Р Е Ш Е Н И Е
№ 260006/28.01.2021, гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
АПЕЛАТИВЕН СЪД - ВАРНА, наказателно
отделение
на двадесет и седми ноември две хиляди
и двадесета година
в публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАНИЕЛА КОСТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ГРЪНЧЕВ
СВЕТЛА ДАСКАЛОВА
при секретаря Петранка Паскалева
и с участието на прокурора Вилен
Мичев
разгледа докладваното от съдия
Даскалова
ВНОХД № 325 по описа за 2020 г. и за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.313 и сл. от НПК.
Предмет на въззивната проверка е
правилността на присъда № 46, постановена на 19.08.2020 година от Окръжен съд,
гр.Варна по НОХД № 758/2020 г., с която подсъдимият Н.К.Ч. е признат за виновен в това, че на 05.01.2015 г. в гр. Вълчи
дол, обл. Варна, в съучастие като подбудител и помагач със Станислав Маринов Т.-
извършител, Велико Добрев Йорданов - извършител, и Саами Керимов Саамиев -
извършител, противозаконно отнел чужди движими вещи-сумата от 15 300 евро с
левова равностойност на 29 924.19 лв.- големи размери, от владението на Я.А.И.
с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и
заплашване, поради което и на основание чл.199, ал.1, т.1, вр.
чл.198, ал.1, вр. чл.20, ал.3 и ал.4 и чл.55, ал.1, т.1 от НК му е наложено
наказание “лишаване от свобода” за срок
от три години, чието изпълнението е било отложено с
изпитателен срок от пет години. Съдът е осъдил подсъдимия да
заплати сторените по делото разноски.
Недоволен от така постановената
присъда е останал Я.А.И., който чрез повереника си адв.Т.Я. я е обжалвал с
оплаквания за явна несправедливост на наложеното наказание. Искането е за
изменение на присъдата и постановяване на ефективно изтърпяване на наказанието
„лишаване от свобода“. В допълнително писмено изложение към въззивната жалба се
излагат оплаквания за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на
атакувания съдебен акт. Присъдата се атакува и по отношение на гражданските
искове, с твърдението, че съдът е бил длъжен, но неправилно не се е произнесъл
по тях. Направено е искане за отмяна на присъдата и постановяване на друга, с
която на подс.Ч. да бъдат наложени „ефективни наказания“ и бъдат уважени
гражданските искове. Алтернативно е направено искане и за отмяна на присъдата и
връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на ВОС.
В съдебно заседание представителят на
ВАпП изразява становище за основателност на въззивната жалба в частта й относно наказанието. Прокурорът не
изразява становище по основателността на жалбата в гражданската й част.
Гр.ищец и частен обвинител Я.И. и
неговият повереник не се явяват в съдебно заседание. Адв.Я. е депозирал писмена
молба за разглеждане на делото в негово отсъствие, като е заявил, че поддържа
изцяло жалбата и моли за постановяване на съдебен акт, с който бъдат уважени
изцяло направените искания.
В хода на съдебните прения защитникът
на подс.Н.Ч., адв.В. изразява становище за основателност на жалбата срещу
гражданската част на присъдата, и за неоснователност на жалбата срещу
наказателната част на присъдата.
Подс.Ч. иска да бъде потвърдена
присъдата.
Варненският апелативен съд, след като
прецени събраните по делото доказателства, обсъди изложените от страните
съображения и като сам служебно провери правилността на присъдата, намери
следното:
Въззивната
жалба е процесуално допустима, подадена е в срока за обжалване и от надлежна
страна – частния обвинител и граждански ищец Я.И. чрез неговия повереник адв.Я..
Първоначално свидетелите Станислав Т., Саами Саамиев, Велико Йорданов /тогава
подсъдими/ и подс.Ч. са били признати за виновни с присъда № 98/08.11.2016
г.по НОХД № 584/16 г. по описа на ОC –
Варна (първите трима като съизвършители,
а последният като подбудител и помагач), за осъществено на 05.01.2015 г. деяние
по смисъла на чл.199, ал.1, т.1,
вр. чл.198, ал.1 вр. чл. 20, ал.2, съответно
- чл.20, ал.3 и ал.4 от НК (за Ч.). С решение № 261 от 25.10.2017
год. по ВНОХД № 52/2017 г. по описа
на ВАпС, присъдата е била изменена, като е
отменена в частта на
определяне на типа затворническо заведение за подсъдимите Велико Йорданов и Н.Ч.,
а в останалата част - потвърдена. С решение № 8 от 08.04.2018 г. по н.д. №
1249/2018 г. на ВКС, трето н.о., решението на ВАпС е било потвърдено.
