№ 2580
гр. София, 29.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на седми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
Ирина Стоева
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20221100500621 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20187075/17.09.2021 г., постановено по гр. д. № 7224/21
г. по описа на СРС, 72 състав, поправено с решение № 20211882/15.11.2021 г.,
е признато за установено по предявения от Д. М. Д. иск с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 55, ал. 1 ЗЗД, че ответникът „П.К.Б.“ ЕООД му
дължи сумата от 2127,21 лв., представляваща платена без основание сума по
нищожно споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги от
19.12.2018 г. към договор за потребителски кредит № **********/19.12.2018
г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 48293/20 г. на СРС, като е отхвърлен искът за
разликата до пълния предявен размер от 3143,52 лв. С решението „П.К.Б.“
ЕООД е осъдено да заплати на Д. М. Д. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата
от 42,54 лв. – разноски за исковото производство и сумата от 42,54 лв. –
разноски за заповедното производство, както и на адвокат К. И. Б. на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 230,08 лв. –
за заповедното производство и на адвокат С.В.В. на основание чл. 38, ал. 2 ЗА
адвокатско възнаграждение в размер на 304,51 лв. – за исковото
1
производство, а Д. М. Д. е осъден да заплати на „П.К.Б.“ ЕООД на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 32,33 лв. – разноски по делото.
С определение № 20209159/09.11.2021 г., постановено по гр. д. №
7224/21 г. по описа на СРС, 72 състав, е отхвърлена молбата на „П.К.Б.“
ЕООД за изменение на решението в частта за разноските, които е осъден да
заплати на ищеца за адвокатско възнаграждение в исковото и взаповедното
производство.
Постъпила е въззивна жалба от Д. М. Д. срещу решение №
20187075/17.09.2021 г., постановено по гр. д. № 7224/21 г. по описа на СРС,
72 състав, в отхвърлителната му част. Твърди, че решението в обжалваната му
част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и
процесуалния закон. Поддържа, че съдът правилно е приел, че
споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги от
19.12.2018 г., сключено към договор за потребителски кредит №
**********/19.12.2018 г., по силата на което кредитополучателят е следвало
да заплати допълнително 3143,52 лв. – възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги, е нищожно, поради което платената на „П.К.Б.“ ЕООД
сума е без основание. Твърди, че неправилно съдът е приел, че само част от
платената сума по процесното споразумение подлежи на възстановяване.
Посочва, че неправилно съдът е приел, че ищецът е погасил само
падежиралите вноски по погасителния план, както и че в исковата молба не са
наведени твърдения за пълното погасяване на кредита, в т. ч. и вноските по
нищожното споразумение. Твърди, че първоначално погасяването е
извършвано ежемесечно съгласно погасителния план, а на 29.05.2020 г. – с
една обща вноска в размер на 4160,41 лв. Поддържа, че от платежното
нареждане за банков превод от 29.05.2020 г. се установява, че „П.К.Б.“ ЕООД
е получило по банков път от Д. Д. сумата от 5372,89 лв., с посочено
основание – погасяване по договори № ********** и №
**********, като по този начин сумата по процесния договор и споразумение
за пакет от допълнителни услуги към него е погасена изцяло. Иска се от съда
да постанови решение, с което да отмени като неправилно решението в
обжалваната му част, и вместо него да постанови друго решение, с което да
уважи иска за разликата над сумата от 2127,21 лв. до пълния размер от
3143,52 лв. Претендира разноски.
2
Въззиваемата страна – „П.К.Б.“ ЕООД е подала отговор на въззивната
жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, в който поддържа становището, че
решението в обжалваната му част е правилно и следва да бъде потвърдено.
Твърди, че с извършеното на 01.06.2020 г. пълно предсрочно погасяване на
кредита със сумата от 4211,81 лв. са покрити следните дължими от ищеца
суми – 3489,24 лв. – остатъчна главница; 329,52 лв. – падежирали непогасени
задължения към датата на пълното предсрочно погасяване – 16 – та
погасителна вноска с падеж – 05.05.2020 г.; 107,74 лв. – за текуща
възнаградителна лихва, считано от падежната дата на 16 – та погасителна
вноска до датата на извършване на пълното предсрочно погасяване; 87,32 лв.
