№ 99
гр. В., 04.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – В., II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:С.Ж.С.
Членове:Г.П.Й.
Н.Д.Н.
при участието на секретаря И.С.К.
като разгледа докладваното от Г.П.Й. Въззивно частно гражданско дело №
20251300500105 по описа за 2025 година
Производството е по реда на Дял втори ,Глава двадесета ГПК /въззивно
обжалване/.
С Решение № 688 от 14.11.2024 г. на Районен съд - гр. В. по гражданско
дело № 1149/2023 г. е признато за установено по предявения от С. Р. Г. с ЕГН
********** с адрес: гр. В., ******* против "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК
********* седалище и адрес на управление: гр. С.***** иск, че клаузата на чл.
6, ал. 2 от договор за потребителски кредит № 735810 от 15.09.2022 г. е
нищожна, поради противоречие с добрите нрави и закона и като сключена при
липса на основание.
Осъден е ответникът "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК ********* седалище и
адрес на управление: гр. С.***** да заплати на С. Р. Г. с ЕГН ********** с
адрес: гр. В., ж.к. „Бонония“ бл. 12, вх. В, ет. 5, ап. 49 сумата от 55.00 лева -
направени по делото разноски, като отхвърля искането в останалата му част до
пълният му претендиран размер.
Осъден е "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК ********* седалище и адрес на
управление: гр. С.***** да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д.
М.“, вписано в регистър БУЛСТАТ под № ********* с адрес: гр.С.***.
1
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 480.00 лева с ДДС , като е
отхвърлено искането в частта до пълния му претендиран размер.
Така постановеното от първоинстанционния съд решение е обжалвано от
"СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.С.**** чрез АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „НЕСТОРИ,УГЛЯРОВ, М.“,
код по БУЛСТАТ *********, чрез адвокат Х. М. - САК, с личен адвокатски
номер ********** и съдебен адрес: гр. С.**** .
Поддържа се ,че при постановяване на Решението съдът е приел, че
оспорената от ищеца клауза е нищожна с мотивите, че счита за доказани
твърденията на ищеца на основание чл. 161 ГПК.
Обжалва се Решението като неправилно, необосновано, противоречащо
на доказателствата по делото и постановено при съществени процесуални
нарушения.
Сочи ,че по делото ищецът не представил оспорения от него Договор за
кредит, въпреки че изцяло в негова тежест било да установи, че оспореното
правоотношение е със съдържанието, описано в исковата молба. Предвид това
съдът, в нарушение на правилата за доказване в процеса и принципа на
равенство между страните приложил чл. 161 ГПК поради непредставяне на
договора от страна на ответника. Това разрешение било в пълен разрез с
принципите на равенство на страните и състезателното начало. Именно в чл. 8,
ал. 2 ГПК било поставено императивното процесуално правило страните в
производствата да представят доказателства за твърденията си. Същото било
конкретизирано в последващите процесуални норми във връзка с доказването.
На основание чл. 127, ал. 2 ГПК ищецът бил длъжен да посочи в исковата си
молба доказателствата и конкретните обстоятелства, които ще доказва с тях и
да представи заедно с нея всички писмени доказателства. Съгласно чл. 154
ГПК всяка от страните следвало да проведе пълно главно доказване относно
обстоятелствата, от които извлича изгодни за себе си правни последици.
С отговора на искова молба ответното дружество изрично оспорило
твърдението на ищеца, че посоченият договор е със съдържанието, което се
твърди в исковата молба. По -късно представило имейл кореспонденция, в
която се виждали приложените документи и лог файл, от който било видно, че
2
договорът е изпратен на потребителя. Но съдът така и не дал указания на
ищеца да представи доказателства за твърденията си. Вместо това в
Решението били налице подробни мотиви за нищожност на клауза за
неустойка поради противоречие с добрите нрави, закона и като сключена при
липса на основание. Едновременно с това съдът не бил видял конкретното
съдържание на оспорената клауза, както и условията при които страните са
договаряли.