С решение № 7 от 14.02.2019 г. по н.д. №
1226/2018 г. на ВКС, второ н.о., НОХД № 548/2016 г. по описа на ВОС е било
възобновено, постановената по него присъда – отменена, а делото – върнато на
прокурора от фазата на ДП, когато е започнало задочното производство спрямо
подс.Ч.. С решение от 24.04.2019 г. ВКС е допуснал тълкуване на решението си от
14.02.2019 г., като диспозитивът се чете „ Възобновява НОХД № 548/2016 г. по
описа на ВОС по отношение на осъдения Н.К.Ч.. Отменя присъда № 98/08.11.2016 г., постановена по НОХД № 584/16 г. по описа на ОC – Варна, изменена с решение № 261 от 25.10.2017
год. по ВНОХД № 52/2017 г. по описа
на ВАпС, оставено в сила с решение № 8 от
08.04.2018 г. по н.д. № 1249/2018 г. на ВКС, трето н.о. в частта, с която Н.К.Ч.
е признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл.199, ал.1, т.1, вр.
чл.198, ал.1 вр. чл. 20, ал.3 и ал.4 от НК, като му е наложено наказание пет
години лишаване от свобода при първоначален строг режим, както и в частта, с
която е осъден да заплати солидарно с останалите осъдени лица обезщетение за
нанесени имуществени и неимуществени вреди в резултат на престъплението на
гр.ищец Я.А.И.. Връща делото за ново разглеждане по отношение на Н.К.Ч. на прокурора.“
След внасяне на обвинителен акт срещу Ч.
е било образувано НОХД № 1204/2019 г. по описа на ВОС. Съдебното производство е
протекло по реда на чл.371, т.2 от НПК и е приключило с присъда № 74/11.12.2019
г. с която подс.Ч. е бил признат за виновен в извршване на престъпление по
чл.199, , ал.1, т.1 вр. чл.198, ал.1, вр. чл.20, ал.3 и ал.4 от НК, като му е
било наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, изпълнението
на което на основание чл.66, ал.1 от НК е било отложено с изпитателен срок от
пет години.
С
присъдата Ч. е бил осъден да заплати на гр.ищец Я.И. сумата
от 28 945.84 лева, представляваща обезщетение за претърпени
имуществени вреди, в резултат на деяние по чл.199, ал.1, т.1
вр. чл.198, ал.1 вр. чл.20, ал.3 и 4 НК, ведно със законната лихва, считано
от датата на увреждането – 05.01.2015 г., до окончателно изплащане на
сумата, като иска за разликата до размера от 29 924.19 лв е бил
отхвърлен като неоснователен.
С
присъдата подсъдимият е бил осъден да заплати на Я.И. и сума
в размер на 6 000 лева, представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди ведно със законната лихва, считано от датата на
увреждането – 05.01.2015 г., до окончателно изплащане на сумата, като за
разликата до 20 000 лева иска е бил
отхвърлен като недоказан.
С решение № 70/20.07.2020 г. по ВНОХД
№ 41/2020 г. ВАпС е отменил присъда № 74 от 11.12.2019 г. по НОХД № 1204/2019
г. на ВОС и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на съда.
При новото разглеждане на делото е
била постановена атакуваната пред настоящия съдебен състав присъда № 46/19.08.2020
г. от Окръжен съд, гр.Варна по НОХД № 758/2020 г., с която подсъдимият Н.К.Ч. е
признат за виновен в това, че на 05.01.2015 г. в гр. Вълчи
дол, обл. Варна, в съучастие като подбудител и помагач със Станислав Маринов Т.-
извършител, Велико Добрев Йорданов - извършител, и Саами Керимов Саамиев -
извършител, противозаконно отнел чужди движими вещи-сумата от 15 300 евро с
левова равностойност на 29 924.19 лв.- големи размери, от владението на Я.А.И.
с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и
заплашване, поради което и на основание чл.199, ал.1, т.1, вр.
