Решение по дело №155/2020 на Окръжен съд - Перник

Номер на акта: 156
Дата: 9 юни 2020 г. (в сила от 9 юни 2020 г.)
Съдия: Роман Тодоров Николов
Дело: 20201700500155
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 28 февруари 2020 г.

Съдържание на акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№ 156

гр. Перник, 09.06.2020 г.

В     И М Е Т О     Н А     Н А Р О Д А

Окръжен съд Перник гражданска колегия, в публичното заседание на двадесет и втори май две хиляди и двадесета година в състав:

                  Председател: Милена Даскалова

                             Членове: Кристиян Петров

                                               Роман Николов

при секретаря Катя Станоева като разгледа докладваното от съдия Николов в. гр. дело № 155 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 2051 от 03.01.2020 г., постановено по гр. д. № 5507 по описа на Районен съд Перник за 2019 г. изцяло са отхвърлени исковете с правно основание чл. 439, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, предявени от А.И.С.,***, срещу „Топлофикация-Перник“ АД, със седалище и адрес на управление гр. Перник, кв. „Мошино”, ТЕЦ „Република”, за признаване на установено в отношенията между страните, че ищцата не дължи поради погасяване по давност на вземанията за сумата от общо 3712.87 лв., от която главница в размер на 2995.97 лв., представляваща стойност на топлинна енергия за топлоснабден имот, намиращ се на адрес *** за периода от 01.05.2011 г. до 30.04.2013 г., както и сумата 497.04 лв., представляваща изтекла лихва върху горната главница за периода от 30.06.2011 г. до 25.03.2014 г. и сумата 219.86 лв., направени разноски по заповедното производство по частно гр.д. № 3109 по описа на Районен съд Перник за 2014 г. С решението Районният съд е осъдил А.С. да заплати на „Топлофикация Перник“ АД направените разноски в първоинстанционното производство. 

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца А.И.С., в която се развиват съображения за неговата неправилност, поради постановяването му в противоречие с материалния закон и съдебната практика, в нарушение на съдопроизводствените правила. Изложени са съображения, че неправилно районния съд е приел, че вземането на ищеца не е погасено, считайки че в конкретния случай е приложима разпоредбата на чл. 110 от ЗЗД. Поддържа, че давността е изтекла с изтичане на предвидения в чл. 111, б. „В“ от ЗЗД тригодишен давностен срок. Моли при уважаване на жалбата да му бъдат присъдени направените пред двете инстанции разноски.

В законоустановения срок въззиваемото дружество не е депозирало отговор. С писмена молба от 21.05.2020 г., изразява становище за неоснователност на жалбата и за потвърждаване на решението. Претендира разноски във въззивното производство.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Районен съд Перник, е бил сезиран с обективно кумулативно съединени претенции с правно основание чл. 439, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК.

Съдът при въззивния контрол за правилност на обжалваното решение в рамките, поставени от въззивната жалба, след като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, намира от фактическа и правна страна следното:

