Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Радомир, 24.02.2020 г.
В И М Е Т О
НА Н А Р О Д А
Радомирският районен съд, гражданска
колегия, четвърти състав, в публично заседание на деветнадесети февруари през
две хиляди и двадесета година в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: РОСЕН АЛЕКСАНДРОВ
при секретаря Теменуга Пацова, като
разгледа докладваното от районния съдия гр. д. № 546 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, съобрази следното:
Предявени са в условията на кумулативно
обективно съединяване искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 92 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че
ответникът Б.Х.А. дължи на ищцовото дружество „А.з.с.н.в.“ ЕАД сумата от
2278,32 лева, дължима по договор за паричен заем № .от 10.11.2014 г., от които:
сума в размер на 824,34 лева – главница, ведно със законната лихва върху главницата
от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 12.02.2019 г. до
окончателното изплащане на задълженията; сума в размер на 92,16 лева –
договорна лихва, дължима за периода от 02.02.2015 г. до 20.07.2015 г.; сума в
размер на 536,54 лева – мораторна лихва за забава за периода от 03.02.2015 г.
до 12.02.2019 г., неустойка за неизпълнение в размер на 612,78 лева за периода
от 02.02.2015 г. до 20.07.2015 г. и такса разходи в размер на 212,50 лева.
В исковата молба се твърди, че на
10.11.2014 г. между „Вива Кредит“ ООД, в качеството на заемодател и Б.Х.А., в
качеството на заемател, бил сключен договор за паричен заем № 5136232, по
силата на който заемодателят се задължил да предостави на заемателя сума в
размер на 1100,00 лева, представляваща главница и чиста стойност на кредита, а
заемателят се задължил да върне същата на заемодателя, ведно с договорна лихва
в размер на 169,00 лева. Заемателят се задължил да върне сумата по кредита на
18 равни двуседмични погасителни вноски, всяка в размер на 70,50 лева.
Съгласно клаузите на договора
заемателят се задължил в 3-дневен срок от подписване на договора за заем да
предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му по договора, а именно:
валидна банкова гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем, в
размер на цялото задължение на заемателя по договора, която да е валидна за
целия срок на договора за заем. Предвид обстоятелството, че заемателят не
представил на заемодателя посоченото обезпечение, съгласно уговореното от страните,
на същия била начислена неустойка за неизпълнение в размер на 861,12 лева,
която била дължима на падежната дата на погасителната вноска. Така,
погасителната вноска, която следвало да заплати заемателят, нараснала до сумата
от 118,34 лева.
По силата на сключения договор за
заем при забава на плащането на погасителна вноска заемателят дължал на
заемодателя суми, представляващи направените разходи за провеждане на телефонни
разговори, изпращане на писмени покани и електронни съобщения за събирането на просрочените
вземания, които се начислявали, както следва: по 12,50 лева на всеки четвърти и
единадесети ден забава, но не повече от 150,00 лева, а при забава на плащането
на погасителната вноска с повече от 57 календарни дни, на петдесет и осмия ден
забава заемателят дължал на заемодателя заплащането на еднократна сума в размер
на 100,00 лева, представляваща направените разходи за събиране на просрочените
вземания, включващи ангажиране дейността на служител, който осъществява и
администрира дейността по събиране на вземането. На това основание на длъжника
била начислена такса разходи за събиране на вземането в размер на 250,00 лева.
Подписвайки договора, страните
постигнали съгласие, че при забава за плащане на погасителна вноска заемателят
дължи законната лихва за забава за всеки ден забава. На това основание на
длъжника била начислена лихва за забава в размер на 536,54 лева за периода от
03.02.2015 г. до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед по
чл. 410 ГПК в съда.
Въпреки отправените покани за
доброволно изпълнение и разсрочване на задължението, длъжникът не извършил
плащане по дължимия към дружеството паричен заем.
Ищецът посочва, че на 01.09.2015 г.
било подписано Приложение № 1 към рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) от 22.01.2013 г., сключен между „Вива Кредит“ ООД и „А.з.с.н.в.“
ООД, по силата на което вземането на „Вива Кредит“ ООД, произтичащо от договор
за паричен заем № .от 10.11.2014 г., било прехвърлено в собственост н. „А.з.с.н.в.“
ООД, ведно с всички привилегии и обезпечения.
