№ 351
гр. София , 08.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на осми февруари, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Диана Коледжикова
Членове:Камелия Първанова
Димитър Мирчев
при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева
като разгледа докладваното от Диана Коледжикова Въззивно гражданско
дело № 20201000504234 по описа за 2020 година
Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 08.04.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, гражданско отделение, седми въззивен състав, в
публичното заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА КОЛЕДЖИКОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ПЪРВАНОВА
ДИМИТЪР МИРЧЕВ
при секретаря Таня Вълчева, като разгледа докладваното от съдията КОЛЕДЖИКОВА гр.
дело № 4234 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 4461 от 22.07.2020 г., постановено по гр. д. № 15707/2018 г., Софийски
градски съд е признал за установено съществуването на вземането на „Централна
1
кооперативна банка” АД, София към Н.И. Д., Е. Г. Г. и С. Н. Г. солидарно за сумата 33491,62
евро, представляваща главница по договор за предоставяне на ипотечен кредит от
28.07.2005 г., със законната лихва от 16.10.2014 г.; сумата 2751,20 евро – договорна лихва за
периода 28.12.2013-15.10.2014 г.; сумата 793,33 лева – неустойка (наказателна лихва за
забава) за периода 21.01.2013 г.-15.10.2014 г., за които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по ч.гр.д. № 56122/2014 г. на СРС. Ответниците са осъдени да заплатят
на ищеца разноски в заповедното и исковото производство.
С определение от 19.10.2020 г. е оставена без уважение молбата на ответниците за
изменение на решението в частта за разноските в исковото производство.
Недоволни от решението са останали ответниците, които го обжалват с въззивна
жалба. Въведени са оплаквания за неправилност на решението в частта, с която е прието
настъпване на предсрочна изискуемост на кредита и е установена дължимост на
непадежирала към датата на устните състезания част от главницата. Сочи се
незаконосъобразност на извода, че поръчителството на Е.Г. и С.Г. не се е прекратило поради
бездействие на кредитора в шестмесечен срок от настъпване падежа на анюитетни вноски,
изискуеми преди 28.03.2014 г. Наведени са оплаквания за неправилност на правния извод,
че клаузите относно наказателната лихва по договора за кредит не са с неравноправен
характер, както и че размерът на наказателната лихва не е прекомерен. Жалбоподателите
искат частична отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на иска за главница над
сумата 21118,47 евро (за 12373,15 евро, за която част не е настъпила предсрочна
изискуемост до хода на устните състезания) и иска за наказателна лихва над сумата 231,30
евро (за 562,03 евро, представляваща разликата между уважения размер от 793,33 евро и
законната лихва за периода).
Ответниците обжалват и определението по чл.248 от ГПК. Считат, че заплатеното от
ищеца адвокатско възнаграждение е прекомерно и следва да бъде намалено от съда.
Ответникът по въззивната и частната жалба ги оспорва, като моли да бъдат оставени
без уважение, а обжалваните актове – потвърдени.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства
съгласно чл. 235 ГПК във връзка с въведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт, намира за установено следното от фактическа страна:
Софийски градски съд е сезиран с иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр.
чл.430, ал.1 от ТЗ, предявен от „Централна кооперативна банка” АД, София срещу Н.И. Д.,
Е. Г. Г. и С. Н. Г., за установяване по отношение на ответниците, че дължат солидарно
сумата 37279,24 евро, представляваща главница по договор за предоставяне на банков
кредит от 28.07.2005 г., със законната лихва от 16.10.2014 г.; сумата 7059,68 евро –
договорна лихва за периода 28.12.2013-15.10.2014 г.; сумата 856,97 евро – наказателна лихва
за периода 21.01.2013 г.-15.10.2014 г. За посочените суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.417 от ГПК, срещу която е постъпило възражение от
длъжника.
Ответниците са оспорили предявения иск в срока по чл. 131 ГПК. Пред въззивната
инстанция поддържат възраженията за липса на субективната предпоставка за обявяване на
кредита за предсрочно изискуем; за прекратяване на поръчителството за вноски с падеж
преди 28.03.2014 г. и за нищожност на клаузи от договора за кредит, определящи размера на
наказателната лихва за просрочие на 35%.
Фактите, възприети от първоинстанционния съд, не се оспорват във въззивната жалба
2
и по аргумент от чл.269 от ГПК липсва основание за тяхната ревизия.
От фактическа страна се установява сключването между ищеца като кредитодател и Н. Д.
като кредитополучател на договор за предоставяне на ипотечен кредит за закупуване на
недвижим имот от 28.07.2005 г. за сумата 40000 евро. Вземанията на банката по договора са
обезпечени с вписване на първа по ред ипотека върху закупения имот. С договори за
поръчителство от 08.07.2010 г. С.Г. и Е.Г. са се задължили да отговарят солидарно с
кредитополучателя за задълженията по договора за кредит. Сумата е усвоена изцяло, а
съдебно-счетоводната експертиза установява погасените и непогасени задължения за
главница, договорна и наказателна лихва. Уговорени са възнаградителна лихва в размер
9,9% и наказателна лихва (обезщетение за забава) размер 35% годишно. С клаузата на т.16
от договора за кредит са уговорени последиците от неизпълнение на задължението по повод
вредите, които банката като кредитополучател може да претърпи от забава плащането на
анюитетните вноски, затова следва да се приеме, че предвидената наказателна лихва е по
същество неустойка за забавено изпълнение.
По възраженията на ответниците за неравноправност на клаузите от процесния договор
относно определяне размера на наказателната лихва.
При сключване на процесния договор в сила е бил Законът за защита на потребителите и
правилата на търговия (ЗЗППТ) / отм., обн. ДВ. бр. 30 от 2 април 1999 г./.
Кредитополучателят е потребител по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗЗППТ, а банката е
търговец по смисъла на § 1, т. 2 от ДР на ЗЗППТ, поради което в отношенията им са
приложими разпоредбите на този закон. Следователно процесният договор има характер на
потребителски договор, за който се прилагат разпоредбите на 35-37а от ЗЗППТ отм.
Съгласно разпоредбата на чл. 35 от ЗЗППТ (отм.) неравноправна клауза в договор, сключван
с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя, като примерно са посочени някои хипотези на неравноправни
клаузи. Според чл.35, ал.2, т.4 неравноправна е клауза, която задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение.
Същите съобразно разпоредбата на чл. 37, ал. 1 от ЗЗППТ (отм.) са нищожни, с изключение
на тези, които са индивидуално уговорени, а предвид ал.2 на визирания текст не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
В хода на производството от страна на ищеца не са ангажирани доказателства, че
сключването на договора е в резултат на изричното им обсъждане и постигане на съгласие с
потребителя по отношение на тяхното съдържание. Предвид липсата на доказателства за
индивидуално уговаряне съдът намира, че следва да обсъди обстоятелството дали
оспорените клаузи са неравноправни по смисъла на чл. 35 от ЗЗППТ (отм.) и в този смисъл
нищожни на осн. чл. 37 от ЗЗППТ (отм.)
Съгласно установените факти по делото, в т. 16 от договора е предвидено при просрочие от
страна на кредитополучателя на изплащането на анюитетните вноски в предвидените в
погасителния план срокове, банката начислява и събира наказателна лихва от 35% годишно.
Редовната възнаградителна лихва върху главницата за ползване на заетата сума по договора
за кредит към момента на сключване е 9,9 % годишно.
Функциите на неустойката са обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Тези
функции се определят по договаряне между страните с оглед естеството на престацията,
предвиденото неизпълнение на задължението, както и предвидените последици от
3
неизпълнението. Клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка в посочения размер от
25,1 пункта годишно над уговорената възнаградителна лихва е прекомерна и възлага
необосновано високо обезщетение за забавата на кредитополучателя. До този извод съдът
достигна, след като съпостави размера на уговорената неустойка с размера на законната
лихва, която е равна на ОЛП плюс 10 пункта, съгласно действащото към момента на
сключване на договора ПМС 72 от 8.4.1994 г. за определяне на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута (ред.ДВ бр.15/22.02.2000 г.) Към момента на
сключване на договора ОЛП е 2,04 %, следователно ОЛП плюс 10 пункта е 12,04%.