Нещо повече, съгласно Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. №
1/2009 г на ОСТК на В КС наличието на противоречие с добрите нрави се
преценявало за всеки отделен случай като меродавна за преценката била
конкретната фактическа обстановка. Те не представлявали конкретни правила,
а морални принципи, в рамките на които се тълкува конкретно поведение. В
случая, поради липсата на представен договор не би могло да се стигне до
заключение, че конкретна клауза от него или неустойка противоречи на
добрите нрави. Предвид това Решението било неправилно, необосновано и не
било подкрепено от събрания доказателствен материал по делото.
Със задължаването на ответното дружество да представи документ,
който било установено, че се намира у ищеца и с прилагането на чл. 161 ГПК
била разменена тежестта на доказване. Съгласно процесуалните норми всяка
от страните следвало да проведе пълно главно доказване относно
обстоятелствата, от които извлича изгодни за себе си правни последици. От
установяване на нищожност на посочената в исковата молба клауза,
съдържаща се в цитирания договор за заем, се претендирали изгодни за
ищцата правни последици, поради което ответното дружество нямало и не
следвало да му се вменява задължение да представи съответния договор-в
този смисъл били Решение №98/21.02.24 г. на Окръжен съд — гр. Враца по
възз.грл. №599/23,Решение № 524 от 25.09.2023 г. по дело №938/2023 на
Районен съд - Враца, Решение № 571 от 19.10.2023 г. по дело №798/2023 на
Районен съд - Враца и други.
В посочения смисъл били и Решение № 354/26.06.2024 г- по гр. д. №
585/2023 г. на Районен съд - Казанлък и Решение №438/13.12.2024 г. на
Окръжен съд - Стара Загора, с които искът на потребителя бил отхвърлен като
недоказан именно поради непредставяне на оспорения договор за кредит от
страна на ищеца. В Решението си Окръжен съд - Стара Загора постановявал
3
следното: „С исковата молба ищецът не е представил договора за заем. От
ищеца не се твърди, още повече не се доказа договорът да е изгубен или
унищожен не по негова вина. Не следва да се прилага разпоредбата на чл.161
ГПК. В тежест на ищеца е да докаже съществуването на сделката, чието
съдържание оспорва/в частта на уговорената неустойка/като нищожна.
Липсата на доказателства за сключването на конкретната сделка, както и
липсата на доказателства за съдържанието на клаузата, свързана с оспорваната
неустойка, водят до невъзможност да бъде извършена преценка налице ли е
твърдяното взаимоотношение, налице ли са твърдените от ищеца пороци на
част от съдържанието й.“
Крайният извод на съда за основателност на предявения иск бил
достигнат чрез извършване на съществени процесуални нарушения във връзка
с разпределената доказателствена тежест и събиране на доказателствения
материал. Прилагането на последиците на чл. 161 ГПК в настоящия случай
било в пряко нарушение на правата на ответното дружество и основните
принципи на гражданския процес, а именно равенството на страните в
производството и състезателното начало. Способът за събиране на
доказателства, регламентиран в чл. 190, ал. 1 ГПК, не бил предвиден, за да
бъде улеснена една от страните по делото, като вместо нея насрещната страна
бъде задължена да представи доказателства, които са в тежест на първата. В
случай че при прилагането на чл. 190 ГПК, а в последствие и чл. 161 ГПК,
основният аргумент на съда бил качеството на ищеца в материалното
отношение между него и ответника, се твърди, че принципът на защита на
потребителя като икономически по-слаба страна в отношенията му с
търговеца не бива да се абсолютизира и да позволява реализирането му да се
осъществява при явно нарушаване на правата и законните интереси на
насрещната страна. Така, уважаването на всички неоснователни искания,
толерирането на недобросъвестно процесуално поведение на потребителя и
подпомагането на същия да доведе съдебното производство до успешен край
за себе си, като не бъде ангажиран с никаква тежест на доказване и
извършване на други процесуални действия освен подаването на бланкетна
искова молба по множество договори за кредит, без каквито и да било
доказателства към нея, водело до превратно прилагане на потребителското
право, дава стимул на определени лица да продължават да образуват все
повече дела, както и да сключват договори за идентични кредитни продукти с
4
цел да се обогатят от последващи искови производства без каквито и да било
последици и рискове за себе си и освободени от всякаква отговорност и тежест
на доказване. Сама по себе си тази фактическа обстановка водела и до
прилагане на законодателните норми извън пределите на принципите, въз
основа на които са създадени.