Цедентът „Вива Кредит“ ООД
упълномощил цесионера „А.з.с.н.в.“ ООД да изпраща писмени уведомления до
длъжниците по вземанията, предмет на сключения договор за цесия, от името на
цедента, с които да ги уведомява за прехвърлянето на техните задължения по
смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, като в тази връзка до ответника били изпратени 2
бр. писма, с уведомление за извършената цесия, но и двете не били потърсени от
ответника.
Поради неизпълнението на договорното
задължение, „А.з.с.н.в.“ ЕАД подала заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК до PC – Радомир, по която било
образувано ч. гр. д. № 204/2019 г. по описа на съда. Срещу издадената заповед
за изпълнение било подадено възражение от страна на ответника, което обуславяло
правния интерес на ищцовото дружество от предявяване на настоящата искова
претенция.
С оглед изложеното, моли да бъде
признато за установено в отношенията между страните, че ответникът Б.Х.А. дължи
на ищцовото дружество „А.з.с.н.в.“ ЕАД сумата от 2278,32 лева, дължима по
договор за паричен заем № .от 10.11.2014 г., от които: сума в размер на 824,34
лева – главница, ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 12.02.2019 г. до окончателното
изплащане на задълженията; сума в размер на 92,16 лева – договорна лихва,
дължима за периода от 02.02.2015 г. до 20.07.2015 г.; сума в размер на 536,54
лева – мораторна лихва за забава за периода от 03.02.2015 г. до 12.02.2019 г.,
неустойка за неизпълнение в размер на 612,78 лева за периода от 02.02.2015 г.
до 20.07.2015 г. и такса разходи в размер на 212,50 лева.
Ищецът претендира присъждане на
сторените по делото разноски.
Ответникът чрез назначения му особен
представител е подал в срока по чл. 131 ГПК отговор на исковата молба, с който
е оспорил исковете по основание и размер.
Твърди, че не е бил уведомяван за
извършената цесия, както и че не е получавал заемната сума от 1100,00 лева.
В отговора е оспорен размерът на
годишния лихвен процент, както и на годишния процент разходи, с твърдения, че
същите са необосновано завишени.
Особеният представител прави
възражение за недействителност на клаузи от сключения договор за потребителски
кредит, като противоречащи на императивни разпоредби на ЗПК и ЗЗП.
В съдебно заседание ищцовото
дружество, редовно призовано, не изпраща представител.
В съдебно заседание ответникът,
редовно призован, чрез назначения му особен представител оспорва предявените
искове.
Съдът, като взе предвид доводите на
страните и като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, приема за установено следното от фактическа страна:
Ищцовото дружество „А.з.с.н.в.“ ЕАД е
подало на 12.02.2019 г. до Пернишкия районен съд заявление за издаване на
заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК против ответника Б.Х.А. за дължими
суми по договор за паричен заем от 10.11.2014 г., въз основа на което е
образувано ч. гр. д. № 1038/2019 г. на ПРС, препратено по компетентност на РдРС.
В рамките на образуваното пред РдРС производство в полза на заявителя е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 170/07.03.2019 г. против
длъжника и настоящ ответник.
В законоустановения двуседмичен срок
от връчване на заповедта за изпълнение длъжникът е депозирал възражение за
недължимост на сумите по нея. В едномесечния срок от съобщаването заявителят „А.з.с.н.в.“
ЕАД е предявил настоящия иск.
По делото е представен и приет договор
за паричен заем № .от 10.11.2014 г., сключен между „Вива Кредит“ ООД (кредитор)
и Б.Х.А. (кредитополучател), по силата на който кредиторът е предоставил на
кредитополучателя в заем сумата от 1100,00 лева, която кредитополучателят се е
задължил да върне на 18 двуседмични погасителни вноски, всяка в размер на 70,50
лева. Падежът на първата погасителна вноска страните са уговорили на 24.11.2014
г., а на последната – на 20.07.2015 г. Страните са уговорили следните условия
по сключения между тях договор: фиксиран годишен лихвен процент – 40,30 %; годишен
процент на разходите – 49,32 %; общ размер на всички плащания – 1269,00 лева.
Уговорено е също (чл. 3, ал. 3), че кредитополучателят е длъжен в тридневен
срок от сключване на договора да представи на кредитора едно от обезпеченията,
посочени конкретно в чл. 3, ал. 3, а именно: банкова гаранция или поръчителство,
като в противен случай дължи заплащането на неустойка в размер на 861,12 лева,
която се дължи разсрочено с всяка от погасителните вноски.
