от нея осигурителен стаж и осигурителния й доход – трудова книжка, удостоверение за родени деца, опис на осигурителен стаж и доход.

С писмо изх. № 2113 03-1708Н1/10.08.2022 г. на Ръководителя на „ПО“ при ТП на НОИ – Варна от „Турист сервиз“ ООД е изискано да бъде уточнена датата на прекратяване на трудовото правоотношение на жалбоподателката за периода 03.06.2013 г. – 13.09.2013 г. поради наличието на несъответствие между данните в Регистъра на осигурените лица и тези в трудовата книжка на М.. В отговор на писмото е посочено, че е допусната техническа грешка в записа, като е указана крайна дата на трудовото правоотношение на 20.09.2013 г., вместо действителната 13.09.2013 г. Дружеството издало УП – 2 относно продължителността на трудовото правоотношение с жалбоподателката, размер на брутно трудово възнаграждение и заеманата от нея длъжност за изискания период.

С писмо изх. № 2113 03-1708Н2/10.08.2022 г. на Ръководителя „ПО“ при ТП на НОИ – Варна е изискан документ за осигурителен стаж за периода след 20.11.1995 г., тъй като в представената трудова книжка не била отбелязана датата на прекратяване на обезщетението за оставане без работа. Впоследствие било изпратено удостоверение изх. № 10-03-02-874Н1/18.08.2022 г., от което става ясно, че от 20.11.1995 г. до 26.12.1996 г. жалбоподателката е била безработна.

С писмо изх. № 2113 03-1708Н3/10.08.2022 г. е изискано уточнение относно продължителността на осигурителния стаж на М. за периода 15.05.1981 г. – 01.09.1991 г., тъй като било налице несъответствие между записаното в трудовата книжка от 08 г., 06 м., 07 д. и издаденото УП-3 № 258/29.07.2015 г., където са посочени 08 г., 07 м., 06 д. Представено е Удостоверение № 2113-03-1708Н4 от 18.08.2022 г. с описание продължителността на осигурителния стаж на жалбоподателката.

С разпореждане № **********/30.09.2022 г. на Ръководител „ПО“ при ТП на НОИ – Варна е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на М., която не отговаря на условието по чл. 68, ал. 3 КСО към датата на издаване на разпореждането. Описано е, че М. има навършени 67 г., 02 м. и 14 дни към 12.07.2022 г., когато е подадено заявлението. Прието е, че от 07.04.2017 г. е влязло в сила изменение на чл. 15, ал. 4 от Наредба за пенсиите и осигурителния стаж, съгласно което при преценяване на правото на пенсия по чл. 68, ал. 3 КСО осигурителният стаж не се превръща към трета категория труд. Органът установил, че М. има действителен осигурителен стаж от 13 г., 07 м., 28 д., т.е. за нея не е изпълнено императивното изискване на чл.68, ал.3 от КСО за действителен стаж от 15 години, поради което постановил отказ да се отпусне пенсия.

С.М. оспорила процесното Разпореждане в срока и по реда на чл. 117 КСО пред горестоящия административен орган относно продължителността на действителния осигурителен стаж. С Решение № 2153-03-174/14.12.2022 г. на Директора на ТП на НОИ – Варна е мотивирано подробно, че продължителността на действителния стаж на жалбоподателката правилно е определен от решаващия орган, поради което законосъобразно е установено, че тя не отговаря на условията по чл. 68, ал. 3 КСО. При произнасянето си горестоящият орган е съобразил разпоредбата на § 1, т. 12 от ДР на КСО, като е отчел, че Ръководителя на „ПО“ при ТП на НОИ - Варна правилно не е включил периодите, през които лицето е получавало обезщетение за безработица от 01.09.1991 г. до 15.02.1992 г., от 10.11.1994 г. до 01.05.1995 г., от 20.11.1995 г. до 15.05.1996 г. и от 22.10.1996 г. до 26.12.1996 г. с обща продължителност от 01 г., 07 м. и 04 дни. Посочено е в допълнение, че периодът от 15.07.1976 г. до 15.07.1977 г. с обща продължителност от 12 месеца също не е следвало да се включи в рамките на действителния осигурителен стаж съгласно § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО, вр. с чл. 2 от Инструкция № 0-4 за уреждане на трудовия стаж на жените-майки и осиновителки, членки на ТКЗС или неработещи, при бременност, раждане и отглеждане на деца. За неоснователно е счетено възражението на М., че периодът от 1976 г. до 1979 г., през който е отглеждала детето си до навършване на 3-годишна възраст, следва да бъде зачетен за осигурителен стаж – горестоящият орган се е позовал на разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от Постановление № 61 на МС от 28.12.1967 г. за насърчаване на раждаемостта, с която е предвидено на работничките и служителките да се разрешава от 01.01.1968 г. платен отпуск при бременност и раждане в зависимост от поредността на роденото дете. В конкретния случай М. е родила едно дете и затова продължителността на платения и неплатения отпуск е в размер на 12 месеца, което е и общият размер на стажа, който може да бъде зачетен, вкл. и за неработещи майки.