Сочи ,че едновременно с прилагането на чл. 161 ГПК съдът отхвърлил и
доказателственото искане на ответника, отправено с молба с вх. №
11896/10.10.2024 г., в която било поискано изготвяне на експертиза, която да
установи съдържанието на изпратения имейл до потребителя, в който е
прикачен договорът за кредит. Мотивите на съда били, че искането е
неотносимо. Доколкото ответното дружество представило доказателства, че
ищецът разполага с договора, а експертното заключение щяло да потвърди
това, то отправеното искане се явявало относимо, но било оставено без
уважение, отново в нарушение на процесуалните правила и принципи.
С оглед на горното се иска да се отмени Решение № 688 от 14.11.2024 г.
на Районен съд - гр. В., I с-в, като неправилно, необосновано и постановено
при съществени процесуални нарушения и да се постанови друго решение по
същество, с което да се отхвърлят изцяло предявените от С. Р. Г., ЕГН
********** искове.
Иска се в полза на въззивника да бъдат присъдени сторените съдебно-
деловодни разноски в първоинстанционнотои настоящото производство, за
което допълнително се представя списък по чл. 80 ГПК и доказателства за
извършването им.
Въззиваемата страна е представила писмен отговор на въззивната
жалба,в който оспорва основателността на жалбата.
Предмет на настоящото дело е и определение Рег.№ 419 / 10.03.2025
по гражданско дело № 1149/2023 г.,с което е оставена без уважение
подадената от С. Р. Г. с ЕГН ********** с адрес: гр. В., ******* молба по
чл.248 ал.1 ГПК за изменение на решението в частта за разноските .
Срещу определението е подадена частна жалба вх.№3260/14.03.2025 г. от
С. Р. Г. ,с която се иска определението да бъде отменено ,тъй като същото е
неправилно и не е съобразено с крайния изход на делото.
В.ският окръжен съд ,след като взе предвид събраните по делото
5
доказателства и доводите на страните ,прие за установено от фактическа
страна следното :
Делото е образувано по искова молба от С. Р. Г. от гр. В., чрез адв. Б. З. -
САК, против „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, с която са предявени
обективно съединени искове във връзка с Договор за потребителски кредит №
735810 от 15.09.2022 г. с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 2
от ЗЗД, във вр. с чл. 22 от ЗПК.
Твърди се, че на 15.09.2022г. ищцата е сключила договор за
потребителски кредит № 735810 със „Сити Кеш“ ООД. Страните се
договорили отпуснатия заем да бъде в размер на 1500.00 лева, видът на
вноската да е седмична, броят на погасителните вноски да бъде 18, размерът
на месечния лихвен процент не е посочен.
Излага се, че в чл. 6.1 от Договорът е посочено, че заемателят се
задължава да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1.
Безусловна банкова гаранция или 2. Поръчителство на едно или две
физически лица, които да отговарят на определени от кредитора условия. В
чл. 6.2 страните са договорили, че в случай на непредоставяне на обезпечение,
на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 750.00 лева.
Посочва се, че още със сключване на договора, на ищцата е начислена
неустойка в размер на 750.00 лв. тъй като не е представила в срок надлежни
поръчители или друг вид обезпечение, посочени в процесния договор.
Ищецът счита, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10,
ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма.
Счита, че е нарушено изискването процесният договор да е написан по
ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с
еднакъв по вид формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра -
по един за всяка от страните по договора.
Смята, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание
чл. 11, ал. 1, т. 10 ВР. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент
от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по
кредита.
Счита, че в нарушение на императивните правила, в договора за
потребителски кредит ГПР е посочен единствено като процент, но без
6
изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото
изчисляване.