По делото е приет и рамков договор
за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 22.01.2013 г., сключен между „Вива
Кредит“ ООД (цедент) и „А.з.с.н.в.“ ЕАД (цесионер), по силата на който цедентът
прехвърля на цесионера свои ликвидни и изискуеми вземания, произтичащи от
договори за потребителски кредити, индивидуализирани в Приложение № 1,
неразделна част от договора.
От представеното по делото
извлечение от Приложение № 1 към рамков
договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 22.01.2013 г. се
установява, че вземането на „Вива Кредит“ ООД срещу ответника Б.Х.А.,
произтичащо от договор за паричен заем № .от 10.11.2014 г., е прехвърлено в
полза н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД.
От ищцовата страна са представени
също и пълномощно, с което „Вива Кредит“ ООД
е упълномощил „А.з.с.н.в.“ ЕАД да уведоми от името на „Вива Кредит“ ООД
всички длъжници по всички вземания на дружеството, които са цедирани съгласно рамков
договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 22.01.2013 г.,
потвърждение за сключения договор за цесия, подписано от управителя на „Вива
Кредит“ ООД, както и уведомително писмо, с което „А.з.с.н.в.“ ЕАД уведомява ответника
Б.Х.А., че задължението му по сключения договор за паричен заем № .от
10.11.2014 г. е изкупено от „А.з.с.н.в.“ ЕАД.
Представени са също и доказателства
във връзка с изложените твърдения за уведомяване на длъжника за сключения
договор за цесия (известие за доставяне, товарителница и обратна разписка към
нея).
По делото е прието и заключение на
вещото лице по назначената съдебно – счетоводна експертиза, от което се
установява, че кредитът е усвоен изцяло в брой на 10.11.2014 г., като
кредитополучателят е извършил плащания в общ размер на 638,34 лева и с тях са погасени 275,66 лева – главница, 76,84 лева –
договорна лихва, 248,34 лева – неустойка и 37,50 лева – разходи за събиране на
просрочени вземания. Размерът на непогасеното задължение на ответника към
ищцовото дружество е, както следва: 824,34
лева – главница; 92,16 лева – договорна лихва за периода от 02.02.2015 г. до 20.07.2015
г., обезщетение за забава в размер на 536,54 лева за периода от 03.02.2015 г.
до 12.02.2019 г., както и сума в размер на 612,78 лева – неустойка за
неизпълнение на договорно задължение и разходи за събиране на просрочени
вземания в размер на 212,50 лева.
Съдът кредитира заключението на
вещото лице, като компетентно изготвено и съобразно задачите, по които е
назначена експертизата.
Приетото
за установено от фактическа страна обуславя следните правни изводи:
Исковете са предявени от процесуално легитимирана страна и при
наличието на правен интерес, поради което са процесуално допустими. Правният
интерес от воденето им се обосновава с издадена срещу ответника в полза на
ищеца заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК относно вземанията, предмет
на настоящото производство, срещу която е постъпило възражение в срока по чл.
414, ал. 2 ГПК. Исковете за установяване на вземането са подадени в преклузивния
срок по чл. 415, ал. 4
ГПК.
При разглеждането им по същество
съдът намери следното:
Предмет на иска по чл. 422 ГПК вр.
чл. 415, ал. 1 ГПК е признаване за установено по отношение на ответника
съществуването на вземане на ищеца за определени парични суми. Уважаването на
претенцията предполага доказване кумулативното наличие на няколко предпоставки,
а именно: наличието
на договорни отношения между „Вива Кредит“ ООД и ответника във връзка със
сключения договор за паричен заем,
изпълнение на задължението на заемодателя да предаде заемната сума, наличието
на сключен договор за цесия на процесното вземане между цедента - „Вива Кредит“
ООД и цесионера - „А.з.с.н.в.“ ЕАД и че ответникът е бил уведомен за цесията.
В настоящия случай от събраните по
делото доказателства се установява по безспорен начин наличието на валидна
облигационна връзка между „Вива Кредит“ ООД, в качеството му на кредитор и ответника,
в качеството му на кредитополучател, въз основа на сключения договор за паричен
заем № .от 10.11.2014 г. Договорът е обективиран в писмена форма и съдържа
надлежна индивидуализация на страните, датата, мястото на сключване и предмета
на сделката, от ответната страна не се оспорва тяхната действителност, поради
което следва да се приеме за доказано, че страните са били обвързани по силата
на валидно облигационно правоотношение. Изправността на „Вива Кредит“ ООД
досежно задължението му за предоставяне на парични средства на
кредитополучателя се установява от заключението по допуснатата от съда съдебно
– счетоводна експертиза.
