Мотиви по Н.О.Х.Д.№949/2021г. по
описа на СРС, НО, 5-ти състав
Софийска
градска прокуратура е внесла обвинителен акт по досъдебно производство №ЗМ 15064/2020г.
по описа на 05 РУ-СДВР (пр.пр.№8360/2020г. по описа на СГП) срещу Е. Е.М. за извършено престъпление по чл.249,
ал.1 от НК.
Срещу подсъдимия Е. Е.М. е повдигнато обвинение за това,
че на 07.07.2019г. в гр.София използвал данни от платежен инструмент - банкова карта №********3, издадена от „Уникредит
Булбанк” ЕАД на името на Я.И. Л., без съгласието на титуляра, като на страницата на Al.bg през V-POS на
„Райфайзенбанк” ЕАД по фактура №*********/26.06.2019г. издадена от А1 по договор
М5579654 на името на Е.Е.М., наредил плащане на сумата от 72,93лв.
/седемдесет и два лева и
деветдесет и три стотинки/, като деянието не съставлява по-тежко престъпление.
В хода на
съдебните прения представителят на прокуратурата поддържа повдигнатото
обвинение със същата фактическа обстановка и правна квалификация като
изложените в обвинителния акт. СГП счита, че обвинението е доказано по несъмнен и категоричен начин
от събраните по делото доказателства. Предлага при индивидуализиране на наказателната
отговорност на подсъдимия М., съдът
да отчете възстановената парична сума, изтеглена от картата, висшето
образование, липсата на данни за други криминални прояви, ниската стойност на
предмета на престъплението, които в съвкупност обосновават приложение на чл.55
от НК. Поради това от СГП се предлага на подсъдимия да бъде определено наказание
„Лишаване от свобода“ под минимума, определен закона като на осн. чл.55, ал.3
от НК не се наложи и кумулативното наказание „Глоба”. Моли наказанието „Лишаване
от свобода“ да бъде отложено пореда на чл.66 от НК.
Надлежно упълномощеният
защитник на подсъдимия - адв.М. подкрепя становището на подзащитния си за
протичане производството по реда на чл.371, т.2 от НПК. В защитната си реч,
моли, при постановяване на присъдата, СГС да обсъди приложението на чл.9, ал.2
от НК. Обосновава тезата си с мотивите по законопроекта за изменение и
допълнение нормата на чл.249, ал.1 от НК от 2009г. Настоява се промените в НК
да са с цел превантивна защита на обществените отношения, свързани с платежни
инструменти, а не да обективират бум на такива вид престъпления, завишена степен
на обществена опасност. С оглед конкретните факти по делото, се претендира
подсъдимият М. да е лице с
изключително ниска степен на обществена опасност, неосъждан, без криминални
регистрации, съдействал е на органите на досъдебно производство, висшист, работи,
осъзнал е грешката си, възстановил е неправомерно получената сума, която е
несъразмеримо нисък процент от минималната работна заплата. Набляга се и на
факта, че подсъдимият не е повторил опита си. Отчита се липсата на претенции от
страна на картодържателя и банката. На база на изложените мотиви пред съда, адв.М.
пледира за постановяване на присъда с приложение разпоредбата на чл.9, ал.2 от НК.
Подсъдимият Е. М. не дава
обяснения по повдигнатото срещу него обвинение в съдебно заседание. Направил е
изрично искане за протичане съдебното производство по реда на гл.27, и по-точно
при прилагане нормата на чл.371, т.2 от НПК. Признава изцяло фактите, така
както са отразени от СГП в обвинителния акт като запознат с правните последици
на това особено производство, отказва да се събират други доказателства досежно
фактическата обстановка, изложена в него. С оглед на това, съдът, след като
установи, че самопризнанието му се подкрепя от събраните в досъдебното
производство доказателства, обяви, че няма да събира доказателства за фактите,
изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, на основание чл.372, ал.4 от НПК.
В правото си на лична защита
подсъдимият М. поддържа заявеното от
адв.М.. Обосновава стореното с човешка грешка, за която изразява съжаление. В
последната си дума моля за постановяване на справедлива присъда.