чл.198, ал.1, вр. чл.20, ал.3 и ал.4 и чл.55, ал.1, т.1 от НК му е наложено
наказание “лишаване от свобода” за срок
от три години, изпълнението на което е било отложено
с изпитателен срок от пет години. Съдът е осъдил подсъдимия сторените по делото разноски.
При първоинстанционното разглеждане на
делото е проведено съкратено съдебно следствие по реда на глава ХХVІІ от НПК,
основание за което са се явили направените по реда на чл.371, т.2 от НПК от
подсъдимия Ч. признания на фактите, изложени в обстоятелствената част на
обвинителния акт, както и даденото в тази връзка изрично съгласие да не се
събират доказателства за тези факти. Въззивната инстанция намира, че не
съществува пречка при повторното разглеждане съдебното производство да протече
по тази диференцирана процедура, тъй като и първоначалното се е движело по този
ред.
При това положение и с оглед
разпоредбата на чл.373, ал.3 вр. чл.372, ал.4 вр. чл.371, т.2 от НПК първоинстанционният
съд напълно правилно и законосъобразно в мотивите на присъдата е приел за
установени и доказани всички относими към предмета на делото фактически
обстоятелства, изложени в обвинителния акт, като се е позовал на направените
самопризнания от страна на подсъдимия, както и на останалите доказателства и
доказателствени средства, събрани в досъдебното производство, които ги
подкрепят, а именно - показанията на свидетелите Станислав Т., Велико Йорданов, Елена Чакърова, Георги Ч.
и Богомил Георгиев както и от писмените доказателства, протоколи за
оглед, претърсване и изземване, експертизи и справка за съдимост.
Въз основа на самопризнанията на
подсъдимия Ч., както и въз основа на всички останали събрани в досъдебното
производство доказателства и доказателствени средства, които напълно и изцяло
подкрепят обсъжданите самопризнания, въззивният съд приема за установена
следната фактическа обстановка, която в общи линии съответства на фактите,
описани в обстоятелствената част на обвинителния акт:
Подсъдимият Ч. също живеел в гр.Вълчи дол. Сред близки и познати той е
известен като „Бисер" и „Райкиша".
Свидетелите Я.И. и Антония Иванова били съпрузи, като
двамата живеели в гр. Вълчи дол, Варненска област, но от години работели в Полша,
където се занимавали с търговия. На 23.12.2014 г. семейство Иванови се прибрали
в дома си в гр. Вълчи дол с намерението да посрещнат Коледните и Новогодишните
празници със своите близки.
И. носел в брой около 16 000 евро, които държал в
чантичка през рамо. През празничните дни семейство Иванови провели срещи със
своите близки и познати, по време на които свид.И. демонстрирал материално
благополучие. Това направило впечатление на подсъдимия Н.Ч., който е
племенник на свид. Георги Ч., чиято съпруга Елена Чакърова е сестра на свид.
Антония Иванова. У подсъдимия се зародила идеята да открадне парите на свид. И..
Той започнал да звъни по телефона на свид. Станислав Т. - кръстник на детето
му, настоявайки да се срещнат лично. В навечерието на Нова година подсъдимия Ч.
и свид. Т. се срещнали в барче в кв. „Младост" в гр. Варна. На срещата
присъствал и свид. Велико Йорданов. Ч. обяснил, че свид. Я.И.
разполага с голяма сума пари, която постоянно носи у себе си и която
безпроблемно може да му бъде отнета. Свид. Станислав Т. и свид.Велико Йорданов се съгласили да участват
в грабежа. В следващите няколко дни тримата провели няколко телефонни
разговора, уточнявайки кога и как да осъществят замисленото. Договорили се да
извършат грабежа на 05.01.2015 г. вечерта и да разделят отнетото поравно
помежду си. В групата бил включен и свид. Саами Саамиев. Последният бил познат
на свид. Т. и бил привлечен, след като Т. му обяснил замисленото престъпление.
Саамиев се съгласил да участва без колебание.
На 05.01.2015 г. след обяд в централната част на гр.
Вълчи дол свид.И. пил кафе с познати, сред които и подсъдимия Н.Ч.. След това
Антония и Я. Иванови посетили дома на свид. Елена и Георги Чакърови в гр. Вълчи
дол. Там били още подсъдимия Н.Ч. и неговата съпруга Галя.