Установява се наред с това от
представените по делото писмени доказателства, че вземането на кредитора срещу
ответника по сключения договор за кредит е прехвърлено н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД с рамков
договор за прехвърляне на парични задължения от 22.01.2013 г., като в тази
връзка съдът съобрази и представеното по делото извлечение от Приложение № 1
към сключения договор за цесия, в което е включено и вземането на кредитора
срещу ответника Б.Х.А.. Съдът, като взе предвид приложеното към исковата молба
уведомление, с което ответникът е уведомен, че задължението му
по сключения договор за паричен заем е изкупено от „А.з.с.н.в.“ ЕАД, както и
представеното пълномощно, с което „Вива Кредит“ ООД е упълномощил „А.з.с.н.в.“
ЕАД да уведоми всички длъжници по всички вземания на дружеството, които са
цедирани съгласно рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия)
от 22.01.2013 г. и съобразявайки практиката на ВКС, намерила израз в редица
съдебни актове, сред които: решение № 78/09.07.2014
г. по т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 109/13.07.2016 г.
по т. д. № 1050/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., намира, че с получаването на
приложеното към исковата молба уведомление, цесията
следва да се счита за надлежно съобщена на длъжника. Според решение № 137/2.06.2015
г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., ГК, III г. о., предишният кредитор има
право да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като
негов пълномощник. Това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите
на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД. Горните
изводи на съда не се променят и от факта, че уведомлението е връчено на
назначения особен представител на ответника – така: решение № 198/18.01.2019 г.
на ВКС, ТК по т. д. № 193/2018 г., според което връчването на всички книжа по
делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от
този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици.
Падежът на последната погасителна
вноска е бил на 20.07.2015 г., т. е. преди подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение, поради което съдът не следва да
обсъжда въпросите, касаещи настъпването на предсрочна изискуемост на вземането.
Размерът на дължимата от ответника
главница по сключения договор за потребителски кредит с № .от 10.11.2014 г. е изчислен
от вещото лице по приетата съдебно – счетоводна експертиза и е 824,34 лева.
Дължимостта на договорната лихва
страните са уговорили в чл. 3, ал. 1, т. 5 и 7 от договора в общ размер на 169,00
лева, като според вещото лице останалата непогасена сума от ответника е в
размер на 92,16 лева. В тежест на
заемателя/кредитополучателя може да се възложи да заплаща възнаградителна лихва
по сключен договор за потребителски заем/кредит и това не противоречи на
разпоредбите на ЗПК, а така също на чл. 240, ал. 2 ЗЗД. Тази лихва представлява
печалба за заемодателя за това, че заемателят ползва неговите парични средства
и тя има възнаградителен, а не наказателен характер, поради което се дължи
така, както е уговорена. Няма пречка страните да уговарят размера ù над
размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от
разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД, но максималният размер на договорната лихва
(възнаградителна или компенсаторна) е ограничен от чл. 9 ЗЗД, доколкото
съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона
и в равна степен и на добрите нрави. В този смисъл ограничението се отнася
както за гражданските, така и за търговските сделки (арг. от чл. 288 ТЗ). С
оглед характера на процесния договор, неговата цел, задължението на заемодателя
да предостави договорената сума в уговорения срок и възможността потребителят
да я върне разсрочено във времето и на малки вноски, макар и с надбавки, съдът
намира, че договорената възнаградителна лихва не може да се счете за
прекомерна, водеща до противоправно облагодетелстване и противоречаща на
добрите нрави.
Досежно претенцията, касаеща лихвата
за забава: вземането на това основание възниква при наличие на главно парично
задължение, настъпила негова изискуемост и неизпълнение на същото, като
предметът на това вземане е обезщетение за вредите, които неизпълнението
обективно и закономерно причинява. С оглед постигнатата между страните
договорка в чл. 12, ал. 5 от сключения договор, според която при забава за
плащане на задълженията по договора заемателят дължи на заемодателя законната
лихва върху забавената сума за всеки ден забава и предвид изложеното от вещото
лице, че първата незаплатена месечна вноска от ответника е тази с падеж 02.02.2015
г., съдът намира, че същият е изпаднал в забава от следващия ден, а именно 03.02.2015
г. и от тази дата дължи на ищеца и лихва за забава до 12.02.2019 г. – датата,
на която е подадено заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК, чийто
размер, изчислен от вещото лице, е 536,54 лева.