Смята, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по
кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира
посоченият в договора ГПР, което е в пряко противоречие с императивните
изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал.2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В
договора единствено е посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче
да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Описаните в
съдържанието на договора такси и разходи (в това число възнаградителна
лихва, такса експресно разглеждане и неустойка) обаче водят до различен
размер на ГПР от посочения.
На следващо място смята, че в договора за потребителски кредит е
налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв е в пъти по-
висок от посочения, което е над максимално установения праг на ГПР,
предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. На следващо
място, в договора не е посочена каква е договорната лихва, която ищцата
следва да заплати.
Твърди, че в процесния договор е уговорено, че заемателят се задължава
да осигури действието физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно
задължение в полза на Заемодателя за връщането на всички дължими
погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки, което да отговаря на
условията, посочено в договора.
В процесния договор е уговорено, че в случай, че Заемателят не
предостави посоченото в него обезпечение в тридневен срок от сключването
му, Заемателят дължи на Заемодателя неустойка, която ще бъде заплащана на
части, съгласно предоставения погасителен план.
Смята, че от една страна е налице изначална невъзможност потребителят
да осигури в толкова кратък срок поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ
на всички изисквания, посочени в договора. Ето защо счита, че е налице
нищожност на договора по смисъла на чл. 26, ал. 2 пр. 1 от ЗЗД. Настоящият
случай касаел еднотипни договори за потребителски кредит, върху чието
съдържание потребителят не може да влияе.
Излага, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора
преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на
7
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв.
В този смисъл смята, че клаузата, с която в процесния договор за
потребителски кредит е уговорено, че заемателят дължи неустойка, в случай
че не предостави обезпечение — двама поръчители /солидарен длъжник/,
който отговарят на определени съответно към този момент да бъде направена
преценката дали да бъде отпуснат кредит, както и при какви условия вкл. и
дали ще е необходимо обезпечение/. Въпреки това, на длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение едва след като кредитът е отпуснат, като
ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се
увеличава.
Отделно от горното смята, че неустойка за неизпълнение на задължение,
което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са
настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за
неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено
постигането на неоснователно обогатяване /в този смисъл е и т.3 от
Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на Върховния
Касационен съд/.
Счита, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр.
2 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвижда, че при забава на
потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забава.
Посочва, че с процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се
уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди.
Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма
да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се
обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Счита, че
подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо.
Отбелязва, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са
били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД,
дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът
променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с
8
предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва
заедно с периодичните вноски. Смята, че от горното е изводимо, че нито една
от страните не е имала реално намерение да бъде предоставено обезпечение
или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД, при непредставено
обезпечение. Счита, че ако кредиторът е имал за цел да получи обезпечение
същият е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика
при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са
допускали възможността исканото обезпечение да се предостави и
„неустойката“ да не се дължи, то ищецът смята, че това плащане не се явява
неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие.
Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се
предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно
неизпълнение, които законът предвижда, а напротив договорът продължава да
се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока
цена, прикрита като неустойка.
Счита, че тази клауза е изцяло неравноправна и нищожна на основание
чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата
задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано висока неустойка. Също така счита, че тази клауза не е
индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.
Смята, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1,
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК „Сити Кеш“ ООД не е включило в ГПР разходите
за заплащане на „неустойка“, която по своята същност представлява печалба
за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради
което трябва да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. При условие,
че ГПР беше законосъобразно описан, действителният такъв щеше да възлиза
многократно над допустимия. Ето защо счита, че е налице нарушение на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като
цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на
ГПР, приложим в отношенията между страните.
Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не може
да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, което означава, че лихвите и
9
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Ето защо
счита, че на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, са нищожни.
Счита, че с тези действия „Сити Кеш“ ООД е заобиколило изискванията
на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника,
като съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всички приложими към сключването,
изпълнението, прекратяването и развалянето на потребителски договори
национални нормативни актове /ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ са приети в
Република България, въз основа на присъединяването ни към Европейския
съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското
законодателство с европейското. Ето защо счита, че приложимото национално
законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа,
целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО
на Европейския Парламент и Съвета от 23 Април 2008 г.относно договорите
за потребителски кредити.