Установено е, че оспореното вземане по чл. 439 ГПК е за 2995.97 лв. – главница (топлинна енергия) и 497.04 лв. – мораторна лихва, за които в полза на „Топлофикация Перник” АД срещу А.И.С. е издаден изпълнителен лист от 19.09.2014 г. по влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Въз основа на същите по молба на „Топлофикация Перник” АД от 09.10.2014 г. е образувано изп. дело № 1734/2014 г. по описа на ЧСИ С.Б., рег. № ***, в която взискателят е поискал прилагане на конкретни изпълнителни способи съгласно чл. 426, ал. 2 ГПКзапор и възбрана. С Разпореждане от 31.10.2014 г. на ЧСИ Б. е наложен запор върху МПС собственост на А.С.. С образуването на изп. дело на първо място молбата е прекъснала срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и на следващо – погасителната давност е прекъсната съгласно чл. 116, б. „в” ЗЗД, съответно при висящност на изпълнителния процес прекъснатата вече давност се спира, съгласно ППВС № 3/18.11.1980 г. (приложимо по отношение на висящите към този момент изп. производства – до датата на обявяването на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – в този смисъл Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, VІ г. о., Решение № 51/21.02.2019 г. по дело № 2917/2018 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и др.). По принцип предпоставките и действията за прекъсването на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не са обусловени от тези за прекъсването и спирането на давностния срок и обратно, затова срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е започнал да тече отново, считано от следващия ден след налагане на запора по горецитираното изп. дело – 01.11.2014 г. От приложеното изп. дело се установява, че в продължение на 2 години, считано от 01.11.2014 г. от взискателя не са поискани „същински“ изпълнителни действия по см. на т. 10 от цитираното ТР № 2/25.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС (няма такъв характер проучването на имущественото състояние на длъжника, както и поканата за доброволно изпълнение), поради което изп. производство е прекратено на 01.11.2016 г. на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Прекратяването е настъпило по силата на закона и без правно значение за това е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това и не рефлектира върху датата, от която се отчита началото на давностния срок за вземането. Същевременно, доколкото процесуалният закон не е въвел, като предпоставка за настъпване правните последици, произтичащи от прекратяване на изпълнителното производство в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изискване за длъжника да е подал изрична молба в тази насока, то липсата на такава в случая е правно ирелевантна и не обосновава правен извод за отсъствие на настъпил прекратителен ефект. Налага се извода, че релевантният момент за преценка относно началния момент, от който е започнала да тече погасителната давност в хипотезата на перемирано изпълнително производство, е последното по ред поискано от взискателя изпълнително действие. Подадената на 21.12.2016 г., молба от „Топлофикация Перник” АД за налагане на запор върху банкови сметки на името на длъжника в „Уникредит Булбанк“ АД е по вече перемирано изп. дело.

При преценка на този извод с изложеният в мотивите на т. 10 от Тълкувателното решение извод, че във всички случаи на прекратяване на принудителното изпълнение съдебният изпълнител служебно вдига наложените запори и възбрани, като всички други предприети изпълнителни действия се обезсилват по право, с изключение на изпълнителните действия, изграждащи тези изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са придобили права, както и редовността на извършените от трети задължени лица плащания. Трябва да се изходи от принципната позиция, че правните последици на перемцията на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и на погасителната давност са санкция за бездействащия кредитор, който е имал възможността да действа с оглед на защитата на интересите си, но не е сторил това. При перемцията тези последици водят до прекратяване на изпълнителното производство по право, без да е необходимо изрично постановление на съдебния изпълнител, което автоматично води и до отпадане на валидността на всички процесуални действия по прекратеното изпълнително производство. Изключение е създадено единствено по отношение на третите лица. Когато изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, всички процесуални действия, извършвани от взискателя и съдебния изпълнител вече няма да са валидни. Причината за това е, че те се обезсилват по право и губят с обратна сила своето процесуално и материално значение. В контекста на прекъсването на погасителната давност ще бъдат обезсилени,  както процесуалните действия на взискателя, касаещи прекъсването на погасителната давност – овластяването по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ или отделните молби с искане за предприемане на изпълнителни действия, така и всяко едно предприето от съдебния изпълнител изпълнително действие в рамките на конкретен изпълнителен способ, което го изгражда. Изключение е създадено единствено за изпълнителните действия, изграждащи тези изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са придобили права и редовността на извършените от трети задължени лица плащания – арг. от чл. 433, ал. 3 ГПК. Пример за такива действия са влязлото в сила постановление за възлагане, от което купувачът на публична продан на недвижим имот черпи своето право на собственост, както и плащанията на работодателя, извършени на основание получено запорно съобщение.

Тази логика, пренесена на плоскостта на т. 10 от диспозитива на Тълкувателното решение, ясно показва зависимостта между изискването за преценка относно валидността на изпълнителните действия и онези юридически факти по прекратеното поради перемция изпълнително производство, които могат да прекъснат погасителната давност на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Въпросът за изискването за валидност, изразяващо се в преценката за липса на прекратено изпълнително производство в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и настъпило поради това обезсилване по право на всички изпълнителни действия, е преюдициален относно поставянето на въпроса дали погасителната давност въобще някога е била прекъсвана в рамките на изпълнителното производство на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Налага се изводът, че ако е налице прекратяване в хипотезата на перемция, тогава няма да има каквито и да е било валидни изпълнителни действия по смисъла на т. 10 от диспозитива на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС и погасителната давност никога няма да е била прекъсвана по време на неговата висящност на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД.