По претенцията на ищеца, произтичаща
от уговорена между страните неустоечна клауза:
Последователна е практиката на Съда
на ЕС по тълкуването и приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април
1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, според която
съдът е длъжен да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в
потребителските договори, дори и такова възражение да не е било направено от
потребителя. По отношение на договорите за кредит на общо основание и съгласно
чл. 24 ЗПК се прилагат правилата на чл. 143 - чл. 148 ЗЗП.
На първо място тук следва да се
отбележи, че макар и поместени в индивидуалния договор с ответника, клаузите на
същия не са индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Касае се
до еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не
може да влияе и това е служебно известно на съда от множеството дела, по които
са представени идентични контракти между същия заемодател и различни
потребители. Освен това ищецът нито е твърдял, нито е доказал условията по
договора да са били уговорени с ответника индивидуално. По тези съображения
съдът намира, че същите следва да бъдат подложени на проверка за тяхната
равноправност – аргумент от чл. 146, ал. 1 ЗЗП. В глава четвърта от ЗПК е
уредено задължението на кредитора преди сключването на договор за кредит да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка
да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно
договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: „в условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват необходимия
надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите
средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по
този начин“.
В този смисъл клауза, като
уговорената в чл. 11 от договора за заем, според която се дължи неустойка в
размер на 861,12 лева при неосигуряване в тридневен срок от датата на сключване
на договора на обезпечение чрез поръчителство на физическо лице или банкова
гаранция в полза на заемодателя, се намира в пряко противоречие с преследваната
с целта на транспонираната в ЗПК Директива. На практика подобна уговорка
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху
самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По
този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение, след като
кредитът е отпуснат, като ако не го стори, дългът му нараства, т. е. опасността
от свръхзадлъжнялост се увеличава. Всъщност замисълът на изискването за
проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в
чл. 16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно
тогава да се поиска обезпечение въз основа на изводите от проверката и едва
след предоставянето му да се сключи договора за кредит. В конкретния случай
проверката за кредитоспособност е извършена въз основа на попълнен от ответника
формуляр и след като му е разрешено, е неразбираемо защо от ответника се
изисква да представя обезпечение и да заплаща неустойка, предварително
определена по размер и разсрочена в погасителните вноски, ако не осигури
такова.
На следващо място неустойка за
неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпените
вреди (няма данни за ищеца да са настъпили вреди от непредоставянето на
обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си
функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3
от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на
ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите ù обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции.
На последно място, по посочения
начин се заобикаля закона – чл. 33, ал. 1 ЗПК, който текст предвижда, че при
забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на
ищеца се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на
акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат
вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма
да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за
забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е
константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна, няма да се дължи и
на основание чл. 83, ал. 1 ЗЗД. Според тази разпоредба, ако неизпълнението се
дължи и на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен, съдът може да намали
обезщетението или да освободи длъжника от отговорност. Така е и в случая, тъй
като ако беше изпълнил задължението си да проведе добросъвестна проверка на
кредитоспособността на ответника съгласно чл. 16 ЗПК, ищецът сам щеше да стигне
да заключението, че със същия не следва да бъде сключван договор за кредит
преди да бъде предоставено обезпечението. По изложените съображения с оглед
нищожността на клаузата по чл. 11 от договора съдът намира, че ответникът не
дължи уговорената неустойка, в случая претендирана до сумата от 612,78 лева.
Нищожни, като заобикалящи закона –
чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД във вр. с чл. 33, ал. 1 ЗПК, са и клаузите на чл. 12,
ал. 3 и 4 от договора, според които при забава на плащането на погасителна
вноска по договора заемателят дължи на заемодателя заплащането на 12,50 лева на
всеки четвърти и единадесети ден забава, представляващи направените разходи за
провеждането на телефонни разговори, изпращането на писмени покани и електронни
съобщения за събирането на просрочените вземания, но не повече от 150,00 лева, като
при забава с повече от 57 календарни дни на която и да е погасителна вноска,
заемателят дължи на заемодателя еднократно плащане на 100,00 лева, представляващи направени разходи за събиране на просрочени
вземания, включващи ангажиране на дейността на служител, който осъществява и
администрира дейността по събиране на вземането. Макар тези вземания да са
наименувани „разходи и такси“, то срещу тях не се дължи никакво поведение от
страна на заемодателя. По делото липсват както твърдения, така и доказателства
такива разходи да са били действително извършени. При това положение следва да
се приеме, че клаузата за дължимост на сумата от 250,00 лева, прикрива една
неустойка за забава, а съгласно императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК
при забава на потребителя кредиторът има право само на мораторна лихва.
