Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 20.06.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на втори април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Пламен Генев
при секретаря К.Лозева, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №15903 по описа за 2018 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 28.08.2018 год., постановено
по гр.дело №9440/2017 год. по описа на СРС, ГО, 26 с-в, е признато за
установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Р.Е.“ ЕООД срещу Н.Г.П.
искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 6 599 лв. – получена без основание с платежни нареждания: 4 985
лв. – 02.06.2016 год. и 1 614 лв. – на 02.06.2016 год., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.дело №54996/2016 год. по описа на СРС, ГО, 26 с-в – 30.09.2016 год. и
сумата от 89.83 лв. – обезщетение за
забава в размер на законната лихва за периода от 28.07.2016 год. до 14.09.2016
год., като ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото и в заповедното производство в общ размер на
1 233.96 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника Н.Г.П.. Жалбоподателят поддържа, че последното му
уведомяване на насрочено съдебно заседание в първоинстанционното производство
било за 16.04.2018 год. На 13.04.2018 год. подал молба за отлагане на
заседанието поради влошаване на здравословното му състояние, както и това на
неговия процесуален представител. Въпреки това в нарушение на чл. 142, ал. 2 ГПК първоинстанционният съд обявил делото за решаване. След това делото било
насрочено за открито съдебно заседание на 23.04.2018 год., но не бил уведомен
за това в нарушение на чл. 142, ал. 4 ГПК, с което било ограничено правото му
защита и възможността да ангажира доказателства. Освен това СРС не се бил
произнесъл по направеното искане за спиране на производството по делото до
приключването на наказателното дело. Ето защо моли обжалваното решение да бъде
отменено, а исковете – отхвърлени.
Ответникът
по жалбата „Р.Е.“ ЕООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че ответникът бил редовно уведомен за насроченото на 16.04.2018 год.
открито съдебно заседание, а съгласно чл. 142, ал. 3 ГПК той се смятал призован
за следващото открито съдебно заседание, проведено на 23.04.2018 год.,
независимо от причината за отлагането му. Липсвали надлежни писмени
доказателства за наличието на твърдените от ответника и процесуалния му
представител пречки за явяване в съдебното заседание от 16.04.2018 год. В тази
връзка следвало да се има предвид и разпоредбата на чл. 18, ал. 2 от Наредба за
медицинската експертиза. Нямало основание и за спиране на исковото производство
до приключването на досъдебно производство №152/2016 год. по описа на ОД МВР –
Хасково, тъй като по последното не се установявали обстоятелства, които са от
значение за изхода от настоящия граждански процес. Правнорелевантните за спора
факти и обстоятелства били безспорно установени и не били престъпни. Претендира
и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени са за разглеждане по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема,
че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни правни
норми.
Решението е и правилно, като на
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се посочи следното:
С протоколно определение от 12.03.2018 год., постановено
по процесното първоинстанционно дело, е бил даден ход на устните състезания, като
СРС е обявил, че ще се произнесе с решение.
С определение от 16.03.2018 год., СРС е отменил
горепосочения съдебен акт и е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно
заседание на 16.04.2018 год., в 9.00 ч., като е указал призоваване на страните.
На ответника е била надлежно връчена призовка за съдебното заседание на
02.04.2018 год. /обстоятелство, което не се оспорва/, като на 13.04.2018 год.
същият е подал молба, с която е поискал отлагане на делото поради влошаване на здравословното му състояние и
това на процесуалния му представител – адв. Адриана Д., като е представил 2 бр.
болнични листове и 1 бр. амбулаторен лист.
В съдебното заседание, проведено на 16.04.2018 год., не е
бил даден ход на делото, като същото е било отложено за 23.04.2018 год., в 9.30
ч.
Нито ответникът, нито неговият пълномощник са се явили в
съдебното заседание, проведено на 23.04.2018 год., в което СРС е отменил
определението си, с което в полза на ответника са били допуснати двама
свидетели, изключил е представения към писмения отговор договор на английски
език /който не е бил придружен от надлежен превод на български език/, дал е ход
на устните състезания и е обявил, че ще се произнесе с решение.
При тези данни настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на чл. 142, ал. 2 ГПК – изтъкнатата
от ответника пречка за провеждане на съдебното заседание на 16.04.2018 год. е
била счетена за неотстранима, поради което делото е било отложено. По силата на
разпоредбата на чл. 142, ал. 3 ГПК, при отлагане на делото съдът обявява датата
на следващото съдебно заседание, за което страните се смятат призовани. Законът
не изисква изпращането на призовки за новото съдебно заседание на вече редовно
призованите страни, които по някаква причина не са се явили в откритото съдебно
заседание, като те трябва да проявят процесуална активност да се информират за
новата дата. Изключение от това правило е предвидено в чл. 142, ал. 4 ГПК –
призоваване на страните се налага само в случай, че определянето на друга дата
на открито съдебно заседание стане в закрито заседание /каквато хипотеза в
частност не е налице/. Следователно не са нарушени правилата, гарантиращи
участието на ответника в първоинстанционното производство /респ. не е налице и основание
за ново установяване на релевантни за спора факти от въззивния съд/.
По отношение на останалите оплаквания във въззивната
жалба следва да се посочи, че производството по делото не се спира при наличие
на данни за висящо досъдебно производство, тъй като няма образувано наказателно
дело по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Съдът винаги спира производството
на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК и без наличие на образувано наказателно
дело и независимо дали е образувано досъдебно производство, когато по делото се
разкрият престъпни обстоятелства и изходът от гражданския спор зависи от
установяването им по надлежния ред, какъвто не е настоящия случай – посочените
в представеното постановление от 17.09.2016 год. на ОП – Хасково данни за
престъпления по чл. 249 и/или 319б, ал. 1 НК нямат отношение към фактическите
състави на претендираните вземания.
Както вече бе посочено по-горе, по отношение на правилността
на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата
основания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма или когато следи за защита на интереса на определени
частноправни субекти. Извън тези две хипотези при решаване на делото по
същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените
във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и
обосноваността само на посочените негови фактически констатации. В този смисъл
са задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
1/2013 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 г., ОСГТК. Поради това и доколкото в
случая неправилността на обжалваното решение е обоснована от жалбоподателя
/ответника/ единствено с допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния
съд, които оплаквания обаче с оглед приетото по-горе се явяват неоснователни,
то въззивният съд дължи произнасяне по съществото на делото, като формира
собствени изводи по съществото на материалноправния спор въз основа на
установените от първоинстанционния съд факти и обстоятелства, независимо дали
потвърждава или отменя решението /арг. от чл. 271, ал. 1 ГПК/. Предвид
характеристиките на въззивното производство като ограничен въззив, въззивната
инстанция следва да постанови решението си при съобразяване на фактите,
установени по делото. В частност дейността на въззивния съд се изчерпва с
извършване на правилната според него правна квалификация и субсумиране на
събрания фактически и доказателствен материал под приложимата според въззивния
съд материалноправна норма, т.е. гарантиране на съответстващи на установените
факти правни изводи /ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят
само до установяване на фактическата страна по спора/.
Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква
предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е.,
когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго /типичен случай е получаването
на нещо въз основа на нищожен акт, като е възможно също предаването да е
станало и без наличието на някакво правоотношение – както се твърди в частност
– виж т. 1 от Постановление № 1 от
28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС, както и Решение
№ 72 от 29.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 402/2012 г., IV г. о., ГК/. Освен това основанието трябва да липсва не само при получаване на
имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на
даденото.
Съгласно правилото на чл. 154,
ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е било да установи при условията на пълно и главно
доказване плащането на процесните суми, а ответникът – наличието на основание
за получаването или задържането им.
При установените
по делото фактически положения – че на 02.06.2016 год. ищецът е превел по
банковата сметка на ответника процесните суми: 4 985 лв. – със записано
основание на банковия превод „заплащане на заплата за м.01 – 05.2016 год.“ и
1 614 лв. – със записано основание на банковия превод „захранване“
/преводите са извършени от „И.“ АД по нареждане на ищеца в банковата сметка на
ответника в „П.И..Б.“ АД/, че го е поканил да ги върне с нотариална покана,
която е била получена на 27.07.2016 год. и при липсата на каквито да било данни
за наличие на някакво правоотношение между страните, с оглед на което са
преведени и получени горепосочените суми, то осъществена се явява хипотезата на
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и ищецът се легитимира като кредитор на претендираните
главни вземания в общ размер на 6 599 лв., ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК до окончателното им изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК, както и на
вземане за обезщетение за забава в размер на законната лихва в размер на 89.83 лв.,
тъй като длъжникът е бил поставен в забава /чл. 84, ал. 2 ЗЗД/, както по
същество е приел и първоинстанционният съд.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
При този изход на спора жалбоподателят няма право на
разноски.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 28.08.2018 год.,
постановено по гр.дело №9440/2017 год. по описа на СРС, ГО, 26 с-в.
Решението не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/