СЪДЪТ след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид становищата и възраженията на страните,
намира за установено следното от фактическа
страна:
Подсъдимият Е. Е.М. е роден на ***г***, българин,
български гражданин, с постоянен адрес:***, с висше образование, неженен,
работи, с ЕГН:**********, неосъждан.
На
07.07.2019г. около 10,25часа св.Я.Л. посетила магазин за алкохол и цигари
„Алкохол и Табаков”, находящ се на ъгъла на ул.”Г.С Раковски” и ул.”Св.Св.Кирил
и Методий” в гр.София. Закупила стоки от магазина, които заплатила с
притежаваната от нея банкова карта с №********3, издадена от „Уникредит
Булбанк” ЕАД. При плащането на стоките, Л. забравила да прибере банковата си
карта /пластиката/ и тя останала на плота. В този момент в магазина влязъл
подсъдимият М., който забелязал
действията на Л.. Подсъдимият я изчакал да излезе от магазина. Насочил се към
плота и извършил покупка на стоки, за което заплатил като междувременно взел и
банковата карта на Л. от плота, незабелязано и продавача и излязъл от магазина.
След като
напуснал търговския обект, подсъдимият М.
решил посредством взетата от него карта на Я.Л. да заплати сметката и лизинга
на ползвания от него мобилен телефон към мобилния оператор „А1“, която съгласно
издадената му фактура с №********* за сметка и лизингова вноска по договор
М5579654 била в размер на 72,93лв. /седемдесет и два лева и деветдесет и три
стотинки/. От 1Р-адрес 85.196.184.194 влязъл в страницата на А1, откъдето чрез V-POS на „Райфайзенбанк” ЕАД наредил плащане на
сумата от 72,93лв. към А1, представляващо задължението му по посочената фактура
с №********* за сметка и лизингова вноска по договор М5579654. За да извърши
плащането, подсъдимият М. въвел
номера на банкова карта ********3, името на картодържателя, което било изписано
на картата /Я.Л./, както и трицифреният CVV код,
изписан на гърба на картата и датата на валидност на картата, отразени на
пластиката. По този начин задължението му било успешно заплатено в 11,21часа на
07.07.2019г.
Междувременно
св.Л. се прибрала в дома си и после отново излязла. Посетила друг магазин,
където установила липсата на банковата си карта. Веднага се обадила в
„Уникредит Булбанк” ЕАД, като при разговора със служители на банката същите
направили справка и установили, че на 07.07.2019г. в 11,21часа картата е била
използвана за извършване на плащане вразмер на 72,93лв.
С протокол за
доброволно предаване от 25.07.2019г. служител в магазина за алкохол и цигари
„Алкохол и Табаков” – св.Р.П.предала 1бр. оптичен носител - компакт диск DVD-R, марка Verbatim, с
капацитет 4,7GB, на който се съдържали записи от
охранителните камери в магазина за времето и датата на случая.
Видно от заключението на
назначената в досъдебното производство съдебно-техническа експертиза на
посочения компакт диск, непосредствено след излизането на св.Я.Л. от магазина,
за времето от 10,43часа до 10,46часа на 07.07.2019г. в търговски обект -
магазин „Алкохол и Табаков” лице от мъжки пол извършва покупка на стоки в
обекта и след заплащането им, взема от плота с касовия апарат банковата карта
/пластика/, която прибира в джоба на панталона си. При съпоставка със снимков
материал - справка от АИС БДС на подсъдимия М., категорично било установено, че изобразеното на видеофайловете
лице, което извършва покупка на стоки, взема и слага в джоба на панталоните си
картата на св.Л., е подсъдимият М..
По
доказателствата:
Така
изяснената фактическа обстановка, съдът приема за несъмнено установена въз
основа на следните гласни доказателства, инкорпорирани в процеса посредством
направеното от подсъдимия М. самопризнание
по реда на чл.371, т.2 от НПК пред съда, както и чрез показанията на св.Я.Л.
(л.21-22 от досъдебното производство), които не страда от непоследователност и
нелогичност, а напратив са еднозначни. Ето защо съставът на първоинстанционния
съд няма основания да се съмнява в добросъвестността на заявеното, както от св.Л.,
така и от подсъдимия, тъй като се съотнасят с направеното признание на фактите
от страна на подсъдимия, а на следващо кореспондират и с другите
доказателствени източници.