Във връзка с горното смята, че неизпълнението на задължението за
правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на Директива
2008/48/ЕО да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото
по този начин потребителят не може да сравни продуктите адекватно. Целта
на уредбата на ГПР е чрез императивни НОРМИ да се уеднакви по еднозначен
начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за
съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия избор на
потребителя.
Смята, че от гореизложеното е единствено изводимо, че грешното
посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на
непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият
договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
Счита, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално
прилаганият в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита
на потребителите, както и по смисъла на правото на ЕС.
Счита, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание
чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. с чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като
клаузата за възнаградителната лихва /ГЛП/ е нищожна поради противоречие с
10
добрите нрави.
Смята определения от кредитодателя размер на възнаградителната лихва
(в който се включва и начислената „неустойка“) за изключително висок и
противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на
законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната
лихва за обезпечени заеми. В тази връзка недействителността на уговорката
относно договорната лихва води до нищожност и на целия договор.
Твърди, че е налице разлика между посочената в процесния договор за
потребителски кредит сума, подлежаща на връщане и тази, която ищцата
реално следва да върне на ответното дружество.
Излага, че липсват каквито и да било условия за прилагането на ГЛП.
Липсва уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент -
дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница.
Нарушението е още по-съществено доколкото, нито в договора, нито в
погасителния план има отбелязване какъв е общият размер на дължимата за
срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по
кредита, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент
отговаря на действително прилагания от кредитодателя. Визираната неяснота
съществено ограничавала правата на потребителя и е основание за
недействителност на договора за кредит.
Ето защо ищецът посочва, че клаузите в процесния договор не са
формулирани по ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл. 147
ал. 1 от ЗЗП и разглеждани както самостоятелно, така и в съвкупност с
останалите уговорки, не позволяват на потребителя да прецени
икономическите последици.
Поддържа, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т. 11 ЗПК,
съгласно който договорът за потребителски кредит следва да съдържа
условията за издължаване, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските
между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването.
Процесният договор съдържа информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, но в същия не е посочена
11
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми. Видно е същественото нарушение на изискванията на чл.
11 ЗПК.
Налице са явно неизгодни условия по процесния договор с оглед
драстичното несъответствие и несъразмерност в стойността на насрещните
престации.
Посочва, че евентуално, ако се приеме, че договорът е валиден и
действителен, смята, че са нищожни отделните клаузи от процесния договор
на основание чл. 26, ал. 1, пр.1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл. 26,
ал. 1, пр. 2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави, респективно на
основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност.
Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за установено в
отношенията между страните „СИТИ КЕШ“ ООД и С. Р. Г., че чл. 6, ал.2
— неустоечната клауза от сключения между тях договор за потребителски
кредит № 735810 е нищожна.
Претендират се и направените по делото разноски.
В подадения в срок отговор на исковата молба по реда на чл. 131 от
ГПК, ответникът оспорва предявения иск. Оспорва съществуването на
договора между страните с параметрите, описани от ищцата. Излага, че от
установяване на нищожност на посочената в исковата молба клауза,
съдържаща се в процесния договор за заем, се претендират изгодни за ищеца
правни последици, поради което не следва на ответното дружество да му се
вменява задължение да представи съответния договор.
С допълнителна молба ответникът депозира справка за движения по три
броя кредита, като сред тях липсва е процесния кредит. В молбата се подържа
теза за неправомерно поведение на ищцата при сключването на договорите за
кредит с ответника. Излага се, че кредитите са изтеглени с цел да се начисли
неустойка за непредставяне на обезпечение, да се плати същата изцяло за да
може да се образуват множество дела. Подържа, че на ответника не следва да
му се вменява задължение да предостави процесния договор, тъй като ищцата
претендира изгодни за нея правни последици, поради което не е в интерес на
ответника да го представи. С друга допълнителна молба вх. №
6035/23.05.2024 г. ответникът депозира справка за движенията по кредит
735810 на ищцата, също и логофайл, проследяващ хронологията на цялото
12
кредитно правоотношение, вкл. изпращането на договора и всички останали
документи до ищцата на посочения от нея имейл.