От заключението на вещото лице се
установява, че ответникът е заплатил сумата от 638,34 лева, като с тази сума са
погасени задължения, които са приети от съда за недължими (погасена е част от
неустойката в размер на 248,34 лева и разходи за събиране на просрочени
вземания в размер на 37,50 лева). Общият размер на задължението на ответника по
договора за паричен заем, възлиза на 824,34 лева – главница, 92,16 лева - договорна
лихва и 536,54 лева - мораторна лихва за забава, поради което и съобразявайки
разпоредбата на чл. 76 ЗЗД, съдът приема, че с платената сума в размер на 285,84
лева е погасена отчасти начислената мораторна лихва за забава (тъй като същата
е в по-голям размер от дължимата договорна лихва и следователно е
по-обременителното от двете задължения съгласно чл. 76, ал. 1, изр. второ ЗЗД),
като останалата незаплатена лихва е в размер на 250,70 лева.
Предвид всичко гореизложено, следва
да се признае за установено по отношение на ответника, че дължи на ищцовото
дружество сумата в размер на 824,34 лева – главница, договорна лихва в размер
на 92,16 лева, както и мораторна лихва за забава в размер на 250,70 лева, като
исковете за претендираната неустойка, такса разходи, и мораторна лихва за
забава за разликата до пълния предявен размер от 536,54 лева, следва да бъдат
отхвърлени като неоснователни и недоказани.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на разноски, съобразно уважената
част от исковете.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал.
8 ГПК в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда
възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от
юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от
Закона за правната помощ. Разпоредбата на чл. 37 ЗПП препраща към Наредбата за
заплащане на правната помощ, която в чл. 25 и чл. 26 предвижда възнаграждение
за заповедното производство от 50 до 150 лева, а в исковото - от 100 до 300
лева. Съгласно чл. 1 от Наредбата съдът следва да определи възнаграждението в
зависимост от вида и количеството на извършената работа.
Предвид изложеното, съдът като
съобрази, че делото е с малък материален интерес и не се отличава с фактическа
и правна сложност, намира, че в полза на ищцовото дружество, следва да се
определи юрисконсултско възнаграждение в общ размер на 150,00 лева, от които:
50,00 лева - за заповедното производство и 100,00 лева - за исковото
производство. Към така определеното юрисконсултско възнаграждение следва да
бъде прибавена и заплатената от ищеца държавна такса в заповедното и исковото
производство в общ размер на 250,00 лева, сумата от 389,48 лева –
възнаграждение за назначения на ответника особен представител, както и
възнаграждение за вещо лице в размер на 150,00 лева и предвид размера на
уважените искове, да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца сумата от 481,30
лева.
Ответникът също има право да иска
присъждане на сторените от него разноски, съобразно отхвърлената част от
исковете, но доколкото липсват доказателства за такива, съдът не дължи
произнасяне в тази насока.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Б.Х.А.,
с ЕГН: **********, с адрес: ***, че дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, с ЕИК: ., със
седалище и адрес на управление:***, офис – сграда Л., ет. 2, офис 4 сумата от 824,34
лева (осемстотин двадесет и четири лева и тридесет и четири стотинки) –
главница по договор за паричен заем № .от 10.11.2014 г., ведно със законната
лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 12.02.2019
г. до окончателното изплащане на задълженията, сумата
от 92,16 лева (деветдесет и два лева и шестнадесет стотинки) – договорна лихва,
дължима за периода от 02.02.2015 г. до 20.07.2015 г. и сумата от 250,70 лева (двеста
и петдесет лева и седемдесет стотинки) – мораторна лихва за забава за периода
от 03.02.2015 г. до 12.02.2019 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за претендираната
мораторна лихва за забава за разликата до пълния предявен размер от 536,54 лева
(петстотин тридесет и шест лева и петдесет и четири стотинки), както и исковете
за сумата от 612,78 лева (шестстотин и дванадесет лева и седемдесет и осем
стотинки) – неустойка за неизпълнение за периода от 02.02.2015 г. до 20.07.2015
г. и за сумата от 212,50 лева (двеста и дванадесет лева и петдесет стотинки) -
такса разходи, като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА Б.Х.А., с ЕГН: **********, с
адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на
управление:***, офис – сграда Л., ет. 2, офис 4 сумата от 481,30 лева (четиристотин
осемдесет и един лева и тридесет стотинки) – направени разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване с
въззивна жалба пред Пернишкия окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА.
СЕКРЕТАР:М.М.