Самопризнанието
на подсъдимия М., дадено пред съда,
при спазването на предвидените в чл.10-20 от НПК принципи, кореспондира със
съдържанието на протокола за доброволно предаване от св.Р.П.от 25.07.2019г. (л.48 от досъдебното
производство), писма от
„Уникредит Булбанк” ЕАД относно извършените транзакции от банковата карта на
св.Л. (л.39 и л.53-54 от
досъдебното производство),
приложените справки от „А1“, договори с подсъдимия за предоставяне на мобилни
услуги (л.70-105 от
досъдебното производство),
формуляр за рекламация от св.Л. до „Уникредит Булбанк” ЕАД (л.56-58 от досъдебното производство).
Констатация за необремененото
съдебно минало на подсъдимия, съдът направи въз основа на приложените и приети
по делото като писмени доказателства - справка за съдимост (л.108 от
досъдебното производство), а също и инкорпорираната в хода на съдебното
следствие (л.15 от
съдебното производство).
Съдът
кредитира като обосновано и обективно заключението на извършената съдебно-техническа
експертиза по Протокол №123/2020 от 08.09.2020г. (л.29-32 от досъдебното
производство), съгласно която за времето от 10,43часа до 10,46часа на
07.07.2019г. след излизането на св.Я.Л. от търговския обект - магазин „Алкохол
и Табаков”, лице от мъжки пол извършва покупка на стоки в обекта и след
заплащането им, взема от плота с касовия апарат банковата карта /пластика/,
която прибира в джоба на панталона си. При съпоставка със снимков материал -
справка от АИС БДС на подсъдимия М.,
категорично било установено, че изобразеното на видеофайловете лице, което
извършва покупка на стоки, взема и слага в джоба на панталоните си картата на
св.Л., е подсъдимият М...
С оглед
безпротиворечивостта на доказателствения материал по-подробното му обсъждане е
ненужно – арг. от чл. 305, ал. 3, изр. 2 от НПК (в тази връзка вж. и чл.373,
ал.3 от НПК, съгласно която разпоредба съдът в мотивите на присъдата се
позовава на направеното самопризнание и на доказателствата, събрани в
досъдебното производство, които го подкрепят).
На основата на
така изяснената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Подсъдимият Е. Е.М. е осъществил състава на престъплението по чл.249, ал.1 от НК, тъй като на
07.07.2019г. в гр.София използвал данни от платежен инструмент - банкова карта №********3, издадена от „Уникредит
Булбанк” ЕАД на името на Я.И. Л., без съгласието на титуляра, като на страницата на Al.bg през V-POS на
„Райфайзенбанк” ЕАД по фактура №*********/26.06.2019г. издадена от А1 по договор
М5579654 на името на Е.Е.М., наредил плащане на сумата от 72,93лв.
/седемдесет и два лева и
деветдесет и три стотинки/, като деянието не съставлява по-тежко престъпление.
От обективна страна, за
да е съставомерно това престъпление е достатъчно да се установи, че деецът не е
оправомощен ползвател (титуляр) на съответния платежен инструмент, че го е
използвал - оперирал е с него, както и че това е станало без съгласието на
титуляра.
В разглеждания случай според решаващия съд с
поведението си подсъдимият М. е реализирал всички обективни елементи от
състава на вмененото му престъпление по чл.249, ал.1 от НК: Не е спорно
обстоятелството, че банкова карта №********3,
издадена от „Уникредит
Булбанк” ЕАД, е платежен
инструмент по смисъла на чл.94, т.24 от ДР на НК. Последният е бил предоставен
от доставчика на платежни услуги за ползване на титуляра - св.Я.И. Л.. Като вид платежна карта, банковата карта е
поименна - името на оправомощения ползвател се поставя върху лицевата страна на
вещественото средство (чл.25, ал.5, изр.2 от Наредба №3 от 18.04.2018г. за
условията и реда за откриване на платежни сметки, за изпълнение на платежни
операции и за използване на платежни инструменти,
изд. от УС на БНБ, обн.
ДВ. бр.37 от 04.05.2018г., в сила от 08.05.2018г., изм. и доп.).
