Р Е Ш Е Н И Е
№ ………..../………....2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ОКРЪЖЕН СЪД - ВАРНА, ТЪРГОВСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, II въззивен съдебен състав в открито съдебно заседание, проведено на двадесет
и втори януари през две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА
мл. с. НАСУФ ИСМАЛ
при секретар Албена Янакиева,
като разгледа докладваното от мл. съдия Н. Исмал
въззивно
търговско дело № 1596 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
Образувано е по повод въззивна
жалба с вх. № 58502/09.08.2019 г., депозирана от “Профи Кредит България“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ №
49, действащ чрез процесуалния си представител юрк. Р.И., срещу решение
№ 3302/17.07.2019 г., постановено по гр. дело № 15147 по описа за 2018 г. на
Районен съд - Варна, 31-ви съдебен състав, в частта, в която е отхвърлен
установителният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415 от ГПК,
предявен от въззивника против Г.П.А., ЕГН **********, с адрес: ***, действащ
чрез особения си представител адв. С.Д., за разликата над установения размер от
494.56 лева до претендирания размер от 1 483.68 лева, представляваща сбор
от всички падежирали вноски по договора за кредит от 27.07.2017 г.
Във въззивната жалба се обосновават
подробно оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част, като се
твърди, че същият е постановен в нарушение на материалния и процесуален закон,
поради което следва да се отмени и вместо него да се постанови ново решение, с
което да се уважи исковата претенция в претендирания размер.
В отговора на въззивната жалба,
въззиваемият оспорва същата, като неоснователна. Поддържа, че кредитът не е
обявен надлежно за предсрочно изискуем, доколкото волеизявлението на
кредитодателя, че счита кредита за предсрочно изискуем, не е достигнало до
длъжника. Счита, че правилата регулиращи обществените отношения във връзка с
отпускането, събирането и погасяването на парични заеми, следва да се приложат
и за небанковите финансови институции, а не както твърди въззиникът – само за
банките. Сочи, че претенцията за сумата от 483.68 лева е неоснователна,
доколкото липсва яснота на какво основание се претендира. Твърди, че същата не
е определена правилно, отделно клаузите на договора, на които се основава, са
неравноправни по смисъла на ЗЗП и ЗПК. Поддържа, че не са спазени изискванията
на ЗПК, поради което се дължи единствено чистата стойност на кредита. Моли съда
да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди атакувания съдебен акт в
обжалваната част, като правилен и законосъобразен.
С допълнителна молба вх. № 32732/06.11.2019
г. въззивникът е уточнил, че сумата в общ размер на 1 483.68 лева,
представляваща сбор от всички падежирали вноски, включва главница в размер на
1000.00 лева, за която е предявен установителен иск и договорна лихва в размер
на 483.68 лева – предмет на осъдителна претенция.
В
проведеното открито съдебно заседание въззивникът, редовно призован, не изпраща
представител, като с молба вх. № 1041/14.01.2020 г. поддържа въззивната жалба,
моли да бъдат оставени без уважение възраженията на въззиваемия и да бъдат
присъдени сторените съдебно-деловодни разноски.
Въззиваемият,
редовно призован за соченото открито съдебно заседание, не се явява лично,
представлява се от адв. С.Д., който поддържа отговора на въззивната жалба и
прави възражение за прекомерност на юрисконсултското възнаграждение, уговорено
в полза на процесуалния представител на въззивника.
Настоящият
съдебен състав на ОС-Варна, като взе предвид доводите на страните, събрания и
приобщен по делото доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като
съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани с въззивната
жалба и отговора, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за
установени следните фактически положения: На 27.07.2017 г. между „Профи Кредит България“
ЕООД и Г.А. е сключен договор за потребителски кредит № **********, въз основа на
който търговското дружество е предоставило в заем на кредитополучателя сумата в
размер на 1000.00 лева за срок от 24 месеца с краен падеж 25.08.2019 г.
Размерът на вноската по кредита е 61.82 лева при ГПР 49.89% и годишен лихвен
процент 41.17% - лихвен процент на ден 0.11%, като дължимата сума по кредита е 1483.68
лева. По избрания и закупен пакет от допълнителни услуги уговореното
възнаграждение е 750.00 лева, а размерът на месечните вноски – 31.25 лева.
Общото задължение по кредита е 2233.68 лева с дата на погасяване всяко 25-то
число от месеца, като общият размер на погасителната вноска е 93.07 лева.
Не
е спорно между страните, а и от представеното преводно нареждане от 10.02.2017
г. /л. 25/ се установява, че в изпълнение на поетото задължение кредиторът е
предоставил на длъжника сумата в размер от 1000.00 лева, като видно от
преводното нареждане счетоводното основание на превода е номерът на процесния
потребителски кредит - **********.
На
09.05.2018 г. пред Районен съд – Варна е подадено заявление с вх. № 30773 за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
против длъжника Г.А., за сумите, както следва: 2233.68 лева – главница по
договор за потребителски кредит № ********** от 28.07.2017 г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението пред
съда – 09.05.2018 г. до окончателното погасяване на задължението; 30.00 лева –
такси по Тарифата за извънсъдебно събиране на вземането и 3.18 лева – мораторна
за периода от 26.09.2017 г. до 07.11.2017 г.
С
разпореждане № 17936/11.05.2018 г. е разпоредено издаването на заповед за
изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК в полза на заявителя
срещу длъжника за горепосочените суми, ведно със сумата от 97.09 лева,
представляваща съдебно-деловодни разноски сторени пред заповедния съд.
На
11.05.2018 г. е издадена процесната заповед № 3150 за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК, която е връчена на длъжника по реда на чл. 47,
ал. 5 от ГПК, което обусловило предявяването в законоустановения едномесечен
срок – на 05.10.2018 г. по пощата – на установителния иск по чл. 422 от ГПК с
вх. № 64935 от кредитора против длъжника, като видно от съдържанието на
исковата молба, претенцията обхваща единствено горепосочената главница и
обезщетението за забава в размер на законната лихва.
При
така изложената фактическа обстановка, въззивният съд достига до следните правни изводи:
Жалбата,
инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което
е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съобразно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд е да се
произнесе служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта
– в обжалваната му част.
Постановеното
решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му
правораздавателна власт и компетентност, при спазване на законоустановената
писмена форма, поради което същото е валидно.
По
допустимостта на решението в обжалванта част въззивният съд приема следното:
В т. 11б от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК,
съставляващо задължителна съдебна практика – е прието, че в производството по
иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, е недопустимо да се изменя основанието, от което
произтича вземането по издадената заповед за изпълнение. В това производство не
намират приложение правилата за изменение на иска по чл. 214 от ГПК
– за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от
което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за
увеличение на размера на иска.
Въвеждането
на друго основание, от което произтича вземането, различно от това, въз основа
на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви с предявен
осъдителен иск при условията на евентуалност.
В
конкретния случай, от заявлението с вх. № 30773, депозирано пред РС-Варна на
09.05.2018 г. и издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, се
установява, че претендираната сума е в размер на 2233.68 лева, представляваща
главница по Договор за потребителски кредит № **********. В т. 12 от
заявлението същата сума е конкретизирана като сбор от вноски, формиращи общото
задължение по договора. Но друго основание, различно от главница, не е
описано.
В
петитума на исковата молба по чл. 422 от ГПК се иска установяване за същата
сума от 2233.68 лева като неизплатено сборно задължение по процесния договор. В
обстоятелствената част на исковата молба обаче ищецът-заявител не навежда твърдения
за предоставяне на главница в целия този размер, а напротив, твърди, че
предоставената главница е в размер на 1000.00 лева. Налице е
противоречие между обстоятелствената част на исковата молба и петитума на
същата, което обуславя нередовносттта на депозираната пред РС-Варна искова
молба.
При
установяване на вземания, за които вече е издадено изпълнително основание,
съдът е ограничен изцяло в рамките на предметните предели на заповедта, която
точно възпроизвежда основанието на заявеното вземане. Като заявител, кредиторът
по реда на чл. 422 от ГПК има интерес да установява вземания по основание и
размер само доколкото те съответстват на индивидуализираните претенции в
издадената заповед за изпълнение.
В
хода на въззивното произовдство, след проведена процедура по чл. 129 от ГПК /т.
5 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, вр. с т. 4 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК/, е уточнено,
че сумата в размер на 1000.00 лева е главница по процесния договор и само тя е предмет на
установителния иск, а вземането в размер на 483.68 лева, представляваща
горницата над 1000.00 лева до 1483.68 лева е гражданският плод, дължим за
временното полузване на заетата сума, който е уточнен с допълнителната молба,
като предмет на осъдителния иск.
Видно
от диспозитива на обжалваното решение, РС-Варна се е произнесъл по неизплатени
погасителни вноски, като вземане възникнало от едно основание. Несъответствието
между заявеното с исковата молба вземане и вземането, на което е дадена защита
с решението, представлява произнасяне по непредявен иск. В случая такова
несъответствие е налице, поради което обжалваното решение следва да се обезсили
в обжалваната част, като делото се върне на РС-Варна за разглеждане на
предявените обективно съединени искове.
В останалата му
необжалвана част атакуваният съдебен акт е влязъл в сила, а именно – от една
страна, в частта, в която е прието за установено, че ответникът дължи сумата в
размер на 494.56 лева, представляваща неизплатени погасителни вноски за периода
от 25.09.2017 г. до 25.04.2018 г., от които – 248.42 лева – главница и 246.14
лева – договорна лихва, като това
обстоятелство се установява от приложения към договора погасителен план, от
друга страна, в частта в която е отхвърлен искът досежно сумата от 750.00 лева,
представляваща разликата над 1483.68 лева до предявения размер от 2233.68 лева
– неизплатени погасителни вноски по процесния договор за кредит.
Относно съдебно-деловодните
разноски:
При
този изход от делото, доколкото спорът касетелно главницата и договорната лихва
не се разрешава и същият остава висящ, то отговорността за разноски следва да
се ревизира от РС-Варна с окончателния съдебен акт, съобразно разпоредбата на
чл. 78 от ГПК.
Водим
от изложеното, СЪДЪТ
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение
№ 3302/17.07.2019 г., постановено по гр. дело № 15147 по описа за 2018 г. на
Районен съд - Варна, 31-ви съдебен състав, в
частта, в която е отхвърлен положителният установителният иск с правно основание чл. 422,
ал. 1 вр. с чл. 415 от ГПК, предявен от “Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК
*********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх.
В, против Г.П.А., ЕГН **********, с адрес: ***, за сумата в размер на 989.12 лева, представляваща разликата
над 494.56 лева до
1 483.68 лева – сбор от неизплатени погасителни вноски, като
ВРЪЩА, на основание чл. 270, ал. 3, изр. 2 от ГПК, делото на РС-Варна за произнасяне от друг съдебен състав по предявените от “Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК ********* против Г.П.А., ЕГН ********** с искова молба вх. №
64935/05.10.2018 г., поправена с уточняваща молба с вх. № 32732/06.12.2019 г.,
обективно кумулативно съединени искове, както следва:
1.) установителен иск по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал.
1 от ГПК вр. чл. 430, ал. 1 от ТЗ за сумата в размер на 751.58 лева, представляваща горницата над установения размер от 248.42 лева /част от
494.56 лева/ до предявения от 1000.00 лева – главница, като досежно
установения размер решението не е обжалвано и е влязло в законна сила;
2.) осъдителен иск с правно основание чл. 430, ал. 2 от ТЗ за
сумата в размер на 237.54 лева, представляваща разликата над установения
размер от 246.14 лева /останалата част от 494.56 лева/ до предявения
размер от 483.68 лева -
уговорена възнаградителна лихва по договор за потребителски
кредит № ********** от 27.07.2017 г., като досежно установения размер решението
не е обжалвано и влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.