Р Е Ш Е Н И Е N
гр. Сливен, 27.11.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в откритото заседание на двадесет и седми ноември през двехиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
мл. с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Соня Василева, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 558 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно, бързо и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК, вр. чл. 310 и сл. от ГПК, вр. чл.17 ал. 5 от ЗЗДН.
Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 300/23.10.2019г. по гр.д. № 914/19г. на НзРС, с което са постановени мерки за защита по реда на ЗЗДН по молба на И.Д.К. против Й.Т.П., като е задължен Й.Т.П. да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо И.Д.К., забранено е на Й.Т.П. да приближава на разстояние по-малко от 100 метра И.Д.К., жилището й, местоработата й и местата й за социални контакти и отдих за срок от осем месеца, наложена е на Й.Т.П. глоба по чл. 5 ал. 4 от ЗЗДН в размер на 500 лв., издадена е заповед за наложените мерки, Й.Т.П. е предупреден, че при неизпълнение на заповедта ще бъде задържан от полицейските органи и са присъдени държавна такса и разноски по делото.
Против това решение е постъпила въззивна жалба от ответника по молбата в първоинстанционното производство.
Въззивникът обжалва изцяло решението, като твърди, че то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно.
Счита, че първоинстанционният съд неправилно се е мотивирал, за да уважи молбата, с представената декларация по чл. 9 ал. 3 от ЗЗДН от молителката. Заявява, че така, както е дефинирано в чл. 2 понятието „домашно насилие“, не можело да се приеме, че поведението и действията на лице, попадащо в кръга, визиран в чл. 3 от ЗЗДН, които, макар да причиняват негативни изживявания или телесни увреждания на другата страна, когато са проявени по време на конфликт, възникнал от неудовлетвореност от развитието на взаимоотношенията между страните, са акт на домашно насилие.
Тази своя теза той развива подробно по-нататък в жалбата си, като сочи, че е установено, че отношенията между страните били влошени далеч назад във времето и емоционално обременени, което според жалбоподателя обосновава мотивацията за действията му. Цитира редица примери, прави анализ на събраните доказателства – преимуществено гласни такива, като твърди, че те не подкрепят категорично твърденията на молителката за извършено спрямо нея домашно насилие. Освен това множеството събрани доказателства не подкрепяли изявленията в декларацията по чл. 9 ал. 3, поради което тя не следвало да служи на съда за основа на правните му изводи за основателност н амолбата. Позовава се в тази насока на съдебна практика.
В обобщение счита, че претърпените от молителката негативни изживявания и страдания при конфликта й с ответника на 19.06.19г. не не могат да бъдат класифицирани като последица от акт на домашно насилие по смисъла на ЗЗДН, а били резултат от ескалация на споровете между тях.
Поради изложеното въззивникът иска въззивният съд да отмени изцяло решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което остави без уважение, като неоснователна, молбата на И.Д.К..
Преетендира разноски за двете инстанции.
Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или процесуални искания за въззивната фаза.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з. въззивникът, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и иска въззивният съд да отмени решението и остави без уважение молбата, в защита по същество поддържа доводите и съображенията, изложени с въззивната жалба. Няма нови доказателствени искания. Претендира разноски, представя списък.
В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява лично, за нея се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба, като я счита за неоснователна, моли да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно обжалваното решение, претендира разноски за тази инстанция.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, тъй като отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху атакувания съдебен акт, в рамките, поставени от жалбата, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че той е и правилен, поради което следва да бъде оставен в сила.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са изцяло неоснователни.
В чл. 3 от ЗЗДН лимитативно е очертан кръгът от субектите, чиито действия се санкционират от този закон и е несъмнено, че страните влизат в пределите, очертани от нормотвореца, при условията на чл.2, т. 2 от ЗЗДН. В тази връзка въззивният съд счита за напълно излишно изясняването на това дали ответникът е настоящ или бивш приятел/съжител на молителката, още повече, че употребените от последната описателни словоформи са въпрос на семантика, а не на corpus terminus.
Първостепенният съд е разгледал в съвкупност и поотделно всички събрани доказателствени средства и въз основа на тях е изградил обективна и вярна фактическа обстановка.
Настоящият състав счита, че са събрани достатъчно убедителни писмени и гласни доказателствени средства в подкрепа на декларацията по чл. 9 ал. 3 от ЗЗДН, подадена от молителката заедно с молбата по чл. 8.