Подсъдимият М. е оперирал с платежния инструмент, като на 07.07.2019г. на
страницата на Al.bg през V-POS на „Райфайзенбанк” ЕАД, е наредил плащане
на сумата от 72,93лв. /седемдесет и два лева и деветдесет и три стотинки/, представляваща стойността на издадената му фактура с №********* за
сметка и лизингова вноска по договор М5579654. Тези обстоятелства не се оспорват и от самия него. Използването на
платежния инструмент е станало без съгласието на оправомощения ползвател на
картата – св.Я.Л., която е била осведомена за осъществената
транзакция след установяване забравянето на картата в търговския обект и уведомяване
на банковата институция-издател.
Съдът намира,
че откъм субективна страна
подсъдимият М. е реализирал елементите, които правят деятелността му престъпна по смисъла на чл.248, ал.1 от НК. Деянието е извършено виновно
при условията на пряк умисъл – подсъдимият е съзнавал общественоопасния
характер на деянието си, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е
искал настъпването им. (чл.11, ал.2, пр.1 от НК). Подсъдимият М. е
наказателноотговорно лице, без данни изключващи възможността му да носи
наказателна отговорност или такива, подлагащи на съмнение неговата вменяемост,
въпреки липсата на съдебно-психиатрична и психологична експертиза по делото. Интелектуалният
момент на умисъла на подсъдимия е включвал представите, че процесната вещ – платежен инструмент не му принадлежи, още
повече, че е възприел и собственика му, минути преди да го забрави в търговския
обект. Въпреки тези обстоятелства, М. съзнателно е решил да заплати
дължима сметка и лизинг по договор с мобилен оператор, което независимо от
причините, предполага и довършено откъм волеви момент деяние.
С оглед
изложеното, съдът намира за доказано, че с горната си престъпна дейност
подсъдимият Е. Е.М. съгласно чл.303, ал.2 от НПК следва
да бъде признат за виновен за извършеното от него престъпление по чл.249, ал.1 от НК.
Аргументите на съда, за да
не се съгласи с искането на защитата за приложение на чл.9, ал.2 от НК, са
следните:
Съгласно нормата на чл.9, ал.2 от НК, не е престъпно деянието, което
макар и формално да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление,
поради своята малозначителност не е общественоопасно или неговата обществена
опасност е явно незначителна. Съобразно задължителните за съда указания, дадени
в ТР№113 от 16.12.1982г. по н.д.№97/1982г., ОСНК разпоредбата на чл.9, ал.2 от НК е обща. Тя се прилага за всички престъпления по НК. Единственото условие е
деянието, макар и да осъществява признаците на предвиденото в закона
престъпление, поради своята малозначителност да не е общественоопасно или
неговата опасност да е явно незначителна. Други изисквания законодателят не е
поставил. Логическото и систематично тълкуване на правната норма на чл.9, ал.2
от НК и предвид горното задължително за този съд тълкуване мотивира нейната
приложимост спрямо всички престъпни деяния, посочени в особената част на НК,
независимо от характера и санкцията им, дали престъплението осъществява основен
или квалифициран състав на престъпление, както и независимо от вида предвидено
наказание. Всяко престъпление може формално да осъществява признаците от
състава на престъплението, но обществената му опасност, с оглед степента и
характера на засегнатите обществени отношения и данните за личността на дееца,
да бъде толкова незначителна, че да прави обществено неоправдано третирането
съответното поведение като престъпление и да изключва наказателната репресия.
Теорията и практиката са категорични, че приемането на едно деяние за
малозначително /непрестъпно/ може да се базира или на липса на обществена
опасност поради малозначителност на същото или на установяването й по безсъмнен
начин, но с характеристиката на явна нейна незначителност. За приложението на
чл.9, ал.2 от НК е необходимо да се направи анализ и на всички елементи от
състава на престъплението - време, място и начин на извършване деянието, какви
са вредните последици от деянието и т.н. Преди всичко следва да се посочи, че
обществената опасност е признак на всяко едно престъпление независимо от
неговия характер. Безспорна теоретична обосновка на обществената опасност е, че
тя е основно, обективно, неюридическо качество на престъплението, наличието на
която дава харатеристиката на едно деяние като престъпно, доколкото накърнява защитени
от законодателя обществени отношения. За да бъде обаче едно общественоопасно
деяние въздигнато в престъпление е необходимо същото да е с по-висока степен на
общетвена опасност. Обстоятелствата, през призмата на които се преценява
степента на обществената опасност на дадено деяние са обекта, който засяга
/защитените обществени отношения/, характера и степента на засягане, качествата
на субекта и дори някои негови характерни субективни особености и субективни
елементи на деянието извън вината – подбуди, цели, мотиви и т.н. Степенуването
на обществената опасност на конкретно деяние дава отражение не само в неговите
последици в наказателноправен план и с оглед определяне на конкертните
параметри на наказанието, но и на обратната плоскост – дали тази степен на
засягане на защитените обществени отношения е достатъчна /значителна/ или
напротив и обществено оправдано ли налагането на углавно наказание в такива
случаи.