Иска се от съда да отхвърли предявените искове като неоснователни,
както и да присъди направените съдебни разноски.
След като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност и като взе предвид изложеното от страните, съдът приема за
установено от фактическа страна следното:
Съдът е указал на ищеца да представи процесния договор за кредит.
Видно от данните по делото /молба вх. № 7087/17.06.2024 г./ ищецът е заявил,
че единствената причина за непредставяне на процесния договор за кредит е,
че същият не се намира в негово държане. Посочва, че при подписването му не
му е предоставен екземпляр от договора, нито по електронен път, нито на
хартиен носител.
Няколкократно съдът е указвал на основание чл. 190 от ГПК на
ответника да представи процесния договор за кредит, като последно това е
сторено на 16.09.2024 г., като са указни последиците по чл. 190, ал. 2 от ГПК.
Въпреки многократните указания ответникът не е представил процесния
договор за потребителски кредит № 735810 от 15.09.2022 г., сключен с
ищцата.
С оглед гореизложеното съдът приема, че ответникът е създал пречки за
събиране на допуснато доказателство - договор за потребителски кредит №
735810 от 15.09.2022 г.,сключен с ищцата и на основание чл. 161 от ГПК съдът
приема за доказан фактът, че между страните е налице сключен договор за
потребителски кредит № 735810 от 15.09.2022 г. с посочените в исковата
молба клаузи, съдържащи се в чл. 6.1 и чл. 6.2., а именно: чл. 6.1. Заемателят
се задължава да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1.
Безусловна банкова гаранция или 2. Поръчителство на едно или две
физически лица, които да отговарят на определени от кредитора условия. Чл.
6.2. В случай на непредоставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще
бъде начислена неустойка в размер на 750.00 лева.
От представената от ищеца справка от Регистри БНБ е видно, че между
страните е сключен договор за потребителски кредит № 735810 от 15.09.2022
г., по силата на който ответника и заемодател е предоставил на ищцата -
заемател сумата от 1500 лв., като срок на издължаване е посочена датата
13
15.03.2023 г.
От представената от ответника справка за движенията по кредит 735810
с молба вх. № 6035/23.05.2024 г. е видно, че е одобрен кредит на ищцата от
ответника в размер на 1500.00 лева с № 735810 със зададен срок на плащане
18 месеца, като сумата е изплатена на ищцата по „Изи Пей“ на 15.09.2022 г.
От справката за движенията по кредита е видно също, че е платена от ищцата
сумата в общ размер на 1930.00 лева. От справката се установява, че
неустойката е предвидена да се кумулира към погасителните вноски.
При така установената фактическа обстановка Съдът намира са
установено от правна страна следното :
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д.
№ 1/2013 г., ОСГТК, докладвано от съдиите Красимир Влахов и Емилия
Василева по отношение на съдебното решение може да са налице три вида
пороци - нищожност, недопустимост и неправилност. Процесуалният закон
урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на
нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр.
1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният
контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на
чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и
допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.
Аналогично ограничение на служебните правомощия на съда беше уредено в
отменения ГПК от 1952 г. относно правомощията на касационната инстанция
в изричната разпоредба на чл. 218ж, ал. 1, изр. 1. По въпроса за правомощията
на ВКС при действието на отменения ГПК е постановено Тълкувателно
решение № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС,
според което при проверка на правилността на въззивното решение
касационният съд по правило е ограничен от заявените в жалбата оплаквания,
но не и при нарушение на императивна материалноправна норма, което може
да бъде констатирано като порок от касационната инстанция и без да е било
изрично заявено като касационно основание. Тази принципна постановка се
аргументира с разпоредбата на чл. 4 ГПК (отм.), възпроизведена в чл. 5 от
действащия ГПК, която вменява на съда задължение да осигури точното
14
прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение
установена в публичен интерес материалноправна норма, а не диспозитивно
право, отклонението от което с необжалването му следва да се третира за
възприето от заинтересованата страна. Това изключение от забраната за
служебна проверка на правилността на обжалвания съдебен акт следва да се
приеме и по отношение на правомощията на въззивния съд при действието на
ГПК /в сила от 01.03.2008 г./, тъй като правомощията на въззивната инстанция
при решаването на спора по същество са аналогични на тези на касационния
съд при отменения ГПК. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се
отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират
приложение при субсумиране на установените факти под приложимата
материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури
прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята
на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен
материален закон, установен в обществен интерес. По аналогични
съображения ограниченията в дейността на въззивната инстанция не следва да
се прилагат и в хипотезата, когато осъществяването на въззивните функции
при защитата на правата на някои частноправни субекти е дължимо и в защита
на друг, публичен интерес. В тези случаи служебното начало следва да има
превес над диспозитивното и състезателното начало. Затова, когато законът е
възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в
процеса /например в производството за поставяне под запрещение/ или на
родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките
относно упражняването на родителските права, личните отношения и
издръжката на децата и ползването на семейното жилище, негово задължение
е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на
правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните
допустими и относими доказателства без ограничения във времето. В случай,
че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това
процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната
инстанция независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба.
Второинстанционното производство е ограничено въззивно
обжалване. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното
разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на
въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите
15
твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и
субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна
норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно
собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да
отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното
производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и
произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората
инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя
основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не
са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на
материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта
на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.
Дейността на въззивния съд обаче не е повторение на
първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което
втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция
процесуални действия, а надгражда върху тях. Дори и същите да са били
опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани
пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и
прилагането на правото.
В изпълнение на основополагащия за процеса принцип за законност
/чл. 5 ГПК/ въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на
императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва
оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение.
Аргумент за това е и разпоредбата на чл. 262, ал. 1 във връзка с чл. 260, ал. 1,
т. 3 ГПК, според която непосочването във въззивната жалба на конкретен
порок на първоинстанционното решение не обуславя нейната нередовност.
Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция
квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на
страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване
факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи
правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания
относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест,
и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства
/чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/. Така въззивният съд ще осигури изпълнението на
основната функция на доклада- обезпечаване правилността на изводите на
16
решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на
съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното
решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая
материален закон /чл. 5 ГПК/.
Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е валидно и
допустимо – постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на
родовата и местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на
правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е
подписано. Депозираната срещу него въззивна жалба е подадена в
преклузивния срок, от надлежна страни и при наличие на правен интерес,
поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, въззивната
жалба се явява основателна, поради следните съображения:
Районният съд е приел ,че уговорената в чл. 6 от договора неустойка за
неизпълнение на договорно задължение е неравноправна и недействителна с
оглед чл. 143, т. 5 ЗЗП, както и с оглед чл. 26, ал. 1 ЗЗД ,като е изложил
подробни мотиви ,които изразяват константната практика на съдилищата по
подобен вид спорове и напълно се споделят от въззивната инстанция
Районният съд обаче е изградил своите правни изводи въз основа на
становището ,че ответната страна е длъжна да представи процесния договор
за кредит чл. 190, ал. 2 ГПК и е изградил решението си върху разпоредбата
на Чл.161 ГПК ,към която препраща чл. 190, ал. 1 ГПК .
Въззивният съд намира тези правни изводи за неправилни поради
следното :
Разпоредбата на Чл.190 ал.1 ГПК се прилага единствено в случай ,че
ищецът докаже ,че процесният документ не се намира у него и че не би могъл
да се снабди с него и че в същото време документът се намира у другата
страна .Разпоредбата следва да се прилага много внимателно ,тъй като е
възможно да се извърши злоупотреба с право и по реда на Чл.161 ГПК във
връзка с чл. 190, ал. 1 ГПК съдът да приеме за доказани несъществуващи
обстоятелства въз основа на фикцията ,че ответната страна е създала пречки
при доказването .