– за текущо възнаграждение по предоставени допълнителни услуги, считано
от падежната дата на 16 – та погасителна вноска до датата на извършване на
пълното предсрочно погасяване; 34,89 лв. – обезщетение за кредитора по чл.
32 ЗПК и 4,77 лв. – лихви за просрочие. Твърди, че за предоставения
пакет от допълнителни услуги ищецът е заплатил сумата в общ размер от
2127,21 лв.. Поддържа, че не е налице основание ищецът да претендира
връщане на платена без основание сума над присъдения с решението размер
от 2127,21 лв. до сумата от 3143,52 лв., тъй като същата не е реално платена.
Претендира разноски. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Постъпила е и частна жалба от „П.К.Б.“ ЕООД срещу определение №
20209159/09.11.2021 г., постановено по гр. д. № 7224/21 г. по описа
на СРС, 72 състав, с което е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК за
изменение на решението в частта за разноските за адвокатско възнаграждение
за исковото и за заповедното производство. Твърди, че неправилно в
обжалваното определение е определен размера на адвокатското
възнаграждение, както и че не е разгледано възражението за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение. Твърди, че адвокатското
възнаграждение с оглед липсата на фактическа и правна сложност на делото
не следва да бъде определяно в максимален размер, а дори и да се приеме, че
адвокатското възнаграждение за исковото производство следва да бъде в
размер на 300 лв. съгласно чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната
помощ, то съобразно отхвърлената част от иска възнаграждението следва да
бъде определено в размер на 203,01 лв., а не в присъдения размер от 304,51
лв. Аналогично счита, че адвокатското възнаграждение за заповедното
производство с оглед липсата на фактическа и правна сложност на делото не
3
следва да бъде определяно в максимален размер, а дори и да се приеме, че
адвокатското възнаграждение за заповедното производство следва да бъде в
максимален размер съгласно чл. 26 от Наредбата за заплащането на правната
помощ, то съобразно отхвърлената част от иска възнаграждението следва да
бъде определено в размер на 121,81 лв., а не в присъдения размер от 230,08
лв. В случай, че се приеме, че възнаграждението следва да бъде определено
по реда на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, то с оглед материалния интерес по делото и
отхвърлената част от исковата претенция, дължимото възнаграждение за
исковото производство следва да бъде определено в максимален размер от
209,80 лв. на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, а за заповедното
производство – в размер на 104,90 лв. – на основание чл. 7, ал. 7 от Наредбата.
Иска се от съда да отмени обжалваното определение като неправилно и
вместо това да постанови друго, с което да измени решение №
20187075/17.09.2021 г., постановено по гр. д. № 7224/21 г. по описа на СРС,
72 състав, в частта му за разноските. Претендира разноски. Прави възражение
по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Ответникът по частната жалба – Д. М. Д. е подал отговор на частната
жалба в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, в който поддържа становището, че
обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че в случая не намира приложение Наредбата за заплащането на
правната помощ, а Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, към която препраща чл. 36, ал. 2 ЗА. Твърди,
че съдът правилно е определил размера на адвокатското възнаграждение,
съразмерно с уважената част от иска.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, след като взе предвид доводите на
страните и като обсъди събраните по делото доказателства съгласно
разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено
следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът Д. М. Д. твърди, че е сключил с ответника „П.К.Б.“ ЕООД
договор за потребителски кредит № **********/19.12.2018 г. и споразумение
за предоставяне на пакет от допълнителни услуги от 19.12.2018 г. към него.
4
Посочва, че по силата на договора на потребителски кредит ответното
дружество му е предоставило заем в размер на 5000 лв. – главница, при
следните условия: срок на кредита – 36 месеца, ГПР – 49,89 %, годишен
лихвен процент – 41,17 %, лихвен процент на ден – 0,11 % и размер на
вноската по кредита – 243,98 лв. Твърди, че на основание споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги от 19.12.2018 г.
кредитополучателят е следвало да заплати допълнително 3143,52 лв. –
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, като плати по още
87,32 лв. към всяка месечна вноска за пакета от допълнителни услуги.
Посочва, че след сключване на договора за потребителски кредит и
споразумението към него е погасил изцяло всички вноски по кредита, в т. ч. и
вноските по пакета от допълнителни услуги, като погасяването е извършено
първоначално ежемесечно по погасителния план, а на 29.05.2020 г. – с една
обща вноска от 4160,41 лв. Счита, че неоснователно е заплатил 36 бр. вноски
по 87,32 лв. по споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги от 19.12.2018 г., тъй като същото е нищожно, поради което платената
сума в общ размер от 3143,52 лв. е платена без основание и подлежи на
връщане. Твърди, че въз основа на заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е било образувано ч. гр. д.
№ 48293/20 г. по описа на СРС, 72 състав, по което е била издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК за заплащане на процесната сума, както и че след
подадено възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК са дадени указания за
предявяване на иск за установяване на съществуването на процесното
вземане. Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за
установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата в размер
на 3143,52 лв., представляваща платена без основание по нищожно
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги от 19.12.2018
г. към договор за потребителски кредит № **********/19.12.2018 г.
Претендира разноски. Процесуалният представител на ищеца претендира
заплащането на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
Ответникът – „П.К.Б.“ ЕООД е подал отговор на исковата молба в срока
по чл. 131, ал. 1 ГПК. Твърди, че сумата по процесното споразумение е
дължима като възнаграждение за предоставените с него пет услуги. Оспорва
иска и по размер, като твърди, че ищецът предсрочно е погасил кредита, а по
споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги е погасил
5
сумата от 2127,21 лв. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.
Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
По делото се установява, че на 19.12.2018 г. между страните е сключен
договор за потребителски кредит № ********** и споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги към него.
Не се спори между страните, че съгласно договора на потребителски
кредит „П.К.Б.“ ЕООД е предоставило на Д. М. Д. заем в размер на 5000 лв. –
главница, при следните условия: срок на кредита – 36 месеца, ГПР – 49,89 %,
годишен лихвен процент – 41,17 %, лихвен процент на ден – 0,11 % и размер
на вноската по кредита – 243,98 лв. Общият размер на дължимата сума по
кредита, ведно с възнаградителната лихва, възлиза на сумата от 8783,28 лв.,
платима на 36 месечни вноски.
Съгласно споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги
към договора от 19.12.2018 г. Д. М. Д. е следвало да заплати на „П.К.Б.“
ЕООД допълнително сумата от 3143,52 лв. – възнаграждение за закупен пакет
от допълнителни услуги, изразяващи се в приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит, възможност за отлагане на определен
брой погасителни вноски, възможност за намаляване на определен брой
погасителни вноски, възможност за смяна на дата на падеж, улеснена
процедура за получаване на допълнителни парични средства, или по 87,32 лв.
месечно, платими заедно с месечните вноски.
Общият размер на задължението по кредита и по пакета от
допълнителни услуги възлиза на сумата от 11 926,80 лв., а на месечната
вноска – 331,30 лв.
От удостоверение от 28.05.2020 г., издадено от „П.К.Б.“ ЕООД, се
установява, че към 28.05.2020 г. размерът на задължението на
кредитополучателя по договор за кредит № ********** е 1212,48 лв., а по
договор за кредит № ********** – 4160,41 лв.
Видно от платежно нареждане от 29.05.2020 г. Д. М. Д. е платил на
„П.К.Б.“ ЕООД сумата от 5372,89 лв., с посочено основание за плащане –
„пог. дог. ********** и **********“.
С отговора на исковата молба „П.К.Б.“ ЕООД признава, че по
споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги към
договора от 19.12.2018 г. Д. М. Д. е заплатил сумата от 2127,21 лв.
6
При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът
приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК
от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен
контрол съдебен акт.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че
решението е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми от
първоинстанционния съд. Решението в обжалваната му част е правилно, като
на основание чл. 272 ГПК съдът препраща към мотивите му.
Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, по отношение
на правилността на решението в обжалваната му част, въззивният съд намира
следното:
Във въззивното производство не са спорни между страните следните
обстоятелства: че е сключен договор за потребителски кредит №
**********/19.12.2018 г., съгласно който ищецът е получил заем в размер на
5000 лв., който е следвало да върне ведно с уговорената договорна
възнаградителна лихва на 36 месечни вноски, платими до 05.01.2022 г.; че
към договора на 19.12.2018 г. е сключено споразумение за предоставяне на
пакет от допълнителни услуги срещу заплащането на възнаграждение в
размер на 3143,52 лв., платимо заедно с месечните вноски; че ищецът е
платил сумата от 5372,89 лв., с която е погасил предсрочно задълженията си
по договор за кредит № ********** и договор за кредит № **********, на
29.05.2020 г.
Процесният договор № **********/19.12.2018 г. представлява договор
за потребителски кредит, поради което за валидността му и правните му
последици са приложими изискванията на специалния закон - ЗПК /в
релевантната му за периода редакция/. Всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
7
на този закон, е нищожна съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Съгласно чл. 10а, ал. 1 и 2 ЗПК кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора
за потребителски кредит, освен тези за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Видът, размерът и действието, за което се събират
такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора
за потребителски кредит /чл. 10а, ал. 4 ЗПК/.
В случая, в процесния договор е уговорено заплащането на
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в общ размер от
3143,52 лв., без да е посочена цената на всяка една от услугите поотделно, а в
противоречие с императивната разпоредба на чл. 10а, ал. 4 ЗПК е посочено
общо възнаграждение.
Освен това е уговорено заплащането на възнаграждение от потребителя
да е дължимо само за възможността за предоставянето на тези услуги, като е
без значение дали те ще бъдат ползвани реално. Същевременно принципът на
добросъвестност и справедливост при договарянето изискват потребителят да
заплати такса за реалното ползване на определена услуга, а не за
хипотетичното й ползване.
В случая, изброените в споразумението допълнителни услуги по своята
същност представляват действия, целящи осигуряване на изпълнението на
задълженията на потребителя по договора. Тези дейности имат за цел да
помогнат на кредитора да управлява по – добре договора, както и
изплащането на сумите по него. Събирането на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита, обаче е изрично
забранено с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
Следователно включването на пакета допълнителни услуги срещу
заплащането на възнаграждение е от една страна в противоречие със закона,
тъй като кредиторът няма право да събира такси за усвояване и управление на
кредита, а от друга страна – заобикаляне на закона, тъй като тези разходи са
разходи по заема и би следвало да бъдат отчетени при формиране на
годишния процент на разходите.
Ето защо, споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги е нищожно като противоречащо на закона – чл. 10а, ал. 2 и 4 ЗПК, а
сумите за възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, платени по него,
са платени без основание и подлежат на връщане.
Спорният въпрос по делото касае размера на платените суми за
възнаграждение за пакет от допълнителни услуги по процесното
споразумение, респ. размера на подлежащите на връщане на суми като
платени без основание.
В случая, от удостоверение от 28.05.2020 г., издадено от „П.К.Б.“ ЕООД,
се установява, че към 28.05.2020 г. размерът на задължението на
кредитополучателя по договор за кредит № ********** е 1212,48 лв., а по
8
договор за кредит № ********** – 4160,41 лв.
От платежно нареждане от 29.05.2020 г. се установява, че Д. М. Д. е
платил на „П.К.Б.“ ЕООД сумата от 5372,89 лв., с посочено основание за
плащане – „пог. дог. ********** и **********“, т. е. с плащането, извършено
на 29.05.2020 г., са погасени задължения по договор за кредит № **********
в размер на 1212,48 лв. и по договор за кредит № ********** – 4160,41 лв.