Обсъждайки приложението на разпоредбата на чл.9, ал.2 от НК за всеки
отделен казус обаче следва да се отчита, че водеща роля има оценката на
степента на обществена опасност на деянието, а на втори план стои степента на
обществена опасност на дееца /р. №66 от 18.04.2018г. по н. д.
№243/2018г., н. к., ІІІ н. о. на ВКС/. В този
смисъл, ако деянието е такова, че въобще не може да окаже отрицателно
въздействие върху обекта на посегателство или това негово въздействие е толкова
лишено от значение, че в действителност не застрашава този обект, ще е налице
малозначителност в най-висша степен, то няма да бъде обществено опасно и
следователно няма да бъде престъпно. Дори и когато малозначителността не
изключва обществената опасност на деянието, но обосновава една нейна явна
незначителност - т.е. такава ниска степен, която не е достатъчна за да бъде
третирано като престъпление, отново ще сме изправени пред хипотезата на чл.9,
ал.2 от НК /Н.
И., Наказателно право на НРБ, обща част. С.: Наука и изкуство, 1972 г., стр.294/. Обществената
опасност на дееца може да окаже влияние само в случаите, когато неговите
особени качества имат значение или когато се установи завишена степен на
неговата лична обществена опасност и тя е довела до по-висока степен на
обществена опасност на самото деяние /Пак там, стр.295/.
Престъплението по чл.249,
ал.1 от НК е насочено срещу обществените отношения, свързани с нормалното
функциониране на паричната и кредитната система, а не срещу собствеността на
гражданите, при което не е от съществено значение какъв е размерът на
изтеглената/използваната с платежния инструмент сума, поради което и последната
не може да бъде аргумент за по-ниска степен на обществена опасност на деянието.
Настъпването на имуществена вреда за лицето,
чийто платежен инструмент е използван, не е елемент на обективния състав на
престъплението по чл.249, ал.1 от НК. Спор, че използваната сума е ниска,
особено спрямо размера на минималната работна заплата в страната, по делото няма,
но вредоносният
резултат не следва да бъде преценяван само в аспекта на абсолютната стойност на
причинените имуществени негативи. Размерът на изтеглената сума следва да се отчете в посока
смекчаване на отговорността, което съдът и стори, видно от определеното на
подсъдимия наказание, както и с оглед избраната
законодателна техника за определянето на
максималния размер на кумулативно предвиденото наказание глоба, каквото по
изложените по-долу аргументи, първият съд счете за несъответно да наложи в
случая /вж. в този смисъл р. №139 от 10.04.2012г. по н.д. №270/2012г., ІІ
н.о., р. №362 от 12.11.2012г. по н.д. №1373/2012г., ІІІ н.о., р №385 от
24.10.2013г. по н.д. №1223/2013г., ІІ н.о., р №463 от 12.02.2014г. по н.д. №1597/2013г.,
ІІ н.о., р. №25 от 25.04.2014г. по н. д. №2193/2013г., н.к., ІІ н. о. на ВКС, р. №310 от
24.06.2013г. по н. д. № 995/2013 г., н. к.,
ІІІ н. о. на ВКС и др./.
Виждането на защитата, че М. е имал възможност да използва
платежния инструмент и наличните по него суми като заплати нещо „много по-скъпо“
или да го използва „повторно“, не са аргументи в полза на подсъдимия, тъй като
както беше посочено и по-горе се касае за престъпление на просто извършване, а
многократно използване на картата евентуално би довело до приложение на чл.26,
ал.1 от НК, или до прибавяне на още обстоятелства, които увеличават обществената
опасност на извършеното и респ. биха довели до определяне на по-висок размер на
наказанията. Невярно е и твърдението, че картодържателят и банката издател не
са предявили каквито и да било претенции спрямо подсъдимия, което според
защитата отново говори за изключително ниска степен на обществена опасност на
конкретното деяние. Видно от материалите по делото, св.Я.Л. е подала формуляр
за рекламация до „Уникредит Булбанк” ЕАД, в резултат на което процесната сума й
е възстановена, а самата банка чрез свой упълномощен представител /св.Р.Г./ - претенции
към подсъдимия /вж. показанията му на л.26 от досъдебното производство/.
На следващо място връщането на парите от подсъдимия също само по себе си не обосновава извод за по-ниска степен на обществена опасност на деянието,
тъй като както беше отбелязано и по-горе, престъплението е формално и настъпването на вреди от него, не е
съставомерна последица от деянието. Разбира се, то рефлектира при индивидуализиране на наказанието и съдът го
отчете в нужната степен. Друг е въпроса, че парите са възстановени едва в хода на съдебната фаза,
което не би могло да се обоснове с липса на съдействие от страна на когото и да
било, при все че инициативата за връщане логично следва да изхожда от
заинтересования за това субект - подсъдимият. Не става ясно
вкакво се изразява съдействието на подсъдимия в ходана досъдебното
производство, но дори и да се приеме, че е налично, същото е от значение за
индивидуализиране на наказанието.
Без съмнение е, че личността на подсъдимия М. не демонстрира обществена
опасност - неосъждан е, работи /без значение
какво/, изразил е съжаление, вкл. и пред съда, възстановил е сумата по платежния инструмент,
но единствено
липсата на обществена опасност на подсъдимия не може самостоятелно да обоснове
извод за явно незначителна обществена опасност или за изключена такава въобще, значение за което имат в основен план специфичните характеристики на самото деяние. Обстоятелството, че подсъдимият е с
висше образование, също не може да предположи по-ниска степен на обществена
опасност на лицето.
Макар и да са
трудни за разбиране, аргументите на защитата относно мотивите за въвеждане
запрета в чл.249, ал.1 от НК от законодателя също не биха могли да обусловят
по-ниска степен на обществена опасност на деянието. Законодателната воля при създаването на чл.249, ал.1 от НК е ясна - криминализиране
на определено поведение като с изменената редакция на нормата с
Дв, бр.27 от 2009г. се обявява за общественоопасно и
наказуемо простото неправомерно използване на чуждия платежен
инструмент без съгласието на титуляра, без да свързва същото с прехвърляне на
парични средства. Следва да се отбележи, че банковата карта като платежен
инструмент е носител на определена банкова информация, като обект на защита са
не само парите на нейния титуляр, но и тази информация. Това не означава, че този род деяние имат по-висока или по-ниска
степен на обществена опасност. Щом са въздигнати в престъпления от
законодателя, това не значи нищо друго освен, че имат достатъчна степен на обществена
опасност, типична за
определен вид посегателства, която предпоставя тяхната
криминализация и дава основание на законодателя да ги обяви за престъпления и
обособи в основни, привилегировани и квалифицирани престъпни състави /вж. р. №173 от 23.04.2014г. по н. д. №
420/2014г., н.к., ІІІ н. о. на ВКС, р.№138 от 16.06.2016г. по н. д.
№522/2016г., н. к., ІІІ н. о. на ВКС и др./. Само за отбелязване е, че високата обществена опасност на този род деяния е дало основание на
законодателя да възложи разглеждането на образуваните за тях дела на окръжния съд
като първа инстанция, както и да предвиди
сравнително висок минимум
на наказанието „Лишаване от свобода“. Това не изключва приложението на чл.9, ал.2 от НК и за този вид
престъпление, ако разбира се са налични ревенатните за това обстоятелства.
Според настоящия съдебен състав, деянието на подсъдимия М. оказва
такова отрицателно въздействие на правно защитените обществени отношения, свързани с
функционирането на паричната система, при което степента на обществената му
опасност е такава, че аргументира престъпния му характер. На първо място не може да не се отрази, че подсъдимият не е намерил
случайно банковата карта, без да знае кой е титуляра й. Видно от признатите от
него факти в обстоятелствената част на обвинителния акт, подсъдимият е
забелязъл, че св.Л. е забравила пластиката на
плота в търговския обект като освен това я е изчакал да излезе, закупил е стоки
на ниска стойност, вземайки незабелязано и банковата карта на жената и излязъл
от магазина, т.е същият не само е съзнавал, че се касае за чужд платежен
инструмент, но е и знаел кое е лицето титуляр по него, въпреки което се е
възползвал от ситуацията, респ. извършил е плащане по договора си с мобилния
оператор.
Не може да не
се обърне внимание и че подсъдимият, независимо от обстоятелството, че работи,
е заплатил стойността месечната си сметка по договора си с мобилния оператор,
ведно с лизинга за ползвания от него мобилен телефон, безцеремонно
осъществявайки това действие пре интернет страницата на мобилния оператор,
по-малко от половин час след като неправомерно е взел банковата карта на св.Л..
По
наказанието:
Съгласно
нормата на чл.58а, ал.1 от НК, при постановяване
на осъдителна присъда в случаите по чл.373, ал.2 от НПК, съдът определя
наказанието „Лишаване от свобода”, като се ръководи от разпоредбите на Общата
част на НК и намалява така определеното наказание с 1/3 /една трета/. В конкретния случай производството
пред първоинстанционния съд се разви именно по реда на чл.372, ал.4, вр.
чл.371, т.2 от НПК като подсъдимият призна изцяло фактите, посочени в
обстоятелствената част на обвинителния акт като, доколкото същите се подкрепят
еднозначно от останалите доказателства по делото, съдът с нарочно определение
постанови, че няма да събира други доказателства, а ще се ползва от събраните в
рамките на досъдебното производство. В такъв случай съдът е задължен да приложи
разпоредбата на чл.58а, ал.1 от НК. На следващо място обаче нормата на
чл.58а, ал.4 от НК изисква в случаите, когато едновременно са налице
условията по ал.1 и условията на чл.55 от НК,
съдът да прилага само чл.55 от НК, ако е
по-благоприятен за дееца.
Както сега,
така и датата на извършване на деянието, нормата на чл.249,
ал.1 от НК предвижда наказание „Лишаване от свобода” от 2 /две/ до 8 /осем/ години както
и „Глоба“ до двойния размер на получената сума.
При
индивидуализация размера на наказанието на подсъдимия М., съдът отчете като смекчаващи
отговорността обстоятелства - чистото му
съдебно минало, сравнително младата
му възраст към датата на извършване на деянието, изтеклия период от време от
извършване на престъплението, репарирането на неправомерно използваната сума,
макар и в хода на съдебното следствие, изразеното съжаление за случилото се,
както и възползването от процедурата по реда на гл.27 от НПК с оглед бързина и
експедитивност на делото.
Настоящият
съдебен състав не отчете отегчаващи вината обстоятелства.
Първостепенният съд счита,
че в случая могат и следва да намерят приложение разпоредбите на чл.58а, ал.4,
вр. чл.55, ал.1, т.1 от НК. Това е така, защото съдът е задължен да приложи чл.55, ал.1 от НК и да определи
на подсъдимия в случая по-лекото по вид наказание, само когато направи фактическа констатация, че са
налице изключителни по своя характер смекчаващи обстоятелства или че има
многобройни смекчаващи обстоятелства, всяко от които само за себе си не може да
се оцени като изключително, на следващо място - правен извод, че и най-лекото наказание,
предвидено в закона, е несъразмерно тежко, защото има значително по-ниска
степен на обществената опасност на деянието и дееца от типичната за този вид
престъпност с оглед конкретното своеобразие на обстоятелствата, при които е
извършено престъплението, особеностите на деянието и дееца, подбудите за
извършване на престъплението и другите смекчаващи и отегчаващи обстоятелства.
Тези две условия са дадени в закона кумулативно. Те трябва да са налице
едновременно. В настоящия случай, съдът, преценявайки визираните по-горе
смекчаващи вината обстоятелства, съдът ги определя вкупом като многобройни и
поради това обуславящи приложение на по-ниско по размер наказание „Лишаване
от свобода”.
Като анализира
индивидуализиращите отговорността обстоятелства, предвид относителната тежест
на всяко едно и в тяхната съвкупност и спазвайки императивния характер на
нормата на чл.373, ал.2 от НПК, съдът прие, че наказанието следва да бъде
определено под минимабния размер при условията на чл.373, ал.2, вр. чл.372,
ал.4, вр. чл.371, т.2 от НПК, вр. чл.58а, ал.4, вр. чл.55, ал.1, т.1 от НК, а
именно „Лишаване от свобода” за срок от 3
/три/ месеца.
В
казуса са налице материално-правните предпоставки на чл.66, ал.1 от НК -
наложеното наказание „Лишаване от свобода” не надвишава 3 /три/ години, М. е неосъждан и за постигане целите на
наказанието и за поправяне му не е наложително да изтърпи наказанието
ефективно. Поради това, съдът отложи изпълнението на така определеното
наказание от 3 /три/ месеца „Лишаване от свобода” за срок от 3 /три/ години от влизане на присъдата
в сила. Отлагане изпълнението на определеното наказание според настоящия
съдебен състав в необходимата степен би осъществило адекватното и достатъчно
интензивно репресивно и възпитателно-поправително действие върху подсъдимия,
поради което съдът прие, че не се налага откъсването му от нормалната му социална,
семейна и работна среда.
Преценката
за прилагане на института е заложена на индивидуалните способности и характер
на дееца. Акцентът се поставя приоритетно не върху генералната превенция на
наказанието, а именно върху специалната. Защото чрез наказване, на първо място,
се цели поправянето на дееца, превъзпитаването му към спазването на законите и
на добрите нрави и да се въздейства предупредително върху него за възможни
бъдещи простъпки. Едва на второ място е поставена генералната превенция (чл.36
от НК). Значимостта на специалната превенция е изведена в текста на чл.66, ал.1
от НК чрез думите „и преди всичко за поправянето на осъдения”. В такава насока
е ориентирана и съдебната практика /р.№206-68г., ІІ н.о., р.№138-71г., ІІ н.о./,
вкл. и задължителната /т.2 от ТР№2/22.12.2016г. по т.д. №2/2016г./.
Тази
инстанция счете, че наказанието „Глоба“, предвидено като кумулативно в чл.249, ал.1 от НК не следва да бъде налагано на
виновния, съобразявайки изминалия период от време от извършване на деянието, липсата
на данни за конкретното собствено имущество /движимо или недвижимо/ към
момента, изразеното съжаление, възстановяването на сумата, както и
категоричните основания за приложение новелата на чл.55, ал.3 от НК, доколкото
наказанието „Лишаване от свобода“ беше определено при условията на чл.55, ал.1,
т.1 от НК.
Градският съд
в този му състав е на становище, че така определеното на подсъдимия М. наказание ще окаже нужния възпиращ ефект не
само върху личността му, но и върху другите склонни да извършват този вид
престъпления лица, в каквато насока е и основния смисъл на генералната и
специална превенция по чл.36 от НК.
По разноските и веществените
доказателства:
С оглед изхода на делото и
на осн. чл.189, ал.3 от НПК, подсъдимият М.
беше осъден да заплати по сметка на МВР разноските в досъдебното производство в размер на 463,25лв.
/четиристотин шестдесет и три лева и двадесет и пет стотинки/. Предвид вида и характера на развилото се
производство пред първата инстанция, няма направени разноски.
Отделно от това на осн. чл.190, ал.2 от НПК и чл.11 от Тарифата за
държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, съдът осъди подсъдимия
М. да заплати държавна такса в размер на 5,00лв. /пет
лева/ за служебно издаване на всеки изпълнителен лист с оглед
обезпечаване събирането на посочената сума.
Вещественото
доказателство - 1бр.
оптичен носител - компакт диск DVD-R, марка „Verbatim“, находящ се на л.34 от
досъдебното производство, изпобзван за нуждите на техническата експертиза - следва
да остане по делото.
Мотивиран от
горното, СЪДЪТ постанови присъдата
си с изложеното в нея съдържание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:........................................