На същата дата, привечер свидетелите Станислав Т.,
Саами Саамиев и Велико Йорданов потеглили с управляван от последния лек
автомобил „Опел Зафира" с peг. № В3588РВ от гр. Варна към гр.
Вълчи дол. В автомобила свидетелите носели ръкавици, черни маски /качулки/ с
прорези за очите и ролка сиво тиксо, закупени същия ден от свид. Йорданов от
магазин „Алати" в гр. Варна. Напътствани по телефона от Ч.,
свидетелите Йорданов, Т. и Саамиев пристигнали в гр. Вълчи дол и паркирали
автомобила в покрайнините на града. Малко след това при тях дошъл подсъдимия,
показал коя точно е къщата на свидетелите Я. и Антония Иванови и се върнал в
дома на свид. Георги Ч., за да продължи гостуването си. Свидетелите Йорданов, Т.
и Саамиев прескочили оградата на дома на Иванови и се спотаили в двора,
очаквайки тяхното завръщане. Към 19.30 часа подсъдимия Ч. позвънил на свид.
Йорданов и го уведомил, че свидетелите Я. и Антония Иванови са напуснали дома
на свид. Ч.. Спотаени в двора, Йорданов, Т. и Саамиев увили ръкавите на
връхните си дрехи с тиксо, сложили маските и зачакали.
Около 20.00 часа Антония и Я. Иванови се прибрали в
дома си на ул. „Я. Сакъзов" № 2. Свид. Я.И. се заел да зареди с дърва
печката в хола, а свид. Антония Иванова се засуетила в кухненския бокс. И. чул
шум откъм входната врата на дома и помолил съпругата си да погледне. В този
момент в стаята нахлули един след друг свидетелите Йорданов, Саамиев и Т..
Първият от тях - свид. Велико Йорданов, заредил в движение пистолета, който
носел, доближил се до свид. И., насочил пистолета към него, изкрещял му да
легне на земята, след което ударил с дръжката на пистолета свидетеля по
главата. Свид. Т. застанал до поваления на земята Я.И., а свид. Саамиев се
спуснал към Антония Иванова, хванал я изотзад и запушил устата й с ръка. Свид.
Йорданов и свид. Т. започнали да нанасят удари по тялото на свид. И. и да го опипват.
В един момент Т. напипал под якето чантичката, в която свидетелят държал парите
си - 14800 евро, увити в найлонова торбичка, и още 440 евро, поставени в
портфейла. Т. отскубнал чантичката от
рамото на свидетеля, като скъсал презрамката й, и я подал на свид. Йорданов.
След това тримата извършители побягнали навън. Пътьом свид. Т. грабнал дамската
чанта на свид. Иванова, която била оставена на масата до мивката в кухненския
бокс.
След около минута свид. И. се съвзел, изправил се и
излязъл навън. На около 30- 40 метра от дома си той забелязал тримата
извършители, които тичали в посока на черен път, разположен край жп линията, и
се изгубили в тъмнината. Веднага след това Иванови подали сигнал за случилото
се в полицейския участък. Извършителите се върнали при паркирания автомобил,
пребъркали набързо чантичката на свид. Я.И. и дамската чанта на съпругата му,
взели увитите в торбичката банкноти, захвърлили останалите вещи /в това число
два чифта ръкавици, една черна маска, портмоне и документи/ на поляната край
пътя и потеглили обратно към гр. Варна. След като пристигнали в града, те
поделили парите помежду си, като подс.Ч. получил своя дял от свид. Т. няколко
дни по-късно в заведение в кв. „Владиславово" в гр. Варна.
При извършване на оглед на място в близост до дома на
сем.Иванови, където бил паркиран автомобила, с който се придвижили Йорданов, Т.
и Саамиев, били установени изхвърлените 2 чифта ръкавици, маска, портфейл,
анорак и документи на Иванови. При огледа на портфейла било установено
наличието на 440 евро в него в банкноти
от 50 евро /8 бр./ и 20 евро /2 бр./. Сумата от 440 евро била върната на И..
Стойността на отнетите 15 240 евро възлиза на 29 806.39
лв. по курса на БНБ.
Гореизложената
фактическата обстановка се установява по категоричен и безспорен начин от
събрания в хода на досъдебното производство и приобщен по реда на чл.283 от НПК
доказателствен материал - обясненията на подсъдимия, показанията на разпитаните
свидетели и заключенията експертизите, протоколи за оглед на местопроизшествие,
за претърсване и изземване .