По тези съображения Директорът на ТП на НОИ – Варна е приел, че обжалваното разпореждане на Ръководител „ПО“ за отказ за отпускане на пенсия на С.М. следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Горната фактическа обстановка, по същество безспорна между страните, съдът приема за установена въз основа на писмените доказателства по административната преписка и тези, приобщени в хода на съдебното дирене, които са последователни, взаимно допълващи се и безпротиворечиви, и анализирани в съвкупност на налагат различни изводи.

При установената фактология по случая съдът прави следните правни изводи:

Жалбата е депозирана в законоустановения срок, от легитимиран субект – адресат на оспорения акт, и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество е и основателна.

Съгласно чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „А“ КСО пред ръководителя на съответното ТП на НОИ се подават жалби срещу разпореждания за отказ или за неправилно определяне или изменение и спиране на пенсиите, а според чл. 117, ал. 3 КСО, ръководителят на ТП се произнася по жалбите или исканията с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването им, като с решението се решава въпросът по същество или отменя разпореждането и връща преписката за ново разглеждане от компетентния административен орган, когато не са изяснени всички обстоятелства, отнасящи се до издаване на разпореждането. Оспореният ИАА е издаден от компетентен орган – Директора на ТП на НОИ – Варна, в рамките на предоставените му по закон правомощия и в съответствие с неговата компетентност по ранг, материя и територия.

Обжалваното решение е издадено в посочения едномесечен срок при спазване изискванията за писмена форма и съдържа необходимите реквизити по чл. 59, ал. 2 АПК, приложим по препращане на чл. 117, ал. 5 КСО, т.е. то не е обременено с пороци, влечащи нищожността му.

Между страните по делото е безспорно и от приложените по делото доказателства се установява, към датата на подаване на заявлението – 12.07.2022 г. С.М. е имала навършени 67 г., 02 м. и 14 дни, както и че за периода от 15.07.1976 г. до 15.07.1977 г. е била в отпуск по майчинство, а от 1976 г. до 1979 г. е ползвала отпуск за отглеждане на дете. Тези периоди са били признати от пенсионния орган за осигурителен стаж, но не и за действителен такъв по смисъла на § 1, т. 12 от ДР на КСО, което послужило като основание за органа да откаже отпускането на пенсия по реда на чл. 68, ал. 3 КСО.

Съгласно чл. 68, ал. 3, изр. първо КСО в относимата към казуса редакция, в случай, че лицата нямат право на пенсия по ал. 1 и ал. 2 до 31.12.2016 г., те придобиват право на пенсия при навършване на възраст 65 години и 10 месеца за жените и най-малко 15 години действителен осигурителен стаж, като от 31.12.2016 г. възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по 2 месеца до достигане на 67-годишна възраст.

Разпоредбата на § 1, т. 12 от ДР на КСО дефинира понятието „действителен стаж“ като действително изслуженото време по трудово или служебно правоотношение, времето, през което лицето е работило по друго правоотношение и е било задължително осигурено за инвалидност, старост и смърт, както и времето, през което лицето е подлежало на задължително осигуряване за своя сметка и е внесло дължимите осигурителни вноски. Разпоредбата е приета с измененията на КСО, обн. в ДВ, бр. 107 от 2014 г., и е в сила от 01.01.2015 година. В настоящия случай се разглежда стаж, придобит от 15.07.1976 г. до 1979 г., поради което на основание § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО неговата действителност следва да се прецени съобразно действалите до 31.12.1999 г. разпоредби на закона.

В релевантния за делото период в сила е била Инструкция № 2492 за реда и начина за издаване на документи за трудов стаж от 29.12.1967 г. /отм./, според която времето на ползване на отпуск по болест, поради бременност и раждане, платен и неплатен отпуск, също се зачита за трудов стаж по отменения ЗП. Съгл. чл. 3ж от Постановление на Министерския съвет № 61 от 1967 г. за насърчаване на раждаемостта /обн. ДВ, бр. 2 от 1968 г., в сила за спорния период/, времето на бременност – 45 дни преди раждането, раждане и отглеждане на деца, родени или осиновени след 31.12.1967 г. от неработещи жени-майки или осиновителки, се признава за трудов стаж.