С незначителни разминавания свидетелските показания очертават категорично и непререкаемо следната фактология – на посочената в молбата дата и час ответникът се е върнал от празненство, на което бил сам, в дома на молителката, с която живеел. След отправени от нейна страна въпроси относно часа на прибирането му той й нанесъл побой, при който молителката получила множество тежки, макар и неопасни за живота, наранявания по тялото - по лявото рамо, ръка, китка, лява колянна става, по дясната ръка, мишница, десен крак /масивни кръвонасядания, отоци, охлузвания/. При опитите си да се отбранява, молителката причинила повърхностни охлузвания и драскотини в областта на шията, гръдния кош и предмишниците на ответника. По сигнал, подаден на тел. 112 от нея, пристигнали полицейски екип и екип на СМП, които констатирали нейното състояние и съставили съответните документи за инцидента. Бабата на молителката чула викове в края на случката и видяла ответника да напуска къщата през предната врата.
Настоящият въззивен състав счита, че това са единствените правнозначими факти в настоящото производство и те неотвратимо сочат на осъществени от ответника действия, приобретаващи всички признаци на домашно насилие спрямо молителката. Пренебрегнал е наличието на прорезна рана на крака на последната, тъй като счита, че не е изяснен произходът й и механизма на нанасянето й, нито че е причинена от ответника.
Най-общо насилието е действие или поведение, насочено срещу друг човек /или собствената личност/, което предизвиква физическо, психическо и емоционално страдание.
В случая твърдяните и доказани конкретни действия обективират физическо насилие. Тук следва да се посочи, че съдът е сезиран да се произнесе само в рамките на търсената защита, а те се очертават с молбата – в обстоятелствената и петитумната й част. Поради това фокусът на съдебното следствие се съсредоточва в случая единствено върху конкретния акт на насилие, заявен от молителката, и не се разпростира върху други, предходни или съпътстващи го такива.
Следователно в настоящия случай, особено след като не се твърди осъществено психическо насилие, съдът не следва да установява системност на действията на ответника спрямо молителката, да изследва цялостното му поведение, или да обсъжда отношенията между двамата и генезиса на конфликтите им.
Следва да се подчертае еднозначно, че целта на ЗЗДН е да осигури защита срещу някое от изброените посегателства над човешката личност, като лимитативно са очертани кръгът на субектите и кръгът на обектите – адресати на правната норма, като констатацията за наличие на някоя от номинираните форми на посегателство е, най-общо казано, формална. Това най-ясно се проявява при извършването на физическо насилие – ЗЗДН не е предназначен да регулира други аспекти на съответното действие. Тоест – актът на домашно насилие по смисъла на ЗЗДН, /включително физическото/, се разглежда само и единствено през призмата на този закон, съдът не извършва преценка на деянието от гледна точка на деликтно правоотношение, от наказателноправна гледна точка или в светлината на семейните отношения /ако страните са съпрузи/, тоест – дори да са налице признаците и на друго правоотношение, то остава извън плоскостта на настоящото производство и страните могат да го уредят по друг процесуален ред, въз основа на други материалноправни норми. Казаното означава, че е недопустимо да се разширява предметът на доказване и да се включват в обсега му факти, които са безразлични спрямо възникването и реализирането на отговорността по ЗЗДН.
Тоест в случая, спрямо конкретния акт на физическо насилие, са изцяло колатерални въпросите, които и страните са въвеждали на спорното поле, и първостепенният съд е поставил като подлежащи на доказване - свързани с това какви са били отношенията между молителката и ответника по време на съжителството им до процесния инцидент, кой и по какви причини е създавал конфликти, какво поведение е имал спрямо другия, спорадично или трайно е проявявал качества и осъществявал действия, неприемливи за другия, дали укоримото поведение на някого от двамата е дало повод или основание на другия за някаква укорима реакция и т.н. Тези обстоятелства биха имали значение, например, при установяване на вина за разстройство на брачните отношения, при доказване на непозволено увреждане, при търсене на отговорност за причиняване на телесна повреда и други подобни.
Така, след като е доказано по категоричен начин, че осъществените от ответника действия попадат в законовата дефиниция за “домашно нсилие”, спрямо него се задейства механизмът на принудително въздействие върху правната му сфера заради това. Както вече се посочи, без всякакво легално значение по отношение на това специфично правоотношение е дали са съществували и други правоотношения между страните – формирани като обуславяща причина, възникнали като последица от този акт или съпътстващи такива – те не са предмет нито на изследване, нито на обсъждане, нито на регулиране в това производство, страните евентуално могат да ги уредят в самостоятелно такова, по съответния предвиден законов ред. За целите на това производство са несводими причините, довели до разногласия между съжителстващите – целта на ЗЗДН е да защити обективно всяко лице в уязвимо положение, независимо дали то е дало повод на насилника да прояви агресия или не.