Както
беше отбелязано по-горе, съдебното следствие пред първоинстанционния съд е
протекло по реда на диференцираната процедура по чл.371, т.2 от НПК.
Подсъдимият Ч. доброволно, съзнателно и при яснота за последиците от това, е
признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт.
Въззивната инстанция намира за
правилна преценката на първостепенния съд за това, че възприетото от фактическа
страна, за което подсъдимият е направил признание /с единственото изключение –
размера на отнетите евра/, се подкрепя от събраните на досъдебното производство
доказателства. В производството, проведено по реда на съкратено съдебно
следствие по чл.371, т.2 от НПК, съдебният състав не извършва типичната дейност
за анализ на доказателствата, насочена към възприемане на установеността на
релевантните факти, като преценката му в тази насока е единствено по отношение
на решаване на въпроса дали заявеното от подсъдимия признание на фактите,
изложени в обвинителния акт, се подкрепя от събраните на досъдебното
производство доказателства, без да се събират доказателства за тези факти в
хода на съдебното производство.
При провеждане на диференцираната
процедура за първоинстанционния съд е налице задължение да извърши преценка
дали самопризнанието на подсъдимия се подкрепя от доказателствата по делото в
изпълнение на общия принцип в наказателния процес, залегнал в чл.116, ал.1 от НПК, че присъдата не може да се основава само на самопризнанието на подсъдимия
и съдът е следвало да извърши внимателна преценка на подкрепеността на
направеното от подсъдимия признание на фактите от доказателствата по делото.
Настоящият състав на въззивната
инстанция намира, че първостепенният съд е извършил правилна и обоснована
преценка на посочения въпрос /с изключение – размера на отнетите евра/, която е
изложил в мотивите на атакуваната присъда и е посочил доказателствената маса,
послужила му да стори тази преценка.
За въззивния съд в тази процедура също
не е налице задължение да анализира подробно доказателствата по делото, а само
да провери правилността на преценката на първостепенния съд относно подкрепеността
от събраната на досъдебното производство доказателствена маса на признанието на
фактите от подсъдимия. При извършване на тази проверка въззивният съд намира,
че първоинстанционният не е подходил необосновано към провеждането на
съдебно разглеждане на делото по реда на чл.370 и сл. от НПК, а е
подкрепил решението си за това с мотиви, основаващи се на доказателствата по
делото. ВАпС не констатира допуснати от съда процесуални нарушения при
поставяне в основата на присъдата на фактите от обстоятелствената част на
обвинителния акт, от които факти съдът да се е отклонил или превратно да е
приел.
Съдържанието на обвинителния акт сочи
на действия на подсъдимия Ч. по организирането извършването на грабежа,
склонявайки свидетелите Т., Йорданов и Саамиев да извършат заедно
престъплението и подпомагайки ги в тази им дейност като ги улеснил чрез
разяснения къде се намира къщата на пострадалия, къде И. съхранява парите си и
кога ще се прибере у дома си. От своя страна свидетелите Т., Йорданов и Саамиев
са участвали в отнемането на вещите и в употребата на сила и заплашване за
това.
Решението да
извършат грабеж на непознат им до този момент мъж е било формирано у
свидетелите в резултат на въздействие върху психиката им от страна на подс.Ч.,
т.е. той ги е склонил, тъй като преди това те не са имали формирано такова
решение - да отнемат вещи от владението на И. използвайки сила и заплаха. Това
от своя страна означава, че подс.Ч. е осъществил форма на интелектуално участие
в престъплението по смисъла на чл.20, ал.3 от НК.
След като подс.Ч.
формира умисъла у извършителите, той с поведението си продължил да ги улеснява
в осъществяването на престъплението – разяснил им къде се намира къщата на пострадалия, къде съхранява
парите си и ги информирал кога И. ще се прибере в дома си. Горното осъществява друга форма на съучастие –
тази на помагачеството по смисъла на чл.20, ал.4 от НК.
От субективна страна подс.Ч. е
действал при пряк умисъл - той ясно е съзнавал, че формира у извършителите
решение за извършване на престъплението, съзнавал е, че улеснява неговото
извършване и е искал това. Освен това той е съзнавал общественоопасния характер
на деянието и е искал настъпването на неговия престъпен резултат.