Понастоящем чл. 9, ал. 2, т. 1 и т. 2 КСО предвижда, че за осигурителен стаж, без да се правят осигурителни вноски, се зачита времето на отпуска за бременност, раждане и отглеждане на дете, в какъвто смисъл е и чл. 38, ал. 3, т. 6 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС).

Предвид гореизложеното, административният орган неправилно е приел, че процесните периоди не следва да се зачитат като действителен осигурителен стаж от трета категория при пенсиониране. Този извод противоречи и на чл. 17 и чл. 47 от Конституцията на Република България, уреждащи особена закрила на майчинството и равенство на майките относно трудови и осигурителни права, като съображения по тълкуването на посочените норми са дадени с Решение № 2/04.04.2006 г. на Конституционния съд на Република България по конституционно дело № 9/2005 г.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че времето, през което лицето е получавало обезщетение за безработица, не може да се счита за действителен стаж и не попада в съдържанието на понятието „действителен стаж“ съгласно § 1, т. 12 от ДР на КСО. С разпоредбата на чл. 9, ал. 2, т. 4 КСО законодателят е приравнил времето, през което лицето е получавало обезщетение за безработица, на осигурителен стаж единствено за целите на придобиване правото на пенсия по смисъла на чл. 68, ал. 1 КСО, но не и с оглед изискването за „действителен стаж“. По този начин периодът, в който едно лице е безработно и получава обезщетение за това, не представлява действителен стаж, макар да се зачита за осигурителен стаж по силата на чл. 9, ал. 2, т. 4 КСО.

В заключение – длъжностните лица при ТП – Варна на НОИ неправилно са преценили спорния в това производство въпрос, свързан с периода на използван от жалбоподателката отпуск по майчинство, като са приели, че този период не следва да се зачита като действителен стаж, във връзка с което достигнали до незаконосъобразен поради противоречие с материалния закон извод, че спрямо С.М. не е налице една от кумулативно изискуемите предпоставки за отпускане на пенсия по чл. 68, ал. 3 КСО, а именно – липса на изискуем действителен стаж от 15 години. След като се зачете целият период от 1976 г. до 1979 г., когато М. е ползвала отпуск за отглеждане на дете като неработеща майка и е била в майчинство, общият действителен стаж в процесния случай към датата на подаване на заявлението за пенсия надхвърля изискуемите с приложимия текст на КСО 15 години, и след като към датата на подаване на заявлението – 12.07.2022 г. – тя има навършени 67 г., 02 м. и 14 дни, то са налице кумулативно изискуемите предпоставки по чл. 68, ал. 3 КСО.

Мотивиран от изложеното настоящият съдебен състав счита, че като е отказал отпускането на пенсия на С.М. по реда на чл. 68, ал. 3 КСО при наличие на кумулативноизискуемите материалноправни предпоставки за това, пенсионният орган е постановил незаконосъобразен акт, който следва да бъде отменен. Тъй като въпросът не позволява решаването му от съда по същество, делото следва да бъде върнато като преписка на административния орган за ново произнасяне при спазване на дадените в решението указания по тълкуването и прилагането на материалния закон.

Предвид изхода на делото и с оглед разпоредбата на чл. 143, ал. 1 АПК, основателна се явява претенцията на жалбоподателката за присъждане на направените в производството разноски, които са своевременно заявени на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. Съдът следва да определи възнаграждението в размер, не по-нисък от предвидения в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения по чл. 36, ал. 2 ЗА. Посоченото обуславя осъждането на ТП на НОИ – Варна да заплати адвокатско възнаграждение за оказана защита пред настоящата инстанция, което е дължимо в минималния размер от 500 лева на основание чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатското възнаграждение.

Мотивиран от изложеното и съобразно компетенциите си по чл.172, ал. 2 от АПК, съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение № 2153-03-174/14.12.2022 г. на Директора на ТП на НОИ – Варна, с което е отхвърлена жалбите на С.С.М., ЕГН **********,***, срещу Разпореждане № **********/30.09.2022 г. на Ръководител „ПО“ при ТП на НОИ – Варна, с което й е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по условията на чл. 68, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 КСО, и

ВРЪЩА делото като преписка на Директора на ТП на НОИ Варна за ново произнасяне съобразно дадените в мотивите на настоящото решение указания по тълкуване и прилагане на закона.

ОСЪЖДА Териториално поделение - Варна на Национален осигурителен институт да заплати на адв.Т.П. ***, л.н.а. ****, адвокатско възнаграждение в размер на 500.00 (петстотин) лева.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд на РБ в 14-дневен срок от съобщението до страните.

Преписи от решението да се връчат на страните.

Председател: