Р Е Ш Е Н И Е №
10.05.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на деветнадесети януари две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря
Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело №
13321 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
273 ГПК.
С решение от 04.10.2020 г. по гр.д. № 70583/2019 г. Софийски районен съд, 31
състав отхвърлил предявения от „Д.“ ЕООД, ЕИК********, срещу М.НА Т., И.Т.И
С., установителен иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване
нищожността на решение № 243 от 07.07.2014 г., постановено по т.д. № 416/2011 г.
по описа на ВКС, ТК, II ТО. На основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК ищецът е
осъден да заплати на ответника сумата 100 лв. - юрисконсултско възнаграждение.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Д.“
ЕООД, който го обжалва с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон. Единствената възможност съдебен акт да бъде променен в
частта за разноските била тази по реда на чл. 248 ГПК. Съдът обаче нямал вече
възможност да измени решението в частта за разноските служебно, легитимирани да
искат такава промяна били само страните. Това според въззивника правело акта на
съда в частта за разноските неоттегляем по инициатива на съда, а липсата на
възможност за съда сам да измени акта си водела и до липса на правораздавателна
власт за него да стори това. Това било основание за нищожност, а не за
недопустимост на постановеното определение. Изменение на постановен съдебен акт
в частта за разноските не можело да бъде извършено и по реда на чл. 247 ГПК. В
случая, чрез допуснатата от съда поправка на очевидна фактическа грешка съдът
заместил вече формирана и изразена от него воля в съдебния акт за дължимост на
сторените от ищеца разноски, поради което било недопустимо да ги изменя по свой
почин, без да е бил сезиран за това с молба по чл. 248 ГПК от страна по делото.
С това съдът бил нарушил драстично и диспозитивното начало в процеса, което
било самостоятелно основание за нищожност на акта му. Чрез допускане поправка
на очевидна фактическа грешка не можело да се замести вече формирана и изразена
в съдебния акт воля на съда, а ако въпреки забраната на чл. 246 ГПК съдът го
измени или го отмени, неговият акт бил нищожен. Поради това актът на съда от
07.07.2014 г. бил нищожен, постановен извън правораздавателната му компетентност,
а не недопустим. Промяната на волята на съда без сезиране в постановения от
него правораздавателен акт не можело да се отъждествява с произнасяне по
непредявено искане. Налице била пълна некомпетентност на съда да измени сам
решението си. Поради това моли съда да
отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да уважи предявения
иск. Претендира разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното
производство представя списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна М.НА Т. ИС.(правоприемник на преобразуваното М.НА Т., И.Т.И
С. с решение на Народното събрание за приемане на структура на Министерския
съвет на Република България, обн. ДВ. бр. 106 от
15.12.2021 г.) с писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и
моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу попдлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания е правилно по
следните съображения:
От фактическа страна: Не е било спорно, че с решение № 110 от 24.01.2011 г.,
постановено по т.д. № 181/2010 г. на САС е обезсилено решение № 88 от
19.01.2010 г., постановено по т.д. № 545/2005 г. на СГС, ТО, VІ-6 състав в
частта, с която е осъдено М.НА Т., И.Т.И С. да заплати на „Д.“ ЕООД на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумите 3 362 480.90 лева, 53 775.77 лева, 102
631 лева и 680 920 лева, както и в частта, с която са отхвърлени предявените от
М.НА Т., И.Т.И С. срещу „Д.“ ЕООД насрещни искове с правно основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 1 021 739.63 лева и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 716 381.31 лева, и делото е върнато за ново разглеждане от
друг състав на СГС в обжалваната част.
Решението на САС е обжалвано от „Д.“ ЕООД и с решение № 176 от 04.07.2014 г.,
постановено по т.д. № 416/2011 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО е отменено в
частта, с която е обезсилено решение № 88 от 19.01.2010 г. по т.д.№ 545/2005 г.
на Софийски градски съд, ТО, VІ-6 състав в частта, с която М.НА Т., И.Т.И С. е
осъдено да заплати на „Д.“ ЕООД на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумите 2
177 287 лв., 53 775.77 лв., 680 920 лв. и 20 814.32 лв., а в останалата
обжалвана част е потвърдено. ВКС върнал делото на друг състав на Софийски
апелативен съд за произнасяне по съществото на спора в отменената част. В
мотивите на решението съдът е посочил, че при новото разглеждане на делото
съдът следва да се произнесе и по релевираните от касатора доводи за
недопустимост на насрещната искова молба, включително по допустимостта на
акцесорния иск по чл. 86 ЗЗД, както и по отговорността за разноските. Същевременно
по-долу в мотивите е посочено, че съобразно изхода на делото и на основание чл.
78, ал. 1 ГПК на касатора следва да се присъдят разноски за касационната
инстанция по съразмерност в размер на 100 554.97 лева, от които държавна
такса 58 655.95 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 41 899 лева,
заплатено по договор за правна помощ и съдействие от 14.06.2013 г. С
диспозитива на решението М.НА Т., И.Т.И С. е осъдено да заплати на „Д.“ ЕООД
разноски за касационната инстанция в размер на 100 554.97 лева, от които
държавна такса 58 655.95 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 41
899 лева.
С решение № 243 от 07.07.2014 г., постановено по същото дело по реда на чл.
247 ГПК, ВКС служебно констатирал допусната в решението от 04.07.2014 г.
очевидна фактическа грешка – в мотивите си посочил, че при новото разглеждане
решаващият състав ще следва да се произнесе и по отговорността за разноските, а
в диспозитива погрешно били присъдени разноски в полза на касатора, поради
което и на основание чл. 247 ГПК допуснал поправка на очевидна фактическа
грешка в решение № 176 от 04.07.2014 г., като вместо „Осъжда М.НА Т., И.Т.И С.
да заплати на „Д.“ ЕООД разноски за касационната инстанция в размер на
100 554.97 лева“ да се чете „По отговорността на страните за разноските в
производството пред Върховния касационен съд следва да се произнесе въззивният
съд съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК“.
С решение № 1099 от 22.05.2015 г., постановено по т.д. № 2664/2014 г. на
САС, ТО, 5 състав, първоинстанционното решение е отменено във върнатата за ново
разглеждане част и предявените от „Д.“ ЕООД искове са отхвърлени, като „Д.“
ЕООД е осъдено да заплати на М.НА Т., И.Т.И С. сумата 18 000 лева,
представляваща разноски по компенсация.
С определение № 710 от 29.07.2016 г., постановено по т.д. № 3239/2015 г. на
ВКС, ТК, I ТО, не е допуснато касационно обжалване на решението на САС.
От правна страна: Нищожността е най-тежкият порок на съдебното решение,
който не е дефиниран в закона, но в съдебната практика и теория се приема че е
налице, когато решението е постановено извън правораздавателната власт на съда,
в незаконен състав, при неспазване на писмената форма или неразбираемост на
волята на съда, която не може да бъде разкрита и по пътя на тълкуването – т.е.
при липса на надлежно волеизявление
на съдебния състав. Нищожност на решението се приема да е налице и когато с
него се постановява изпълнението на нещо, което е неизпълняемо, или когато се
постановява изпълнение на действие, което е престъпление, включително
и в случаите, когато съдебното решение постановява нещо, което противоречи на
добрите нрави. Нищожното решение, за разлика от недопустимото, не е годно да
породи правни последици, поради което това е единственият порок, който освен по
пътя на обжалването може да се релевира чрез възражение или по исков ред
безсрочно - чл. 270, ал. 2 ГПК. По аргумент за по-силното
основание от чл. 270, ал. 2 ГПК следва, че е допустим и иск за прогласяване
нищожност на определенията и разпорежданията на съда.
В случая въззивният съд намира, че е налице надлежно изявление на съдебния
състав, постановил решението по реда на чл. 247 ГПК, прогласяване нищожността
на което се иска – решението е постановено в рамките на правораздавателната
власт на съда, в законен състав, в писмена форма и е подписано, а волята на
съда е ясна и разбираема. С него не се постановява нещо неизпълняемо, нито изпълнение на
действие, което е престъпление или противоречащо на добрите нрави.
Доводите в жалбата съдът намира за неоснователни. Както е посочил и
първоинстанционният съд, установената в чл. 246 ГПК неоттегляемост на решението
съставлява по своя характер забрана за съда да изменя своята правораздавателна
воля, изразена в съдебен акт, след неговото постановяване. Извън обхвата на
забраната са хипотезите, в които правораздавателната воля на съда е намерила
неправилно отражение в диспозитива на съдебния акт - чл. 247 ГПК, същата е
неясна - чл. 251 ГПК, или липсва по отношение на част от предмета на делото - чл.
250 ГПК. Извън обхвата на забраната е и произнасянето на съда по въпроса
относно разноските по делото, в която част съдебното решение има характер на
определение и може да бъде изменяно или допълвано по искане на страните по реда
и при условията на чл. 248 ГПК.
Противно на поддържаното от въззивника, при констатирана от съда очевидна
фактическа грешка в акта си относно разноските, той може служебно да я поправи
по реда на чл. 247 ГПК. В случая касационното обжалване е допуснато по жалба на
ищеца „Д.“ ЕООД, касационната жалба е счетена за частично основателна, като обжалваното
въззивно решение е частично отменено и делото е върнато за ново разглеждане в
отменената част, а в останалата обжалвана част решението е потвърдено. При това
положение касаторът би могъл да има право на разноски в касационното
производство единствено съобразно върнатата за ново разглеждане част от претенциите,
но само при условие, че те бъдат уважени при повторното разглеждане на делото
от въззивния съд - чл. 294, ал. 2 ГПК. За да постанови решението от 07.07.2014 г.
ВКС е приел, че е налице противоречие между мотивите на решението от
04.07.2014г., с които съдът е възложил на въззивния съд да се произнесе по
разноските с оглед изхода на спора в отменената и върната за ново разглеждане
част, и диспозитива на решението, с който съдът е присъдил на касатора разноски
в касационното производство. С оглед на това е счел, че са налице
предпоставките на чл. 247 ГПК и е допуснал поправка на очевидна фактическа
грешка в диспозитива на решението. Дали тези предпоставки са били налице е
неотносимо за валидността на акта, а дали същият е допустим и правилен е
неотносимо за спора по иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете
инстанции, атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход и изричната претенция, разноски за
въззивното производство се следват на въззиваемия, който е претендирал
юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр.
чл. 23, т. 4 от Наредбата за заплащане на правната помощ, съобразявайки
извършената от юрисконсулт на въззиваемия дейност в настоящата инстанция, съдът
определя възнаграждение в размер на 100 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 04.10.2020 г., постановено по гр.д. № 70583/2019 г. на
Софийски районен съд, 31 състав, с което е отхвърлен предявеният от „Д.“ ЕООД, ЕИК ********, срещу
М.НА Т., И.Т.И С., сега М.НА Т. И СЪОБЩЕНИЯТА, установителен иск с правно
основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на решение № 243 от
07.07.2014 г., постановено по т.д. № 416/2011 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО,
вкл. в частта за разноските.
ОСЪЖДА „Д.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на М.НА Т. ИС.на основание
чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК сумата 100.00
лв. (сто лева), представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и
ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.