Настоящата инстанция, както и първата
намира, че безспорно е установена общност на умисъла между подс.Ч. и
свидетелите Т., Йорданов и Саамиев за извършване на грабеж от пострадалия И. –
да отнемат насилствено парите, придобити от търговската му дейност в Полша, за
които подс.Ч. разбрал, че И. съхранявал в чантичка до тялото си.
Варненският апелативен съд намира, че
при така описаната фактическа обстановка е установено по несъмнен и категоричен
начин, че подсъдимият Ч. е извършил престъпление по чл.199,
ал.1, т.1, вр. чл.198, ал.1, вр. чл.20, ал.3 и ал.4 от НК, тъй като е осъществил
елементите на този престъпен състав.
С оглед установеното от
фактическа страна, че отнетата сума е 15240 евро, то за разликата до 15300 евро
атакуваната присъда следва да бъде изменена, като подс.Ч. бъде оправдан.
Ч. е годен субект, тъй като е
наказателноотговорно лице - пълнолетен е, могъл е да разбира свойството и
значението на деянието и да ръководи постъпките си - липсват каквито и да било
съмнения относно неговата вменяемост.
Обосновано
първоинстанционният съд е постановил, че деянието е осъществено при по-тежко
квалифициращото обстоятелство – големи размери с оглед паричната /левовата/ равностойност на предмета на
престъплението. Въззивната инстанция също установи, че отнетата сума - 15240 евро /29 806.39 лв./, макар и в
различен размер от възприетия от първоинстанционния съд, надхвърля седемдесет
пъти установената в страната минимална работна заплата, предвид задължителните
указания, дадени с ТР № 1/1998 г. на ОСНК на ВКС. Към 05.012015 г. минималната
работна заплата в страната е била 360 лева, съгласно ПМС № 419/17.12.2014 г.
По отношение на оплакванията за
несправедливост на наложеното наказание:
За
извършеното от подс.Ч. престъпление по чл.199,
ал.1, т.1, вр. чл.198, ал.1, вр. чл.20, ал.2 и ал.3 от НК, законодателят
е предвидил наказание „лишаване от свобода“ от пет до петнадесет години, като
съдът може да постанови и "конфискация" до ½ от имуществото на
виновния.
Настоящият състав на въззивната
инстанция намира, че при индивидуализацията на наказанието, съответно на
обществената опасност на деянието и дееца, ВОС не е допуснал нарушения на
закона. Първоинстанционният съд е отчел чистото съдебно минало на подсъдимия
като смекчаващо наказателната му отговорност. Правилно при
определяне на наказанието на подсъдимия, съдът е оценил като изключително
смекчаващо отговорността обстоятелство сравнително дългия период от време
/почти шест години/, изминал от извършване на инкриминираното деяние до
постановяване на присъдата, при което е определил наказанието „лишаване от
свобода“ на подсъдимия при приложение на разпоредбата на чл.55, ал.1, т.1 НК
под специалния минимум, посочен в нормата на чл.199, ал.1, т.1 от НК.
Въззивният съд намира, че така
определено по размер наказание на подс.Ч. правилно отчита степента на
обществена опасност на стореното от него, както и че ще изпълни целите на
генералната и специалната превенции.
Въззивният съд не установи да са
налице условията за постановяване на неговото изтърпяване. Настоящата инстанция
споделя извода на проверяваната, че за поправянето и превъзпитанието на Ч.,
отчитайки и изтеклия период от време от извършване на деянието до постановяване
на присъдата, не се налага същият да бъде изолиран от обществото. Правилно е
бил определен максималният изпитателен срок предвид високата степен на
обществена опасност на деянието.
Предвид изложеното въззивната
инстанция намира за неоснователно искането в жалбата за постановяване на
ефективно изтърпяване на определеното наказание „лишаване от свобода“.
При извършването на цялостна проверка
на атакуваната присъда съдът констатира, че първоинстанционния съд не се е
произнесъл по предявените
и приети за съвместно разглеждане в наказателния процес граждански искове.
Константна е съдебната практика, че след като гражданските искове веднъж са били
допуснати за съвместно разглеждане в наказателния процес, не е необходимо
тяхното повторно приемане, в случаите като настоящия, когато след отмяна на
присъдата, делото е върнато за ново разглеждане на първоинстанционния съд.