Същевременно волеизявлението на „П.К.Б.“ ЕООД, направено с
отговора на исковата молба, че Д. М. Д. е заплатил сумата от 2127,21 лв. по
споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги от
19.12.2018 г., следва да се цени като признание на неизгоден за него факт,
както правилно е приел първоинстанционният съд, предвид липсата на
доказателства за плащане в по – голям размер.
Предвид изложеното по – горе, предявеният иск с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен до размера на сумата от 2127,21 лв.,
представляваща платена без основание сума по нищожно споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги от 19.12.2018 г. към договор
за потребителски кредит № **********/19.12.2018 г., за която сума е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.
гр. д. № 48293/20 г. на СРС, а за разликата над сумата от 2127,21 лв. до
пълния предявен размер от 3143,52 лв. искът следва да се отхвърли като
неоснователен.
Поради съвпадение в крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд решение № 20187075/17.09.2021 г., постановено по
гр. д. № 7224/21 г. по описа на СРС, 72 състав, поправено с решение №
20211882/15.11.2021 г., следва да бъде потвърдено като правилно в
обжалваната му част.
По частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК:
Частната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 248, ал. 3 ГПК от
процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен контрол
съдебен акт.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.
Неоснователно е възражението на частния жалбоподател „П.К.Б.“
ЕООД, че по отношение на размера на адвокатското възнаграждение за
9
оказана безплатна правна помощ на страна в производството по делото на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА, е приложима Наредбата за заплащане на правната
помощ. В случая, адвокатското възнаграждение се дължи на адвоката, оказал
безплатна правна помощ, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, като
възнаграждението се определя от съда в размер не по – нисък от предвидения
в Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА, и се осъжда другата страна да го заплати –
арг. от чл. 38, ал. 2, изр. 2 ЗА. Нормата на чл. 36, ал. 2 ЗА препраща към
Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, а не към Наредбата за заплащането на правната помощ. Ето
защо, правилно първоинстанционният съд е определил размера на
адвокатското възнаграждение съобразно материалния интерес по делото по
реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения – за исковото производство /450,05 лв./ и по
реда на чл. 7, ал. 7 във вр. с ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения – за заповедното
производство /231,21 лв./. Правилно размерът на адвокатското
възнаграждение за исковото и за заповедното производство е изчислен
съразмерно с уважената част от иска.
Предвид изложеното по – горе, частната жалба от „П.К.Б.“ ЕООД срещу
определение № 20209159/09.11.2021 г., постановено по гр. д. № 7224/21 г. по
описа на СРС, 72 състав, с което е отхвърлена молбата по чл. 248 ГПК за
изменение на решението в частта за разноските за адвокатско възнаграждение
в исковото и заповедното производство, следва да се остави без уважение
като неоснователна.
По разноските във въззивното производство:
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК въззивникът
Д. М. Д. следва да бъде осъден да заплати на „П.К.Б.“ ЕООД сумата от 100 лв.
– разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20187075/17.09.2021 г., постановено по
гр. д. № 7224/21 г. по описа на СРС, 72 състав, поправено с решение №
20211882/15.11.2021 г. по гр. д. № 7224/21 г. по описа на СРС, 72 състав, в
10
обжалваната му част.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба от „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК:
****, срещу определение № 20209159/09.11.2021 г.,
постановено по гр. д. № 7224/21 г. по описа на СРС, 72 състав, с което е
оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК за изменение на решението в
частта за разноските за адвокатско възнаграждение за исковото и заповедното
производство.
ОСЪЖДА Д. М. Д., ЕГН: **********, с настоящ адрес: с. Щръклево,
община Иваново, ул. ****, да заплати на „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК: ****, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ж. к. ****, на основание чл. 78,
ал. 8 ГПК сумата от 100 лв. – разноски за юрисконсултско възнаграждение за
въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11