Единствено важно е обективното установяване на осъществено от страна на посоченото от молителя лице спрямо него на действие, притежаващо белезите на физическо насилие. Доказването на този факт неминуемо води до санкционирането на извършителя, тъй като правната норма не толерира такова поведение независимо от причините, довели до него. В този смисъл дори да се установи, че лицето, станало обект на физическото посегателство само е осъществило такова /извън случаите на самозащита/, това не би отнело или неутрализирало неправомерността на поведението на ответника и не би го освободило от отговорността, предвидена в ЗЗДН. В производство, инициирано от едното лице, без надлежно сезиране, съдът няма правомощия да постанови и срещу него; неговите действия, ако също имат характеристики на домашно насилие, могат да бъдат обект на изследване в производство срещу него, в което могат да му бъдат наложени предвидените от законодателя мерки.
В този смисъл е безразлично обстоятелството дали и по ответника е имало следи от осъществено физическо насилие, дори да не беше установено, че молителката ги е причинила докато се е защитавала, тоест – нейното пряко намерение не е било да нарани ответника. Но дори да се допусне, че молителката е имала неприемливо в някаква форма поведение, то не е предмет на разглеждане и обсъждане в учреденото от нея производство – ако ответникът е счел, че тя също е упражнила реципрочно насилие срещу него /или му е причинила друг вид вреда/, е разполагал със същия инструментариум да защити правата си. Упражненото от едно лице насилие спрямо друго нито оправдава насилнически действия, извършени от последното, нито му дава основание да отвърне с такива. Противоправният характар на домашното насилие не се обезсилва от това, че то е било провокирано от правомерно или неправомерно поведение на жертвата му. Последното би имало значение само ако се търси реализиране на някаква отговорност от лицето, претърпяло насилието.
На последно място този въззивен състав следва да посочи, че е намира за крайно несподелим и перфиден защитният аргумент на въззивника, изложен в жалбата му, видян от него „през призмата на текста на чл. 2 ал. 1 от ЗЗДН“ - че „не може да се приеме, че поведението и действията на лице, попадащо в кръга, визиран в чл. 3 от ЗЗДН, които, макар да причиняват негативни изживявания или телесни увреждания на другата страна, когато са проявени по време на конфликт, възникнал от неудовлетвореност от развитието на взаимоотношенията между страните, са акт на домашно насилие.“ На първо място това съждение по никакъв начин не следва аналитично от законовата дефиниция на „домашно насилие“ в чл. 2 ал. 1 от ЗЗДН, която не допуска никакви условия или изключения и не поставя квалификацията на дадено действие в зависимост от странични фактори. На второ място така прокараната причинност представлява опит за виктимизиране на насилника чрез прехвърляне на отговорността за насилието върху жертвата и подмяна на поведенческите критерии, което в никакъв случай съдът не може да допусне.
В обобщение - след като е констатирал наличие на визираните от ЗЗДН белези на поведение от страна на ответника, съдът е преценил неговата степен и тежест, и е наложил номинирани от закона, адекватни мерки за защита, кореспондиращи с накърненото право. Определил е подходящ срок за действието им и с оглед императивно въведеното задължение, е наложил и глоба, чийто размер въззивният състав счита за съобразен с конкретните обстоятелства – пол, възраст, положение както на насилника, така и на пострадалата, а също и с вида насилие.
Този въззивен състав намира, че определеният от районния съд срок е адекватен на установените факти и максимално защитава молителката, съобразен с конкретните субективни и обективни фактори е и определеният за неприкосновен пространствен обсег на действие на заповедта за закрила и няма причина за изменението му. Също кореспондиращ на фактологията е и определеният размер на глобата по чл. 5 ал. 4 от ЗЗДН.
Предвид всичко изложено настоящият съдебен състав намира жалбата за изцяло неоснователна и ще я остави без уважение. Атакуваното решение не страда от пороци, налагащи неговата отмяна. То е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде оставено в сила съгласно разпоредбата на чл. 17 ал. 5 от ЗЗДН.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази инстанция следва да се възложи на въззивника, който следва да понесе своите както са направени и заплати тези на въззиваемата за тази инстанция, в размер на 300 лв.
Ръководен от гореизложеното съдът
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА първоинстанционно решение № 300/23.10.2019г. по гр.д. № 914/19г. на НзРС.
ОСЪЖДА Й.Т.П. да заплати на И.Д.К. направените разноски за въззивното производство в размер на 300 лв.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: