СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI "Е" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на дванадесети април през две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
при участието на
секретаря Елеонора Георгиева, разгледа докладваното от мл. съдия Миразчийска въззивно гражданско дело № 14128 по описа на съда за 2018 г. и взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 458398
от 26.07.2018 г.,
постановено по гр.д. № 17650/2017 г. по описа на СРС, ГО, 87 състав, са
отхвърлени предявените от „Б.2.“ ЕООД срещу З.Ц.М. Х.искове с правно основание чл. 422, ГПК, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1, вр. чл. 99 ЗЗД за признаване на установено в
отношенията между страните, че З.Ц.М. Х.дължи на „Б.2.“ ЕООД сумата в общ
размер на 29,20 лв. с вкл. ДДС, представляваща задължение по фактура №
**********/15.11.2013 г., издадени във връзка с ползвани мобилни услуги по
Договор/Заявка № **********/08.07.2010/10940082 от 08.07.2010 г. и
Заявление/Договор № 760412643427012012-24048303 от 27.01.2012 г. за отчетен
период от 15.10.2013 г. до 14.11.2013 г., ведно със законната лихва за периода
от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда - 17.11.2016 г.
до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК в производството по ч. гр. д. № 65714/2016 г.
по описа на СРС, 87 състав, като неоснователни.
Срещу
решението е подадена въззивна жалба в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от ищеца „Б.2.“ ЕООД. Във въззивната жалба се излагат доводи за
неправилност и необоснованост на решението. Твърди се, че извновено надлежно
прехвърляне на вземанията от страна на „Българска телекомуникационна компания”
ЕАД в полза на първия „СГГ.“ ООД е
неправилен. Релевират се доводи, че този въпрос не е спорен по делото.
В
законоустановения срок ответникът по жалбата не е депозирал писмен отговор на
въззивната жалба.
Софийски градски съд,
след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт,
поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо.
СРС е сезиран с обективно съединени установителни
искове с правно основание чл. 422, ГПК, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1, вр.
чл. 99 ЗЗД. В исковата молба ищецът твърди, че по силата на Договор за
прехвърляне на вземания от 12.05.2016 г. е придобил от „СГГ.“ ООД вземания
срещу ответника по делото. Сочи, че неговият праводател „СГГ.“ ООД е придобил
процесните вземания по силата на Договор за прехвърляне на вземания (цесия) от
29.05.2015 г. от „БТК“ ЕАД, които
представляват вземания по сключен с ответника по Договор за предоставяне на
мобилни услуги.
В законоустановения срок ответникът не е депозирал
отговор на исковата молба, но във възражението по чл. 414 ГПК твърди, че не дължи вземанията по
процесната фактура. Поддържа, че не е уведомен надлежно за извършена цесия.
Прави възражение за изтекла тригодишна погасителна давност.
Основателността на предявените установителни искове се
обуславя от осъществяването в обективната действителност на следните материални
предпоставки (юридически факти): валидно облигационно правоотношение по договор
за телекомуникационни услуги, по силата на който в полза на ответника са
предоставени услуги, като за него е възникнало задължение да заплати стойността
на същите в определени размери; валидно сключен договор за цесия, с който са
прехвърлени вземанията и за която длъжникът да е надлежно уведомен. Съобразно
разпоредбата на чл. 154 ГПК ищецът следва да установи горепосочените
обстоятелства при условията на пълно и главно доказване.
От приетите по делото като писмени доказателства два
договора за предоставяне на мобилни услуги № **********/08.07.2010/10940082,
сключен на 08.07.2010 г., за срок от 24 месеца се установява, че ответникът и
„БТК“ ЕАД са били във валидни облигационни правоотношения, по силата на които "БТК“
ЕАД се е задължил да предоставя на З.Ц.М. Х.мобилни услуги, а ответницата се е
задължила да заплаща тяхната цена. За ползваните мобилни услуги за периода от
15.10.2013 г. до 14.11.2013 г. е издаден фактура № **********/15.11.2013 г. за
сумата от 29,20 лв. с включено ДДС. Същата е приета като писмено доказателство
по делото и не е оспорена от ответницата в законоустановения срок, поради което
съдът намира, че от нея се установява дължимост на посочената сума.
От приетия като писмено доказателство по делото
договор за прехвърляне на вземания от 29.05.2015 г. се установява, че „БТК“ ЕАД
(цедент) е прехвърлил на „СГГ.“ ООД (цесионер) вземания, произтичащи от договорите,
описани в приложения № 1, което в договора е уговорено, че представлява
неразделна част от него. Съгласно т. 1.7 от договора Приложение № 1 означава
според контекста заедно и поотделно, в зависимост от случая, приложение № 1.1
(вземанията, предмет на прехвърляне по договора с привилегиите към тях) и 1.2
(вземанията, предмет на прехвърляне по договора с привилегиите към тях,
обезпеченията, другите им принадлежности, включително и изтеклите лихви),
съдържащи списък/таблица в електронна форма, съдържащ информация за вземанията
и съответно всеки един от длъжниците по тях – име/фирма, ЕГН и ЕИК/БУЛСТАТ,
адрес на длъжника, с който разполага цедентът, фактурирани вземания на цедента
и дължима сума, представляващо неразделна част от договора. По делото не са представени въпросните
Приложения № 1.1 и 1.2, нито опис на съдържанието му, от които да може да се
извлече кои вземания – в какъв размер и на кои длъжници са прехвърлени с
договора за цесия.
Възражението във въззивната жалба, че ответницата не е
оспорил наличието на сключен договор за цесия от 29.05.2015 г., с който „БТК“
ЕАД прехвърля вземанията си спрямо нея на дружеството „СГГ.“ ООД, е
неоснователно. По делото не е подаден отговор на исковата молба в
законоустановения срок. За да бъдат приети факти за безспорни и ненуждаещи се
от доказване следва ответницата изрично да ги признава, а не да не ги е оспорила
изрично. Неподаването на отговор на исковата молба не води до извод, че
ответницата признава фактите, заявени в същата. Съдът следва да вземе предвид и
оспорванията, направени от ответницата с възражението по чл. 414 от ГПК, в
което същата оспорва вземането и цесията макар и на друго основание – че не е
уведомена за същата. При условията на пълно и главно доказване е в
доказателствена тежест на ищеца да установи този факт и непредставянето на
приложението към договора за цесия води до недоказаност на факта, че процесното
вземане е прехвърлено от „БТК“ ЕАД на „СГГ.“ ООД.
От приетия по делото като писмено доказателство договор
за цесия от 12.05.2016 г. е видно, че „СГГ.“ ООД в качеството на цедент е
прехвърлило на ищцовото дружество в качеството на цесионер вземания,
описани в приложение № 1 към договора, който
е приет като доказателство по делото и от него се установява, че задължението
на ответницата е под номер 302. След като по делото не бе установено да е
надлежно цедирано процесното вземане на „СГГ.“ ООД, то това дружество не може
надлежно да прехвърли на друг права, които няма. Поради изложеното
първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно.
Съдът намира, че с оглед недоказаност вземането да е
прехвърлено с процесните цесии не следва да обсъжда дали същите са надлежно
съобщени на длъжника.
Поради неоснователност на главния иск, и акцесорният такъв
за законна лихва се явява неоснователен.
Съобразно обстоятелството, че правните съждения, до
които въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответстват на крайните правни
изводи на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва на основание чл.
271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК да бъде потвърдено, а въззивната жалба –
оставена без уважение.
По
разноските
При този изход на правния спор, предмет на настоящото
съдебно производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК
разноски по принцип се дължат на въззиваемата страна, но тъй като такива не се
претендират, то не следва и да се присъждат.
С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи
на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 458398
от 26.07.2018 г., постановено по гр.д. № 17650/2017 г. по описа на СРС, ГО, 87 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.