В конкретния случай доказателствената тежест да докаже
съществуването на договора и съдържанието на отделни негови клаузи лежи
върху ищеца .По силата на Чл.10 ал.3 от Закона за предоставяне на финансови
17
услуги от разстояние потребителят има право през цялото време на действие
на договора да получи условията на договора на хартиен носител, когато
изрично заяви това.По делото не са представяни каквито и да било
доказателства ищцата да е отправяла да ответното дружество искане по Чл.10
ал.3 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние ,т.е. ищцата
е имала възможност да се снабди с договора на хартиен носител ,но не е
направила каквито и да било усилия в тази насока .
Освен това от доказателствата по делото е видно ,че ответното
дружество е изплатило на 110.09.2024 г. в 15:53 часа на електронната поща на
ищцата общите условия,СЕФ по кредита и договора за паричен заем (л.213 от
делото ) в pdf формат ,от което може да се направи категоричен извод,че
ищцата е разполагала с договора и че е могла да го представи по делото .Като
не е направила това ищцата не е доказала съществуването на неравноправната
клауза ,поради което искът следва да бъде отхвърлен.
Предмет на настоящото дело е и определение Рег.№ 419 / 10.03.2025 по
гражданско дело № 1149/2023 г.,с което е оставена без уважение подадената
от С. Р. Г. с ЕГН ********** с адрес: гр. В., ******* молба по чл.248 ал.1
ГПК за изменение на решението в частта за разноските .Въззивана инстанция
намира горното определение за правилно и законосъобразно ,тъй като
производството пред Окръжен съд-В. не се е развило по повод на възражения
на насрещната страна.От друга страна с оглед крайния изход на делото по
главния иск на С. Р. Г. с ЕГН ********** с адрес: гр. В., ******* не следва да
се присъждат каквито и да било разноски .
ПО ОТНОШЕНИЕ НА РАЗНОСКИТЕ
С оглед изхода на делото С. Р. Г. следва да бъде осъдена да заплати на
„Сити кеш“ООД направените по делото разноски пред Районен съд-В. и пред
Окръжен съд-В..Пред Районен съд-В. са направени разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС и са представени списък на
разноските и документи ,удостоверяващи заплащането на горната сума(л.76-
82 от делото).Пред въззивната инстанция въззивникът „Сити кеш“ООД е
направил разноски за заплатена държавна такса в размер на 25 лв. и разноски
за адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС ,което се установява
от представен списък на разноските и документи ,удостоверяващи
18
заплащането на горната сума(л.37-41 от делото).
Решението не подлежи на касационно обжалване ,тъй като цената на
иска е 750 лв.
Водим от горното Съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 688 от 14.11.2024 г., на Районен съд - гр.
В. по гражданско дело № 1149/2023 г.,вместо което ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ иска на С. Р. Г. с ЕГН ********** с адрес: гр. В., *******
против "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК ********* седалище и адрес на управление:
гр. С.***** за признаване за установено, че клаузата на чл. 6, ал. 2. от
договор за потребителски кредит № 735810 от 15.09.2022 г. е нищожна
поради противоречие с добрите нрави и закона и като сключена при липса на
основание.
ОСЪЖДА С. Р. Г. с ЕГН ********** с адрес: гр. В., ж.к. Бонония бл.
12, вх. В, ет. 5, ап. 49 ДА ЗАПЛАТИ на "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК *********
седалище и адрес на управление: гр. С.***** направените пред Районен съд-
В. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС и
направените пред Окръжен съд-В. разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 480 лв. с ДДС и 25 лв.държавна такса .
ПОТВЪРЖДАВА определение Рег.№ 419 / 10.03.2025 по гражданско
дело № 1149/2023 г.,с което е оставена без уважение подадената от С. Р. Г. с
ЕГН ********** с адрес: гр. В., ******* молба по чл.248 ал.1 ГПК за
изменение на решението в частта за разноските .
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
19