Неустойката обезщетява действителния размер на вредите, търпени от неизпълнение на
парично задължение, а освен обезщетителна функция, има и други функции – обезпечителна
и санкционна, като целта е да се стимулира изпълнението и предотвратява неизпълнение. В
случая уговорената неустойка е 22,96 пункта по-висока от размера на законната лихва не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на страните, тъй като е необосновано висока. Клаузата е нищожна
на основание чл.37, ал.1 вр. чл.35, ал.2, т.4 от ЗЗППТ отм. Съгласно задължителната
практика на ВКС, формирана с решение №76 от 22.07.2020 г. по т.д.№ 1011/2019 г., I т.о.,
неравноправната договорна клауза е нищожна, няма задължителна сила за ответницата
кредитополучател, имаща качеството потребител, поради което същата не следва да се
прилага в отношенията между страните. Следователно претенцията на банката-ищец за
установяване съществуването на договорно вземане за наказателна лихва, начислена по
чл.16 от договора за процесния период, е изцяло неоснователна.
Направеният в първоинстанционното решение извод за нищожност на клаузите от
договора за едностранна промяна на договорения лихвен процент и от анекс № 2 от
08.07.2010 г. за капитализиране на просрочените лихви не е оспорен от ответника, поради
което задълженията на ответниците следва да бъдат изчислени съобразно първоначалния
договор за банков кредит и погасителен план. Изявлението на банката за обявяване на целия
кредит за предсрочно изискуем не е достигнало да кредитополучателя преди получаването
на исковата молба на 14.03.2019 г. По заявление от 16.10.2014 г. за издаване на заповед за
изпълнение по чл.417 от ГПК в полза на банката е издадена заповед за солидарно заплащане
от ответниците на сумата 37279,24 евро – главница; 7059,68 евро – договорна лихва за
периода 28.12.2013 г.-15.10.2014 г.; 856,97 евро – наказателна лихва за периода 21.01.2013 –
15.10.2014 г.; 3623,84 лева - разноски в заповедното производство.
С оглед дадените с ТР № 8/13 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, искът по чл. 422, ал. 1 от
ГПК за вземане по договор за банков кредит при претендирана от ищеца предсрочна
изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на
силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на
длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа
на документ по чл. 417 ГПК. В тази хипотеза изискуеми са само вземанията,
представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания /неустойки, лихви/, които са
с падеж, настъпил към 08.02.2021 г. – датата на устните състезания пред въззивната
инстанция.
Последното доброволно плащане по кредита е извършено на 29.04.2014 г. като с внесените
суми в общ размер 32727,54 евро са погасени 84 месечни вноски по 388,77 евро по
първоначалния погасителен план и част от 85та вноска (лихва в размер 70,86 евро). Дължи
се главницата по 85та вноска с падеж 28.11.2012 г. в размер 109,51 евро и част от лихвата в
размер 208,40 евро, както и останалите вноски до 183та с падеж 28.01.2021 г. Към
изчислената от вещото лице сума 11305,59 евро на падежиралата част от главницата за
периода 28.12.2012-28.10.2018 г. (таблица 3 от заключението) следва да се прибави частта от
вноските за периода 28.11.2018-28.01.2021 г., съставляващи главница. Общата сума на
4
главницата, част от посочените вноски за периода 28.11.2012-28.01.2021 г. е в размер
16715,02 евро. За този размер е основателен искът за главницата, а за разликата до пълния
предявен размер е неоснователен.
