№ 375
гр. С.З., 08.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – С.З., I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на петнадесети септември, през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Г.А.
при участието на секретаря Ж.М.Д.
като разгледа докладваното от Г.А. Гражданско дело № 20215530102170 по
описа за 2021 година
Предявен е иск с правно основание чл.415, ал.1, т.1 от ГПК.
Ищецът „И.” ООД, гр. Стара твърди, че на 23.05.2018г. между него и Д. Д. Д. бил
сключен договор с нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 109, т. IV, peг. №
8*, дело № 527 на нотариус Д.Н., с район на действие Районен съд - С.З., вписан с peг. № * в
регистъра на Нотариалната камара на РБ, по силата на който кредиторът, в качеството си на
финансова институция, вписана в регистъра на БНБ по чл.3, ал. 2 от ЗКИ под № BGR00281,
предоставил на кредитополучателя и ипотекарен длъжник кредит в размер на 5000 лева.
Сумата била преведена с платежно нареждане от 23.05.2018г. Срокът за ползване и
погасяване на кредита бил 36 месеца, считано от подписването на договора. Съгласно
уговореното кредитополучателят дължал месечна лихва в размер на 3 % върху размера на
кредита, при годишен процент на разходите 36%. Договорената лихва и ГПР били под
максималния размер, определен от БНБ, по Закона за кредитните институции. Според
условията на договора погасяването на дължимите лихви се извършвало на месечни вноски,
платими до 30-то число на всеки календарен месец, съгласно приложения погасителен план,
а главницата от кредита трябвало да се изплати накрая на договорения период, ако няма
предсрочно погасяване. Крайният срок на погасяване на цялата дължима сума, ведно с
остатъка от лихвите и евентуално дължима неустойка, такси и разноски, бил 23.05.2021г.
При неплащането на три месечни вноски кредитополучателят дължал освен дължимите
лихви и неустойка в размер на 50 % от цялата получена сума и кредитът ставал изцяло и
предсрочно изискуем. На 02.12.2020г. лично на длъжника Д. Д. Д. било връчено
1
уведомително писмо – покана, с която бил уведомен, че кредитът е станал изцяло и
предсрочно изискуем и бил поканен в седем дневен срок от получаването й да изплати
дължимата сума. Въпреки проведените разговори и обстоятелството, че ответникът лично
бил получил уведомителното писмо - покана на 02.12.2020г., и до момента същият не
изплатил нито една от уговорените месечни вноски, както и главницата по договора. По
този начин дължал лихва в размер на 900 лева за този период /м. май до м.октомври 2020г.
вкл./ и главница в размер на 5000 лева, съгласно уговореното. По заявление на кредитора
било образувано ч.гр.дело № 334/2021 г. по описа на PC - С.З. и съдът разпоредил
ответникът да заплати сумата от 5000 лева - главница, с 900 лева договорна лихва за периода
от 01.05.2020г. до 31.10.2020г., законната лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението в съда - 20.01.2021 г. до окончателното изплащане на задължението. Издадена
била заповед за изпълнение № 260201/25.01.2021 г. и изпълнителен лист за посочените
суми. В законния срок ответникът подал писмено възражение, че не дължи изпълнение на
вземането по издадената заповед за изпълнение. Моли съда да постанови решение, с което
да признае за установено по отношение на Д. Д. Д. съществуването на вземането му за
сумата от 5000 лева - главница, с 900 лева договорна лихва за периода от 01.05.2020г. до
31.05.2020г., законната лихва върху главницата от 25.01.2021г. до окончателното изплащане
на задължението, за което вземане е издадена заповед за изпълнение № 260201/25.01.2021г.
и изпълнителен лист по ч.гр.дело № 334/2021 г. по описа на Старозагорския районен съд.
Моли съда да му присъди направените в настоящото исково производство разноски, както и
тези в заповедното производство.
Ответникът Д. Д. Д. счита, че предявените искове се явяват изцяло неоснователни.
Заявява, че не оспорва обстоятелството, че е получил от ищеца сумата от 5000 лева с банков
превод от 23.05.2018г., представляващ размер на договорената сума между страните по
договор за кредит №СЗ 1666/23.05.2018г., инкорпориран и в нотариален акт за учредяване
на договорна ипотека №109, том IV, per. №8*, дело №527/23.05.2018г. на нотариус Д.Н., с
район на действие PC С.З., с peг. №* от НК. Съгласно една от клаузите кредитополучателят
дължал месечна лихва в размер на 3 % върху заемната сума, при ГПР 36%. Законоустановен
максимален размер на ГПР бил посочен в 19, ал.4 от Закона за потребителския кредит , но
горепосочената законова разпоредба била неприложима по отношение процесния договор,
тъй като разпоредбата на чл.4, ал.1, т.2 от ЗПК гласяла, че разпоредбите на ЗПК не се
прилагат за договорите за кредит, които са обезпечени с ипотека. Процесният договор за
кредит, видно от представения от ищеца по ч.гр.дело 334/2021г. на РС-С.З. нотариален акт
за учредяване на договорна ипотека №104, том IV, per. №8*, дело №527/23.05.2018г. на
нотариус Д.Н., с район на действие PC С.З., с peг. №* от НК, бил обезпечен с ипотека. На
основание чл. 143, т.19 ЗЗП нищожна се явявала клаузата в договора за възнаградителната
лихва. Същата клауза, като сключена във вреда на потребителя, се явявала неравноправна
клауза, която не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя. Счита,
че уговорената в процесния договор за кредит клауза за възнаградителна лихва от 3 %
2
месечно, или 36 % годишно върху заетата сума, е неравноправна, защото е сключена във
вреда на ответника потребител, злепоставяйки интересите му да плати тази прекомерно
висока възнаградителна лихва. Същата не отговаряла на изискването за добросъвестност,
присъща на нормалните договорни отношения и равнопоставеност на страните по договора
за заем, и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по
него, защото необосновано задължавала длъжника срещу предоставен от кредитора заем от
5000 лева да му заплати възнаграждение/лихва за три години в размер на 108 % от заетата
сума. Счита клаузата за възнаградителна лихва за нищожна поради противоречието й с
добрите нрави. Предоставеният му заем от кредитора бил обезпечен с ипотека, а размерът
на уговорената за ползването му възнаградителна лихва от 3 % месечно върху заетата сума
от 5000 лева или 36% годишно, надхвърляла двукратния размер на законната лихва по
просрочени задължения. На практика посоченият в договора ГПР в размер на 36% в
настоящия случай очевидно представлявал годишният размер на лихвата (12 месеца X 3%
=36%). Сочи, че съгласно нормата на чл. 10, ал.2 ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер,
определен от Министерския съвет. От друга страна, разпоредбата на чл. 9 ЗЗД определяла,
че страните имат свобода на договарянето, но доколкото съдържанието на договора не
трябва да противоречи на повелителните норми на Закона и на добрите нрави. Именно
добрите нрави определяли максималния размер, до който може да се уговаря
възнаградителна лихва. Противоречащи на добрите нрави били уговорки, с които се целяло
постигане на неприсъщ резултат на конкретния вид сделка, при който едната страна се
обогатява неоснователно за сметка на другата, използвайки икономически по-силната си
позиция и подготвеност за участие в гражданския и търговския оборот. При договорите за
заем уговорената възнаградителна лихва представлява насрещна престация на заемателя,
която била възнаграждение за заемодателя за това, че последният е предоставил ползването
на парична сума на заемателя. Поради това уговореният лихвен процент на
възнаградителната лихва следвало да бъде такъв, че да компенсира заемателя за това, че се е
лишил временно от определена парична сума, предоставяйки я на трето лице, но да не води
до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем.
Преценката дали дадена клауза е нищожна, поради противоречие с добрите нрави се правела
с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички обстоятелства,
относими към нея. В случай че съдът приеме, че не дължи заплащане на лихва поради
посочената в предходната точка неравноправност на клаузата от договора, то за ищеца не
съществувало вземане за лихва. Поради това и обявяването на кредита от ищеца за
предсрочно изискуем поради неплащането на повече от три месечни вноски за погасяването
на тази лихва, също не било произвело действие. Твърди, че е извършил още 12 банкови
превода, всички в полза на кредитора както следва: на 21.06.2018г. по банкова сметка ** в
** била преведена сумата от 90 лева; на 21.06.2018г. по посочената банкова сметка ** в **
била преведена сумата от 190 лева; на 30.07.2018г. по банкова сметка ** в ** била преведена
сумата от 300 лева; на 31.08.2018г. по банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 300
лева; на 30.10.2018г. по банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 300 лева; на
10.12.2018г. по банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 300 лева; на 09.01.2019г. по
3
банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 300 лева; на 31.01.2019г. по банкова сметка
** в ** била преведена сумата от 300 лева; на 27.02.2019г. по банкова сметка ** в ** била
преведена сумата от 300 лева; на 03.04.2019г. по банкова сметка ** в ** била преведена
сумата от 300 лева; на 03.05.2019г. по банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 300
лева; на 10.06.2019г. по банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 300 лева; на
05.07.2019г. по банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 300 лева; на 05.08.2019г. по
банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 300 лева; на 02.09.2019г. по банкова сметка
** в ** била преведена сумата от 300 лева; на 02.10.2019г. по банкова сметка ** в ** била
преведена сумата от 300 лева; на 01.11.2019г. по банкова сметка ** в ** била преведена
сумата от 300 лева; на 02.12.2019г. по банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 300
лева; на 06.01.2020г. по банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 300 лева; на
03.02.2020г. по банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 300 лева; на 02.03.2020г. по
банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 300 лева; на 01.06.2020г. по банкова сметка
** в ** бшло преведена сумата от 300 лева; на 02.10.2020г. по банкова сметка ** в ** била
преведена сумата от 100 лева; на 27.10.2020г. по банкова сметка ** в ** била преведена
сумата от 300 лева; на 19.01.2021г. по банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 1000
лева. С горепосочените общо 25 превода в полза на ищеца „И.“ ООД били преведени общо
7680 лева с посочени основания за лихви по 4 броя договори за кредит, сключени с
ответника с номера СЗ 1666/23.05.2018г., СЗ 1668/18.06.2018г. , СЗ 1670/18.07.2018г. и СЗ
1734/03.08.2020г. По желание на кредитора, изразено пред ответника, първата вноска по
всеки от договорите била правена с посочено основание съответния договор, след което
същият му заявявал, че обединява задълженията му по всички договори и желаел да бъдат
внасяни с основание по договор СЗ -1670/18.07.2018г. Това твърдение се подкрепяло и от
представените доказателства за плащания, от които било видно, че по договор СЗ -
1670/18.07.2018г., който е с главница 2000 лева и срок за погасяване 12 месеца, били
преведени от ответника и от лицето, с което живеел на семейна начала общо 7300 лева /от
общо преведени 7680 лева/, която сума многократно надвишавала задълженията по този
договор, дори при начисляване от кредитора на нищожната лихва от 36% годишно, а
кредиторът видно от представената като доказателство заповед за изпълнение от
12.02.2021г. по ч.гр.дело 659/2021г. на РС-С.З. претендирал пълния размер на главницата и
лихвата по същия този договор. Моли съда да отхвърли като изцяло неоснователни
предявения по настоящото дело от ищеца „И.“ ООД иск по чл.422 от ГПК. Моли съда да му
присъди направените по делото разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, намери за установено следното:
Предявен е иск по чл.415, ал.1, т.1 ГПК, които представлява специален положителен
установителен иск с предмет съдебно установяване, че вземането на кредитора съществува,
т.е. че присъдената със заповедта за изпълнение въз основа на документ сума се дължи. По
иска по чл.415, ал.1, т.1 от ГПК кредиторът следва да докаже факта, от който вземането му
произтича, а длъжникът – възраженията си срещу вземането.
4
Видно от приложеното ч.гр.д.№ 334/2021 г. по описа на Старозагорския районен съд,
съдът е издал заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл.417 ГПК № 260201/25.01.2021 г. за сумата 5000 лева за главница, представляваща
неизпълнено парично задължение по нотариален акт за учредяване на договорна ипотека №
109, т. IV, рег. № 8*, дело № 527/23.05.2018 г. на нотариус Д.Н., с район на действие – РС
С.З., с рег. № *, вписан в регистъра на Нотариалната камара на РБ, с 900 лева лихва за
периода от 01.05.2020 г. до 31.10.2020 г. и законна лихва върху главницата от 20.01.2021 г.
до окончателното изплащане на задължението. В срока по чл.414, ал.2 ГПК е постъпило
възражение от длъжника и в срока по чл.415, ал.4 ГПК е подадена настоящата искова молба.
Правното твърдение на ищеца е, че между страните съществува облигационно
правоотношение, произтичащо от договор за заем от 26.10.2016 г., обективиран в
нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 109, т. IV, рег. № 8*, дело №
527/23.05.2018 г. на нотариус Д.Н., с район на действие – РС С.З., с рег. № * на
Нотариалната камара. В посочения нотариален акт е отразено, че ищецът е предоставил в
заем на ответника сума в размер на 5000 лв., като заемателят се е задължил да върне заетата
сума в срок от 36 месеца. Реалното получаването на посочената сума се признава от
ответника и се потвърждава от заключението на съдебно-счетоводната експертиза. В
нотариалния акт също така е посочено, че кредитът се предоставя при условията на договор
за кредит№ СЗ 1666/23.05.2018 г., който обаче не е представен по делото.
При така установените обстоятелства се налага изводът, че между страните е
възникнало облигационно правоотношение по договор за заем по смисъла на чл.240 и сл. от
ЗЗД. От представените по делото писмени доказателства е видно, че ищецът е предоставил
реално на ответника парична сума със задължение за връщането й.
От заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че в периода 21.06.2018 г. - 21.01.2021 г. във връзка с кредити, получени от
ответника, са преведени по сметка в “О.” АД общо 7980 лв. Направените през този период
преводи от ответника и от К.С.Х. са отразени в счетоводството на ищеца както следва: 90
лв. - за главница по договор 1668; 190 лв. - за главница по договор 1666; 3470 лв. - за лихва
по договор 1670 и 4230 лв. - за бъдещи съдебни разноски. Според счетоводните записвания
на ищеца размерът на остатъчните задължения на ответника по договор за кредит№ СЗ
1666/23.05.2018 г. е 9610 лв. и включва: 4810 лв. - задължения за главница и 4800 лв. -
задължения за лихва.
В договора за заем от 23.05.2018 г. е уговорено заплащането на възнаградителна
лихва в размер на 3% месечно. В отговора на исковата молба ответникът е направил
възражение за недействителност на посочената клауза. С оглед на това следва да се
отбележи, че няма пречка страните по договор за заем да уговарят заплащане на
възнаградителна лихва над размера на законната лихва. Максималният размер на
5
договорната лихва (възнаградителна или мораторна) е ограничен винаги от чл. 9 ЗЗД,
съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото
то не противоречи на добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки,
с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. В
трайната практика на ВКС е прието, че е противно на добрите нрави да се уговаря лихва за
забава, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва
е уговорена по обезпечен и по друг начин заем, противно на добрите нрави е да се уговаря
лихва за забава, надвишаваща двукратния размер на законната лихва /в този смисъл:
Определение № 901 от 10.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6295/2014 г., IV г. о., ГК, Решение
№ 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Решение № 906 от 30.12.2004
г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о., Решение № 1270 от 9.01.2009 г. на ВКС по гр. д.
№ 5093/2007 г., II г. о., ГК и др./.
Неоснователно е позоваването от страна на ищеца на приложимата към процесното
правоотношение разпоредба на чл.29, ал.9 ЗКНИП, която предвижда, че годишният процент
на разходите по кредита не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и в чуждестранна валута, определена с постановление на
Министерския съвет. Наличието на максимално определен в закона годишен процент на
разходите не означава, че кредиторът може предвиди в своите договори клауза за
възнаградителна лихва, която да бъде равна по размер на допустимия максимален размер на
годишен процент на разходите. Годишният процент на разходите и годишният лихвен
процент /възнаградителната лихва/ са регламентирани като отделни реквизити на договора
за кредит за недвижим имот. Годишният лихвен процент представлява само една част от
цената на кредита и е уреден в чл.6, т.8 ЗКНИП, а годишният процент на разходите дава
подробна информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за
потребителя, и е уреден в чл.6, т.9 ЗКНИП. Законодателят е регламентирал максималния
размер на годишния процент на разходите, но при положение, че не е определил
максималния размер на годишния лихвен процент, липсва нормативно основание да се
приеме, че разпоредбата на чл.29, ал.9 ЗКНИП е приложима и за годишния лихвен процент.
Затова неговият максимален размер следва да се определя съобразно добрите нрави с оглед
практиката на ВКС /в този смисъл и решение № 219 от 02.07.2018 г. по в. гр. д. № 1197 /
2018 г. на Окръжен съд - С.З./.
В разглеждания случай вземането на заемодателя е обезпечено с ипотека на
недвижим имот и уговорената между страните годишна лихва в размер на 36 % надвишава
близо четири пъти размера законната лихва за забава, поради което следва се приеме, че
уговорката за заплащането й се явява нищожна на основание чл.26, ал.1, предл. 3 ЗЗД, вр. с
чл.9 ЗЗД.
Освен това спорното материално правоотношение попада в хипотезата на чл.1, ал. 2
ЗКНИП, което означава, че по отношение на процесния договор намират приложение
6
разпоредбите на ЗКНИП. Съгласно чл. 38 ЗКНИП, когато не са спазени изискванията на чл.
23, ал. 1, чл. 24, ал. 1, т. 5 – 9 и 11 и чл. 25, ал. 3 от същия закон, договорът за кредит е
нищожен.
Разпоредбата на чл. 24, ал.1, т.7 ЗПК предвижда, че договорът за потребителски
кредит следва да съдържа условията за погасяване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. По делото не представен погасителен план, подписан от ответника, който да
отговаря на посочените условия, с оглед на което следва да се приеме, че е налице
нарушение на изискването на чл.24, ал.1, т.7 ЗКНИП.
Предвид гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски кредит между
страните се явява нищожен на основание чл. 38, вр. чл. 27, ал. 1, т. 7 ЗКНИП и не поражда
целените правни последици.
Съгласно нормата на чл. 39 ЗКНИП при нищожност на договора за кредит
потребителят дължи връщане на сума, равняваща се на общия размер на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
В случая чистата стойност на кредита е в размер на 5000 лв., която сума е реално
получена от ответника. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза по делото е
видно, че ответникът е заплатил по кредита сума в размер на 190 лв. Следователно от
дължимата от ответника чиста стойност на кредита следва да бъде приспадната сумата 190
лева, в резултат на което дължимата от ответника по договора за кредит сума е в размер на
4810 лв., представляваща неплатена част от главницата.
По тези съображения съдът намира, че предявеният иск по чл.415, ал.1, т.1 ГПК за
установяване съществуването на вземането по заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК № 260201/25.01.2021 г. по ч.гр.д.№
334/2021 г. по описа на Старозагорския районен съд е основателен и следва да бъде уважен
до размера на 4810 лева за главница, представляваща неизпълнено парично задължение по
договор за заем, обективиран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 109, т.
IV, рег. № 8*, дело № 527/23.05.2018 г. на нотариус Д.Н., с район на действие – РС С.З., с
рег. № *, вписан в регистъра на Нотариалната камара на РБ и законната лихва от 20.01.2021
г. до изплащане на вземането. В останалата част установителният иск по чл.415, ал.1, т.1
ГПК се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК, вр. с т.11г от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014
г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК следва да бъде осъден ответникът да заплати на
ищеца направените разноски в заповедното производство съобразно установената част от
вземането в размер на 1193,73 лв., представляващи държавна такса и адвокатско
7
възнаграждение, и направените в настоящото производство разноски съобразно уважената
част от предявения иск в размер на 613,98 лв., представляващи държавна такса и адвокатско
възнаграждение. На основание чл.78, ал.3 ГПК следва да бъде осъден ищецът да заплати на
ответника направените в настоящото производство разноски съобразно отхвърлената част от
иска в размер на 29,26 лв., представляващи възнаграждение на вещо лице.
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Д. Д. Д. от гр.С.З., ул.“**
съществуването на вземането на „И.” ООД, гр. С.З., **, ЕИК **, представлявано от М.Г.Г.,
за сумата 4810 лева за главница, представляваща неизпълнено парично задължение по
договор за заем, обективиран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 109, т.
IV, рег. № 8*, дело № 527/23.05.2018 г. на нотариус Д.Н., с район на действие – РС С.З., с
рег. № *, вписан в регистъра на Нотариалната камара на РБ, и законната лихва от 20.01.2021
г. до изплащане на вземането, присъдени със заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл.417 ГПК № 260201/25.01.2021 г. по ч.гр.д.№ 334/2021 г. по
описа на Старозагорския районен съд.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „И.” ООД, гр. С.З., **, ЕИК **, представлявано от М.Г.Г.,
против Д. Д. Д. от гр.С.З., ул.“** иск за установяване съществуването на вземането по
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК №
260201/25.01.2021 г. по ч.гр.д.№ 334/2021 г. по описа на Старозагорския районен съд като
следва: за главница, представляваща неизпълнено парично задължение по договор за заем,
обективиран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 109, т. IV, рег. № 8*,
дело № 527/23.05.2018 г. на нотариус Д.Н., с район на действие – РС С.З., с рег. № *, вписан
в регистъра на Нотариалната камара на РБ – в останалата част до претендирания размер
5000 лева и за сумата 900 лева, представляваща договорна лихва за периода от 01.05.2020 г.
до 31.10.2020 г., като неоснователен.
ОСЪЖДА Д. Д. Д. от гр.С.З., ул.“** да заплати на „И.” ООД, гр. С.З., **, ЕИК **,
представлявано от М.Г.Г., сумата 1193,73 лева, представляваща разноски в заповедното
производство, както и сумата 613,98 лева, представляваща разноски в исковото
производство.
ОСЪЖДА „И.” ООД, гр. С.З., **, ЕИК **, представлявано от М.Г.Г., да заплати на Д.
Д. Д. от гр.С.З., ул.“** сумата 29,26 лева, представляваща разноски по делото.
Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му пред
Старозагорския окръжен съд.
8
Съдия при Районен съд – С.З.: _______________________
9