Съгласно Постановление № 3 от 18.11.1980 г., по гр. д. № 3/80 на Пленума на ВС, погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес. Това Постановление действа до 25.06.2015 г., когато с Тълкувателно решение № 2/2013 г. същото е обявено за изгубило сила.

В настоящият казус спорен е въпросът относно момента, от който започва да тече погасителната давност по отношение на процесните вземания. Прекратяването на изпълнителното производство не е обвързване с прекъсване на давностния срок, като съдът приема, че новата давност е започнала да тече от последното предприето валидно действие по принудително изпълнение. В случая последното валидно изпълнително действие, извършено по образуваното изпълнително дело, е налагането на запор върху МПС собственост на длъжника, от дата 31.10.2014  г. В този смисъл е и установеното в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 г., постановено от ОСГТК на ВКС, задължително за прилагане в практиката на съдилищата. От този момент започва да тече нов давностен срок. Към този момент обаче, все още е било в сила Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд и до неговата отмяна на 25.06.2015 г. давност не е текла, тъй като е било налице висящо изпълнително производство. Предвид факта, че изпълнителното дело е прекратено по силата на закона – чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК с изтичане на две години от датата на последното (и единствено) валидно изп. действие на 01.11.2016 г. при действието на Тълкувателно решение 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, то срокът на погасителната давност по отношение на процесните вземания на въззивника/ищец е започнал да тече на 25.06.2015 г.

Постоянна е практиката на настоящия въззивен състав е, че влязлата в сила заповед за изпълнение (в резултат на липса на подадено възражение по чл. 414 ГПК) не представлява съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД и, че във всички случаи срокът на погасителна давност съвпада с давностния срок за погасяване на процесното вземане, който за вземанията за главницата (топлинна енергия), така и за мораторните лихви е 3-годишен. В случая е неприложим чл. 117, ал. 2 ЗЗД, тъй като тази разпоредба касае случаите, когато вземането е  установено със съдебно решение, каквато не е настоящата хипотеза. Влязлата в сила заповед не е постановена в спорно исково производство и не се ползва със сила на пресъдено нещо, като няма разпоредба, приравняваща стабилизираната заповед за изпълнение на влязло в сила решение. В тази връзка съдът намира за неоснователни доводите, че спрямо главницата и лихвата е приложима общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД.

Съдът приема, че ответникът/въззиваем, чиято е доказателствената тежест, не е доказал да е извършил други действия (извън коментираните вече и разгледаните доводи по-горе относно предприетите последващи изпълнителни действия след перемцията), които са били годни да прекъснат и/или да доведат спиране на давността през релевантния период. Поради това подаването от взискателя на молбата от 21.12.2016 г. с искане за прилагане на конкретно изпълнително действие не е могло да има ефекта по чл. 116, б. „в“ ЗЗД на прекъсване на вече изтеклата давност. Същевременно процесните вземания за главница и мораторна лихва не са погасени чрез осъществяване на изпълнителни способи (плащане вследствие на наложените по изп. дело запори върху тр. възнаграждение на длъжника), поради което към момента на подаване на исковата молба – 26.09.2019 г. давностните срокове са изтекли по отношение главницата и мораторната лихва. Исковата молба е подадена на 26.09.2019 г. (имаща значение на изявление по чл. 120 ЗЗД), т.е. след изтичане на три години на задълженията за главница и мораторна лихва по процесния изп. лист. Изискуемото от чл. 120 ЗЗД волеизявление (позоваване) не е елемент от фактическия състав на погасителната давност, като при наличие на позоваване, правните последици – погасяване на вземането – се зачитат от момента на изтичане на законно определения давностен срок – в случая на 25.06.2018 г. Като последица от изтеклия давностен срок, процесните вземания на ответника за сумата 2995.97 лв. – главница, за които е издаден изпълнителен лист въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, са погасени по давност съобразно чл. 111 от ЗЗД. Съгласно чл. 119 ЗЗД с погасяване на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания за сумата 497.04 лв. – мораторна лихва, а оттам и се погасява правото на кредитора да иска принудително изпълнение на притезателното право, и предявеният иск по чл. 439 ГПК е основателен.

Относно вземането за разноски обаче е приложима общата петгодишна давност по чл. 110 ЗДД и същото не е погасено към датата на подаване на отговора на исковата молба – 08.11.2019 г. Касае се за самостоятелно вземане, което не попада в обхвата на приложение на разпоредбата на чл. 111 ЗЗД.

По изложените съображения съдът намира, че решението в частта му, с която е отхвърлен искът за сумата от 219.86 лв., представляващи направени разноски в заповедното производство следва да се потвърди. В останалата му част решението следва да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което искът за недължимост на сумите 2995.97 лв. – главница и 497.04 лв. – мораторна лихва да бъде уважен.

С оглед този изход на процеса, ищецът има право да му бъдат присъдени направените разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, съразмерно с уважената част от иска, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, а от своя страна, ответникът има право на разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. Съгласно представените списъци по чл. 80 от ГПК ищецът/жалбоподател е направил разходи пред Районния съд в размер на 872.51 лв. и 524.26 лв. разноски във въззивното производство. Ответното дружество е направило разноски в размер на 100 лв. пред Районния съд и 200 лв. пред Окръжния съд. Предвид изхода на спора „Топлофикация Перник“ АД, дължи на А.И.С. сумата от 820.16 лв. направени разноски в първоинстанционното производство и сумата от 492.80 лв. разноски във въззивното производство, а жалбоподателят дължи на въззиваемото дружество 6 лв. разноски в първоинстанционното производство и сумата от 12 лв. направени разноски в настоящото производство.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

По изложените съображения Окръжен съд Перник

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение № 2051 от 03.01.2020 г., постановено по гр. д. № 5507 по описа на Районен съд Перник за 2019 г., в частта, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 439, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, предявени от А.И.С.,***, срещу „Топлофикация-Перник“ АД, със седалище и адрес на управление гр. Перник, кв. „Мошино”, ТЕЦ „Република”, за признаване на установено в отношенията между страните, че ищцата не дължи поради погасяване по давност на вземанията за сумата размер на 2995.97 лв. – главница, представляваща стойност на топлинна енергия за топлоснабден имот, намиращ се на адрес *** за периода от 01.05.2011 г. до 30.04.2013 г., както и сумата 497.04 лв., представляваща изтекла лихва върху горната главница за периода от 30.06.2011 г. до 25.03.2014 г., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА за установено на основание чл. 439, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, че А.И.С.,***, не дължи на „Топлофикация Перник“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. Перник, кв. „Мошино“, „ТЕЦ Република“, представлявано от Изпълнителния директор инж. Л.В.С., сумата от 2995.97 лв. – главница, представляваща стойност на топлинна енергия за топлоснабден имот, намиращ се на адрес *** за периода от 01.05.2011 г. до 30.04.2013 г., както и сумата 497.04 лв., представляваща изтекла лихва върху горната главница за периода от 30.06.2011 г. до 25.03.2014 г., които суми са подробно описани в изпълнителен лист от 19.09.2014 г. и заповед за изпълнение, издадени по ч. гр. д. № 03109 по описа на Районен съд Перник за 2014 г., въз основа, на който е образувано изп. д. № 20147530401734 по описа на ЧСИ С.Б., с рег. № *** на КЧСИ и район на действие Окръжен съд Перник, поради погасяването им по давност.

ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му обжалвана част.

ОСЪЖДА „Топлофикация Перник“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. Перник, кв. „Мошино“, „ТЕЦ Република“, представлявано от Изпълнителния директор инж. Л.В.С. да заплати на А.И.С.,*** сумата от 820.16 лв. разноски пред Районен съд Перник, както и сумата от  492.80 лв. разноски в производството пред Окръжен съд Перник.

ОСЪЖДА А.И.С.,*** да заплати на „Топлофикация Перник“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. Перник, кв. „Мошино“, „ТЕЦ Република“, представлявано от Изпълнителния директор инж. Л.В.С. сумата от 6 лв. разноски пред Районен съд Перник, както и сумата от 12 лв. разноски пред Окръжен съд Перник.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Препис от настоящото Решение да се връчи на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                            ЧЛЕНОВЕ:   1.                             2.