Ответниците са заявили оплаквания за неправилно приложение на чл.147, ал.1 от ЗЗД
без да ги свържат със съответно искане до въззивния съд. За пълнота съдът намира следното
по тези оплаквания. Срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е краен и преклузивен и с изтичането му се
прекратява самото поръчителство. Ако към момента на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК кредитът не е обявен за предсрочно изискуем,
поради което разпореждането за незабавно изпълнение е отменено, възражението за
отпадане отговорността на поръчителя съгласно чл. 147, ал. 1 ЗЗД е основателно за тези
суми, за които е настъпил падеж, тъй като за погасителните вноски с настъпил падеж е
настъпила изискуемост на задълженията. Кредиторът губи правата си срещу поръчителите
за сумите с настъпил падеж, за които не е реализирал правата си в 6 месечен срок. С
изтичане на срока за погасяване на тези вноски се погасява поръчителството, в какъвто
смисъл са разясненията в т. 4 б от Тълкувателно решение 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Следователно банката няма право на вземане към поръчителите за вноските с настъпил
падеж преди изтичане на 6 месечния срок, т.е. за периода от 28.12.2012 г. до 15.04.2014 г. За
тези вноски правото на кредитора да търси изпълнение от поръчителите се е погасило.
Въз основа на изложеното при несъвпадане крайните изводи на настоящата
инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да се отмени и
съгласно искането във въззивната жалба искът за установяване дължимост на главница над
21118,47 евро и наказателна лихва над 231,30 евро следва да се отхвърли. Решението следва
да се отмени и в частта, с която ответниците са осъдени да заплатят на ищеца разноски за
исковото производство над 3846,33 лева, изчислени от общо направените разноски в размер
7212,91 лева и съобразно уважената част от исковете 24100,97 евро от обща претенция
45195,89 евро; и над 996,07 лева за заповедното производство (от общо направени 1867,91
лева). Възражението за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение е
неоснователно по изложените от първоинстанционния съд съображения.
При този изход на спора пред въззивната инстанция въззиваемият дължи на
въззивницата Е.Г. направените от нея разноски за държавна такса в размер 506 лева. В полза
на адвокат Х.И. следва да се присъди възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА в размер на
1289,36 лева.
Воден от изложеното, Софийският апелативен съд
5
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 4461 от 22.07.2020 г., постановено по гр. д. № 15707/2018 г.,
Софийски градски съд в частта, с която на основание чл.422, ал.1 от ГПК се признава за
установено по отношение Н.И. Д., Е. Г. Г. и С. Н. Г., че дължат солидарно на „Централна
кооперативна банка” АД, София по договор за банков кредит № 91900КР-АА-
3460/28.07.2005 г. главница над 21118,47 евро и неустойка (наказателна лихва) над 231,30
евро за периода 21.01.2013 г.-15.10.2014 г., както и в частта, с която Н.И. Д., Е. Г. Г. и С. Н.
Г. са осъдени да платят на „Централна кооперативна банка” АД сумата над 996,07 лева
разноски в заповедното производство и сумата над 3846,33 лева разноски за исковото
производство, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Централна кооперативна банка” АД, София, срещу Н.И.
Д., Е. Г. Г. и С. Н. Г. иск с правно основание чл.422, ал.1 вр. чл.415, ал.1 от ГПК за
признаване за установено, че дължат солидарно на „Централна кооперативна банка” АД,
София по договор за банков кредит № 91900КР-АА-3460/28.07.2005 г. главница над
21118,47 евро и неустойка (наказателна лихва) над 231,30 евро за периода 21.01.2013 г.-
15.10.2014 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
ч.гр.д. № 56122/2014 г. на Софийски районен съд.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 от ГПК „Централна кооперативна банка” АД,
София да плати на Е. Г. Г. сумата 506 (петстотин и шест) лева разноски за въззивното
производство.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 от ЗА Централна кооперативна банка” АД, София
да плати на адвокат Х. П. И. от САК възнаграждение за оказана правна помощ пред
въззивната инстанция в размер на 1289,36 (хиляда двеста осемдесет и девет 0,36) лева.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от връчването на
преписи.
6
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7