Когато гражданските искове са били приети за съвместно разглеждане и
гражданският ищец е бил конституиран като страна, при новото разглеждане, ако
правоимащият не предяви отново исковете си, то това не освобождава съда от задължението
да се произнесе по претенциите му.
След отмяната на постановената присъда, съдържала и произнасяне по гражданските
претенции, е повече от очевидно, че при новото разглеждане производството пред
първата инстанция следва да се развие между същите страни, освен ако са налице
основания, които оправдават друг подход. Съгласно чл.88 от НПК гражданският иск се разглежда по правилата на този кодекс, а доколкото
няма съответни правила, се прилага ГПК. Съответно, ако не са налице условията
по ал.2 и ал.3 на чл.88 от НПК или гражданският ищец не предприеме
оттегляне или отказ от исковете съобразно ГПК, то във всички случаи съдът дължи
произнасяне по тях.
Цитираните разпоредби на процесуалния закон са
императивни, поради което всяко отклонение от тях представлява съществено
процесуално нарушение по смисъла на чл.348, ал.3, т.1 от НПК, съответно води до
нарушаване на правото на гражданския ищец да получи произнасяне по претенциите
си. Доколкото нормата на чл.307 от НПК изрично указва, че във всички
случаи се дължи произнасяне по гражданския иск, дори и когато подсъдимият бъде
признат за невинен, наказателната отговорност е погасена или пък подсъдимият е
освободен от наказателна отговорност, безспорно се явява, че законодателят
изисква произнасяне по същество, след като решаващият съд е приел, че
гражданските искове отговарят на всички изисквания и ги е приел за съвместно
разглеждане. При това положение в процесната хипотеза е следвало решаващият съд
да се произнесе по гражданските искове /да ги уважи изцяло или частично,
респективно да ги отхвърли/, като независимо от това кой от вариантите би приел
съобразно вътрешното си убеждение, е следвало да изложи и мотиви за това свое
решение. Вместо това напълно незаконосъобразно решаващият съд не се е
произнесъл по същите с крайния си акт, обективиращ окончателната му
правораздавателна воля.
В НПК е уредена
хипотеза като настоящата /при която съдът е пропуснал да се произнесе по
предявени гр.искове/, чл.301, ал.3 от НПК, при която първоинстанционният съд може да се произнесе и с допълнителна присъда по
гражданските искове, която обаче следва и може да бъде постановена до
изтичането на срока за обжалване на основната присъда. В случая този срок е
изтекъл и в рамките на него съдът не се е произнесъл с уредения в закона допълнителен
акт.
Така допуснатото нарушение на процесуалните права
на гражданския ищец се явява съществено и е основание за цялостна отмяна на
присъдата и връщане на делото да ново разглеждане от друг състав на
първоинстанционния съд.
Въззивният съд съобразявайки се с поредността на
производството пред себе си и разпоредбата на чл.335, ал.3 от НПК забраняваща
му при повторно констатиране на допуснати съществени процесуални нарушения да
върне делото на първоинстанционния съд и повеляваща му да реши делото по същество,
прецени че следва да се произнесе по основателността на предявените и приети за
съвместно разглеждане в наказателния процес граждански искове от Я.А.И. срещу
подсъдимия Н.К.Ч.:
-
за причинени
имуществени вреди в резултат на деянието по чл.199, ал.1, т.1, вр.
чл.198, ал.1, вр. чл.20, ал.3 и ал.4 от НК в размер на 29924,19 лв, ведно със законната лихва от датата на
увреждането – 05.01.2015 г. и
-
за причинени неимуществени
вреди в резултат на деянието по чл.199, ал.1, т.1, вр.
чл.198, ал.1, вр. чл.20, ал.3 и ал.4 от НК в размер на 20000 лв, ведно със законната лихва от датата на увреждането –
05.01.2015 г.
По претенцията за обезщетение на претърпени
имуществени вреди:
От изложените по-горе в настоящите мотиви
съображения е видна позицията на съдебния състав относно доказаността на
обвинението спрямо подсъдимия Ч. за извършеното престъпление по чл.199,
ал.1, т.1, вр. чл.198, ал.1, вр. чл.20, ал.3 и ал.4 от НК. Това прави гражданската претенция на гр.ищец И.
спрямо подс.Ч. доказана по основание – именно в резултат на активните действия
на подсъдимия, И. е претърпял имуществена вреда.
С оглед установеното, че отнетата сума е 15240
евро, равняващи се на 29806,39 лева, от
които на гражданския ищец е възстановена сумата от 440 евро, то претенцията му
се явява основателна за размер от 14800 евро или 28945,84 лева, като за
разликата до претендирания размер от 29924,19 лева гр. иск се явява
неоснователен.
Предвид изложеното гр. иск за обезщетение за
претърпени имуществени вреди в резултат на престъплението, извършено от
подсъдимия следва да бъде уважен за сумата от 28945,84 лева, като за разликата
до 29924,19 лева бъде отхвърлен като неоснователен.
По претенцията за обезщетение на претърпени
неимуществени вреди:
Подс.Ч. е извършил престъпление по чл.199,
ал.1, т.1, вр. чл.198, ал.1, вр. чл.20, ал.3 и ал.4 от НК, от което е пострадал
гр.ищец И.. Спрямо последния е била
употребена сила и заплаха за сломяване на съпротивата му, за да бъдат отнети
собствените му вещи. Към И. е бил насочен зареден пистолет, като
той е възприел и самото му зареждане, след което е бил ударен с дръжката на
пистолета по главата, при което е паднал на земята. Там върху тялото му са били
нанесени множество удари, като нанасянето на побоя е прекратено едва след
отскубването на чантичката му.
Претърпените неимуществени вреди - болки и
страдания от И. са пряка и непосредствена последица от упражнената спрямо него
принуда, поради което съдът намира претенцията му за доказана по основание.
Телесните увреждания имат характера на
временно разстройство на здравето неопасно за живота. По делото няма
данни освен изпитаната болка, получените увреждания да са препятствали особено
ежедневието на И..
Съгласно чл. 52 от ЗЗД обезщетение за неимуществените вреди се определя по
справедливост. Преценявайки характера на уврежданията, начинът на причиняването
им, обстоятелствата, при които е извършено деянието, причинените морални
страдания на И., съдът прие за справедливо обезщетение за нанесените
неимуществени вреди в размер на 6000 лева, ведно с лихвата от датата
на увреждането до окончателното изплащане на сумата. За сумата, надвишаваща 6000 лева, искът следва да бъде отхвърлен
като неоснователен.
Водим от горното и на основание чл.338
от НПК, чл.335, ал.3 от НПК, Варненският апелативен съд
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯВА присъда № 46, постановена на
19.08.2020 година от Окръжен съд, гр.Варна по НОХД № 758/2020 г., като оправдава подс.Ч. по първоначалното му
обвинение относно размера на отнетата сума за разликата от 15240 евро /29806,39
лева/ до 15300 евро /29924,19 лева/.
ПОТВЪРЖДАВА присъда № 46, постановена на
19.08.2020 година от Окръжен съд, гр.Варна по НОХД № 758/2020 г. в останалата
наказателно-осъдителна част.
ОСЪЖДА подсъдимия Н.К.Ч. да заплати на Я.А.И. сумата от 28 945. 84 /двадесет и осем
хиляди, деветстотин четиридесет и пет лева и осемдесет и четири стотинки/
лева, представляваща обезщетение за
претърпени имуществени вреди, в резултат на деяние по чл.199,
ал.1, т.1 вр. чл.198, ал.1 вр. чл.20, ал.3 и 4 НК, ведно със законната лихва,
считано от датата на увреждането – 05.01.2015 г., до окончателно
изплащане на главницата, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до
29 924.19 /двадесет и девет хиляди, деветстотин двадесет и четири лева и
деветнадесет стотинки/ лева.
ОСЪЖДА подсъдимия Н.К.Ч. да заплати на Я.А.И. сумата от 6 000 /шест
хиляди/ лева представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди ведно
със законната лихва, считано от датата на увреждането – 05.01.2015 г.,
до окончателно изплащане на главницата, като ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата до 20 000 /двадесет хиляди/ лева.
ОСЪЖДА, подсъдимия Н.К.Ч. да заплати държавна такса върху
уважените граждански искове в размер на 1397.83 /хиляда триста
деветдесет и седем лева и осемдесет и три стотинки/ лева в полза на
Държавата.
Решението може да бъде обжалвано и
протестирано в 15-дневен срок от съобщаването му пред ВКС на РБ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: